dandelion wish

-Ако искаш нещо и отдадено правиш крачки към него, защо го нямаш? Психологията дава различни отговори, свързани с нечестно мотивираното желание, липсата на вяра, на постоянство и най-вече на увереност, че заслужаваш сбъдването на въпросната мечта. Днес обаче искам да ви покажа една различна гледна точка – тази, свързана с цената на избора. Ще го направя чрез красива притча:

Имало някога един магазин. Той се намирал на края на Вселената. Преди много години един ураган бил отвял табелата му, но всеки човек знаел, че в там се продавало не какво да е, а желания.

Магазинът бил огромен. В него можело да се купи почти всичко – здраве, скъпи яхти, апартаменти, брак, длъжността на вицепрезидент на голяма корпорация, любимото работно място, красиво тяло, последни модели автомобили, власт, успех и всичко, което можел да си пожелае човек. Всичко било опаковано в златни опаковки с прилежно сложен етикет със съдържанието и цената. Не продавали само живот и смърт – с тях се занимавали в централния офис, който се намирал на другия край на Галактиката.

Всеки, който прекрачвал прага на магазина, разбирал цената на своето желание. А цените били толкова разнообразни. Например, за да се сдобие човек с мечтаната работа, трябвало да заплати с отказа от стабилност и предвидимост. С други думи казано, да има смелостта да рискува и да се гмурне в дълбоките води. Властта струвала много повече. За нея човек трябвало да се откаже от някои от своите убеждения, да си позволява да заявява себе си независимо от одобрението или неодобрението на другите. Някои от цените изглеждали много странни. Например бракът бил много евтин, но за щастлив живот, цената била много висока. Цената понякога била много по-висока от очакваната, защото човек трябвало да заплати със своята роля на „жертва“, както и да се раздели с някои свои приятели и познати. Не всеки, който е дошъл в магазина обаче е готов да си тръгне под ръка със своето желание. Понякога виждайки цената, човек обръщал гръб на своя блян, тръгвал си. Други дълго време стояли пред своето желание и обмисляли откъде биха могли да намерят „средствата“ за осъществяването на мечтата си. Трети негодували срещу цените и искали намаление. 

Но имало и такива, които отивали в магазина и давали всичките си спестявания в името на своето желание. Много пъти са предлагали на собственика на магазина да намали цените, за да увеличи броя на своите клиенти, но той всеки път отказвал, защото така щяло да се понижи и качеството на желанията. Веднъж го попитали дали не се страхува от фалит, а той отговорил, че винаги ще има хора, които са достатъчно смели, за да поемат рискове и да променят живота си, хора, които биха се отказали от познатия и предвидим живот, които вярват достатъчно в собствените си сили и възможности и са готови да заплатят необходимата цена, за да постигнат своите желания. На вратата на магазина от сто години насам стои една табела, която гласи : „Ако желанието Ви все още не е изпълнено, значи още не е заплатена пълната му цена.“

И какво се оказва? Мечтите са безплатни, но трябва да си платим пътя до тях…

Ако вашата мечта е свързана с бебе, може би ще ви е интересно да прочетете: Наистина ли искаш бебе? и Защо бебето се бави?

Пожелавам на вас и на себе си смелост да следваме мечтите си. Интуиция да не попадаме в капана да искаме неща, за да отговорим на чужди очаквания. Лекота и радост по пътя към мечтите, за да пристигнем цялостни! Добре дошли сте на  Facebook страницата на сайта. Ще се радвам да ми пишете, ако имате нужда от подкрепа по пътя към мечтите!

* Притчата е публикувана със заглавие Магазин за желания – притча за цената на мечтите в gnezdoto.net.

Footprints in the Sand Wallpaper 7

Събудих се трескава от мисълта колко много неща ТРЯБВА да свърша днес, утре, до края на седмицата, до 17 декември, когато предстои пътуване. ТРЯБВА, ТРЯБВА, ТРЯБВА – пелена, която ме покрива отвътре и ме задъхва. Започнах да ПРАВЯ, ПРАВЯ, ПРАВЯ, да ускорявам оборотите… Задъхването и притеснението се засилиха. Тъкмо да се ядосам за това понеделнишко нарушение на синхрона и един слабичък гласец се надигна отвътре. Попита плахо: „Важно ли е всичко това за теб? Трябва или искаш?“. После закрещя: „Пълниш се с пясък!!!“

Реших да ви разкажа тази история за пясъка с надеждата, че правилния момент тя ще съумее да обърне и вашия ден:

Един професор влиза за лекция. Взема голям буркан пълен с камъни и пита студентите: Според вас този буркан пълен ли е?! 
Те казват: Да, разбира се!
Той взема други по-малки камъчета и ги слага отгоре, те влизат вътре между големите камъни, и отново ги пита: А сега пълно ли е?
Те казват: Сега, да!

Тогава той взема пясък и пак го слага отгоре. Пясъкът се разпределил между камъните и професорът пак се обръща към тях: А сега какво ще кажете?  

Те отговарят: Сега е сигурно, че е пълен!!!  

Този път той взема вода, добавя я в буркана и студентите вече започват да се смеят! Защото виждат, че и за вода има място.

Професорът казва: камъните – те са нашето здраве, семейство, деца, приятели. Дори, ако човек губи всичко и има само това – пак може да се чувства пълен и щастлив. Малките камъчета са значимите неща – кола, къща, работа.
Пясъкът и вода – това са дребните или моментни неща в нашия живот, проблеми, неразбирания, конфликти, импулсивните желания, страст.
Обаче, ако вие първо напълните буркана с пясък или малки камъчета, тогава няма да ви стигне мястото за по-големите камъни. Ако вие давате вашето време за дребни неща, няма да имате време за по-големите във вашия живот. 

Важно е първо да се погрижим за големите неща и после да мислим за пясъка. 

Пожелавам на вас и на себе си здрав разум, за да разграничаваме важните неща от шлаката, сила, за да можем да спрем, дори когато инерцията ни дърпа нанякъде и интуиция, която да ни води по нашия път!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

paper heart

Моля те, побързай, закъснявам!“, „Съжалявам, но нямам време за това сега.“, „Довечера ще закъснея“. Подобни, а понякога и не така любезни изречения присъстват в моя дом. Често. Обикновено ги казвам аз.

Веднъж дъщеря ми заяви, че иска и с нея да разговарям с „оня глас, с който говориш на леличките, като ти звънят по телефона, дори когато не е удобно“. Питам какъв е той, а тя: „Търпелив“. Преди два дни пък искаше медитация „като на твоите клиенти в четвъртък“. Прие процедурата съвсем сериозно, а после се похвали на баща си, че  след нея станала така весела, че веднага и се приискало да се гъделичкаме.

Знам, че липсвам на близките си, когато закъснявам в кабинета през седмицата, както и в уикендите, посветени на поредното ми обучение, квалификация, семинар… Има и моменти, в които се улавям как уж присъствам вкъщи, а всъщност в главата си прехвърлям нечий случай – какъв е прогресът, накъде да е следващата ми стъпка…  Отдавна приключих с чувството за вина по темата. Приемам, че за мен, за добро или лошо, удовлетворението от работата е от изключителна важност. Сигурно затова го приемат и близките ми – знаят, че това е част от мен. Благодарна съм им и довечера ще им го кажа, в случай, че не ми личи особено. Това ще е едното от моите три хубави неща, които ще споделя на масата.

Предлагам ви, ако тази идея ви харесва, да я привнесете и във вашите домове. Всеки член на домакинството споделя три хубави неща, които са му се случили през деня или три неща, за които е благодарен. Така, какъвто и да е денят, фокусът се измества към доброто в него и то „заразява“ и другия/другите. Има още една причина да започнете да го прилагате точно днес (21 ноември) – Денят на християнското семейство е! Той се отбелязва на църковния празник Въведение Богородично, а тази лесна практика може да е вашият начин да го почетете.

Традицията повелява семейството да ходи заедно на църква, а на вечеря то се събира около масата на чаша вино, топла питка и вкусна гозба. Така се чества здравата връзка между тях, а масата се оставя неразтребена, за да дойде Богородица през нощта, да хапне и благослови дома. Пожелавам ви тя да донесе благодат в домовете ви и искам да ви подаря една притча за семейството.

„Живяло на света семейство. Не просто семейство. Голямо семейство – 100 души се събирали в него. Има ли такива семейства? Да, има! Но, това семейство било специално. Няма няма кавги, няма обиди, няма раздори и разправии. Стигнал слух за това семейство и до самия владетел. И той решил да провери, истината ли говорят хората. Пристигнал в селото, а душата му се зарадвала: чистота и ред, тишина и спокойствие. Добри деца, спокойни възрастни. Удивен владетелят поискал да разбере, как се е сдобило с тази хармония и чисти отношения това семейството. Отишъл при най-възрастния член и му казал: „Разкажи ми вашата история?”
 Написал нещо на хартия възрастният мъж и подал листа на владетеля. На хартията били написани три думи:  

 ЛЮБОВ, ПРОШКА, ТЪРПЕНИЕ!  

 А в края на листа пишело:  

СТО ПЪТИ ЛЮБОВ, СТО ПЪТИ ПРОШКА, СТО ПЪТИ ТЪРПЕНИЕ! 

 – Това ли е всичко? – попитал владетелят.  

 – Да – отвърнал старецът – това е основата в живота на всяко добро семейство. Помислил малко и добавил:  

 – И на целия свят! „

Пожелавам на вас и на себе си ЛЮБОВ, ПРОШКА, ТЪРПЕНИЕ. Нека ги имаме към себе си, за да можем да ги дадем и на останалите!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

3 saat en iyi dinlendirici muzik

Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.

Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладен. То предложило на човека сандвич.

Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.

Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.

Когато започнало да се смрачава, момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.

Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”

През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”

Много често ние подценяваме силата на едно докосване, на една усмивката, на мила дума, изслушващо ухо, честен комплимент или най-малък жест на грижа, всички от които могат да променят един живот. 

7360353-11332111Тази притча, наречена „Усмивката“ (horizonti.info), ме потопи в спомен от Женски срещи за подкрепа и медитация, които правя всеки четвъртък. Жени, седнали на постелките без грам суета, отворени сърца, грейнали очи, смекчени черти, одухотворени лица… Такива ги видях, след като запалих отново цялото осветление. Развълнувах се. Много. „Безкиселинна“ среда – беше се случила отвъд Егото и претенциите, напук на разочарованията и страховете как ли ще ме приемат другите.

Често някой ми казва, че иска да дойде, но се притеснява от начина, по който ще се почувства сред непознати. После груповата енергия се завихря и някъде там в процеса, душите се срещат и с изненада установяват, че са така подобни, сродни, близки…

„Почувствах се много добре, пълна с любов и щастие!“
„Много благодаря! За първи път ми се случва да погледна в очите на непозната и да разпозная себе си“
„Почувствах се окрилена, вярваща и спокойна“
„Идването ми е голяма крачка напред, защото не обичам да ходя на непознати места и при непознати хора. Тук беше много отпускащо за мен… Почувствах се свързана“.

Това са част от нещата, които някои от момичетата са ми написали. Какво ги е провокирало? Неестествено ни е да пребиваваме отвъд конкуренцията, състезанието, сравнението. Свикнали сме да се защитаваме, да сме нащрек, да си пазим гърба. Когато си дадем сметка, че не ни се е налагало да го правим, сме изненадани и очаровани. Освобождаващо и пречистващо е да почерпим от силата на заедността, от близостта на подобието, от съкровището на припознатото и споделеното. Колкото повече си позволяваме да споделяме с другите същността си, толкова повече се докосваме до нея и се събираме в СЕБЕ СИ.

Поканени сте и вие. Не всички, само онези, които са мотивирани да се променят към добро в името на радостта и лекотата. Следващата ни среща ще е в четвъртък.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

holiday gift present box red tape ribbon christmas

Помните, че „дълбока рана заздравява, лоша дума не се забравя“, нали? А приказката за дърваря и неговата посестрима мечката? Вярвам, че приказките и притчите ни помагат да стигнем до дълбоко осъзнаване за нещата, които ни тревожат. Чрез тях ги поглеждаме отстрани, без емоцията на личното преживяване и вратичката за прозрения остава отворена. Злобата и завистта са често срещан казус. Как да се справим с тях? Как да се спасим от това да бъдем наранени? Вярвам, че притчата за самурая ще ви даде различна гледна точка, както и нова стратегия за поведение:

Мъдър самурай обучавал младите си ученици на бойно изкуство. Той споделял с тях уменията си и опита си. Веднъж по време на занятия един млад воин, който се ползвал с лоша слава, се намесил. Той се славел като много дързък и жесток.  Обичал да провокира околните. Избирал си жертва и я засипвал с ругатни. Вбесеният противник се опитвал да накаже насилника. Само че яростта, която изригвала в него, му затъмнявала съзнанието. Заслепен от нея, допускал грешка след грешка и в резултат свадливият воин го побеждавал много лесно.  

Ето и този път воинът започнал да оскърбява самурая. Само че той не обръщал на това никакво внимание и продължавал спокойно да преподава знанията си на учениците. Побойникът отново и отново се опитвал да обиди наставника, но той все така оставал невъзмутим. В края на краищата насилникът стигнал до крайно раздразнение, но така и не успял да вбеси самурая. 

Когато агресорът си тръгнал, учениците попитали самурая защо търпял нападките на неканения гост. Та нали може да се бие с него и да му даде урок.  

Мъдрият самурай казал: „Към злобата, завистта и оскърбленията трябва да се отнасяме като към подарък, който не бива да приемаме. Ако ти не приемеш подарък, то тогава той кому принадлежи?“

„Принадлежи на този, който го носи“, – отговорили учениците.

„Точно така завистта и ненавистта, докато не ги приемеш, остават у този, който ги носи“, – добавил мъдрият самурай.

Пожелавам на вас и на себе си да се научим да се отнасяме към предизвикателствата в живота си с мъдрост и да не забравяме, че винаги имаме избор дали да приемем/поемем това, което ни дават/казват.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

  • Източник на притчата: http://www.liveinternet.ru/users/3166127/post378528987/
great sword wide 1

Имало едно царство, в което хората силно вярвали в провидението. Затова там имали странен обичай. На всеки осъден на смърт, в последния момент давали да тегли „жребий на съдбата“ Подавали му една купа, в която имало две листчета – на едното пишело „Живот“, на другото – „Смърт“. Ако изтеглел „Живот“ го помилвали. По този начин съдът искал да провери „свише“ дали е взел правилно решение и да разбере каква е волята на съдбата. А всеки осъден до последно имал надеждата, че ще живее.

Живот или смърт!
Живеел там един човек, който бил успял и заможен. Той бил талантлив майстор, хората го уважавали и търсели услугите му. Но заедно с многото приятели, имал и немалко врагове. Те толкова му завиждали, че решили да го унищожат. Наклеветили го за тежко престъпление и човекът бил осъден на смърт. Докато лежал в килията си, той си мислел: „Е, поне жребият на съдбата ми дава шанс. Може да имам късмет.“

Сигурна смърт!
Но знаейки правилото за „жребия на съдбата“, недоброжелателите му подкупили съдебните чиновници и успели да подменят листчетата в купата – те извадили листчето „Живот“ и добавили второ с надпис „Смърт“. Така нещастният човек нямал никакъв шанс за спасение – каквото и да изтеглел, го чакала смърт.

Спасение?
Приятелите на осъдения, като разбрали за подготвяната измама, разтревожени отишли при него в килията му и му разказали лошата новина.
– Трябва да разкажеш всичко на съдията и да поискаш да проверят листчетата в купата. Иначе си изгубен! – съветвали го те.
– Чудесно! – зарадвал се мъжът. – Това е моето спасение. Само, моля ви, не разказвайте на никого за това.
Приятелите му решили, че е загубил разсъдъка си от всички неприятности и предстоящата присъда и продължили да го увещават да разкрие измамата. Но той бил непоколебим:
– Просто запазете мълчание, моля ви.

Живот!
На следващия ден трябвало да изпълнят присъдата. Човекът изтеглил своя жребий и… бил пуснат на свобода.

Всички били шокирани – и приятелите, и враговете му. Знаейки за измамата, те недоумявали как е могъл да се спаси от тази безизходна ситуация.

Ето какво се случило в съда. Когато изтеглил своя жребий, осъденият, без да погледне какво пише на листчето, веднага го сложил в устата си и го погълнал. На съда не оставало да направи нищо друго, освен да види другото листче в купата. А там разбира се, останал надписът „Смърт“. Така те установили, че човекът е изтеглил „Живот“ и го освободили.

Аз успях да видя няколко поуки, а вие спокойно можете да допълните още.

Понякога най-злият ти враг, който те води към гибел, неволно може да те спаси.

И в най-безизходната ситуация има спасение. Понякога то е под носа ти – просто трябва да го видиш.

За да се справиш с една заплетена ситуация, не трябва да губиш самообладание, а да помислиш.

За много кратко време време животът може да се обърне няколко пъти от добро към лошо и обратно. Трябва да сме винаги готови за това.

Когато си успял и талантлив – неминуемо имаш врагове. Не защото си им направил зло, а защото ти завиждат. И много често точно тези врагове са най-опасни.

А и никога не знаеш дали пък не си любимец на съдбата… 

Споделям тази притча с цялата си благодарност, че я открих точно днес (в gnezdoto.net – част от сборника „Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота“) и с вярата, че идва при нас в точното време. Животът е непредвидим – и в най-лошото на пръв поглед нещо, може да се крие благополучният изход. Пожелавам на вас и на себе си ВЯРАТА, че той винаги е някъде там около нас и трябва само да имаме очи, за да го видим.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

boss fight scaled

Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!

Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.

–  Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.

– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.

Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.

Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.

– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.

–  Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!

– Тогава защо няма плодове?

– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!

Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!

–  Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…

– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.

– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?

–  Може и трябва.

–  Или повече да внимавам с режима на поливане ?

–  Или с него, да…

–  А може би съм малко по-тревожна?

–  И това може да е.

–  А може би съм разгневила Майката Природа?

–  Може и сигурно си я разгневила.

–  Но какво да правя? Какво да променя?

–  Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.

На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!

Първи възможен край

На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не.  На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!

И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…

От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.

–  Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?

Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.

Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.

56253080Втори възможен край  

Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:

–  Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.

– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?

–  Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?

–  Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…

–  Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.

От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.

И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.

В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински  художник.

– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.

Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.

–  Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!

И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.

От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.

– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…

Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.

–  Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!

На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината.  А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.

И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.

– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?

– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!

– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…

–  За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!

–  Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…

–  Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…

Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика  и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.

Green Celebrity Dresses red-delicious-applesТрети възможен край 

Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка-  украшението на градината!

Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.

В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:

–  Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!

Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.

Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!

– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.

–  Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!

–  Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!

– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?

– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…

– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!

– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!

Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.

–  Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.

–  Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.

Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.

Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

success2 0

Един ден малките жабчета решили да си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една висока кула. Събрала се голяма тълпа да наблюдава състезанието.
Стартът бил даден и жабчетата започнали да се изкачват… Никой от тълпата обаче не вярвал, че ще успеят да стигнат до върха. Чували се подвиквания:  „Пътят е толкова труден! Никога няма да стигнат върха“. Или: „Няма начин да стигнат догоре. Кулата е толкова висока!“
Малките жабчета започнали да се разколебават. Тълпата май била права. Твърде трудно било това предизвикателство за техните мънички крачета. И едно по едно се отказвали…
Имало обаче няколко ентусиасти, които продължавали нагоре. А тълпата продължавала да им подвиква: „Стига вече! Откажете се! Вижте колко е трудно! Не може да успеете!“
Постепенно и тези упорити жабчета се отказали. Само едно не спирало. Продължавало нагоре и нагоре…
Стигнало върха и се оказало, че е самичко. Останалите се отказали по пътя.
Тълпата полудяла от възторг! Всички искали да разберат как е постигнало този подвиг! Наобиколили го, когато слязло от кулата, и започнали да му задават въпроси. Оказало се обаче, че жабчето победител е глухо.

Хубава история, нали? Можем ли да си признаем обаче, че дори целият свят да ни казва: „Давай! Ще успееш“, той трудно ще заглуши вътрешният слаб гласец, когато той нашепва: „Не можеш, не можеш, няма да успееш“ и услужливо ни напомня предишния път, когато сме се провалили?

Очакваш да ти кажа как да го заглушиш вероятно? По-добре първо направи обратното – чуй го и истински му се отдай – изучи го, усети го, подуши го… От къде идва? Твоят глас ли е това или разпознаваш интонацията на някой друг и реплика, която многократно ти е повтарял?

После отдай благодарност на това гласче, защото то ти е служило вярно, предпазвайки те, когато си нямал достатъчно сила, за да напуснеш зоната си на комфорт, да полетиш. Признай пред себе си, че от неувереността ти е имало и ползи.

Приеми я и я прегърни – тя е част от теб и колкото повече я гониш и й се дразниш, толкова повече отричаш себе си.

А ето и едно упражнение от метода на Фред Гало, наречен Усъвършенствана енергийна психология, което ще ти помогна да извървиш крачките:

EFT-KarateChopAndSoreSpots-11. Намери „карате точката“ на ръката си и удряйки леко карате точката на едната ръка в тази на другата, повтори 3 пъти: „Въпреки че съм неуверен (или въпреки че част от мен е неуверена), аз напълно и безусловно приемам и обичам себе си“.

2. Докато масажираш болезнените точки повтори същото нещо още 3 пъти.-  „Въпреки че съм неуверен, аз напълно и безусловно приемам и обичам себе си“.

3. С два пръста потупвай мястото между носа и горната устна, повтаряйки си: „Аз съм уверен в себе си“, докато усетиш промяна в начина, по който се чувстваш. Не забравяй да дишаш, докато го правиш. Това е точката за третиране на заден среден меридиан, който събира всички ян меридиани в себе си. Темите, върху които може да се въздейства с работа по него, са свързани със самоувереността.

4. С два пръста потупвай мястото в средата между долната устна и брадичката, повтаряйки си: „Аз съм ценен“, докато усетиш промяна в начина, по който се чувстваш. Не забравяй да дишаш, докато го правиш.Това е точка за третиране на преден среден меридиан. Той събира ин меридианите. Казусите, за чието отработване той може да помогне, са свързани със срам, ниска самооценка и липса на самочувствие.

5. Остани за няколко секунди в тишина и усети промяната в себе си. Следващия път, когато направиш тази практика, можеш да си избереш дали да правиш точка 1 от протокола или точка 2 – т.е. ползвай карате точката или болезнената тока. Нека да е тази, от която усещаш по-голям ефект. Ще се радвам да споделиш с мен как се почувства веднага след като направи упражнението.

6. Прави упражнението поне два пъти дневно в продължение на три седмици. Ефектът ще те изненада.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

hope 1

При един дзен учител дошъл ученик и попитал:
– Защо едни хора са красиви, а други – грозни, едни са умни, а други – глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо Бог ги е създал такива? И не ми говорете за карма, и че всичко идва от предишни животи. Кажете ми, как се е появила разликата в самото начало, когато все още не е имало минало?

Учителят го повел към градината и казал:
– Виж, това дърво е голямо, а това – малко. Аз често седях под тези дървета и размишлявах, защо е така. Но когато освободих ума си, този въпрос изчезна от само себе си. Сега аз зная, че това дърво е голямо, а другото – малко. И в това няма никакъв проблем.

Когато прочетох тази притча (pozitivnoto.info), в главата ми се появи картината на жена, която ме пита гневно: „Защо на мен се случва това?! Защо и последната циганка с цигара в уста и без 2 лева в джоба има дете, а аз не?!“ Не видях лицето й, вероятно защото е събирателен образ на десетките жени, задавали ми този въпрос, а и на мен  самата преди години…

Как се отговаря на това? С обяснения за кармата? С уроците, с които душата е дошла в този живот, за да мине на по-висше ниво? С лош късмет? Каквото и да кажеш, не можеш да заличиш усещането за несправедливост. Знам го, защото и аз съм търсила и получавала всякакви обяснения…

Повратната точка в живота ми беше ПРИЕМАНЕТО. Каквото – такова, когато – тогава… Това е мощен акт на ПРИЕМАНЕ НА СЕБЕ СИ – ценна съм, такава каквато съм – тънка или слаба, успяла или неуспяла, майка или не… Аз съм част от този свят и след като съм тук, вече съм ценна. Няма нужда да заслужавам мястото си под слънцето. То ми е дадено априори и такава, каквато съм. Точка по въпроса – да става, каквото ще!

Продължих да правя нужното, за да бъда майка и успях. Наградата от взетото решение беше, че се съхраних, докато стигна до финалната права в добра форма и в кондиция да гледам дете, без да го облъчвам със страхове, притеснения и да го правя жертва на свръх протекция.

Знам, че на рационално ниво и всички знаем, че сме ценни, обаче не винаги успяваме да го усетим в себе си. Затова ти предлагам една техника от енергийната психология, която със сигурност ще ти помогне. Потупвай с два пръста мястото между долната устна и брадичката, докато казваш (за предпочитане на глас): „Аз съм ценна“. Не забравяй да дишаш и да усещаш значението на думите… Повтаряй и потупвай, докато усетиш промяна. След това започни да масажираш болезнената точка – тя е встрани от ключицата – между второ и трето ребро (ако си там, със сигурност усещаш болка). Казвай си: “ Дори част от мен да не смята, че съм ценна, аз се обичам и приемам безрезервно такъв, какъвто съм“. Дишай… Ако има сълзи или някакво друго чувство, го остави да излезе. Пусни го да отмине като облак, носен от вятъра…

Как се почувства? Ако упражнението ти харесва, искаш още подобни, или имаш нужда от допълнително разяснение, можеш да ми пишеш съобщение към Facebook страницата на блога  или имейл чрез контактната му форма. Желая ти спокойствие и лекота!

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Поздрави, Елена  

lets just go

Веднъж Ученик и Учител вървели по междуселски път. Гледат, насреща им идва човек, който целият се тресе от нерви, почти плаче.
– Какво се е случило, приятелю?- попитал Учителят.
– Току що един човек ме обиди, … с такива тежки и грозни думи, … Не заслужавах това.
– Той не може да те обиди – казал Учителят.
– Как да не може, като ме обиди!? – удивил се пътникът – та ти даже не знаеш кой е той. Мен също виждаш за пръв път. Как можеш да твърдиш подобно нещо?

Учителят отстъпил няколко крачки встрани, търсейки нещо по земята. Накрая видял това, което търсел. Взел го и го подал на пътника, стискайки го в юмрук.
– Вземи, това непременно ще ти помогне.
Човекът машинално взел, каквото му подават. Виждайки, че това е бръмбар, се стреснал и го хвърлил на земята.
– Какво значи това? – възмутил се той.
– Извинявай, приятелю, не исках да те изплаша. Но моят Ученик наистина има това, което ти е нужно.
И обръщайки се към Ученика, му казал:
– Дай на този достоен човек това, което намерихме, докато почивахме в градината.
– Какво е то? – настръхнал пътникът – Да не е още някоя гадост, няма да я взема!

Ученикът развързал торбата, която носел. Бръкнал вътре и извадил ябълка. Мъжът озадачено погледнал сочния плод. След като се уверил, че няма уловка, благодарил, но не взел ябълката.
– Защо не я взимаш?- поинтересувал се Учителят – Взе бръмбара…
– Взех го, защото не знаех какво ми даваш. А ябълка просто не ми е нужна.
– Така е и в живота: често взимаме, това, което не ни е нужно, без да се замислим. Дават ни- взимаме. Но между това „да ти дават“ и „да ти дадат“ има съществена разлика. Аз може да ти давам нещо, но докато ти не го вземеш, моето действие остава незавършено: аз ти давам, ти не взимаш. Но ако аз ти давам и ти вземеш, моето действие става завършено  аз съм дал, ти си взел.
Аз не мога да ти „дам“ нещо, докато ти не го приемеш. Аз мога да давам, но „да дам“, това е действие, зависещо от двама ни в еднаква степен.

Ако някой те обижда, ти имаш избор: да приемеш оскърблението (най-често правим това, без да се замислим) и да се обидиш, или просто да не го приемеш, осъзнавайки, че това не ти е нужно. Ето защо казах, че човекът не може да те обиди, той те е обиждал, но ти си му помогнал в това, да бъдеш оскърбен, приемайки обидата.

forgive-yourselfРазказвам тази притча като напомняне към вас и към себе си, че дали ще изкараме живота си в битка или в приемане, е въпрос на избор. Дали ще взимаме това, което ни подават/казват, също. Както и дали ще недоволстваме от себе си, постиженията си и липсата на такива. Каквото и да сме (не)направили до този момент в живота си, е нужно да се приемем, такива, каквито сме. Основната причина е, че ние сме единственото, с което разполагаме, а втората – че няма как да приемаме другите и света, ако първо не приемаме себе си.

Щом четеш това, вероятно е твоят момент да сложиш ръка на сърцето си, да си поемеш дълбоко въздух и да си кажеш: „Въпреки всичко, което имам или нямам в живота си, въпреки моите страхове и блокажи, аз напълно и безусловно приемам и обичам себе си“. После вдишай и издишай шумно и го повтори отново. И отново. Почувствай думите във всяка клетка на тялото си. Повтаряй винаги, когато си разочарован, изплашен, забързан, задъхан, изцеден… Нека те са мъничкото нещо, с което даваш в ежедневна подкрепа на себе си. Ти си най-ценното си притежание. Грижи се за себе си! 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена