И след три месеца пак ще направим трансфер каза докторът след втория спонтанен аборт. „Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза. 

Думите са на жена, която в момента се бори да възстанови психическата си устойчивост и да си вземе живота в ръце. Трудно е да се върнеш към усещането за смисъл, след като си го вложил изцяло в това какъв ще бъде резултатът от твое действие – дали ще донесе успех или ще ти попари надеждата.

„Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“, казва тя. Погледът е сведен, раменете прегърбени, апатична и вяла е… Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория… Не връщам миналото от любопитство. Знам, че да се потопи в детайлите от събитието и да разпознае емоциите, ще отприщи бента и ще я доближи към катарзиса. „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?“, отговаря ми сухо тя.

Дали? Никога не съм предполагала, че ще пиша статия за умението да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете/ да постигне мечта. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, в името на това да правим нещо, е също толкова безсмислено както бездействието. Нищо, че знаеш поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“. Излез от командата автопилот и си помисли какво ти дава/взима тази концепция, предавана от поколения. После си припомни, че имаш глава на раменете, за да разпознаваш и следваш вярното за теб в ситуацията. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, понякога е ИЗМАМНО. Ако днес аз пиша цял ден и цяла нощ, утре пак и пак, може и да имам задоволството, че най-после нуждата да пълня сайта си е под контрол, но рискувам да рухна от умора, да допускам грешки, да пиша безсмислици… За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Можем ли да ги формулираме? Признаваме ли си ги? ПОЗВОЛЯВАМЕ ли си ги?

we-answered-your-question-now-what-1Пълната ЗАГУБА на КОНТРОЛ може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва ГНЯВ/ЯРОСТ. Те пък носят енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането. Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че мама е казвала обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

ПРИЕМАНЕТО (моля да не се бърка с примирение) е лечебно. То ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни връща силата и влиянието, отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за ПОСЛЕ. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабна, завърша ремонта… Сега!

Колкото по-абсурдно ти се струва, толкова по наложително е да се измъкнеш за косата  и да предприемеш стъпката, от която се нуждаеш. Оставам на теб да решиш дали тя е да ревнеш с всички сили, да се запишеш на бокс или да проведеш разговора, който отдавна отлагаш. В същото време не забравяй, че паузата също е действие. Тя е умението да спреш, да сканираш това, което е в душичката ти и да осъзнаеш къде си в момента. После като въз(приемеш) обстановката/ситуацията, ще усетиш накъде да вървиш.

Стискам ти палци да нацелиш своята пътечка и да върнеш себе си на себе си. Ако пък имаш нужда от поглед отстрани и подкрепа, можеш да ме откриеш чрез  Facebook страницата на блога или чрез контактната форма на сайта. Благодаря, че прочете! В случай, че ти идва отвътре, предай нататък:)

Author: Елена Димитрова-Ангелова

Елена Димитрова–Ангелова е магистър-психолог по Обща психология в СУ „Св. Климент Охридски“, хипнотерапевт от Българска Асоциация по Хипноза и Хипнотерапия, сертифициран практик по метода Усъвършенствана енергийна психология (Advanced Energy Psychology – EDxTM), съчетаващ приложната кинезиология, работата с биоенергийната система и работата със съзнанието и подсъзнанието. Завършила е обучение по Позитивна Психотерапия и е терапевт в развитие по метода EMDR (Eye Movement Desensitization and Reprocessing) за справяне с травматични преживявания, тревожност, проблеми, свързани със себеоценката и други.