Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!
Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.
– Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.
– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.
Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.
Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.
– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.
– Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!
– Тогава защо няма плодове?
– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!
Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!
– Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…
– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.
– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?
– Може и трябва.
– Или повече да внимавам с режима на поливане ?
– Или с него, да…
– А може би съм малко по-тревожна?
– И това може да е.
– А може би съм разгневила Майката Природа?
– Може и сигурно си я разгневила.
– Но какво да правя? Какво да променя?
– Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.
На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!
Първи възможен край
На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не. На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!
И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…
От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.
– Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?
Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.
Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.
Втори възможен край
Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:
– Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.
– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?
– Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?
– Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…
– Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.
От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.
И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.
В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински художник.
– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.
Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.
– Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!
И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.
От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.
– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…
Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.
– Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!
На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината. А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.
И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.
– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?
– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!
– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…
– За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!
– Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…
– Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…
Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.
Трети възможен край
Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка- украшението на градината!
Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.
В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:
– Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!
Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.
Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!
– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.
– Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!
– Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!
– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?
– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…
– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!
– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!
Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.
– Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.
– Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.
Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.
Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
