Блог

“Защо го правиш? Недей, моето момиче, страхувам се за теб. Помниш предишния път какви бели станаха… Имаш си вече дете. Недей…” Това ми каза свекърва ми преди година, когато й споделих, че сме решили да се борим за второ бебе. Изненада ме и с топлината, и със загрижеността в погледа. Мислеше го.

В последствие чух същото нещо и от други близки, както и от една жена в клиниката. Тя недоумяваше защо, след като си имам вече дете, съм готова да се подложа “на същия ад”. Това беше изразът й, след като ми разказа колко й е писнало да пътува от далеч, да виси безкрайни часове пред вратата на лекаря, да следи овулации, да си мери температурата, да не може да си планира почивката…

Правя го, защото имам мечта – мечта за бебе, която ме е погълнала и която винаги е била част от мен – от дете си представям как съм майка на две деца.

Правя го, защото вярвам, че човек трябва да следва мечтите си, а не да се пуска по течението и да да си повтаря “такъв е животът!”

Правя го, защото знам, че ако питам защо Господ избра точно мен да бъда част от статистиката, ще означава да вляза в ролята на жертва. Избрал е един за едно, друг за друго, мен – за това – да съм всяка десета жена, която има трудности в забременяването .

Правя го, защото съм благодарна за целия път, който съм изминала: За научените по трудния начин уроци – иначе нямаше да ги усвоя! За изплаканите сълзи – заради тях ценя това, което имам! За загубите, които ме научиха да ставам, след като съм паднала и да продължавам, дори когато ми се струва, че съм останала без сърце! За приятелите, които са ме подкрепяли, дори когато са се притеснявали да ме канят на рождените дни на децата си! За любимия, който ме избра, въпреки че му казах, че пътят към бебето вероятно ще е трънлив!

Правя го, защото съм научена, че само като не се отказваш, можеш да бъдеш човека, който е предвидено да си. Другото би било само бледо копие, обвивка на истинската ти същност.

Правя го, защото нито страхът от провал, нито страхът от успех, са силни колкото копнежа ми да бъда майка.

Правя го, защото искам да предам нататък любовта и живота и да им дам най-доброто от себе си. Копнея за това, а не се нуждая от него. Ако се нуждаех спешно и отчаяно, щеше да ме води страх, а не любов…

Знам, че бебето ще дойде в прегръдките ми, когато моментът назрее. Същото важи и за вашите. Пиша всички тези неща, за да кажа на себе си и на вас, че има смисъл – и в болката, и в разочарованието, и в търпението. Трудно е, когато вървиш към съкровената си мечта, каквато и да е тя. Ако беше лесно достижима, нямаше да можем да я оценим.

Това, в което вярвам е, че за мечтите трябва да се говори – открито и честно, защото така им даваме сила и енергия. Да вървиш по пътя към своето бебе дълго и упорито, не те прави нито дефектен, нито втора категория човек. Напротив – ти отстояваш правото си да даваш любов и грижа с постоянство и усилия, достойни за уважение. Ти си на пътя си!

Ако искаш нещо да ти се случи, подкрепи някой друг в преследването на неговата мечта – дай му рамо, на което да се облегне, приятелско сърце, на което да се довери, знания и време.

Уверена съм, че големият смисъл на пътуването към мечтата е да предадеш нататък наученото и да преодолееш страховете си. Поклон пред всички вас, които го правите!