Блог

Започнах да правя този сайт с идеята да споделям това, което ме вълнува и с усещането, че може би някой, някъде има нужда да го чуе. Постепенно освен всичко друго, той започна да се превръща и в нещо като дневник за мен. Стана ясно, че не мога да пиша, скрита зад камуфлаж – или казвам нещата така, както ги чувствам, или изобщо нямам желание да ги правя достояние на някой. Да пусна автоцензурата и да си позволя да бъда уязвима – на това се уча пишейки…  Стои разбира се отчасти и безпокойството какво ще си помислят другите за мен. Благодарна съм ви за обратната връзка – коментарите, лайковете, личните съобщения. Последните обикновено са много мили, изпълнени с благодарност и съпреживяване. Докосват ме и ме вълнуват.

Разбира се, че понякога настъпвам някого по мазола или пък му идвам в повече. Статията “Наистина ли искаш бебе”, както и разни други, доста разбуниха духовете. Разбирам го и го приемам. Знам, че ако някой на мен ми ги беше казал тези неща преди известно време, щях да му скоча не на шега…

През последните месеци освен, че разголвах душата си и споделях нещата, свързани със зачеването, които считам за работещи и полезни, ви пуснах в детската стая в дома си, показах ви с какво е украсен хладилника ми. Благодаря ви, че бяхте или ще бъдете мои гости.

Тази сутрин, дъщеря ми с отварянето на очите започна да ми разказва за пръчката на Хари Потър – как тя си го била избрала в магазина и за перото от феникс в нея. После ми заяви, че ще облича зелената рокля “и нищо, че вали, защото в градината имаме 4 големи чадъра. С тях ни водят на плуване все едно, че сме се скрили под гъбка”. После си нахрани рибите, изми си зъбите, взе си “книжката за оцветяване с овцете за приятелите ми” и изхвърча с розова раница на гърба навън. “Мамо, приятен ден”, целувка и после тя и баща й – гонещи се по стълбите… Кога малкото вързопче от болницата се превърна в тази госпожица с коса до кръста и с насинени крака, която ми обяснява, че “май има любов” между нея и едно момченце от групата и ме пита дали е сигурно, че ще се оженят един ден?! Кога минаха повече от 5 години откакто нощем ме бомбардираше отвътре така, че татко й се оплакваше, че му сритва задника още преди да се роди?!

Мислех си, докато я гледах през прозореца: “Господи, дано да съм добър лък…” Сетих се за поредният лист от вратата на моя хладилник. Името на творбата на Халил Джубран е “Твоите деца не са твои деца…”. Има я и в различен превод, но аз харесвам този на Емилия Илиева – Крайнова и ви го споделям с благодарност към това, че ми е подарила това преживяване.

Твоите деца не са твои деца…

Твоите деца не са твои деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за себе си.
Те идват през теб, но не са от теб.
И макар че са с теб не ти принадлежат.
Може да им дадеш любовта си, но не и мислите си.
Защото те имат своите мисли.
Може да подслониш телата им, но не и душите им.
Защото душите им обитават къщата на утрешния ден,
която ти не можеш да посетиш дори насън.
Може да се стремиш да си като тях,
но не се опитвай да ги правиш като себе си.
Защото животът не тече назад нито се застоява във вчерашния ден.
Вие сте лъковете, които изпращат децата си като живи стрели.
Стрелецът вижда целта на пътя на безкрайността
И ви свежда под могъществото си
Защото неговите стрели могат да отидат много бързо надалеч.
Нека преклонението пред ръката на Стрелеца да е с доволство.
Защото когато обича стрелата, която лети
Той обича и лъка, който е стабилен.

Дано всички ние, които сме или ще бъдем родители, да сме стабилни лъкове и да изстреляме стрелите в предопределената им посока. Всъщност съм сигурна, че Стрелецът се е погрижил и за това – нали затова ни дава стрелите, когато сме готови за тях.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена