Tag Archives: вдъхновение

„Изследванията ми може и да са перфектни, но на мен ми прилошава всяка сутрин. Как да отида на работа като ме е страх, че ще се падна някъде навън?“, пита мъж на 40, потърсил помощта ми.

„Страхувам се, че нещо ще се обърка в последния момент и в крайна сметка няма да имам дете“, изплаква бременната в пети месец жена, която седи на дивана срещу мен.

А можете ли да си представите какво изпитва жената, която се страхува да напусне дома си, заради честите панически атаки? Стои си вкъщи и телефонът й звъни все по-рядко. Приятелките й една по една се отказват да се опитат да я измъкнат навън.

Нека да ви кажа една тайна – страховете са присъщи на всеки! Ако някой ви каже, че няма нищо, от което да се страхува, има два варианта – залъгва сам себе си или вас.

Всички се страхуваме. Въпросът е позволяваме ли на това да ни спре?

Притесненията свързани с нашето физическо, психическо и материално благополучие и това на хората около нас, са естествени. Към тях се добавят и страха от самота, от изоставяне, от провал, от успех, от не случване на важните за нас неща – да имаме щастлива връзка, дете, дом, работа, която ни развива и обезпечава… Списъкът при всеки човек е различен. Отклонение от нормата е по-скоро, ако той липсва. Към всичко това се добавят и различните фобии.

Като теглиш чертата разбираш, че за колкото и смел да си се имал, все има някое чудовище, което те е хванало за гърлото. Реакцията към страха обикновено е или желание да се изолираш или обратното – нужда да си заобиколен от много хора и да не оставаш сам със себе си. Във всички случаи обаче той те сковава и не ти позволява да мислиш и действаш рационално.

Как да преборим страховете си?

1. Признай страха – не се опитвай да бягаш от него, да го отричаш или да се правиш, че го няма, заравяйки глава в пясъка като щраус. Последната поза благоприятства страхът да те нападне в гръб, когато най-малко очакваш и да ти разкаже играта, както той си знае. Всеки, участвал в някакъв двубой ще потвърди, че е от огромна полза да познаваш противника – така му знаеш номерата и си подготвен за тях. Опознавайки страха можеш да прецениш до каква степен той е обективен.

2. Приеми, че страхът е част от теб и не му се ядосвай. Колкото повече обръщаме внимание на това, което ни дразни, толкова по-голямо става то. Затова се опитай да погледнеш на страха като на свой приятел. Отговори си на въпроса по какъв начин този ти страх ти е помагал в миналото? Може би те е предпазил от някоя тинейджърска щуротия, попречил ти е да си разбиеш главата в необмислена постъпка? Във всяка ситуация – дори най-разстройващата и гадната има и добра страна. Няма изключения – просто така е устроен светът – в идеята за ден, стои нощта.

3. Дай си сметка, че страхът ти не е реалност – той е плод на ума и на въображението ти, на твоята вътрешна нагласа. Той е заложен в гените ни от далечни прародители, които са се борили за оцеляването си в свят, пълен с опасности и зверове. Култивиран е от родителите ни с доброжелателното – „не се катери, ще паднеш“, „не се доверявай на непознати“, „пари се печелят трудно, пази ги“, „хората са лоши“, „трябват връзки за всичко“, „смисъла на живота са децата – за теб живея“… Може да се изброява до безкрай.

Ние сме почвата, в която нашите родители са посели зрънцата на собствените си разбирания и ограничаващи убеждения. Направили са го от грижа и желание да ни подготвят за живота. Само че тези семена, вместо да ни дават криле и да ни помагат да полетим, ни привързват към земята като тропически лиани. За да ги разсечем, трябва да си дадем сметка, че тези страхове са ни предадени по наследство и да сменим нагласата си. Постижимо е и работата със специалист помага за целта.

4. Какво е най-лошото нещо, което може да ти се случи, ако  предприемеш действието, от което се страхуваш? Бъди реалист, отговаряйки на този въпрос. Не оставяй на съзнанието ти да рисува апокалиптични картини, а използвай статистиката. Колко процента от хората са били нахапани от куче до смърт, колко са изгубили живота си в самолетна катастрофа, колко са останали без деца и т.н.? Какъв е обективният шанс точно ти да си част от този процент?

5. Страхът намалява, когато вървиш срещу него – дори една малка крачка да направиш в посока нещото, от което се страхуваш, тя покачва твоята увереност, повишава самоуважението ти и смалява чудовището, срещу което си се изправил. Ако се страхуваш от кучета, погали някое пале, ако не можеш да пътуваш с метро, си наложи да влезеш в тунела и да постоиш там 2 минути, утре 5. Наложи си да се изправиш срещу страха си и да направиш първата стъпка, дори да е микроскопична. След това си признай победата, похвали сам себе си и утре действай пак. След като си престъпил първия път, можеш да го направиш отново, нали?

6. За всяко нещо си има първи път – казвам го не аз, а Сър Едмънд Хилари, първият покорил връх Еверест: „Имахме непрестанния страх от това, че всъщност не знаехме дали е физически възможно да стигнеш върха, тъй като твърде много експедиции са били неуспешни в опитите си. Имахме и тази сериозна психологическа бариера за преодоляване. След като ние веднъж стигнахме върха и показахме, че това е възможно, това до някъде облекчи задачата за всички останали след нас.“

Това, че никой до сега не е правил нещо, не означава, че то е невъзможно – уточнявам го в случай, че мечтата ти е наистина мащабна. След като главата ти е стигнала до мисълта за нея, значи има как да бъде осъществена. Примерите са безкрайно много.

7. Погледни на страха като на нещо конструктивно – притеснение, което те кара да се развиваш, да работиш над себе си, да търсиш изход. Точно твоят страх те накара да прочетеш тази статия, нали?

8. Намери си подходящо обкръжение – нека то е от хора, които имат силата и смелостта да се изправят пред страховете си и да реализират целите си, да вярват и да вървят напред. Тези, които се вайкат, не правят нищо и оправдават с обстоятелствата, не са подходяща компания за теб. Нали си чувал, че човек е средното на петте човека, с които общува най-много – и като доходи, и като постижения и като нагласа към живота. Огледай се, кои са твоите пет човека? Нищо чудно и ти като мен преди известно време да направиш тази сметка и да не харесаш резултата. Ако е така, нуждата от промяна е спешна.

 „Страхът може да те направи затворник. Надеждата може да те освободи“. Тази фраза от филма „Изкуплението Шоушенк“ се е запечатала в ума и сърцето ми от години. Повтарям си я всеки път като се паникьосам. За мен тя осветява два изхода като в тъмен киносалон. На единия пише „страх“, на другия „надежда“. Първият води към ступор и неадекватни действия, а зад втория ме чакат мечтите ми. Те са магнитът, към тях вървя. Понякога с олюляващи се крака и микроскопични стъпки, но вървя, защото знам, че стигайки там, вече ще съм по-добра версия на себе си и ще съм благодарна за пътя.

Побеждаваме страха когато сме в служба на себе си и на мисията си и не му позволяваме да ни отклонява. Той се храни от вътрешното ни противоречие и от липсата ни на вяра в собствените сили. Показвайки си, че можем да вървим напред въпреки него, ние всъщност вече сме му видели сметката.

Още за СТРАХОВЕТЕ – техните ПРОЯВЛЕНИЯ, ИМЕНА и ЛИЦА, можете да научите от видеото:

Накрая искам да отбележа три от причините хората да се провалят в борбата със страховете:

1. Не отчитат малките си победи. Обявяват ги за незначителни и нищожни и по този начин убиват мотивацията си да опитват.

2. Не са достатъчно упорити, за да превърнат постигнатото в навик и системата им ги връща в изходна позиция. Ние сме свикнали със статуквото и несъзнателно го поддържаме като намираме извинения защо не предприемаме стъпки за промяна – нямам време, разболях се, обстоятелствата са такива сега…

3. Не намират съюзници в борбата – твърде горди са, за да потърсят помощ и подкрепа в околния свят или очакват да я получат от най-близките си хора. Те пък често носят подобни модели като тези, срещу които човекът се бори в момента или не разполагат с капацитета, устойчивостта и емпатията, за да им я осигурят, въпреки доброто си намерение.

Страхът е част от нас, но това не означава, че ние сме страхът или сме страхливи. Каквато и емоция да изпитваме, не бива да се идентифицираме с нея. В нас винаги остава здравата, хармонична, съвършена същност, с която сме се родили. Тя е като синьо, спокойно небе. А всичко, което ни пречи – страховете, вината, болката, негативните вярвания и убеждения, са като облаци по него. Нужен е вятър, за да ги разпръсне и отнесе. Осъзнаването на проблемите, тяхната преработка, създаването на нови когнитивни схеми и на навици, са вятърът на личностното развитие и на пътя към по-добра версия на себе си.

Страховете са трамплин за промяна. Колкото по-устойчиви са, толкова по-голям е потенциалът им да ви изтласкат нагоре.
Ако сте готови за засилка и скок, ви очаквам във вторник, на 22 октомври 2019 г., за да кажем “СБОГОМ, СТРАХОВЕ!“ Лекцията е с практическа насоченост, ще има лесно приложими и работещи техники и упражнения.
За подробноти и записвания, проследете линка- https://www.facebook.com/events/805662383183252/

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
И не забравяйте, имате възможност за конкретни действип, които да ви подкрепят, на 22.10 като участвате в “СБОГОМ, СТРАХОВЕ!“!
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми“. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност“. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…“? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не“, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

През изминалата седмица ми се случи на два пъти да съм на вечерни събития и да не мога да се включа в нормалния график вкъщи. Коментарът на дъщеря ми (почти на 6 години) беше – „Ах, как искам да си имам нормално семейство!“,  Стана ми смешно, но и малко ми докривя. Като я попитах какво означава това, тя ми обясни, че това е семейство, в което всички, винаги се прибират навреме. Когато ме нямало, с тати си говорели и си правели различни неща, ама тя не можела да се изморява и не й се спяло… Оказа се, че имам задължителна функция на „изморител на деца“, която нямам представа как точно изпълнявам, но явно е съществена за вечерната хармония:)

Попаднах на една прекрасна статия, посветена на това за какво служи майката. Мисля, че някои от приложенията на това създание ще ви развеселят, независимо дали вече сте в тази роля или все още вървите по пътя към своето бебе. Сигурна съм, че списъкът може да се продължи още доста. Ще се радвам да го направим заедно в коментарите.

Майката служи:

1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.

2. Да утешава.

3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.

4. Да измъква тресчици.

5. Да се кара.

6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.

7. Да се грижи за нашите домашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.

8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.

9. За учене на стихотворения на глас.

10. Да мърмори, когато е необходимо.

11. Да бута люлката, когато сме на нея.

12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.

13. Да ни изтрие гърба.

14. Да ни гушка.

15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.

16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.

17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.

18. Да мъти нови братчета и сестричета.

19. Да разрешава семейни спорове.

20. За душеприказчик.

21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.

22. Да стяга куфарите.

23. Да пише извинителни бележки.

24. Да кърпи дрехите ни.

25. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.

26. Да ни дава заеми.

27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.

28. За милосърдна сестра.

29. За надежден будилник.

30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.

31. Да ни мие главата.

32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.

33. Да ни държи ръчичката при доктора.

34. За гръмоотвод.

35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.

36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.

37. Да шие дрехи на куклите и на нас.

38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.

39. Да прави глупости.

40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички… повечето от които никога вече не вижда.

41. Да ни тормози.

42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.

43. И за още много други неща (просто в момента не ни идват на ум останалите).

Автор: Барбара Ноак
Източник: chudo-sega.com

А вие за какво още се сещате? 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Много пъти съм задавала въпросите, напоследък съм в позицията на отговарящия. Винаги се вълнувам, когато ме попитат какво мисля за осиновяването, може би защото никога не е било на дневен ред при мен. Изпитвам огромно уважение към тези, които са го направили и искрено им се възхищавам за смелостта да следват мечтата си и за огромните сърца.

Някои хора са готови да осиновят дете, въпреки че имат свое, други – когато не могат да заченат сами, а трети – не могат да си го представят като възможност дори след 10 опита инвитро. Няма правилен и грешен подход… Нещата опират до вътрешно усещане и до любов, много любов! Поне на мен така ми се струва, ще се радвам да споделите и вие.
Надявам се, че един ден ще живеем в свят, в който няма да има нито едно изоставено дете!

Това е видео от последното интервю с мен – този път в „Разкази в нюанси“ на inlife.bg. Темите вътре са много – за бебетата, за мечтите, за нещата, които дръзваш да направиш, воден от сърцето си… Марио Трифонов винаги е умеел да задава въпроси. Разговорът се получи човешки и топъл. Благодарна съм за това!

http://

Elena angelova from In Life on Vimeo.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ставаш майка в момента, в който в сърцето си пожелаеш да бъдеш такава. От този миг носиш бебето в себе си под формата на съкровено желание и то е част от теб. Въпрос на време е да го поемеш в прегръдките си. Силно вярвам в това, защото знам, че всички големи желания първоначално са енергия, набират сила, разместват пластове и се материализират, когато имаме потенциала да ги приемем.

Можете ли да си се представите с вече реализирана мечта – как ще се чувствате в този ден, как ще се държите, какво ще говорите, как ще изглеждате? А можете ли да започнете още днес да правите това, което щяхте, ако едно мъничко човече ви наблюдаваше? Възможно ли е сега да сме тези усмихнати, нежни, любящи, доволни жени, които бихме били тогава? Така, превръщайки се в по-добра версия на себе си, ние освен, че ставаме значително по-приятни хора, се доближаваме с крачка по-близо до реализацията си като майки.

Днес попаднах на статия на Elizabeth Mahning, в която тя призовава всички нас, мечтаещите за бебе, да напишем писмо на бъдещото си дете и в него да дадем изява на чувствата си. Според мен това е силна техника, защото създава енергийна връзка, а и ни помага да прозрем истинските си емоции към идеята да станем майки. Написах го тук в панела на блога си преди да започна статията. Част от мен се бои от духовния ми ексхибиционизъм, друга обаче нашепва, че мечтите са, за да се споделят. Въпреки дозата страх, решавам да послушам втората:

Мило мое дете,
Толкова ми е хубаво, когато имам усещането, че съм се докоснала до теб. Пълна съм с вяра, когато запаля свещичка с молба да станеш скоро част от живота ни, светло ми е, когато си мисля за теб… Благодарна съм ти, че си ми движеща сила и мотив да се стремя да бъда на ниво, достойна за теб. Благодарна съм ти, че си двигател на всичко, което се случва в живота ми – на смелостта да изразявам мислите си на глас, с надеждата, че някой има нужда да ги чуе, за нещата, които научавам, вървейки по пътя си към теб. Благодарна съм ти за новопридобитото търпение и уроците. За това, че за първи път в живота си успявам да прозра, че когато нещо не се случва не е нужно да напъваш още по-силно, а да се вгледаш в себе си и да потърсиш отговорите. Никога до сега не бях имала усещането, че мога да се доверя на висшата мъдрост, че ме напътства и води. Никога до сега не съм била така запалена от мечта! Тази за теб ми помогна да разбера какво означава да си обзет от ентусиазъм и да светиш, когато говориш за копнежа си. Вече знам, че това е заразно и увлича хората, ражда съмишленици и създава приятели.

Още не съм те поела в прегръдките си, а вече ме научи на толкова много! Благодаря ти! Чакам те с цялата си любов. Всички те чакаме. И знаеш ли, ще имаш прекрасна кака. Тя крои планове, започващи с „когато дойде моят брат…“ Вече няколко пъти се опитвам да й обясня, че ти още си при звездите и не знаем кога ще дойдеш и дали ще си момче, но тя не иска да слуша. Казва „Мамо, чуй ме, когато дойде моят брат…“ – няма ако и дали, само „когато“! Имам да се уча от нея, защото в някои дни в главата ми се бият „ако“ и „дали“ и стрелите им пронизват сърцето ми. Тогава съм сянка на себе си и се чувствам изгубена. После пак се изправям и тръгвам напред. Тръгвам, защото знам, че ме чакаш. Обичам те!
Майка ти

Знам, че ако сте прочели това, е било, защото е трябвало и се доверявам на нагласата си, че е било за добро. Ако споделяме общи мечти, ще се радвам да обменяме идеи и вдъхновение, като се присъедините към фейсбук страницата на моя блог Мечта за бебе. Желая ви сбъднати мечти!

Как си? Замислете се как отговаряте на този въпрос. Освен обичайното – „мии, добре…“, съм чувала констатации от – „бил съм и по-зле“, до „чудовищно добре“. Понеже думите са мой основен инструмент, ми прави впечатление начина, по който хората ги употребяват. Всяка дума си има своя вибрация и да кажеш, че ти е „страшно“ хубаво или „адски“ готино, едва ли е най-добрият начин да се изразиш. Независимо от положителните чувства, които се опитваме да изразим с тях, навикът да използваме думи с негативен заряд, може да променя живота ни без да го съзнаваме. Може би се опитваме да кажем нещо много хубаво, но като от устата ни излизат слова, произхождащи от като „Ад“, „жестокост“, „страх“, „дявол“ и т.н., те няма как да носят добра вибрация.

И още нещо – „не е зле“, не означава „добре е“, както и „не искам да съм болен“ не е равно на „искам да съм здрав“. Представете си, че Вселената е нещо като глух сервитьор, който чува само основните думи в изречението – съществителните и глаголите. Тя пропуска частицата „не“, защото не носи действие в себе си. Затова има огромна разлика дали си си поръчал „искам да съм здрав“ и „не искам да съм болен“ от менюто на Живота. „Ястията“ са съвсем различни и едното със сигурност горчи.

Тъй като думите са нещо като дрехите на нашите мисли, всичко казано до тук, важи и за тях. По този повод споделям с вас част от прозренията на Петър Дънов за това как можем да се лекуваме сами и да държим тялото и ума си в кондиция. За пореден път се възхитих на мъдростта на Учителя, която е изпреварила Луиз Хей и компания (при цялото ми уважение към тях) с десетки години:

Болестите се лекуват с мисъл. Мисълта може да изпъди всяка болест от човешкия организъм. Ако знаеше законите, които управляват мисълта му, човек би се справил с всички свои недъзи. Няма недъг, който мисълта да не е в състояние да изправи. Ако хората биха концентрирали умовете си в определена точка, те биха стопили това, което се намира там. Канара би се стопила от енергията, която се излъчва от човешките мозъци. Хората, ако знаят как, чрез концентрация на мисълта си могат да разтопят всички скърби и болести.

Всяка дума крие в себе си известна сила. Ако концентрирате вниманието си върху дадена дума, вашият мозък ще се свърже със силата, която е вложена в нея, и ще изпитате едно ободряване или отпадналост според характера на думата. Има думи, които веднъж изговорени, човек втори път не може да ги произнесе. Защо? Те оказват вредно въздействие върху човешкия мозък. Например, ако няколко пъти произнесете думите: Ще се разболея, човек ще изпита тяхното лошо действие върху организма си и няма да мине много време, той може да се разболее.

Човек може да се лекува чрез мисълта си. Колкото по-силна и съсредоточена е мисълта на човека, толкова по-лесно може да се излекува от известна болест. Достатъчно е да каже една дума, за да се излекува. Има думи, които действуват магически върху човека. Той трябва да знае и кога да каже думата. Всяко нещо трябва да става на своето място и време.

Силната мисъл лекува всички болести. Кабалистът изяснява по следния начин лекуването чрез мисълта: мисълта е в състояние да видоизмени вибрациите на човешкото тяло. Когато човек заболее, тези вибрации се понижават; с мисълта той може да ги обърне от нисши във висши.

Вие можете да изпращате вашите положителни мисли, вашите топли чувства и пожелания към някой болен с абсолютна вяра, без никакво колебание и съмнение и той ще оздравее. Значи, за да бъде здрав някой човек, трябва да изпратите от себе си един жизнен ток към него. Той ще възприеме вашата мисъл и пожелание и ще се почувствува по-добре. В туй отношение добрите приятели са добра ограда за здравето, а лошите приятели всякога носят болести и страдания.

Когато волята взима участие, вие можете сами да се лекувате. При участие на волята вие можете да стоите с часове вън на студа с тънки дрехи, без да се простудите. Мислено човек може да си изработи топла, магнетична дреха, с която и в най-големия студ няма да трепери. Без такава дреха, без участието на волята, колкото добре да е облечен, човек пак може да усеща студ и да се простудява.

Заболеете ли, не бързайте да викате лекар. Приложете един, втори, трети метод, концентрирайте мисълта си към болката и няколко пъти си кажете: Ще оздравея. Някога можете десет пъти само да кажете, че ще оздравеете и така ще стане, а някога е необходимо хиляди пъти да си кажете, че ще оздравеете. Колкото пъти и да изговорите тези думи, не се обезсърчавайте. Постоянствувайте и ще получите добри резултати. Така можете да лекувате и себе си, и приятелите си.

Особена атмосфера ще се създаде около вас, ако знаете как да произнасяте думите живот, благост, любов, мъдрост, извор, Христос, Дух.

Всички искате да бъдете умни, здрави, добри, чисти качества, които може да ги имате, ако знаете да произнасяте думата Любов както трябва. Тази дума има огромно, мощно значение, има сила и пред Бога, и пред ангелите, и пред хората, стига да знаете как да я произнесете. Магическа дума, която и мъртви оживява. На тази дума всичко се подчинява.

Ако си болен: представи си, че Слънцето, светлината падат върху тебе като душ и като че ли се намираш в едно море от светлина, здраве, сила, мощ, добрина, като че ли си потопен в Бога.  

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Знаете ли кога спя най-спокойно? Когато вечер успея да събера енергия, за да напиша листчето си с благодарности. Когато чух преди време за тази техника, ми се стори странна и леко безсмислена – кому е нужно да пиша тези неща като аз си ги знам, а на друг не ги показвам?! Миналото лято обаче на един семинар, вече наистина не помня точно на кой, част от програмата предвиждаше да изредя максимален брой неща, за които съм благодарна. Беше ми кофти момент, а на човек като са му потънали гемиите, е склонен да експериментира в търсене на изход. Поне аз де. Изобщо не обичам да съм сдухана, а и моето настроение някак се разпространява по веригата и става домашен катаклизъм.

Та подхванах аз тефтерчето и подкарах – имам семейство, приятели, роднини – все неща, за които съм признателна, здрава съм, имам ток, вода и гардероб с парцалки, мога да си купувам книги и го правя… Списъкът стана внушителен. През следващите дни си го четох и добавях още, после, като една истинска бургазлийка си казах – „въх, ама аз съм голяма късметлийка с толкова хубави неща в живота си“. Ставаше ми все по-добре…

След това пък дойде кризисна ситуация, в която се оказах въвлечена в катастрофиращ проект – закучи се въпросът да се боря ли за изработеното, да драпам ли за своята си истина? И понеже съм възпитана, че човек трябва да чака другите да го оценят, падна голямо чудене – да си кажа ли, да чакам да се сетят ли… Пък на тях им е само до мен в тази картинка, дето където и да бутнеш, мирише… Чета си тефтерчето и си викам – ама ти струваш бе, момиче, я вземи се стегни. Казах си, те пък взеха, че чуха.

В момента съм на изцяло на нова писта – моята си – проектът „Мечта за бебе“, което си е устойчив повод за благодарност и ми дава усещане за благословия свише.

Днес имах тежък ден и тази вечер някак ми напира да благодаря… Защото вече я знам как действа тази благодат. Сменя ти фокуса – както ти е криво, ти се изправя и чак ти става хубаво. Казват, че вибрацията на благодарността била по-висока от тази на любовта дори и да ви кажа – вярно си е май.

Обаче, нещата, за които съм благодарна в момента ми напира да ги споделя – ей така – по изключение! Причината? БЛАГОДАРНА СЪМ НА ВАС – на всички, които четете това!

Благодаря за споделените мигове! Благодаря за имейлите, коментарите, подкрепените публикации! Благодаря, че предавате нататък, това, което изтича от сърцето ми! Благодаря, че ми пишете, задавате въпроси или просто казвате „Здравей Ели, докосна ме“.

Благодаря, на вас момичета, които сте били част от тренингите ми, както и на тези, които ми се довериха толкова, че да разкрият пред мен сърцата си и да потърсят индивидуално подкрепата ми. Всички вие сте с огромни сърца!

Благодаря, че сте част от фейсбук страницата ми!  Тя от Великден до сега надхвърли 1100 човека, което си е постижение, предвид спецификата на темата. Абсолютно съм наясно, че голяма част от хората, които са по пътя към своето бебе, не искат това да стане публично достояние – най-малко, за да спестят сконфузните физиономии, с които приятелите започват да ги информират, че ще стават родители. Болшинството от тези, които са преживели вече годините на борба и са гушнали рожбите си пък, не искат да се връщат назад, защото спомените не са много ведри… Била съм и на двете места и честно да ви кажа, част от мен продължава да се изненадва, че в момента така открито говоря за тези неща. Чувствам вътрешна нужда обаче и ясно се усещам на пътя си, правейки го.

Благодаря на тези от вас, които се заразяват с моите идеи и са все по-склонни да погледнат на пътя към бебето като на пътуване към смисъла, към по-доброто си аз, към осъществяването на мисията в живота.

Благодаря и на онези, които са на съвсем различна вълна и ме възприемат като странна птица. Знам, че няма как всички да ме харесват  – ставам все по-толерантна към това и дори смирена. Това е ново усещане за мен и много го ценя. Благодаря!

Благодаря на всички ви, че сте част от живота ми и ми давате усещане за смисъл! Благодаря, че ви има и че споделяме обща мечта! Аз вярвам, че обединението прави силата, а мечтите трябва да се изричат на глас. Така от една страна разбираш, че не си сам, от друга – намираш съмишленици, които могат да те подкрепят. А и никога не знаеш кога твоята мечта ще запали някой друг да случи своята. Благодаря ви, мечтатели!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Иска ли ти се понякога да можеш да изключиш главата си? Ей така, да й натиснеш копчето на позиция off и всички мисли, тревоги, страхове да изчезнат? Толкова хора го правят – едни се приспиват с хапчета, други се напиват до безпаметност, трети са дружки с наркотици и опиати… Получаваш като екстра самоунищожение. Пристрастените твърдят, че е толкова хубаво там – отвъд, че нямат желание да се връщат.

Има и полезни начини да се изключиш – секс, медитация, катерене до някой връх. Вие сигурно ще добавите още. Проблемът е, че нищо не трае вечно. Е, четох за някаква Лиз от Сиатъл, която попаднала в спешното след 3-часов оргазъм, ама нещо не мога да си го представя докрай пък и не е било голям кеф след един момент, доколкото разбирам.

Защо ви ги говоря тези неща ли? Ами пак заради онази статистика, че че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Това правело 45 000 негативни мисли на ден! И то в един нормален ден. Какво остава за случаите, когато имаш някакъв проблем – някой е болен, загубил си работата си, връзката ти се руши или си гушнал огромна папка с изследвания и епикризи с прозрението, че да станеш родител май няма да е лесно като при птичките и пчеличките.

От всички страни ни повтарят, че нашите мисли и чувства творят заедно чрез закона за привличането нашата реалност. Получаваме това, което сме си „поръчали“ чрез тях. Та какво си мислиш в момента? Какво говориш на себе си? Излиза, че шансът да е нещо хубаво е 20%. Самозакопаваме се дружно значи…

Ако някой, който обичаме има проблем, бихме ли му казали: „лоша работа, не знам как ще се справиш?“. Едва ли! Бихме го окуражили и мъдрували за изход, вместо да се тюхкаме. Тогава защо не го правим за нас самите – най-ценното, което имаме?

Мислила ли си си нещо подобно – С тези тръби/яйчници/матка, ще е трудно да забременея! Как може да се случи на мен? Тялото ми е толкова глупаво. Дефектна съм! Не ми е писано да съм майка! Всички раждат само аз не мога! Ще се справя ли? Ще бъда ли добра майка? Мога ли наистина да отгледам дете? Защо му е на партньорът ми да е с мен като не мога да му дам бебе?

А мислиш ли си го още? Освен, че тези негативни мисли те карат да се чувстваш като затворена в капан, няма и как да помогнат. И тук не говорим за това да си промиваме мозъците и да се самозаблуждаваме, че всичко е цветя и рози. Проблемът е, че като сеем ветрове, ще пожънем бури, като виждаме само магарешки бодили навсякъде по пътя няма как да носим букет от рози накрая.

Мислите, емоциите и телата ни са свързани и колкото повече си повтаряме, че нещо е трудно, толкова повече се затяга примката. Това е все едно да включиш колата си на задна скорост и да искаш да изпревариш някой пред теб.

Изходът? Да намерим своя начин да елиминираме негативните мисли.

Да се застъпим за себе си – нека да си говорим така, все едно говорим на най-добрия си приятел – с обич, с подкрепа и с вяра, че струваме много и заслужаваме най-доброто.

Да бъдем осъзнати – за подводните камъни, които си залагаме неусетно всеки път като се гневим, като се самосъжаляваме и се чувстваме жертва на обстоятелствата.

Да вярваме, че мечтата ни е възможна – представяте ли си къде щяхме да сме, ако някой преди нас не беше си наумил, че можем да се чуваме, дори когато сме на хиляди километри, че можем да сме свързани в мрежа, дори да сме на различни континенти, че можем да стигнем звездите?  Моите мечти не са толкова невероятни. А вашите?

Да се заобиколим с хора, които ни подкрепят в начинанието- наша е властта да определяме с кого и колко ще общуваме. Казват, че нашите постижения са средностатистическото от сбора на тези на петимата души, с които прекарваме най-много време. Неусетно заприличваме на средата си, така че с чиста съвест можем да дадем червен картон на мрънкащите, недоволни и песимистично настроените хора. Няма как да променим мирогледа им, но можем да изберем дали да станем като тях.

Да работим с хора, с които сме от една порода – дали говорим за колегите в офиса или за нашия лекар, за да бъдем добър екип е важно да гледаме в една посока и да вярваме, че резултатът, към който се стремим, е постижим. Може би сте избрали най-добрият специалист, но, ако не се чувствате подкрепени и разбрани от него, ако усещате колебание и не можете да му се доверите изцяло, вероятно това не е вашият човек.

Да бъдем благодарни – за възможностите, за всичко, което сме и което имаме, за уроците, които научаваме. Винаги има нещо хубаво – и в мъката, и в загубата и в най-тежките мигове. Те ни карат да променяме себе си. Често от дистанцията на времето най-големите ни врагове се оказват наши учители. В крайна сметка нищо не си отива, докато не ни научи на това, което трябва да знаем.

От нас зависи. Както казва Далай Лама – „Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това значи, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти“. Разбира се, можеш да вярваш и в обратното – че си Марко Тотев и все на теб ти се случват гадни неща. От теб зависи – и какви ще се мислите ти, и резултатът. Другото са извинения.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Защо го правиш? Недей, моето момиче, страхувам се за теб. Помниш предишния път какви бели станаха… Имаш си вече дете. Недей…“ Това ми каза свекърва ми преди година, когато й споделих, че сме решили да се борим за второ бебе. Изненада ме и с топлината, и със загрижеността в погледа. Мислеше го.

В последствие чух същото нещо и от други близки, както и от една жена в клиниката. Тя недоумяваше защо, след като си имам вече дете, съм готова да се подложа „на същия ад“. Това беше изразът й, след като ми разказа колко й е писнало да пътува от далеч, да виси безкрайни часове пред вратата на лекаря, да следи овулации, да си мери температурата, да не може да си планира почивката…

Правя го, защото имам мечта – мечта за бебе, която ме е погълнала и която винаги е била част от мен – от дете си представям как съм майка на две деца.

Правя го, защото вярвам, че човек трябва да следва мечтите си, а не да се пуска по течението и да да си повтаря „такъв е животът!“

Правя го, защото знам, че ако питам защо Господ избра точно мен да бъда част от статистиката, ще означава да вляза в ролята на жертва. Избрал е един за едно, друг за друго, мен – за това – да съм всяка десета жена, която има трудности в забременяването .

Правя го, защото съм благодарна за целия път, който съм изминала: За научените по трудния начин уроци – иначе нямаше да ги усвоя! За изплаканите сълзи – заради тях ценя това, което имам! За загубите, които ме научиха да ставам, след като съм паднала и да продължавам, дори когато ми се струва, че съм останала без сърце! За приятелите, които са ме подкрепяли, дори когато са се притеснявали да ме канят на рождените дни на децата си! За любимия, който ме избра, въпреки че му казах, че пътят към бебето вероятно ще е трънлив!

Правя го, защото съм научена, че само като не се отказваш, можеш да бъдеш човека, който е предвидено да си. Другото би било само бледо копие, обвивка на истинската ти същност.

Правя го, защото нито страхът от провал, нито страхът от успех, са силни колкото копнежа ми да бъда майка.

Правя го, защото искам да предам нататък любовта и живота и да им дам най-доброто от себе си. Копнея за това, а не се нуждая от него. Ако се нуждаех спешно и отчаяно, щеше да ме води страх, а не любов…

Знам, че бебето ще дойде в прегръдките ми, когато моментът назрее. Същото важи и за вашите. Пиша всички тези неща, за да кажа на себе си и на вас, че има смисъл – и в болката, и в разочарованието, и в търпението. Трудно е, когато вървиш към съкровената си мечта, каквато и да е тя. Ако беше лесно достижима, нямаше да можем да я оценим.

Това, в което вярвам е, че за мечтите трябва да се говори – открито и честно, защото така им даваме сила и енергия. Да вървиш по пътя към своето бебе дълго и упорито, не те прави нито дефектен, нито втора категория човек. Напротив – ти отстояваш правото си да даваш любов и грижа с постоянство и усилия, достойни за уважение. Ти си на пътя си!

Ако искаш нещо да ти се случи, подкрепи някой друг в преследването на неговата мечта – дай му рамо, на което да се облегне, приятелско сърце, на което да се довери, знания и време.

Уверена съм, че големият смисъл на пътуването към мечтата е да предадеш нататък наученото и да преодолееш страховете си. Поклон пред всички вас, които го правите!