Блог

Бях на 22, когато ми направиха цветна снимка на тръбите и установиха, че освен, че те са запушени имам и двурога матка със страховит септум в средата. Срина ми се светът! Как точно аз, която откакто се помня си представям, как съм бременна и имам деца, съм генетично сбъркана?!

Новината научих под следната форма: “Момиче, с тая стена в матката и с тая матка по принцип, не виждам как ще имаш бебе!” Каза ми го медицинското лице във въпросния кабинет при молбата ми да разчете снимката. Оттогава ми се свива корема само при споменаването на “Майчин дом”… Тя беше зряла жена, аз почти дете. Можех да й бъда дъщеря. Не разбирам как успя да си отвори устата и да ме съкруши така безпардонно и бездушно. Нямаше – “ситуацията е лоша, но има възможности за оперативна намеса” или “ти си млада, животът е пред теб, ще се справиш, понякога поставяме такива диагнози на жени на 40, добре е, че го научаваш сега”, или поне “аз не съм лекар и не знам какво следва, но съм сигурна,ч е нещо може да се направи”. Нямаше дори поглед. “Тряс” – вратата се затвори, а аз с разтреперени крака едва не се сгромолясах в коридора. Наясно съм, че не всички, работещи в болници са психолози, но не са ли хора?

Стегнах се като всяко мъжко момиче и продължих напред с “Ти никога няма да си майка”, кънтящо в главата ми! Думите ме преследваха, влизаха в съня ми, отравяха мига всеки път, когато някой мъж ми заговореше за деца. Опровергах ги след 10 години, гушкайки дъщеря си!

Иска ми се, когато бях на 22 някой да ми беше казал, че имам право да съм разстроена, да тъгувам, да излея мъката си, иска ми се да не бях слагала маската на амазонка, да не бях стискала зъби и да не бях се правила на жената вамп. Толкова по-просто и лесно щеше да е да бях потърсила подкрепа, да бях поговорила с психолог, с някой, който щеше да ми помогне да сменя вече загнездилия се модел в главата ми и да се фокусирам върху ресурсите си да се справя, върху шансовете и възможностите.

От една страна нямаше към кого да се обърна, от друга – това даже не ми мина през главата като възможност. Възпитавана съм да бъда силна, да се справям сама, да мога всичко… Минаха толкова години преди да осъзная, че да потърсиш помощ и подкрепа не е срамно и че е проява на осъзнатост, а не на слабост.

Човешко и много женско е да свалиш оръжието, щита и ризницата и да си признаеш, че сърцето ти кърви. Напоследък все по-често избирам да бъда жена и съм щастлива от новопридобитата си мъдрост. Живея много по-леко, когато моля вместо да изисквам и критикувам, когато прегръщам, вместо да крещя, и когато не крия сълзите си зад желязна маска.

Не ви призовавам към мелодрама, а към това да си признаем болката, да спрем да я крием и отричаме и да не маскираме проблемите си зад каменното извинение “нямам време за деца”. Аз искам бебе – отново! Искам го силно и има дни, в които ми е много тежко, че още не е при мен и падат сълзи. Има и такива, в които усещам присъствието му съвсем близо и знам, че ми остава само една крачка – тогава летя. Разликата с преди години е, че сега знам, че няма смисъл да крия копнежа си. Това, че бебето не се случва в мига, в който съм го пожелала, не ме прави втора категория човек. Знам, че не съм сама и че подкрепа дебне отвсякъде, стига да си готов да я приемеш. А вие как сте днес, момичета? Оставихте ли костюма на супержената да си почине?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена