Живот с лекота

Купихте ли си крем против бръчки? А добавки за по-свеж вид? А модерни дрехи, с които изглеждате 10 години по-млади? Усещате ли напрежение при мисълта за увеличаващите се свещички върху всяка следваща торта? Ако отговаряте с „не“ на тези въпроси, браво на вас! Тогава вероятно сте имунизирани срещу анти-ейдж кампаниите, които дебнат да ни вкопчат от всеки ъгъл. Останалите от нас обаче трябва да живеят с идеята, че този свят е създаден за младите и красивите, другите да си гледат работата или спешно да се впрегнат за работа и да се превърнат в такива!

Не ме разбирайте погрешно – и аз ползвам кремове, купувам си рокли и се старая да изглеждам добре. Това, което ме дразни, е че възрастта се използва като диагноза!

Ако вървиш към 40 -те или пък ги подминаваш, о, Боже мой, ти къде си мислиш, че отиваш?! Искаш да имаш дете ли?! Ама ти не си ли учила биология?! Не знаеш ли, че най-добрата възраст за зачеване е между 20 и 30 години (закръглено) и после вероятността за безплодие се засилва? Къде бля до сега? Искала си да се изучиш, да се реализираш и да срещнеш точния татко? Ти пък много си специална. Като си толкова отракана, сега си сърбай попарата! Да, изглеждаш в добра форма и репродуктивната ти система действа учудващо добре за възрастта ти, ама не разчитай много на това. Побързай с бебето! Защо най-добре не използваш донорска яйцеклетка? Можем да пробваме и с твоите, ама не възлагай много надежди…

Да, малко хиперболизирах разговорът, който обикновено се води с жените на 40 и да, слава Богу има и по-осъзнати лекари. Обаче вие разбирате какво имам предвид, нали?

Понякога става така, че бебето излиза на дневен ред, когато вече си понапреднал в живота, друг път пък не се получава и годините си минават. Това, което не разбирам, е как като ти създадат убеждението, че вече си изпуснал влака на плодовитостта и за теб зачеването става трудно, се очаква да имаш спокойствието да забременееш?

Естествено, че като си закотвиш в главата идеята, че нещо се случва с много усилия, няма как да го постигнеш с лекота! И тук изобщо не става въпрос за това да се самозаблуждаваме и да не отчитаме фактите на физиологията. Не сме щрауси и няма нужда да се окопаваме с идеята, че проблемите ще се изпарят, след като не ги виждаме.

Обаче не съм чула до сега стресът да е помогнал на някой да се почувства добре и да постигне качествен резултат. Доказано е, че вярваме ли, че някъде ни чакат проблеми, те неизменно се появяват, най-малкото защото вече сме се настроили на вълна да ги търсим и виждаме, т.е. пуснали сме ги във фокуса си. Ти като си знаеш, че си Марко Тотев, няма как да станеш Хитър Петър!

Мили дами, нека да си помним, че всяка една от нас е различна и е в различна форма. Аз например на 38 почти съм по-здрава, отколкото като бях на 28. Да яйчниковият запас е краен, но ние не сме кокошки и нямаме състезание по снасяне! За да имаме бебета, не са ни нужни по милион яйцеклетки. Стига и една, съпроводена с отворено сърце и липса на блокажи и страх.

Можем ли най-после да се доверим на вътрешния си инстинкт на жени, да се свържем с телата си и да чуем себе си? Можем ли да се съобразим с гласа в нас, който ни казва дали сме готови за следващата процедура и дали тя е точната за нас? Можем ли да приемем лекарите като партньори, които ни дават своето предложение за действие и визия по въпроса и да зачетем себе си като страна в процеса? Можем ли да стъпим встрани от пресата на „трябва“ и да преценим това нашето „трябва“ ли е и дали за нас това е точният момент за случването на нещата? Можем ли да признаем страховете си, да ги опознаем и да преценим доколко са реални? Защото, ако не го направим, ги пускаме да си разиграват коня в подсъзнанието си и им се обричаме. Можем ли да осъзнаем, че доверието в нас самите и телата ни е от ключово значение за зачеването, както и да ни се случва то? Можем ли да вземем обратно живота си и да се погрижим за себе си, за щастието и плодовитостта си?

Ако си позволим всичко това и имаме смелостта да тръгнем към себе си с любов и приемане, съм сигурна, че тестът с две чертички ще дойде по-бързо при всяка от нас – независимо дали в създаването му освен нас ще са участвали само мъжете ни или цял докторски екип (тук бих написала футболен отбор, ама ме е страх да не ме разберете погрешно:)

Споделям всичко това, защото от една страна ми писна от разкази за лекари, за които възрастта е синоним на страховита диагноза, а от друга, защото чух разсъжденията по темата на Molly Nichols и имах чувството че чете мислите ми. Ако сте отворени за информация, свързана с това как да се подкрепите по пътя със зачеването – можете да проследите това събитие, което тече в момента (тази седмица) http://www.fertilityfocustelesummit.com/live-event-40-plus/.

В случай, че английският ви притеснява или нямате нужното време, можете да разчитате на „репортажите“ ми по темите.

Грижете се за себе си и да не съм чула ни една лоша дума за годините:) Те ни правят само по-прекрасни, а и дават шанс на децата ни да имам по-умни, знаещи и можещи родители!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати. Казал го е Айнщайн, а на прима виста всички го знаем. Това не ни пречи ден след ден да си циклим в собствените бакийки и да чакаме да ни споходи чудо и да ни измъкне. Разбира се, имаме и моменти на възход, когато изпълнени със сила и оптимизъм, или надъхани от някой мотивиращ семинар/човек, се измъкваме от клишето и започваме да случваме нещата. Често обаче е нужно само едно лекичко шутче отнякъде или някоя ситуация с горчив привкус, за да се върнем обратно в удобната кочинка на познатото и да си я обитаваме, пълни с недоволство. А отвъд тясната кочинка има толкова много неща, които можем да завоюваме и случим, толкова предизвикателства и възможности да дишаме с пълни гърди, да се смеем до припадък и да се целуваме до полуда…

Трябва само да счупим катинара на обичайното и да предприемем нови действия. Това е единственият познат начин да случим различни резултати. Защо тогава ни е толкова трудно да излезем от рутината?

Защото егото и умът искат това, което знаят и им е до болка близко – обичайните начини на поведение – независимо дали говорим за това с какво се храним, как се държим с околните, кои са маските, зад които се крием в общуването, или мислите, които прехвърчат в главите ни.

Решението? Ошо съветва: Когато се хванеш в стар навик, направи обратното! Ако си ядосан – усмихни се, ако си тъжен-танцувай, ако ти се плаче, се разсмей.

Да, звучи откачено, но работи! Причината? Шокът. В случая го използваме като тактика, за да озадачим ума и тялото си. Когато ги поставим в ситуация, в която няма как да функционират по стария начин, те доброЗорно преминават в друг режим.

Ошо предлага, ако си тъжен, изкъпи се и усети как тъгата се отмива от водата. Нужно е обаче всеки път да се прави различно нещо, защото след 5 пъти душ, когато сме тъжни, това ще се превърне в нова котва за ума. Всъщност без да се усетим, много лесно започваме да реагираме като кучето на Павлов, така че нека да упражним цялата си изобретателност, за да изненадваме ума и тялото си.

Понякога котвите се хубаво нещо – защото чрез тях много бързо можем да се вкараме в състояние на покой. Пример може да бъде дълбокото дишане. Изнервен си, гневен или просто напрегнат. Дишай дълбоко 2 минути и после съзнателно намали темпото, с което говориш/движиш се наполовина. Чрез дишането и забавянето сменяш режима, в който функционираш в момента. Различният режим е свързан с други физиологични процеси, съответно се коригира дори вида и количеството на отделяните хормони. Тялото и умът получават различно послание/стимул и дават различен отговор/реакция.

Ще опитаме ли днес да правим обратното на това, което сме свикнали и да противодействаме на рутината с нова стратегия? Може би ще е странно, но със сигурност ще докара различен резултат. Ако партньорът ти те ядосва, отиди и го целуни. Умът ти ще е озадачен, партньорът също, но каква по-прекрасна предпоставка за нов резултат? Ако шефът ти те ядосва, погледни го с цялата благодарност, на която си способна и му кажи колко много цениш това, че те предизвиква да се развиваш и да се надскачаш всеки ден. Ако се ядосваш сама на себе си, отиди пред огледалото и си спретни такова обяснение в любов, че да ти се отнесе главата.

И за да завършим подобаващо, ето още една мисъл на Айнщайн – „Никога не мисля за бъдещето – то идва достатъчно бързо“. Да последваме примера му и да живеем днес – без съжаление за вчера и без планове за утре. Нека днес да направим най-доброто, на което сме способни. Останалото го знаете:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Да се самосаботираш – ей това е най-откаченото нещо на света! Отгоре на всичко е подмолно деяние, което си се случва тихичко, докато ти си мислиш, че си яхнал вълната на позитивизма, че вярваш в добрата развръзка и си готов да живееш мечтите…

Как се случва ли? Ами по различни пътечки, но с предизвестен резултат – усещането, че тъкмо си подал глава от водата и нещо пак те е натиснало надолу без въздух.

Самосаботаж е, когато си готов да се откажеш от собственото си усещане, че си на прав път, само защото пътеката не е отъпкана. Самосаботаж е, когато не чуваш сърцето и тялото си, а вярваш на нечия чужда истина.  Самосаботаж е, когато оричаш собственото си усещане за нещата, а възприемаш другите като експерти. Самосаботаж е, когато си нетърпелив и несмирен и искаш да задаваш команди на живота. Самосаботаж е, когато следваш егото си и му позволиш да те заблуди, че си толкова важен и специален, че имаш право да решаваш за всичко, което те касае.

Дали сме готови да приемем, че:

Понякога пътеката не е отъпкана, защото е предопределена лично за нас и чака стъпките ни…Въпросът е стиска ли ни да си повярваме и да тръгнем.

Ние сме експерти за нас самите и това, че лекарите поставят диагнози, не означава, че не можем да ги променим и че те са верни. Дори да са, те пак са наш избор – плод на личния ни самосаботаж, който подчинява тялото ни. Като човек минал през разни диагнози и операции, съм изстрадала тази своя истина до последната й горчива капка. По-късно разбрах за Луиз Хей и още една дузина просветители, които застават зад тази идея.

Търпението и смирението са основният подарък, който получаваме когато много държим нещо да ни се случи сега, веднага и на всяка цена. Един не успява да си намери партньор, друг – призванието в живота, трети – да роди дете… А какво, ако приемем, че тези нещата ни се случват, когато сме готови за тях? Можеш да се ожениш на 20 и да си нещастен, да го направиш на 30 и да се окаже, че инвестираш години, за да изградиш хармонични отношения, или пък на 40 да имаш усещането, че си попаднал от раз на човека, с който правиш едно съвършено цяло. Кое е по-добре за теб тогава?

И да, някои хора забременяват преди още да са си помислили, че искат, а други, даже когато са съвършено далеч от тази идея… Всички обаче раждаме различни деца и имаме отделни мисии като родители. Исках да съм майка на 22, станах такава на 32 и през последните години съм благодарила стотици пъти за това. Ако дъщеря ми се беше родила тогава, нямаше да мога да й дам и 1/10 от това, което без усилия правя сега. Просто не съм била готова да отглеждам точно това дете. Съзнавам го ясно и категорично, въпреки гнева, сълзите и мъките, през годините, в които я чаках. Благодаря, че ги е имало и ме направиха различен човек.

Съществува предопределеност – ние идваме с определена мисия и с уроци, които душата ни е решила да научи. Да, имаме свободна воля, лична сила, качества и интуиция, които да ни водят по пътя. Всяко наше решение отваря врата и затваря друга и от това колко бързо усвояваме материала, зависи с какъв темп се движим. Нетърпението, липсата на смирение и напомпаното его обаче могат само да ни вкарат в ‘Девета глуха’. Магистралата е за тези, които умеят да четат знаците и да следват табелите. Останалите излизат на нея, когато си научат уроците.

Ние сме еднакви и равни, защото всички сме човешки същества – егото ни заблуждава и ни вкарва в други разсъждения. Аз съм това, което си ти, защото сме тук, за да си взаимодействаме. Днес аз се подпирам на теб, утре ти на мен, срещам Учител, после предавам нататък… Не казвам, че винаги успявам да остана в това осъзнаване и че егото ми е обезглавено, а че се опитвам, защото ми се струва редно.

Пиша и правя неща, които никога не съм очаквала от себе си. Понякога имам усещането, че летя, а друг път имам нужда от патерица… Даже слагам многоточия, които винаги съм смятала за израз на творческо безсилие. Изобщо – различна съм и позволявам на думите да ме вълнуват и да извират от мен.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Отдавна съм си обещала, че няма да давам тон на Господ/Вселената/Живота и няма да им правя точно разписание как и кога да ми случват нещата, които искам. Наясно съм и с факта, че като се вкопчиш в мечтата като удавник за сламка, тя почва да си припява: „Със 100 км. в час аз летяяяя!“ и поема в обратната посока. Изобщо, като се фиксираш в нещо, като си навиеш на пръста как точно да дойде при теб, че даже и къде да стъпва, докато те наближава, ти е спукана работата. Защото кой си ти (респективно аз), за да казваш на висшето съзнание какво да прави, че и колко сол да му ръсне? На теб харесва ли ти, докато готвиш свекърва ти/майка ти да ти виси на главата и да ти вика – не така, обърка? Каква ще е тази манджа, дето я готвят всички и ще става ли после за ядене?

За да не потъна в словесната диария, дето май ме е хванала днес, ще карам направо и ще ви питам – вие как сте с Доверието? „Миии, добре“, бих отговорила аз на този въпрос. Добре, добре, ама колко да е добре след като все ми трябват доказателства, че вселената работи и искам нещата да стават бързо…

Като се обърна назад мога да преброя на прима виста поне 10 неща, които много съм искала да ми се случат спешно и незабавно, а после съм била благодарна, че не са ме споходили точно, когато съм ги викала. Убедила съм се, че в чакането има смисъл и ние от нашата си камбанарийка не виждаме цялата картинка. Въпросът е можем ли да се доверим, че всичко се нарежда в наш интерес и че някой, който гледа от високо, ни дава точно това, от което имаме нужда в момента, за да си научим уроците?

От известно време аз прилагам една техника, която отнема не повече от минута, но за сметка на това е изключително ефективна. (Благодаря ти за нея, Елица Великова:).

Затваряш очи. Държиш дланите си обърнати нагоре. Представяш си пред себе си образа на Живота/Вселената/Господ (каквато е твоята асоциация за Висшата сила) – може да е просто светлина, сияние или каквото друго се появява за теб. Казваш: „Ти водиш, аз следвам! Аз съм на разположение!“

Когато направих това за първи път се почувствах малка, но и защитена. Останах с усещането, че всичко е наред и има кой да се погрижи за мен.

Не ви призовавам да спрете да правите каквото и да е и да чакате да ви споходят всичките ви мечти ей така – на талази и веднага. Сигурна съм обаче, че ако се доверим, че Живота/Вселената/Господ се грижат за нас с безусловна любов и подкрепа, живеем с повече лекота и отваряме пространство да ни се случват хубави неща. Мечтите ни се сбъдват тогава, когато сме готови за тях!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Най – доброто, което можем да дадем на децата си е да ги научим да обичат себе си – вчера сутрин случайно се натъкнах на тази реплика на Луиз Хей и реших, че си струва да я запомня. Също така „случайно“ през деня на три пъти изпадах в една и съща ситуация – задавам въпрос на детето и получавам аламинутен отговор от майката. Абсолютно покъртително!

Запитах се и аз ли се държа така неуважително към нуждата и умението на моето дете да има своя позиция и свободата да я споделя? Колко често си мисля, че знам по-добре от нея защо е избирала едно или друго нещо и съм готова да проявя светкавична любезност и да я заместя в отговора? Мога ли да зачета правото й да не отговаря, ако не иска? Позволявам ли на самата себе си да не отговарям на въпроса или на звънящия телефон, когато нямам настроение/мотивация/време за това?

Отговорът за мен е – опитвам се! Правя го все повече и все по-осъзнато. Приела съм, че понякога ще закъсняваме за градина, защото дъщеря ми няма да може да реши бързо коя рокля ще облече, че не винаги ще поздравява бабите пред блока, както и че ще тества границите ми. Приела съм, че няма да се вписва в представите на баща ми за послушно дете (за разлика от умалената версия на майка й едно време), че ще има своя визия за нещата от живота, дори когато на мен не ми е до това, и че ще има мнение, дори когато нямам ресурса да се съобразя. Знам, че стъпвам по тънък лед, но правя съзнателния избор да я подкрепя да израсне по-уверена, обичаща се и отстояваща себе си от мен. И понеже съм й пример – работя над това и аз да бъда „по“всеки ден.

Пак препрочитах Тибетските съвети за възпитание на децата от gnezdoto.net и си дадох сметка, че не съм успяла да приложа изцяло, тези, отнасящи се за възрастта до 5 години. А на вас как ви се струват те?

Първи период: до 5 години
Дръжте се с детето „като с цар“. Не му забранявайте нищо. Ако е нужно, просто му се отвлечете вниманието. Ако заниманието му е опасно, веднага направете уплашена физиономия и издайте звук, с който да покажете, че се страхувате. Детето ще ви разбере отлично.

Помнете, че именно това е времето, когато се зараждат активността, любознателността и интересът към живота. В същото време, детският мозък все още не е способен на сложни логически връзки. Да си представим, че детето ви е счупило скъпа ваза. То не разбира, че за да купите тази вещ отново, ще трябва много да работите, да изкарате пари… Евентуалното наказание от ваша страна няма да има друг ефект, освен да му покажете, че трябва да се съобразява с по-силния. А не това искате, нали?

Втори период: от 5 до 10 години
Дръжте се с детето „като с работник“. Давайте му задачи и изисквайте от него да ги изпълнява. Ако е необходимо, наказвайте го, но не и физически.

В този период активно се развива интелектът. Затова спокойно го „товарете“ с нови знания. Детето трябва да се научи да предвижда какви ще са реакциите на хората спрямо неговите постъпки. Трябва да се научи как да провокира положително отношение към себе си и как да избягва отрицателното.

Трети период: от 10 до 15 години
Отнасяйте се с детето „като с равен“. Забележете, не на равно, а като с равен – все пак, вашите знания и опит са много по-големи от неговите. Стремете се да се съветвате с него по различни въпроси, давайте му възможност и го насърчавайте да решава самостоятелно. Ако е необходимо да наложите мнението си, нека е с „копринени ръкавици“ – обсъдете с детето своята гледна точка, обяснете му, подскажете му, дайте му подходящи примери. Само така ще го убедите в своята правота. Ако не сте съгласни с неговото намерение да направи нещо, не му забранявайте директно. По-добре насочете вниманието му върху бъдещите негативни последствия от неговите действия.

През този период се формира усещането за самостоятелност и независимо мисленето.

Последен период: от 15 години нататък
Изключително важно е да показвате уважението си към детето. Сега вече е късно да го възпитавате – време е да пожънете плодовете на своя труд.

Какво може да се случи, ако не спазвате тези правила?
– Ако до 5-годишна възраст го потискате, това ще повлияе негативно върху неговата активност, върху интереса му към живота, върху интелекта му. Ще го научите, че трябва по инерция да се подчинява на силата. А това ще го направи лесна жертва на наглеците, които ще среща в бъдеще.

– Ако след 5-годишна възраст все още го глезите, детето ще порасне инфантилно, неспособно да работи и да полага каквото и да е усилие, вкл. духовно.

– Ако след 10-годишна възраст го покровителствате като малко дете, то ще порасне неуверено в себе си. Ще бъде зависимо от хора, по-самостоятелни от него, които обаче невинаги ще могат да му оказват подкрепа.

– Ако след 15-годишна възраст не демонстрирате уважение към детето, то няма да ви го прости и ще си тръгне от вас при първата появила се възможност.

Чакам с нетърпение вашите коментари по темата. 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

„Леле, колко съм изостанала с графика… Май няма да успея и с половината запланувани неща. Как може всичко да се случва толкова бавно…“ Хванах тези отровни мисли да тиктакат в главата ми още със събуждането и веднага опънах ластика. Шляк! Доброволно реализирах върху себе си поговорката “ Со кротце, со благо, со малко кютек“. Да караме поред:

Метод на ластика, за да изчистиш ума си. Така Робин Шарма нарича техниката, която в кратце ви демонстрирах преди малко. Простичка е – слагаш си един ластик на китката (гривничка с мъниста за по-суетните) и всеки път, когато в главата ти се появи негативна, източваща енергията мисъл, дръпваш ластика. Със силата на навика, мозъкът ще асоциира болката с негативното мислене и съвсем скоро и сам ще забележиш, че ще имаш значително по-позитивни мисли.

Защо да го правиш? Ако наистина си задаваш този въпрос, най-подходящият отговор ще е статистически. Според учените мозъкът ни обработва по около 60 000 мисли на ден – по една мисъл на секунда, докато сме будни. И сякаш това не е достатъчно, за да ни омаломощи, изследователите показали, че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Ако сте добри по математика, вече сте пресметнали, че 45 000 негативни мисли минават всекидневно през ума на повечето хора. В случай, че не сте на „ти“ с числата, повтарям резултата – 45 000 негативни мисли. Ако всеки път опъваме ластика, ще ни се разранят китките.

Дай Боже да сме сред щастливците, които да са пренастроили съзнанието си на по-високи вибрации, защото е доказано, че негативните мисли активират участъци в мозъка, свързани с чувството на депресия и тревожност, докато положителните имат успокояващ, балансиращ ефект. Вероятно вече и сами си направихте извода, че отровата, която струи от мозъка ни, прониква в цялата ни физиология и кани на гости в тялото ни всякакви болести и неразположения.

Ясно е, че не можем да хващаме всяка негативна мисъл, която завърта опашка в главите ни, но все от някъде трябва да започнем. Нека да опъваме ластиците и да сме благодарни на себе си всеки път, когато сме осъзнати, че мозъкът ни играе номерца. Няма как да постигаме мечтите си, ако живеем в капана на напрежението. Предлагам да спрем да се правим на жертви на другите и на обстоятелствата и да поемем рула на собствения си живот. Като за начало да дисциплинираме умовете си. Готови ли сте? Започваме ли заедно?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена