Блог

Ние хората имаме впечатляващия талант да изместваме фокуса си от истински важните неща и да отдаваме внимание на шарени дребнотемия и несъществени спорове. Още с наближаването на 14 февруари като подранил фойерверк се изпречва казусът какво да празнуваме на този ден – виното или любовта, сякаш и двете не се “употребяват” ежедневно и няма никакъв начин да се смесят. Проблемът не дали и какво ще празнуваме ДНЕС, а какво има в душата ни в обикновените дни, преди да се анестезираме с вино и по-тежки упойки.
Там ли е ЛЮБОВТА или е префасонирана в примирение, удобство, комфорта на познатото?
Там ли е ДОВЕРИЕТО в себе си и другите или е удавено в сълзите на разочарованията?
Там ли е УВЕРЕНОСТТА, че ЗАСЛУЖАВАМ да бъда щастлива или хубавите неща са все за другите?
Там ли е ВЯРАТА в Живота и неговата мъдрост или ден след ден се боря с него като прасе с тиква?
Там ли е РАДОСТТА, че съм тук и сега или си я пазя за специални моменти?
Там ли е ОБИЧТА към себе си и другите или ще я търся, когато някой първи ми даде от своята?
Там ли е НАСЛАДАТА от УДОВОЛСТВИЕТО или са заложници на това кой, кога и дали ще ми ги поднесе?
Там ли съм АЗ самият, моят живот ли живея или стриктно изпълнявам очакванията на другите?
Усещам в себе си ресурс за още много въпроси и знам, че някои от тях са важни за мен и за вас. Ще подпомогна обаче търсенето на отговори като ви разкажа една прекрасна приказка, чийто оригинал е на руски. Автор е психологът Ирина Семина. Това е ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА  – показно за това как сме склонни с лека ръка да прецакаме живота си в опит да угодим на другите.

– В името на какво искате да пожертвате връзката си?

– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?

– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.

– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.

– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.

– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…

– Така изглеждат хората, когато душата плаче…

– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!

– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.

– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.

– В душата си е дете. И се притиска към майка си…

– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.

– Значи, не вие към него, а той към вас?

– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.

– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?

– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!

– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?

– А защо не ми показахте бъдещето?

– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган” ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.

– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?

– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.

– Не! Искам да съм любимата жена!

– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?

– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.

– Разбира се, ние даваме време за размисъл.

– А съвети давате ли?

– Охотно и с удоволствие.

– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?

– Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.

– Мислите ли, че ще помогне?

– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.

– Ще помисля…

№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.

№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.  

Разпознахте ли се в някой от чакащите пред този специален кабинет? Давам си сметка, че е имало моменти в живота ми, когато аз съм висяла пред него. Сигурно ще има и други. Нали и моята баба като твоята се е притеснявала какво ще кажат хората… Нали майка ми я е наследила. Нали аз идвам след тях. Нали? А дали промяна е възможна? Категорично да! Най-малко защото не искам да предам нататък. Предполагам, че ти също.

За да се отвориш да живееш живота си с любов и осъзнатост, се иска вътрешна работа. Всеки сам намира (или пък не) начин как да я свърши. Моят е свързан с много обучения и семинари. Там, освен че се свързвам със себе си и се шлифовам, трупам и инструменти да помагам на другите. Правя го в лични консултации, семинари, а напоследък и в ежеседмичните четвъртъчни срещи. Тем често присъства и важната тема за ДОВЕРИЕТО (към себе си, партньорите, живота и любовта) – какви са причините да го губим и как да го възстановим.