Напоследък често си мисля за това как мечтата за бебе за мнозина от нас неусетно се превръща в битката за бебе. Водим я с всякакви средства и когато говорим за цената й, обикновено става дума за финансови измерения. Пресмятаме, премисляме и кроим планове, за да успеем да я платим. Рядко обаче си позволяваме да „калкулираме“ емоционалните, професионалните и дори социалните аспекти на битката. Предпочитаме да не го правим, защото прозренията, до които ще достигнем, само ще ни потиснат.
Колкото по-бързо дойде успехът, толкова по-малки ще са пораженията и жертвите, паднали в боя.
Моята гледна точка е, че от нас зависи, дали ще гледаме на пътя към бебето като на битка, целяща победа или като на пътуване към себе си и разгръщане на потенциала си. Ние решаваме дали бебето е цел, която е нужно да се отвоюва, или подарък, който ни чака накрая на пътуването. Какво искаме от него – да ни върне живота обратно с появата си или обратното – да дойде чрез нас, за да върви по своя път? Разбирате ли колко тежко и отговорно е да бъдеш единствен смисъл за някого? Вярвам, че най-голямата проява на любов, е да не натоварваме с това децата си. Нека сме достатъчно осъзнати, за да имаме своите други цели, докато вървим към тях. Нека сме благодарни за това, което вече имаме в живота си, нека му се радваме и да го ценим. В противен случай отваряме такава дупка в сърцата си, че когато гушнем децата си, можем да сме токсични за тях.
Нужно е да помним, че ролята им не е да пълнят нас, а да градят себе си. В противен случай те губят енергията си и не могат да изразят потенциала си. Нашето задължение пък е да бъдем пълни преди те да дойдат в света ни, за да сме в състояние да им дадем корени и криле. Иначе бихме отнели способността им да летят.
Както казва Петър Дънов, „Докато човек има светлина в ума си, топлина в сърцето си и сила в тялото си, той всякога може да има успех в работите си“.
Как да останем пълни?
Ами като за начало можем да се радваме на успехите на приятелите си като на свой успех. Да гушкаме децата им, да се усмихваме на чуждите.
После да се грижим за щастието си. „Кажеш ли, че си нещастен, това подразбира погребение. Ти погребваш нещо в себе си!“, проповядва Учителят.
Да бъдем в добро разположение на духа и да случваме другите неща в живота си. Така се предпазваме в тоталната фиксация, че колко можем и струваме, зависи от това дали сме станали родители. Бебето не е и никога няма да бъде критерий за ценността ни. Ако го натоварваме с тази функция, буквално сами саботираме възможността да живеем пълноценно.
Да оценим човека до нас. Да го погледнем с очи, пълни със светлина, да видим в него любимия, избора на сърцето ни, този, до който сме избрали да вървим. Това дали е татко/майка или не няма отношение и към неговата ценност като човешко същество.
Да приемем, че животът продължава и ако имаме решението да бъдем родители, ще станем такива, стига истински да се отворим за възможностите. Без увереност в това, към което се стремим, няма успех.
Аз вярвам във вас и в себе си! Благодарна съм, че имаме силите да минем през всичко това. Иначе просто нямаше да ни се случва.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена