Tag Archives: притча

Имали ли сте чувството, че попадате от дупка в дупка и колкото и да се опитвате да издрапате на повърхността, все се хлъзгате към дъното? От опит знам, че когато човек се навива, че с него „винаги“ така се случва или „никога“ не става по лесния начин, това е проява на защитния механизъм на идеализацията. Той показва склонност нещата да се обобщават и несъзнателно да се изключват онези моменти, които не потвърждават личното убеждение. Това се подсилва от факта, че търсим и намираме потвърждение само на това, в което вярваме. Нямаме нито фокус, нито очи за обратното на него.

Ако обаче сте наясно с гореспоменатите неща, намирате се в дупка и искате да излезете от нея, вярвам, че ще ви хрумне идея как бихте могли да го направите като прочетете тази Притча за магарето и кладенеца 

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му се чудел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение – да зарови кладенеца заедно с животното. Казал си, че магарето и без това е вече много старо. А и кладенецът все някога трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят толкова усилия, за да измъкне от трапа това старо животно. Затова извикал съседите си да му помогнат да зарине кладенеца. Всички дружно грабнали лопатите и се заели да хвърлят пръст в дълбокия ров. 
Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. Не след дълго обаче, за всеобщо учудване, животното притихнало. След като хвърлили още няколко лопати пръст, селянинът не се стърпял и решил да надникне и да провери какво е положението там, вътре. И останал изумен от онова, което видял!
С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магарето правело нещо невероятно. Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят още и още почва в кладенеца, всеки път животното се изтръсквало и стъпвало върху трупащата се под краката му земна маса. Не се минало много време и всички с изненада видели, как магарето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред… 

Какво, ако обстоятелствата в живота ви в момента могат да се „употребят“ и по различен начин и всъщност искат да ви насочат към нов подход и действия? Какво, ако това, което в момента е най-големият ви проблем, е начин да надградите или разрушите и издигнете отново и различно това, което имате? Какво, ако наказанието от глобалния поглед към вас и живота ви всъщност е благословия? Знам, че човек, когато е затънал в помия, няма как да я преживява като аромотерапия. Знам обаче и че когато я свалиш от себе си се чувстваш прероден и си благодарен за топлата вода. Колкото повече са камъните, които ти хвърля живота, толкова по-висока е кулата, която можеш да построиш от тях, а погледнати отгоре, нещата изглеждат различно. Особено, ако не те е страх от високо.

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

– Ще дойдеш ли тази вечер на вечерята?
– Не!
– А в събота на Банско?
– Не!
– Е, защо!?
– К’во да правя с тези хора!

Този подслушан в метрото разговор ме накара да се замисля за многобройните случаи, в които отказваме среща, пътуване, разговор, участие в проект, усмивка…. Замисляме ли се, че когато казваме „не“ на Живота и той може да ни отвърне със същото? Ясно е, че „не“ понякога е заявяване на граница, отстояване на себе си и интереса си, но в случая говоря за онова му проявление, свързано със затварянето, отделянето от другите и възможностите, които Животът ни поднася, с оглед да запазим черупката си, да не бъдем наранени, да не излизаме от зоната си на комфорт. Сетих се за една красива и поучителна история, която ще ви разкажа. Вярвам, че тъй като от малки се учим от приказките и поуките в тях, тя ще „падне“ точно на мястото си и ще остави по-трайна среда от всякакви статистики и психологически концепции.

Според една легенда Бог се явява пред всеки един от нас в различни форми – като просяк на улицата, като малко измръзнало коте, като непознат, който седи на съседната пейка… Нашата реакция в една такава ситуация може да преобърне живота ни, да сбъдне мечтите ни. Всичко зависи от това как ще постъпим в този момент.

Живял на света един човек. Той имал три мечти: да има добре платена работа, да се ожени за красавица и да стане световноизвестен.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка. Така успял да не закъснее за планираната среща. Интервюто обаче не минало успешно и не го взели на работа. Веднъж, в една прекрасна лятна вечер, човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват. Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на Небето, човекът срещнал своя Ангел Хранител – вечния си приятел.

– Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак…

– Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

– И за какво?

– Помниш ли онзи, който падна пред теб на заледената пътека? Той беше генерален директор на фирмата, в която ти толкова искаше да работиш. Очакваше те бляскава кариера. Всичко, което се искаше от теб, беше ръката ти. Ами онази жена – уличен клоун, помниш ли я? Която те спря с въпрос в онази вечер? Всъщност това беше красива млада талантлива актриса, гримирана като старица. Тя се влюби в теб от пръв поглед. Очакваше ви щастливо бъдеще, деца, неугасваща любов. Всичко, което се искаше от теб, бяха очите ти. Хайде сега си припомни жената на пейката до входа ти. Да, да, плачещата жена, която те спря и помоли да седнеш за малко до нея просто за да си поговорите. Тя беше известна писателка. Беше преживяла криза в семейството си и имаше нужда от душевна подкрепа. Ако беше откликнал. Ако беше я поканил на чаша чай в дома си да се постопли, тя щеше по-късно да напише книга, в която да разкаже тази случка. Книгата щеше да стане бестселър, щеше да се издаде в милионен тираж по света и ти щеше да си известен. Защото в предговора си тя щеше да те назове и да разкаже как си преобърнал живота й в онази вечер и си я вдъхновил за тази книга. Всичко, което се искаше от теб, беше сърцето ти.

Човекът въздъхнал и тръгнал по лунната пътека към звездния безкрай…

Пожелавам на вас и на себе си да разпознаваме и грабваме всички възможности, които ще сбъднат мечтите ни! Нека не забравяме, че имаме очи, ръце и сърца и да ги ползваме по предназначение – за да се свързваме, прегръщаме и обичаме.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Приказките с хепи енд и сватба обикновено слагат точката с „и заживели щастливо“. Историята мълчи какво се случва след година, 5, 10 и как са принцът и принцесата след 20 години брак, когато си знаят не само кътните зъби, но и сливиците:) Този текст на Ричард Пол Еванс (автор на над 20 бестселъри) е реална приказка за отвоюваната от годините любов. Струва си и четенето и практикуването!

Как спасих брака си

Преди известно време щерка ми, Джена, ми каза: „Когато бях малка, най-големият ми страх беше, че бихте могли да се разведете. След това, когато станах на 12, а вие се карахте постоянно, започнах да смятам, че това ще е най-добре за всички нас“ След това Джена ме погледна и се усмихна: „Радвам се, че успяхте да оправите нещата между вас“.

С жена ми Кери се карахме от години. Когато гледам назад, не мога да си спомня как започна всичко, но явно характерите ни не си пасваха особено. Колкото повече време минаваше, толкоз по-ясни и болезнени ставаха различията помежду ни. Проблемите ни се задълбочаваха. Напрежението стигна такъв предел, че и за двама ни беше истинско облекчение, когато трябваше да пътувам извън града, за да представя някоя книга. Но когато се връщах, всичко започваше отначало. Скандалите зачестиха толкова, че вече ми беше мъчно да си представя как бихме могли да живеем съвместно, без да се караме. Бяхме на ръба на развода и все по-често започвахме да говорим за това.

Веднъж, по време на едно от пътуванията ми, отново се скарахме жестоко по телефона и Кери ми затвори. Бях сам, гневен и объркан. Бях достигнал предела си. По онова време се обърнах към Бог. Или по-скоро, започнах да говоря на Бог. Не знам дали може да се нарече молитва – когато крещиш на Бог не е точно молба – но каквото и да беше, няма да го забравя. Стоях под душа на хотела и крещях на Бог, че бракът е пълна небивалица и аз отказвам да живея по този начин. Не можех да разбера защо ми се случваше всичко това. Защо трябваше да е толкова трудно с Кери да имаме нормални взаимоотношения. Дълбоко в себе си знаех, че тя е добър човек. И аз бях добър човек. Тогава защо не се получаваше? Защо не се разбирахме? Защо се бях оженил за някой, който беше толкова несходен с мен? По коя причина тя не можеше да се промени?

Накрая, изтощен и обезверен, седнах на пода в банята и заплаках. И от дълбините на моето отчаяние дойде вдъхновението. Не можеш да я промениш, Рик. Можеш да промениш единствено себе си. В този момент започнах да се моля. Ако не мога да променя нея, Боже, нека тогава променя себе си. Молех се до късно през нощта. Молех се и на следващия ден по пътя към дома ни. Молех се, когато тя ми отвори вратата – една студена жена, която се държеше така, сякаш едва се познавахме. Тази нощ легнахме в леглото си, на сантиметри един от друг, но всъщност на километри разстояние. И внезапно отговорът се появи пред мен, вече знаех какво трябваше да направя.

На сутринта, докато още бяхме в леглото, аз се приближих до нея и я попитах:

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна гневно.

– Какво?

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш, – отговори тя. – Защо питаш?

– Защото наистина го мисля, – казах аз. – Просто искам да знам какво мога да направя, за да бъде денят ти по-хубав.

Тя ме погледна цинично.

– Искаш да направиш нещо? Отиди и оправи кухнята.

Тя явно очакваше да се вбеся. Вместо това аз кимнах.

– Добре.

Станах и разтребих кухнята.

На следващия ден я попитах същото.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя присви очи.

– Почисти гаража.

Поех си дълбоко въздух. Бях имал тежък ден и знаех, че нарочно беше поискала това. Изпитах желание да й се развикам. Вместо това обаче казах само:

– Добре.

Станах и следващите два часа почиствах гаража. Кери не беше сигурно какво да си мисли.

Дойде следващата сутрин.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш. Просто не можеш! Спри да го повтаряш!

– Съжалявам, – казах аз. – Но не мога да спра. Обещах си. Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Защо правиш това?

– Защото държа на теб, – казах аз. – И на нашия брак.

На следващата сутрин й зададох същия въпрос. И на по-следващата. И на по-следващата. Тогава, на втората седмица, се случи чудо. Когато я попитах същото, очите на Кери се напълниха със сълзи. Тя се пречупи и заплака. Когато отново можеше да говори, каза:

– Моля те, спри да ме питаш това. Проблемът не е в теб. В мен е. Аз съм тази, с която е трудно да се живее. Не знам как изобщо все още си с мен.

Аз нежно повдигнах брадичката й и тя ме погледна в очите.

– Защото те обичам, – отговорих. – Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Аз трябва да те питам това.

– Да, така е, – казах аз. – Но не сега. Сега аз трябва да се променя. Ти трябва да знаеш колко много значиш за мен.

Тя сложи главата си на гърдите ми.

– Съжалявам, че бях толкова зла.

– Обичам те, – казах.

– Обичам те, – отговори тя.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна нежно.

– Може ли просто да прекараме малко време заедно?

Усмихнах се.

– Много ще ми е приятно.

През следващия месец продължих да й задавам този въпрос. И нещата наистина се промениха. Скандалите спряха. Тогава Кери започна да ме пита:

– Какво мога да направя за теб? Как мога да бъда по-добра съпруга?

Стените между нас рухнаха. Започнахме да водим смислени разговори за това какво искахме от живота и как можехме да направим другия по-щастлив. Не, не разрешихме всичките си проблеми. Не мога и да кажа, че повече не се скарахме. Но се промени начинът, по който се карахме. Не само, че се случваше много по-рядко, но не и беше така ожесточено, както преди. Преди просто не ни оставаше въздух от викане. Сега просто не искахме да се нараняваме повече…

С Кери днес сме женени повече от 30 години. И аз не само обичам жена си. Харесвам я. Харесва ми да съм с нея. Бързам да бъда с нея. Нуждая се от нея. Много от нашите различия се превърнаха в силни черти на брака ни, а другите… просто се оказаха без значение. Научихме се как да се грижим един за друг и нещо по-важно – научихме се как да поддържаме в себе си желанието да го правим.

Бракът не е лесно нещо. Но същото е и с това да си родител. Да имаш партньор в живота е прекрасен дар. Той ти помага да заобичаш в себе си чертите, които всъщност не са за харесване. Защото всички имаме такива черти, нали?

Осъзнах, че това е въпросът, който трябва да задаваме на любимия си човек: Как мога да направя деня ти по-хубав? Ето това е любовта, в романтичните филми и романи се говори само за привличането, за влюбването и всички си мислим, че после ще „живеем щастливо до края на дните си“. Истинската любов не значи просто да желаеш човека срещу себе си, а да желаеш щастието му. Дори ако понякога трябва да жертваш частица от собственото си щастие. Истинската любов не значи да превърнеш другия в свое копие. Значи да разшириш границите на своята толерантност, грижовност и нежност. Да се опитваш всеки ден да показваш на другия колко много значи за теб. Всичко друго е просто игра на егото…

Струва си, нали? Ще се радвам, ако коментирате!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Страх ме е от…“ Всички ние сме казвали това изречение, продължено по различни начини. Какво прави с нас страхът? Сковава ни или ни разтреперва, но все пречи на нормалното ни функциониране. В основата му стои мисълта „Няма да се справя“ и безпокойството за утрешния ден. Често гневът и омразата са замаскиран страх, който не осъзнаваме. Това, че не го виждаме, съвсем не значи, че не ни пречи за съжаление.

Довечера в Женски срещи за подкрепа и медитация ще се фокусираме върху начина, по който работят съзнанието и подсъзнанието и ще градим стратегии за справяне с безпокойството. Така можем да се подкрепим в това да разперим крилете и де полетим. За отскок искам да споделя с вас две неща – първото е противоотрова срещу безпокойство, а второто – една прекрасна притча за разперените криле.

Противоотрова срещу безпокойство – ако трябва да я опиша с една дума, тя ще е „действие“. То е нещото, което може да ви изкара от вцепенението на мисленето в стил: какво ще стане, ако… Ако си представите страховете, фобиите и мрачните мисли от едната страна на координатна ос, от другата й страна ще бъде действието. Колкото повече енергия влагате в това да правите по възможност приятни и смислени неща, толкова по-малко енергия ще имате за притеснения и безпокойства.

Въпроси за неутрализиране на безпокойството: Може ли нещото да се промени от това, че се безпокоя за него?  Какво е най-лошото нещо, което може да се случи и каква е вероятността да се случи? Колко от мрачните ми прогнози до този момент са се сбъднали? Какво съм научил от сбъдналите се (ако има такива)?

Нека се подкрепим и с една прекрасна „Притча за страха и трудния път към щастието“ – автор е Мира Ганчева (edna.bg). Нека да си напомним, че единственото, с което гарантирано разполагаме, е животът тук и сега. Наш е изборът дали да го изживеем пълноценно или да го смачкаме заради страхове: от провал/успех, отхвърляне, от загуба, от грешка и вземане на решения, от бъдещето, от старостта. от смъртта, от болести и злополуки, от промяна, от обвързване, от край на статуквото/връзката, от загуба на контрол, от измама и насилие… Време е да разтворим крилете и да полетим!

„Родила се на света една гъсеница. Тя била малка и красива, но с годините пораснала, наедряла и ставала все по-тромава, стъпвала тежко и хапвала много. Вървяла си по пътя и срещала други живи същества. Тя им се радвала, общувала с тях и искала да си поиграят. Започвали да играят, но гъсеницата била покрита със странни власинки, които закачали, гъделичкали, дразнели другите същества и те скоро си тръгвали от нея или тя сама си тръгвала, защото те ѝ се присмивали.

Тя оставала сама. Започнала да се учи как да се отърве от тези власинки, за да заприлича повече на другите или пък да стане невидима, за да я оставят на мира. Ходила, ходила по белия свят, търсейки приятели, които да я приемат такава каквато е. През всичкото това време тя учила, като наблюдавала света, наблюдавала съществата, техните взаимоотношения, проблеми, амбиции и прочие.

И все се питала как да стане като тях, да бъде една от тях, какво още трябва да научи.

Накрая разбрала, че трябва да погледне в себе си, да разбере колко е важна за света, че внася още един щрих и цвят в този свят и не е нужно да се слее с общия фон, защото щом природата я е създала така, значи има нужда и от нея. Но тя не чувствала нещата така. Нейната различност ѝ тежала.

Тя се чувствала тъжна и нещастна, за това се скрила от света и се затворила в пашкул. В него тя седяла и чакала. Плачела, бунтувала се, изпитвала гняв към нерадата си съдба, вина заради външния си вид и своята различност.

Мислела, гледала в себе си, размишлявала върху своите преживелици. Докато един ден не разбрала, че тя е важна, силна, значима и е готова да се пребори за мястото си под слънцето, защото на белия свят има място за всички Божи твари.  

Поела дълбоко дъх, натиснала силно стените на пашкула, разкъсала го и… излетяла. Какво чудо, каква лекота, каква свобода! Оковите ги нямало. Тя се понесла като перце в небесната шир. Тя летяла. Не можела да повярва. Оглеждала света от високо. Радвала се. Дишала и се въртяла около себе си, поемайки с наслада всички нови усещания.

Усещала лекота, обич към себе си и света. Усещала сила. Погледнала крилете си – те били толкова нежни, пъстри и красиви. Те ѝ давали сила да отиде, където пожелае, да се носи по въздуха, да се издига и спуска, да прави пируети и лупинги. Това било усещане за невероятна свобода.  Спуснала съм към едно цвете – пила от нектара му. После отишла на друго цвете – пийнала и от него. Погалила го с крилце и му поблагодарила.

Литнала отново в небесата. Спуснала се към един поток да пийне водица. И, о чудо! Там не видяла себе си. От водата я гледало едно приказно създание – нежно, грациозно, красиво. С тъничко телце, с тънички и фини, почти невидими крачка, с бляскави, чисти и любопитни очички.

Тя се помръднала насам-натам, но то правело същото. Тя се огледала насам, натам, нагоре, но не видяла никого. Разбрала, че това е тя. Онази същата гъсеница, но вече преродена и с нова визия. Пила водица и литнала отново. Щастлива, показвайки новото си аз на цветята, на други създания, които виждала около себе си.

– Вижте ме! Вижте ме, колко съм хубава! – викала тя с пълен глас.

– Какво си ти? – питали цветята.

– Не знам, но съм толкова хубава. Бях се скрила от света, но ето, че сега се появих отново и изглеждам така. – отговаряла тя с усмивка и се издигала нависоко и после се спускала отново надолу.

Както си летяла над една полянка, изведнъж видяла много други същества, които изглеждат като нея. Тя се скрила зад едно голямо листо и плахо погледнала оттам. Те били също много красиви, цветни, големи, малки. Летели заедно от цвете на цвете или се заигравали във въздуха.

На полянката се появили деца.

– Вижте, пеперуди! Да ги хванем. – викали те и се насочили с бягане към тях като държали нещо в ръцете си. Посегнали с него към пеперудите и ги затворили в него. После ги извадили и ги пуснали в друго нещо.

Нашата приятелка гъсеницата погледнала тъжно надолу и видяла в тревата един бръмбар.

– Какво ще стане сега с тези прекрасни създания? – попитала тя. – Защо тези деца ги хванаха?

– Ще ги забодат на някоя стена – казал той незаинтересовано.

– Но  защо? – проплакала тя – Те са толкова красиви!

– Затова и децата ги хващат, за да си ги занесат в къщи и да им се радват.

– Но те ще умрат! – продължавала да настоява гъсеницата.

– Да, но пак ще са красиви. Тръгвам, че си имам задачи – казал навъсено бръмбарът и продължил по пътя си.

Гъсеницата постояла още малко и тъжна литнала над полянката. На едно то цветята видяла пеперуда. Приближила се към нея и я попитала:

– Видя ли какво стана току що?

– Да – отвърнала тя.

– Не те ли е страх? 

– Да.

– И как живееш в страх, че някой ден може да те хванат и заковат за стената?

– Ами, не мисля за това. Живея си живота, радвам се на всеки ден, а ако това стане, ще бъда доволна, че съм живяла както си искам. Ние сме пеперуди и имаме възможността да летим, да виждаме нови неща. Забавно е!

 – И аз ли съм пеперуда? – попитала боязливо нашата малка приятелка.

– Разбира се! – казала тя и отлетяла.

А нашата малка приятелка постояла още малко замислена на цветето. Значи вече не била грозна космата гъсеница, която никой не поглеждал. Сега била красива пеперуда, която имало опасност да привлече вниманието на някого, който да иска да я забоде на стената си за украса.

Нямало пълно щастие. Все трябва да се притесняваш и пазиш от нещо. Но пък сега тя била лека и волна. Крилата ѝ можели да я отнесат където пожелае. Ако внимава, може и да се избави от лапите на зложелители. Усмихнала се и литнала високо, високо и виждала пъстротата на света далеко, далеко.

На душата ѝ отново станало леко. Летяла и се въртяла докато вече не чувствала крилете си от умора. Легнала в чашката на едно цвете и заспала сладко, сладко, а душичката ѝ продължавала да трепти от щастие.“

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напрегната утрин на прага на важно решение. Първият ми досег с реалността улови бълбукането на планове и спешни задачи в главата ми. Как може да е толкова рано, а вече да съм с усещането, че закъснявам? Как да се мобилизирам, за да успея със задачите и същевременно да остана безпристрастна и отворена, за да позволя на интуицията да ме води? Някъде вътре в мен едно тъничко гласче каза; „Благодаря!“. Усмихнах се на спомена за нещо красиво, което прочетох наскоро. Споделям с вас притчата за божията благословия с пожелания за прекрасен ден. Ако решите, предайте нататък:)

Сънувах, че съм отишъл в Рая и един ангел ме развежда из него. Влязохме в голяма работилница, пълна с ангели. Моят водач спря в първото отделение и каза:
– Това е нещо като пощенска станция. Всички молитви, отправени към Бог, пристигат първо тук.
Огледах се наоколо и видях, че много ангели са заети да подреждат молбите на хора от цял свят.
После тръгнахме по един дълъг коридор и стигнахме до следващото отделение.
– Тук е мястото за опаковане и доставка – каза ми ангелът.
–  В това отделение се подготвят и изпращат всички благословии и благини към хората.
Аз отново бях впечатлен колко усилен труд кипи наоколо. Толкова ангели бяха ангажирани с тази работа! Очевидно имаше много благословии, които трябваше да бъдат изпратени на земята.
Последно спряхме в края на коридора в едно съвсем малко отделение. За моя голяма изненада там имаше само един ангел и тои не вършеше почти нищо.

– Това е отделът за признателност към Бог – призна ми смутено моят водач.
– И защо няма никаква работа тук?
– Тъжно, нали? Толкова малко хора изпитват признателност към Бог, след като молбите им бъдат чути и изпълнени.
– А как могат хората да изразят своята признателност?
– Съвсем просто. Стига просто да кажат:
„Благодаря, ти Господи“. Ако имате храна в хладилника си, дрехи на гърба си и покрив над главата си, значи имате повече от 75% от хората на Земята.
Ако имате пари в банката и в портмонето си и си позволявате разнообразна храна, значи сте по богати от 92% от населението на света.
Ако тази сутрин се събудихте здрави, значи сте по щастливи от много хора, които няма да доживеят края на деня.
Ако никога не сте изпитвали ужаса на войната, самотата в затвора, агонията на мъченията или пристъпите на глад, значи сте по добре от 700 милиона човешки същества.
Ако можете да изповядвате вярата без страх от преследвания, затвор, мъчения и дори смърт, значи сте по щастливи от три милиарда хора на Земята.
Ако родителите ви са още живи и не са разведени… значи наистина сте голям късметлия.
Ако можете да вдигнете глава и да се усмихнете значи сте много по добре от онези, които живеят в несигурност и отчаяние.
А ако четете тази история, значи сте по щастливи от два милиарда души по света, които изобщо не могат да четат. 

БЛАГОДАРЯ!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Живял някога един мъдър старец, за когото се говорело, че притежавал цялото познание на света. Веднъж при него дошла една жена и го помолила:
– Старче, искам да знам всичко, научи ме на цялото познание.
– Добре. – отговорил й старецът. – Ела с мен.
И я отвел в една дълбока, тъмна пещера, където имало безброй дебели прашни книги.
– Когато прочетеш всички тези книги, ще имаш пълното познание – казал й той.
Жената се съгласила. Ден и нощ стояла в пещерата и неуморно четяла, ли четяла. От време на време старецът минавал покрай пещерата, подпирайки се на една тежка чепата сопа и питал жената:
– Е, научи ли вече всичко?
– Още не. – отговаряла тя.
Тогава старецът вдигал сопата и я удрял по главата… И това се повтаряло – седмици, месеци, години…
Един ден старецът отново минал покрай пещерата и задал обичайния си въпрос:
– Научи ли вече всичко?
– Не още – отговорила жената. Но когато старецът посегнал да я удари със сопата тя хванала ръката му – и застинала от страх в очакване на най-лошото – наказанието сигурно щяло да бъде много сурово.
Но старецът се усмихнал широко:
– Браво! Сега вече знаеш всичко, от което имаш нужда!
– Как така? – учудила се жената.
– Ти разбра, че никога няма да притежаваш пълното познание за всичко. Освен това научи как можеш да спреш болката… 

Не е ли изумително колко често сме така устремени към постигането на нещо, че ограничаваме цялото си същество по пътя към него. Оставяме удоволствието, разнообразието, дори мечтите за нещо различно настрани да си чакат реда. И те чакат, ние също. А знаем ли с колко време разполагаме?

Казват, че сред надгробните камъни е мястото на най-много неиздадени стихове, неизпети песни, неизживени любови, пропуснати мигове, пренебрегнати специални моменти…  Това е там! А ние сме тук и сега и имаме ДНЕС! Напомням го на вас и на себе си и ви желая живот в лекота и радост 🙂

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Когато Бог създавал жената, той работил късно на шестия ден.

При него дошъл един ангел и го попитал:

– Защо отделяш толкова много време за това?

Господ му отговорил:

– Виж само колко различни изисквания трябва да изпълня, преди да я сметна за готова. Тя трябва да се мие лесно, но да не е пластмаса, да има над 200 подвижни части и при това да се движи грациозно. Трябва да се лекува сама, когато е болна. Да работи по 18 часа на денонощие. Трябва да има само две ръце, но да може да прегръща с тях едновременно няколко деца, и то така да ги прегръща, че да излекува всяка болка, независимо дали е душевна или са си ударили коляното.

Ангелът бил впечатлен.

– Това стандартен модел ли е? Но това е невъзможно! Цялата тази работа не може да се свърши за един ден. Отложи я за после.

– Не – казал Господ. – Ще я довърша днес и тя ще бъде моята любимка.

Ангелът се доближил и докоснал жената.

– Господи, но тя е толкова нежна!

– Да, тя е нежна, но освен това съм я направил и много силна. Не можеш да си представиш дори колко неща може да издържи и преодолее. Изглежда ранима, но крие в себе си огромна мощ.

– А тя може ли да мисли?, попитал ангелът.

Бог казал:

– Тя може не само да мисли, но и да се аргументира и убеждава.

Ангелът докоснал бузите на жената.

– Господи, мисля, че тази тук е дефектна, струва ми се, че тече.

– Не, тя не е дефектна, поправил го Бог и продължил: Това са сълзи.

– Те за какво са? попитал ангелът.

– Те са израз на нейната тъга, нейната любов, нейната самота, нейните страдания и нейната гордост.

Ангелът бил наистина впечатлен.

– Господи, ти си гений! Помислил си за всичко. Жената наистина е невероятна!

– О, да – казал Бог. Тя има сила, с която може да удиви мъжа. Тя може да се смее, когато й се плаче. Тя може да се усмихва, когато я е страх. Тя ще помага на друг, когато самата тя има нужда от помощ. Само един неин поглед е способен да направи онова, което мъжът не може да постигне…

Ангелът занемял и гледал жената като омагьосан. После Господ въздъхнал:

– Тя все пак има един недостатък, който може да й съсипе живота, ако тя сама не го поправи.

– Какъв е този недостатък?

– Тя не си знае цената… 

Хубава притча, нали? (намерих я в dama.bg). Струва ми се обаче, че към основния ни недостатък, че не си знаем цената, можем да добавим още един много съществен: Жената се склонна да се увлича в това да се грижи, да отглежда, да подкрепя! Прави го с неподозирана жертвоготовност ден след ден, месец, след месец, години…  Мотивът е любов, а убеждението, че чрез това си поведение тя е в услуга на другите и това непременно е нещо хубаво.

Сигурна съм, че в момента някои от вас повдигат изненадано вежди и възмутено питат: „А не е ли?!“

Е!, когато е в нужната доза, не е равно на пренебрегване на себе си и не е УПРАЖНЯВАНЕ НА КОНТРОЛ. Не си даваме сметка, че често зад грижата за другите, подкрепата към тях, решаването на проблемите и разплитането на ситуациите вместо тях, стои подсъзнателният стремеж да бъдем нужни, незаменими, безценни. Това от една страна привързва другите към нас, от друга – вдига самооценката ни и важността ни в собствените очи, а от трета – помага ни да държим юздите и да управляваме.

Живеем в дуален свят, в който сянката се съдържа в светлината. Дори най-алтруистичните действия носят и друга, вторична полза за този, който ги прави. И това не е беда. Проблемът е, че когато контролираме (помагайки) ние пречим на човека да разгърне собствените си компетенции и да взима сам решения. Превръщаме го в детето, което не може само да си връзва връзките на обувките, защото майката го прави по-бързо и по-добре. Това е повод за размисъл за всички ни 🙂

Какви са сенките  в четирите женски архетипа – момиченце, любовница, кралица и майка – домакиня. Какви са техните прояви, кой преобладава в нас и как да развием най-малко изявения? Това е темата тази вечер в Женски срещи за подкрепа и медитация – СИНТЕЗ НА ЖЕНСТВЕНОСТТА.

Чрез медитативна техника ще се срещнем тези четири наши образа, ще ги изследваме, опознаем и разгърнем. Целта е да съвместим радостта и лекотата на момичето с магнетизма на любовницата, увереността на кралицата, стабилността и баланса на майката домакиня. Колкото по-трудно достижимо ни изглежда това, толкова по-наложително е да тръгнем към него, за да бъдем цялостни. Моля, свържете се с мен, ако решите да присъствате, местата са ограничени.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Случвало ви се е близо до вас двама души да си говорят, да са така погълнати от дълбочината на проблемите и заплетеността на ситуациите, че да игнорират напълно присъствието на непознати, нали? Седиш си на съседната маса, седалка в автобуса или на пейка и информацията те залива на талази. Първо се ядосваш, че ти нарушават комфорта, после, ако нямаш по-важни неща за правене, неволно се заслушваш… Аз поне така направих последния път. Две дами обсъждаха нашироко проблемите си със свекървите, в които бяха намесени и мъжете им. Единият, наричан „моя смотаняк“, а другият – просто Жоро… Слушах ги как нищят и преповтарят истории, които и двете очевидно отдавна познаваха… Проблеми, скандали, конфронтации и никакъв опит за обективност и импулс за търсене на решение. Сетих се за притчата „Проблемът“ (сборник „Винаги има надежда“) и целеположих да ви я разкажа.

„Един прочут мъдрец имал много ученици и последователи. Веднъж той събрал най-изявените от тях и им казал:

– Сега ще ви запозная с един проблем. Искам да ми кажете как може да бъде разрешен той.

Той поставил в средата на помещението една обикновена маса, а върху нея сложил изящна порцеланова ваза с изрисувани красиви цветя.

– Ето това е проблемът. Очаквам вашите предложения.

Учениците се изненадали от задачата, но се събрали около масата и започнали да оглеждат порцелановия съд. Той наистина бил невероятно красив и всички били пленени от фината изработка и рисунката върху него. „Какво значи всичко това? – недоумявали те. – Какво ли се крие зад тази задача?. След известно време един от учениците се приближил до масата, взел вазата в ръце и със сила я разбил в пода.

– Прекрасно! Единствено ти се справи със задачата – казал учителят.

– Но как така? Обяснете ни – учудено попитали другите ученици.

– Аз ви казах ясно и точно, че пред вас има проблем. И независимо колко красиво и изкусително изглежда, той трябва да бъде решен. Проблемите съществуват, за да бъдат решавани. Те могат да изглеждат по всякакъв начин: красив и скъп предмет; любов, която вече е изгубила смисъл; път, който не води до никъде и вече трябва да изоставиш, въпреки че ти носи комфорт и сигурност. Има само един начин за решаване на проблема и той е да се изправиш лице в лице срещу него и да го отстраниш. И в такива моменти ние не трябва да проявяваме слабост, да съжаляваме, да се поддаваме на неговата външна привлекателност или да се връщаме към удобствата, които ни носи. Помнете, че проблемите притежават едно много особено качество, което влияе на всеки човек – по някакъв начин ние обичаме да ги притежаваме, да ги анализираме, да се връщаме към тях и да ги коментираме. Много често сме склонни да сравняваме своите с чуждите проблеми и беди и на база на това да преувеличаваме тяхната тежест и значимост вместо да търсим решение. А решението в повечето случаи е едно – да го отстраниш и да продължиш нататък. „

Едва ли има човек, който никога в живота си да не е драматизирал и поне веднъж да не е имал нуждата да събуди съчувствие в другите. Най-малко, защото още от деца носим опитността, че когато страдаме или сме болни, получаваме повече време, внимание, подкрепа, че дори и специално лакомство. Далеч съм от мисълта, че човек трябва да търси сам решение за всичките си неволи и да не ги споделя с никой. Искам обаче да повторя: по някакъв начин ние обичаме да ги притежаваме (проблемите), да ги анализираме, да се връщаме към тях и да ги коментираме. Много често сме склонни да сравняваме своите с чуждите проблеми и беди и на база на това да преувеличаваме тяхната тежест и значимост вместо да търсим решение. А решението в повечето случаи е едно – да го отстраниш и да продължиш нататък.“ .

Има и още нещо съществено – т.нар. „полза от болестта“ или вторична психологична изгода, както я определя позитивната психотерапия. Колкото и странно да звучи, човек подсъзнателно задържа проблема (болест, симптом, ситуация) и решаването му, защото не иска да изгуби ползите от него. Вторичните ползи дават основа на така наречените психологически обрати или блокажи, които ни възпрепятстват да се справим се един или друг проблем. На това обаче може да се гледа и като на шанс ставащото да е отговор на някаква дълго пренебрегвана потребност.

Спомням си как един четвъртък, докато водех поредната от Женските срещи за подкрепа и медитация, използвах себе си за пример и споделих на дамите: „вече няколко пъти се хващам да мисля, че съм толкова изморена, че май имам нужда да се разболея.“ На следващата седмица ме повали вирус – температура, кашлица и почти липсващ глас – т.е. пълна невъзможност да водя медитация…

Какво се случи: Аз имах очевидна нужда от почивка. Не си позволих обаче да спра да се занимавам с каквото и да е за ден, два и в крайна сметка се разболях. Вторичната полза от тежкото състояние, което ме прикова на легло беше, че нуждата ми да не правя нищо за няколко дни беше удовлетворена.

„Е каква е ползата ми от тези паник атаки според теб?!“ – почти разярено ме попита клиентка. Интересно защо е започнала да ги получава, след като съпругът й си е сменил работата, има чести командировки и отсъства от вкъщи… Или пък млад мъж, който страда от панически атаки и заради тях не може да работи. Налага се някой друг да го издържа, а приятелката му да чака развръзка по темата да заживеят заедно. Да, поемането на отговорност е тежък момент за мнозина…

И да се върнем на дамите в началото – неудовлетвореност, липса на житейски цели. Вместо да се хвана в ръце и да се изнеса със семейството си, аз ще живея със свекърва си и ще посветя цялото си свободно време да я одумвам… Доста глупаво, но носи ползи – докато се ровя в дефицитите на някой друг, не ми се налага да виждам своите, докато се занимавам със злободневието, не трябва се напъвам за постижения (пък и нямам време и енергия за тях).

Ако сте в тежка ситуация, на която не намирате решение, ви предлагам да си зададете следните въпроси: Какво печеля, ако НЕ разреша проблема си? Какво ГУБЯ, ако реша проблема си? Запишете си отговорите. Анализирайте ги. Бъдете честни със себе си.

И да решението на проблема най-често е едно – да го отстраниш и да продължиш нататък. Преди това обаче е нужно да го опознаеш и да разбереш защо той се е появил в живота ти. Така можеш да си спестиш челния сблъсък със следващия. Пожелавам успех и оставам на разположение при нужда:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена