„Страх ме е от…“ Всички ние сме казвали това изречение, продължено по различни начини. Какво прави с нас страхът? Сковава ни или ни разтреперва, но все пречи на нормалното ни функциониране. В основата му стои мисълта „Няма да се справя“ и безпокойството за утрешния ден. Често гневът и омразата са замаскиран страх, който не осъзнаваме. Това, че не го виждаме, съвсем не значи, че не ни пречи за съжаление.
Довечера в Женски срещи за подкрепа и медитация ще се фокусираме върху начина, по който работят съзнанието и подсъзнанието и ще градим стратегии за справяне с безпокойството. Така можем да се подкрепим в това да разперим крилете и де полетим. За отскок искам да споделя с вас две неща – първото е противоотрова срещу безпокойство, а второто – една прекрасна притча за разперените криле.
Противоотрова срещу безпокойство – ако трябва да я опиша с една дума, тя ще е „действие“. То е нещото, което може да ви изкара от вцепенението на мисленето в стил: какво ще стане, ако… Ако си представите страховете, фобиите и мрачните мисли от едната страна на координатна ос, от другата й страна ще бъде действието. Колкото повече енергия влагате в това да правите по възможност приятни и смислени неща, толкова по-малко енергия ще имате за притеснения и безпокойства.
Въпроси за неутрализиране на безпокойството: Може ли нещото да се промени от това, че се безпокоя за него? Какво е най-лошото нещо, което може да се случи и каква е вероятността да се случи? Колко от мрачните ми прогнози до този момент са се сбъднали? Какво съм научил от сбъдналите се (ако има такива)?
Нека се подкрепим и с една прекрасна „Притча за страха и трудния път към щастието“ – автор е Мира Ганчева (edna.bg). Нека да си напомним, че единственото, с което гарантирано разполагаме, е животът тук и сега. Наш е изборът дали да го изживеем пълноценно или да го смачкаме заради страхове: от провал/успех, отхвърляне, от загуба, от грешка и вземане на решения, от бъдещето, от старостта. от смъртта, от болести и злополуки, от промяна, от обвързване, от край на статуквото/връзката, от загуба на контрол, от измама и насилие… Време е да разтворим крилете и да полетим!
„Родила се на света една гъсеница. Тя била малка и красива, но с годините пораснала, наедряла и ставала все по-тромава, стъпвала тежко и хапвала много. Вървяла си по пътя и срещала други живи същества. Тя им се радвала, общувала с тях и искала да си поиграят. Започвали да играят, но гъсеницата била покрита със странни власинки, които закачали, гъделичкали, дразнели другите същества и те скоро си тръгвали от нея или тя сама си тръгвала, защото те ѝ се присмивали.
Тя оставала сама. Започнала да се учи как да се отърве от тези власинки, за да заприлича повече на другите или пък да стане невидима, за да я оставят на мира. Ходила, ходила по белия свят, търсейки приятели, които да я приемат такава каквато е. През всичкото това време тя учила, като наблюдавала света, наблюдавала съществата, техните взаимоотношения, проблеми, амбиции и прочие.
И все се питала как да стане като тях, да бъде една от тях, какво още трябва да научи.
Накрая разбрала, че трябва да погледне в себе си, да разбере колко е важна за света, че внася още един щрих и цвят в този свят и не е нужно да се слее с общия фон, защото щом природата я е създала така, значи има нужда и от нея. Но тя не чувствала нещата така. Нейната различност ѝ тежала.
Тя се чувствала тъжна и нещастна, за това се скрила от света и се затворила в пашкул. В него тя седяла и чакала. Плачела, бунтувала се, изпитвала гняв към нерадата си съдба, вина заради външния си вид и своята различност.
Мислела, гледала в себе си, размишлявала върху своите преживелици. Докато един ден не разбрала, че тя е важна, силна, значима и е готова да се пребори за мястото си под слънцето, защото на белия свят има място за всички Божи твари.
Поела дълбоко дъх, натиснала силно стените на пашкула, разкъсала го и… излетяла. Какво чудо, каква лекота, каква свобода! Оковите ги нямало. Тя се понесла като перце в небесната шир. Тя летяла. Не можела да повярва. Оглеждала света от високо. Радвала се. Дишала и се въртяла около себе си, поемайки с наслада всички нови усещания.
Усещала лекота, обич към себе си и света. Усещала сила. Погледнала крилете си – те били толкова нежни, пъстри и красиви. Те ѝ давали сила да отиде, където пожелае, да се носи по въздуха, да се издига и спуска, да прави пируети и лупинги. Това било усещане за невероятна свобода. Спуснала съм към едно цвете – пила от нектара му. После отишла на друго цвете – пийнала и от него. Погалила го с крилце и му поблагодарила.
Литнала отново в небесата. Спуснала се към един поток да пийне водица. И, о чудо! Там не видяла себе си. От водата я гледало едно приказно създание – нежно, грациозно, красиво. С тъничко телце, с тънички и фини, почти невидими крачка, с бляскави, чисти и любопитни очички.
Тя се помръднала насам-натам, но то правело същото. Тя се огледала насам, натам, нагоре, но не видяла никого. Разбрала, че това е тя. Онази същата гъсеница, но вече преродена и с нова визия. Пила водица и литнала отново. Щастлива, показвайки новото си аз на цветята, на други създания, които виждала около себе си.
– Вижте ме! Вижте ме, колко съм хубава! – викала тя с пълен глас.
– Какво си ти? – питали цветята.
– Не знам, но съм толкова хубава. Бях се скрила от света, но ето, че сега се появих отново и изглеждам така. – отговаряла тя с усмивка и се издигала нависоко и после се спускала отново надолу.
Както си летяла над една полянка, изведнъж видяла много други същества, които изглеждат като нея. Тя се скрила зад едно голямо листо и плахо погледнала оттам. Те били също много красиви, цветни, големи, малки. Летели заедно от цвете на цвете или се заигравали във въздуха.
На полянката се появили деца.
– Вижте, пеперуди! Да ги хванем. – викали те и се насочили с бягане към тях като държали нещо в ръцете си. Посегнали с него към пеперудите и ги затворили в него. После ги извадили и ги пуснали в друго нещо.
Нашата приятелка гъсеницата погледнала тъжно надолу и видяла в тревата един бръмбар.
– Какво ще стане сега с тези прекрасни създания? – попитала тя. – Защо тези деца ги хванаха?
– Ще ги забодат на някоя стена – казал той незаинтересовано.
– Но защо? – проплакала тя – Те са толкова красиви!
– Затова и децата ги хващат, за да си ги занесат в къщи и да им се радват.
– Но те ще умрат! – продължавала да настоява гъсеницата.
– Да, но пак ще са красиви. Тръгвам, че си имам задачи – казал навъсено бръмбарът и продължил по пътя си.
Гъсеницата постояла още малко и тъжна литнала над полянката. На едно то цветята видяла пеперуда. Приближила се към нея и я попитала:
– Видя ли какво стана току що?
– Да – отвърнала тя.
– Не те ли е страх?
– Да.
– И как живееш в страх, че някой ден може да те хванат и заковат за стената?
– Ами, не мисля за това. Живея си живота, радвам се на всеки ден, а ако това стане, ще бъда доволна, че съм живяла както си искам. Ние сме пеперуди и имаме възможността да летим, да виждаме нови неща. Забавно е!
– И аз ли съм пеперуда? – попитала боязливо нашата малка приятелка.
– Разбира се! – казала тя и отлетяла.
А нашата малка приятелка постояла още малко замислена на цветето. Значи вече не била грозна космата гъсеница, която никой не поглеждал. Сега била красива пеперуда, която имало опасност да привлече вниманието на някого, който да иска да я забоде на стената си за украса.
Нямало пълно щастие. Все трябва да се притесняваш и пазиш от нещо. Но пък сега тя била лека и волна. Крилата ѝ можели да я отнесат където пожелае. Ако внимава, може и да се избави от лапите на зложелители. Усмихнала се и литнала високо, високо и виждала пъстротата на света далеко, далеко.
На душата ѝ отново станало леко. Летяла и се въртяла докато вече не чувствала крилете си от умора. Легнала в чашката на едно цвете и заспала сладко, сладко, а душичката ѝ продължавала да трепти от щастие.“
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
