Знаци по пътя

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят. Нейният полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза:

– Татко, благодаря ти за всичко, което си ми дал през годините! Желая и на теб достатъчно, татко.

Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

– Казвали ли сте довиждане на някого, знаейки че може да е завинаги?

– Да, казвал съм – и с това нахлуха спомените за времето, когато бях дете… – Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? 

– Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и се страхувам, че следващото й идване може да е за погребението ми – отговори той.

– Не си мислете такива неща. Никой не знае каква ще е съдбата му… Докато се сбогувахте, дочух, че тя каза „Желая ти достатъчно“. Мога ли да попитам какво означава това?

Той се усмихна.

– Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности, и се усмихна още повече.

– Когато си казахме „Желая ти достатъчно“, ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат.

Той се обърна към мен и продължи, като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.

Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.

Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.

Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.

Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.

Желая ти достатъчно „Здравей!“, за да ти дадат сили за последното „Довиждане!“

Той се просълзи… и се отдалечи.

Да имаш усещане за ДОСТАТЪЧНО е в основата на щастливия живот. Жалкото е, че често не оценяваме, че имаме достатъчно в живота си и вместо да се наслаждаваме на наличното, ние страдаме заради липсите.

Отгоре на всичко със замах попадаме в капана на това да искаме неща, които всъщност не ни трябват. Защо го правим? Възприели сме социални модели, семейни концепти и чужди ценности. Те са станали толкова важна част от нас, че ги усещаме за свои. Те обаче НЕ са. После се чудим, защо като се опитваме да ги реализираме в живота си, не ни се получава. Не можем да ги случим, защото противно на това, което си мислим, те не са истинския КОПНЕЖ на нашето сърце.

Как да живеем с усещането, че имаме достатъчно? 

Като се върнем към себе си и се опознаем. Какви са маските, които си слагаме и ролите, които играем? Какви сме в същността си без тях? Едва, когато имаме достъп до същинските си нужди, можем да ги удовлетворим. Преди да ги познаваме, се стремим към това, което е общовалидно и общожелано. Резултатът? Ставаме като жабата, която чула, че конете носят подкови и вдигнала крак да й сложат и на нея, за да не изостане…

Как да стигнем до същността си?

Първото необходимо условие е да отделим ВРЕМЕ за ВЪТРЕШНА РАБОТА със СЕБЕ СИ. Тъй като съзнавам колко трудно е да го направиш, докато сновеш от задача към задача и чакаш „да му дойде времето“, ви предлагам да фиксираме заедно час за себе си.

Каня ви на ежеседмични, четвъртъчни Женски срещи за подкрепа и медитация – час и половина за истински важните неща в живота. Груповата енергия, съчетана със силата на медитацията, хипнозата, енергийната психология, позитивната психотерапия и разнообразни техники и подходи за работа в група и вашето желание за промяна, могат да сътворят чудеса!

Позволете на вашата лична вътрешна мъдрост да се разгърне и да ви насочва по пътя ви. Той е ваш, както и отговорността да се погрижите за себе си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

P.S. Не зная кой е първоизточникът на притчата, но е свършил прекрасна работа. Благодаря!

Имало едно царство, в което хората силно вярвали в провидението. Затова там имали странен обичай. На всеки осъден на смърт, в последния момент давали да тегли „жребий на съдбата“ Подавали му една купа, в която имало две листчета – на едното пишело „Живот“, на другото – „Смърт“. Ако изтеглел „Живот“ го помилвали. По този начин съдът искал да провери „свише“ дали е взел правилно решение и да разбере каква е волята на съдбата. А всеки осъден до последно имал надеждата, че ще живее.

Живот или смърт!
Живеел там един човек, който бил успял и заможен. Той бил талантлив майстор, хората го уважавали и търсели услугите му. Но заедно с многото приятели, имал и немалко врагове. Те толкова му завиждали, че решили да го унищожат. Наклеветили го за тежко престъпление и човекът бил осъден на смърт. Докато лежал в килията си, той си мислел: „Е, поне жребият на съдбата ми дава шанс. Може да имам късмет.“

Сигурна смърт!
Но знаейки правилото за „жребия на съдбата“, недоброжелателите му подкупили съдебните чиновници и успели да подменят листчетата в купата – те извадили листчето „Живот“ и добавили второ с надпис „Смърт“. Така нещастният човек нямал никакъв шанс за спасение – каквото и да изтеглел, го чакала смърт.

Спасение?
Приятелите на осъдения, като разбрали за подготвяната измама, разтревожени отишли при него в килията му и му разказали лошата новина.
– Трябва да разкажеш всичко на съдията и да поискаш да проверят листчетата в купата. Иначе си изгубен! – съветвали го те.
– Чудесно! – зарадвал се мъжът. – Това е моето спасение. Само, моля ви, не разказвайте на никого за това.
Приятелите му решили, че е загубил разсъдъка си от всички неприятности и предстоящата присъда и продължили да го увещават да разкрие измамата. Но той бил непоколебим:
– Просто запазете мълчание, моля ви.

Живот!
На следващия ден трябвало да изпълнят присъдата. Човекът изтеглил своя жребий и… бил пуснат на свобода.

Всички били шокирани – и приятелите, и враговете му. Знаейки за измамата, те недоумявали как е могъл да се спаси от тази безизходна ситуация.

Ето какво се случило в съда. Когато изтеглил своя жребий, осъденият, без да погледне какво пише на листчето, веднага го сложил в устата си и го погълнал. На съда не оставало да направи нищо друго, освен да види другото листче в купата. А там разбира се, останал надписът „Смърт“. Така те установили, че човекът е изтеглил „Живот“ и го освободили.

Аз успях да видя няколко поуки, а вие спокойно можете да допълните още.

Понякога най-злият ти враг, който те води към гибел, неволно може да те спаси.

И в най-безизходната ситуация има спасение. Понякога то е под носа ти – просто трябва да го видиш.

За да се справиш с една заплетена ситуация, не трябва да губиш самообладание, а да помислиш.

За много кратко време време животът може да се обърне няколко пъти от добро към лошо и обратно. Трябва да сме винаги готови за това.

Когато си успял и талантлив – неминуемо имаш врагове. Не защото си им направил зло, а защото ти завиждат. И много често точно тези врагове са най-опасни.

А и никога не знаеш дали пък не си любимец на съдбата… 

Споделям тази притча с цялата си благодарност, че я открих точно днес (в gnezdoto.net – част от сборника „Винаги има надежда. 150 притчи за изкуството на живота“) и с вярата, че идва при нас в точното време. Животът е непредвидим – и в най-лошото на пръв поглед нещо, може да се крие благополучният изход. Пожелавам на вас и на себе си ВЯРАТА, че той винаги е някъде там около нас и трябва само да имаме очи, за да го видим.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

При един дзен учител дошъл ученик и попитал:
– Защо едни хора са красиви, а други – грозни, едни са умни, а други – глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо Бог ги е създал такива? И не ми говорете за карма, и че всичко идва от предишни животи. Кажете ми, как се е появила разликата в самото начало, когато все още не е имало минало?

Учителят го повел към градината и казал:
– Виж, това дърво е голямо, а това – малко. Аз често седях под тези дървета и размишлявах, защо е така. Но когато освободих ума си, този въпрос изчезна от само себе си. Сега аз зная, че това дърво е голямо, а другото – малко. И в това няма никакъв проблем.

Когато прочетох тази притча (pozitivnoto.info), в главата ми се появи картината на жена, която ме пита гневно: „Защо на мен се случва това?! Защо и последната циганка с цигара в уста и без 2 лева в джоба има дете, а аз не?!“ Не видях лицето й, вероятно защото е събирателен образ на десетките жени, задавали ми този въпрос, а и на мен  самата преди години…

Как се отговаря на това? С обяснения за кармата? С уроците, с които душата е дошла в този живот, за да мине на по-висше ниво? С лош късмет? Каквото и да кажеш, не можеш да заличиш усещането за несправедливост. Знам го, защото и аз съм търсила и получавала всякакви обяснения…

Повратната точка в живота ми беше ПРИЕМАНЕТО. Каквото – такова, когато – тогава… Това е мощен акт на ПРИЕМАНЕ НА СЕБЕ СИ – ценна съм, такава каквато съм – тънка или слаба, успяла или неуспяла, майка или не… Аз съм част от този свят и след като съм тук, вече съм ценна. Няма нужда да заслужавам мястото си под слънцето. То ми е дадено априори и такава, каквато съм. Точка по въпроса – да става, каквото ще!

Продължих да правя нужното, за да бъда майка и успях. Наградата от взетото решение беше, че се съхраних, докато стигна до финалната права в добра форма и в кондиция да гледам дете, без да го облъчвам със страхове, притеснения и да го правя жертва на свръх протекция.

Знам, че на рационално ниво и всички знаем, че сме ценни, обаче не винаги успяваме да го усетим в себе си. Затова ти предлагам една техника от енергийната психология, която със сигурност ще ти помогне. Потупвай с два пръста мястото между долната устна и брадичката, докато казваш (за предпочитане на глас): „Аз съм ценна“. Не забравяй да дишаш и да усещаш значението на думите… Повтаряй и потупвай, докато усетиш промяна. След това започни да масажираш болезнената точка – тя е встрани от ключицата – между второ и трето ребро (ако си там, със сигурност усещаш болка). Казвай си: “ Дори част от мен да не смята, че съм ценна, аз се обичам и приемам безрезервно такъв, какъвто съм“. Дишай… Ако има сълзи или някакво друго чувство, го остави да излезе. Пусни го да отмине като облак, носен от вятъра…

Как се почувства? Ако упражнението ти харесва, искаш още подобни, или имаш нужда от допълнително разяснение, можеш да ми пишеш съобщение към Facebook страницата на блога  или имейл чрез контактната му форма. Желая ти спокойствие и лекота!

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Поздрави, Елена  

Веднъж Ученик и Учител вървели по междуселски път. Гледат, насреща им идва човек, който целият се тресе от нерви, почти плаче.
– Какво се е случило, приятелю?- попитал Учителят.
– Току що един човек ме обиди, … с такива тежки и грозни думи, … Не заслужавах това.
– Той не може да те обиди – казал Учителят.
– Как да не може, като ме обиди!? – удивил се пътникът – та ти даже не знаеш кой е той. Мен също виждаш за пръв път. Как можеш да твърдиш подобно нещо?

Учителят отстъпил няколко крачки встрани, търсейки нещо по земята. Накрая видял това, което търсел. Взел го и го подал на пътника, стискайки го в юмрук.
– Вземи, това непременно ще ти помогне.
Човекът машинално взел, каквото му подават. Виждайки, че това е бръмбар, се стреснал и го хвърлил на земята.
– Какво значи това? – възмутил се той.
– Извинявай, приятелю, не исках да те изплаша. Но моят Ученик наистина има това, което ти е нужно.
И обръщайки се към Ученика, му казал:
– Дай на този достоен човек това, което намерихме, докато почивахме в градината.
– Какво е то? – настръхнал пътникът – Да не е още някоя гадост, няма да я взема!

Ученикът развързал торбата, която носел. Бръкнал вътре и извадил ябълка. Мъжът озадачено погледнал сочния плод. След като се уверил, че няма уловка, благодарил, но не взел ябълката.
– Защо не я взимаш?- поинтересувал се Учителят – Взе бръмбара…
– Взех го, защото не знаех какво ми даваш. А ябълка просто не ми е нужна.
– Така е и в живота: често взимаме, това, което не ни е нужно, без да се замислим. Дават ни- взимаме. Но между това „да ти дават“ и „да ти дадат“ има съществена разлика. Аз може да ти давам нещо, но докато ти не го вземеш, моето действие остава незавършено: аз ти давам, ти не взимаш. Но ако аз ти давам и ти вземеш, моето действие става завършено  аз съм дал, ти си взел.
Аз не мога да ти „дам“ нещо, докато ти не го приемеш. Аз мога да давам, но „да дам“, това е действие, зависещо от двама ни в еднаква степен.

Ако някой те обижда, ти имаш избор: да приемеш оскърблението (най-често правим това, без да се замислим) и да се обидиш, или просто да не го приемеш, осъзнавайки, че това не ти е нужно. Ето защо казах, че човекът не може да те обиди, той те е обиждал, но ти си му помогнал в това, да бъдеш оскърбен, приемайки обидата.

Разказвам тази притча като напомняне към вас и към себе си, че дали ще изкараме живота си в битка или в приемане, е въпрос на избор. Дали ще взимаме това, което ни подават/казват, също. Както и дали ще недоволстваме от себе си, постиженията си и липсата на такива. Каквото и да сме (не)направили до този момент в живота си, е нужно да се приемем, такива, каквито сме. Основната причина е, че ние сме единственото, с което разполагаме, а втората – че няма как да приемаме другите и света, ако първо не приемаме себе си.

Щом четеш това, вероятно е твоят момент да сложиш ръка на сърцето си, да си поемеш дълбоко въздух и да си кажеш: „Въпреки всичко, което имам или нямам в живота си, въпреки моите страхове и блокажи, аз напълно и безусловно приемам и обичам себе си“. После вдишай и издишай шумно и го повтори отново. И отново. Почувствай думите във всяка клетка на тялото си. Повтаряй винаги, когато си разочарован, изплашен, забързан, задъхан, изцеден… Нека те са мъничкото нещо, с което даваш в ежедневна подкрепа на себе си. Ти си най-ценното си притежание. Грижи се за себе си! 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Правил ли ми е някой добро? А аз предавал ли съм нататък? Ясно е, че по празници като Коледа и Великден милосърдието се възражда, но имам ли настройката да помагам когато и с каквото мога всеки ден, без да търся изгода и реванш? Струва ми се, че ако всеки си зададе тези въпроси и даде отговор откъм добрата част в себе си, светът ще бъде значително по-приятно място. В духа на предходните разсъждения споделям една притча, на която попаднах тази сутрин. Автор е Даринка Янева за gnezdoto.net.

Виктор караше към близкия град. Едва виждаше от проливния дъжд, който трополеше по прозореца на колата. Изведнъж погледът му се спря върху лъскав джип, спрян встрани от пътя. Една жена махаше за помощ, беше спукала гума. За миг си помисли да подмине, но в последния момент реши да отбие и да й помогне. Паркира колата, която притежаваше от 15 години, до джипа, който беше модел, излязъл на пазара съвсем скоро. Това беше мечтаното возило за него, но не можеше да си го позволи.

Докато сменяше спуканата гума, се измокри до кости, целият се изцапа с кал и мръсотия. Но след половин час успя да приключи. Жената беше изключително благодарна.
– Какво Ви дължа? – попита го тя.
– Нищо. Помогнете на някой друг в беда и му предайте и той да продължи да предава нататък. И когато помогнете, си мислете, че сте помогнали на мен. – усмихна се Виктор.

– Мога ли поне да науча името Ви? – обърна се към него жената. – Аз съм София.
– Аз съм Виктор. – усмихна се Виктор.
След това се качи в автомобила и потегли.

София продължи по пътя си. Беше измръзнала и се вмъкна в едно крайпътно кафене да изпие един чай и да се посгрее малко, преди да продължи. Чакаше я дълго шофиране, а отдавна вече се беше стъмнило. Седнала на масата в кафенето, не можеше да избие мисълта си за случката и за Виктор. До масата се приближи сервитьорка. Беше бременна в седмия или осмия месец. София си поръча един чай. Когато сервитьорката й го донесе, тя я попита:

– Защо работите в тази напреднала бременност?
– За съжаление с моят съпруг не сме добре финансово, а бебето само ще усложни положението ни. Така че се налага да работя, докато мога – усмихна се момичето.
– Аз съм София. Приятно ми е.
– Ана – каза сервитьорката.

Нещо в погледа на София проблесна за миг. Ето на кого ще помогне. Поиска сметката с жест. Отдалечи се бързо.
Когато Ана погледна парите и бележката на масата, очите й се напълниха със сълзи. Там имаше достатъчно пари, за да не й се налага да работи до края на бременността й. Бележката гласеше: „Имам само една молба, не прекъсвай веригата. Помогни на някой, който има нужда. С обич: София“

***

Ана стоеше на дивана и си мислеше за тази загадъчна жена, която се беше появила в живота й. Входната врата прекъсна мислите й.
– Ана, няма да повярваш какво ми се случи днес? – каза Виктор, докато целуваше бременната си жена по челото, прогизнал от дъжда.
– Ти няма да повярваш! – усмихна се Ана.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Да ни е радостно в сърцата и да са пълни с благодат! Пожелавам ви да ви застигне благословия за добрите дела, да има разбирателство, мир и хармония в семействата и сред близките ви хора.

Нека се сбъдват мечтите ни за бебета, когато е времето им, така че да можем да дадем най-доброто от себе си, за да отгледаме щастливи и здрави деца.

За всичко, което имаме в живота си, да поблагодарим със смирение и чисти мисли. И за боядисаните яйца, и за козунаците, и за хората, с които ще ги споделим. За здравето, преминатите изпитания, научените уроци, както и за тези, които тепърва ще ни предизвикват да вървим към по-добрите версии на себе си. За всички хора, които са наши учители, за тези, които ни помагат и водят, и за тези, които ние насочваме и подкрепяме. Нека делата ни са в съзвучие с висшата промисъл и тя да ни води по пътя.

БЛАГОДАРЯ!

Помните ли черно-белите снимки с надпис „Честит 8 март, мила мамо!“, които бяха задължителният училищен подарък към майките преди години? Мама – тази, която и до днес може да се развълнува до сълзи от една моя дума, да ми се разсърди само заради един поглед, тази, с която се обичаме до болка, а често се държим като куче и котка… Знаете как е, нали? Мислейки за нея, се сетих за една притчата. Разказвам ви я с благодарност за всичката слама в живота си и за целия пушек от горящия товар…

ПРИТЧА ЗА СЛЯПАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата и била наведена напред, а погледът и бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила – обезпокоил се Господ – свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко – отговорила жената – само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо… Дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя – сериозно казал Господ – нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но… В живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе… Да се покаже. Много се страхувам, че ще го отнесе потока… Ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка – казал Господ– Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката – самоотвержено възкликнала майката – ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде – замислено отговорил Господ – даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си послал“, така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и несгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине – закрещяла жената – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ – имай предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието на децата да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената – моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш – казал Господ – в действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената – и това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра…
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила – ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чувала с проблемите си – усмихнала се жената – и ще се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение – усмихнал се Господ – ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист – аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Мили момичета, нека огън да изгори всичките ви тревоги! Нека тези от вас, които копнеят да чуят думичката „мамо“, да случат това щастие скоро. Доверете се на живота  и го живейте с лекота. Вярвам във вас и ви прегръщам!

Честит празник, прекрасни!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Един цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.

– Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота  – казал младежът.

– Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът. Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.

Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело:

„ПРОМЕНИ СВЕТА”

– Точно това смятах да направя  – рекъл си младежът. Истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.

И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял.

Минали години.

Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих се  – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.

– Хубаво  – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта ти.

И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело:

„ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

– Това си и мислех – си рекъл той. Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.

И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.

Минали години.

Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че другите не са причината, нито на извора на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.

– Имаш право – съгласил се мъдрецът. С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.

Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:

 „ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ” 

– Да – помислил принцът.  Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.

И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.

Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:

– Какво научи по пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.

– Добре – казал старият мъдрец.

– Да – продължил принцът, но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!

– Точно това е следващата ти цел – съобщил му мъдрецът. Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.

Казал това и изчезнал.

Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:

„ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.

– Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.

Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.

Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.

– Добре – казал мъдрецът. Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.

– Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:

„ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.

Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отговорил принцът, – че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно. 

– Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.

От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:

„ПРИЕМИ СВЕТА”

– Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.

Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед?

– Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща.

– Научих – отвърнал принцът, че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.

– Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.

Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.

– Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, – този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.

И старецът изчезнал….

Споделям тази притча с цялата си благодарност, че я открих точно днес (в spiralata.net) и с вярата, че идва при нас в точното време. Всяка крачка към това да приемем себе си безусловно, както другите и света като наше отражение, ни издигна на друго ниво на осъзнаване и работи за личностната ни трансформация. А тя е част от пътя – и към себе си, и към мечтите.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена