Tag Archives: мъж

„Той не ме разбира! Сякаш сме на различна вълна… Аз толкова много искам дете, а на него сякаш му е все едно. Да, принципно иска, ама не бърза. Сякаш не му пука кога ще стане. Толкова самотна се чувствам…“

Тези думи са на моя клиентка, навършила 30, която се опитва да забременее и от 2 години обикаля лекарски кабинети. Няма диагноза, която да обяснява стерилитета и това покачва нивото й на тревожност. Стресът е най-голям при т.нар. неизяснен фактор. Усещането е като да си затворен в стая без врата, да се блъскаш с глава в стената и все да не можеш да направиш отвор. Не ти е ясно нито защо си зазидан в стаята, нито кой е врагът ти. Не разбираш обаче, защо човекът до теб е спокоен и докато седи уж в същата стая, има съвсем различни мисли и нагласа. Неговият живот продължава, докато твоят се срутва. Сама си.

Питам Ваня (така ще я наричам), какви очаквания е имала към мъжа си, когато го е избрала за себе си. Отговаря ми – никакви. Може ли да е вярно това? Принципно не! Липсата на очакване също е очакване. Влизаме във връзка със своите идели за отношения. Например: той да не лъже, да не ми изневерява, да ми дава свобода, да ме подкрепя, да изкарва пари, да говорим на един език, да споделяме един с друг как се чувстваме, да вярва в мен, да ме цени, да няма агресия, да ме обича безусловно, да ме приема такава, каквато съм, да ме забелязва и да се вълнува от мен…

Наскоро бях на семинар на Милан Кармели, на който някои хора изброиха по около 30 идеала, които носят и очакват от другия. Трябва да отбележа, че участниците мъже заявиха значително по-малка бройка – 6 до 10. С голямата кошница се оказахме ние жените. Нашите идеали са начин да защитим себе си във връзката. Те всъщност озвучават страховете ни. Проблемът е, че не ги казваме на глас и очакваме, че другият ще се сети. 

Да се замислим обаче даваме ли нещата, които искаме? В случая Ваня иска мъжа й да е потопен в това, което вълнува нея, да гори в темата „бебе“, да се събужда и да заспива с идеята за него и да търси начини да го постигне. Проблемът е, че „той си прави някакви си негови неща – чете си разни блогове, вълнува си се от разни работи“. Какви са те Ваня не се интересува. И защо да го прави – те са толкова по-малко важни от нейната цел? Ето го разминаването – очакваме, че другият трябва да е на нашата вълна, но не е нужно ние да сме на неговата…

Забравяме за полярността – мъжете и жените са различни като качества и преживяват света по различен начин. Дори да вземем клишето, че едните са от Марс, а другите от Венера, то се е превърнало в такова, заради истината, която носи в себе си. Различието е закодирано в нашето ДНК. Мъжете са с различни приоритети от нашите и са по-малко свързани с живота. Независимо дали си майка или не, смисълът на женствеността е да даваш живот. Дали ще е чрез дете, чрез създаване на неща, или грижа за другите, всяка от нас има нужда да се реализира в своята женственост. Мъжете обикновено искат дете ПРЕЗ жената, ЗАРАДИ нея и умението й да запали страстта им да продължат родовете си ЧРЕЗ нея. Не е случайно, че, ако се разведат и създадат ново семейство, мъжете се грижат повече за настоящата си жена и общите им деца. Причината е проста – децата са функция на жената и на връзката с нея.

Очакваме, че като имаме връзка, то трябва да мислим по еднакъв начин с мъжа. Това е пълна заблуда. Ако трябва да сме честни, когато се запознаваме с някого ние имаме интуиция за него.Обикновено имаме усещане какво можем и не можем да очакваме от този човек. Често избираме обаче да си затворим очите пред нещата, които виждаме и да смятаме, че ще се напаснем, стиковаме. Нещата, които са ни се стрували странни и дори чаровни във въпросния човек, обикновено започват да ни дразнят в последствие.

Нужно е да поемем отговорност за изборите, които сме направили – нека да помислим и честничко да си признаем пред себе си кои са предупредителните сигнали, които светнаха пред нас, когато за първи път си помислихме, че можем да бъдем в двойка с въпросния човек? Какво знаех аз тогава, а не казах? Отговорът на Ваня беше – „знаех, че инициативата винаги ще е моя, ще печеля повече, ще се грижа повече и че той никога няма да бъде особено успешен или отдаден на това, което прави“. Разплака се, казвайки това. За първи път тя прозря и призна пред себе си, че всъщност си е избрала този мъж, такъв, какъвто е, а има огромни изисквания към него да бъде друг.

Можем да предоговаряме. Това е изходът, ако сме недоволни, а избираме пътя да се борим за задълбочаване на връзката си. Как да го направим? С открито сърце и смелост. Седнете и напишете от кои са нещата, от които ИМАТЕ НУЖДА. В какво имате нужда да бъдете подкрепени? Кое е истински важно за вас и какво очаквате от партньора. Нека той да направи същия списък.

Споделете с партньора вашите НУЖДИ. Без да се връщате към миналото, без да обвинявате и да влизате в ролята на жертва.

Аз се чувствам, имам нужда, моля те, би ли… Това е формулировката, която можете да използвате. В случая на Ваня – „Аз се чувствам сама по пътя към бебето. Имам нужда да усещам подкрепата ти. Моля те, можем ли да обсъдим въпроса? Можеш ли, когато следващия път ходя на лекар, да дойдеш с мен? Може ли заедно да потърсим клиника, на която да се доверим? Моля, нека да обсъдим какви са възможностите да имаме бебе, какви са изходите за нас?“

Правете компромиси, а не жертви. Подходете делово към предоговарянето на условията във вашата връзка – колкото по-ясни сте в очертаването на правилата и задълженията на всяка от страните, толкова по-регламентирани и ясни ще са отношенията ви. Коментирайте, докато стигнете до ситуация „печеля-печелиш“. Отнема време, но е единственото, което си струва в дългосрочен план.

Бъдете честни – има нещо дълбоко сбъркано във връзката ви, ако истината може да я разруши. Би било жалко обаче, ако падне в жертва на неизказани страхове, премълчани очаквания, преглътнати недоволства и липса на грижа към нея.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Не е лесно да си жена! Знаеш, че си създадена да направиш някой мъж щастлив, обаче е трудно да намериш къде се е скрил тоя нещастник.“ – смях се с глас на сутрешното си откритие в нета! Ми да, ти си изкарала цял ден да се киприш, гласиш, сушиш, опъваш, нагласяш, пристягаш, наточваш… Отиваш издокарана на поредния бар/купон/среща, пълна с очаквания за съвършения миг, когато ще разпознаеш любовта… Чакаш, оглеждаш се, въртиш очи, атакуваш може би. После удря дванадесетият час и принцът се превръща във фъфлеща тиква, а в главата ти кънти: „дали аз закъснях или времето бързашеее“…

Истината е, че вероятно си подранила!

Подранила си да търсиш Него, единственият, преди да си обикнала племето му. Онова мъжко племе, което много ясно надушва мъжемразките. Инстинктът им работи безпогрешно и като детектор улавя разочарованието, болката, неудовлетворението, скрито зад дълбокото деколте. О, да, гледката, която то разкрива е кукичка, която може да ги закачи за определено време, но не е достатъчно силна, за да ги задържи.

За да привлечеш/хванеш мъж или да се оставиш да бъдеш намерена от него, е нужно да обичаш мъжете, да ги уважаваш и зачиташ. Тогава сензорите им улавят одобрението, благоразположението и това им дава крила. Ама не такива, които да ги носят с 200 надалеч от теб, а такива, с които да те прегърнат и да те вземат за себе си.

Крушата си има опашка, а неодобрението към мъжете (да не кажа омразата) си има корен.

• * Може да е в разочарованата от мъжете майка, която с цялото си поведение ти показва, че те за нищо не стават и на тях не може да се разчита. Или пък, кардинално е решила въпроса като ги е отписала от живота си навеки, след като баща ти й е разказал играта.
• * Може да е в матриархата, който са наложили прекрасните, силни, можещи и справящи се жени в твоя род – мъже има, но те са някак в периферията и със съвсем не такава значимост в заедността.
• * Може да е в това, че не зачиташ и уважаваш баща си и не го приемаш. Да, той може наистина съвсем да не струва, но е те е създал и докато не го признаеш и реабилитираш, няма как нито себе си да приемеш докрай, нито мъжете да ти станат мили и драги.
• * Може да е в онзи гадняр, който се подигра с чувствата ти на времето или в онзи смотаняк, който те заряза, тъкмо когато се отпусна и истински го заобича… Лошата новина е, че докато ги наричаш с тези „мили“ епитети и ти горчи, когато се сетиш за тях, на любовния фронт няма да потръгне. Просто защото ти не си на разположение емоционално – все още си ангажирана с тях.

Варианти много, коренова система богата и здрава, оплетена и мощна…

И сега накъде? Ами пак натам – навътре към теб, към раните и белезите. Има ли някоя, дето кърви? Има ли белег, който дамгосва? Ако има – лекувай с много емпатия към себе си, намери някой, който да обработи раната и да ти помогне с превръзките…

Ако не виждаш следите – пак потърси. Как възприемаш мъжете? Доверяваш ли им се? Харесваш ли ги? Карат ли те да цъфтиш? Имаш ли предубеждения, глобализации и печати към тях?  И дори да смяташ, че са „от един дол дрянки“, пак не забравяй, че в точния момент някои от тях са сочни, сладки и много полезни!

Желая ти късмет по пътя към любовта и искам да ти споделя от първо лице, че има жаби, които се превръщат в принцове, след като дълго ги целуваш. Слава Богу има и принцове, които остават такива и след като удари дванадесетият час. Днес моят ме събуди, слагайки пореден пръстен на ръката ми – 10  години след халката и почти 12 след първия. И не, не е идеален, нито безгрешен, също като мен 🙂

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Чувствам се изгубена, предадена, подведена… Аз съм на 41 и трябва да започна от нулата. Оказа се, че мъжът, с когото живея, не иска дете. Аз не мога да си представя, че никога няма да съм майка…

Пред мен стои красива жена, с буйни коси и пълни със сълзи очи. Тя е успешна в работата си, постигнала е много неща. Доскоро си е мислела, че има успешна връзка, а сега е с усещането, че всичко се е срутило.

Жените, тяхната възраст и жизнен статус се сменят, но думите: „Той не иска дете!“ се забиват като клеймо БЕЗНАДЕЖДНОСТ в сърцата им. Заради тях смятам, че е важно да напиша тези редове.

Естествено, че има мъже, които мечтаят да станат татковци без дори да са припознали евентуалната майка. Има и такива, които влизат в тази роля случайно, без да са се замисляли дали я искат. На някои от тях тя пасва като ръкавица, други така и не успяват да се  почувстват уютно в нея… При повечето мъже идеята за поколение идва чрез жената. Любовта към нея, отдаването, плановете за бъдещето някак естествено започват да включват идеята за малко дънгалаче, което да научат да рита топка или за розовобуза бебка, която да бъде принцесата на тате.

Какво става обаче, когато темата бебе се превърне в табу и на любимия все му се появява спешна работа, когато тя се отвори? Казусите са най-разнообразни, но тук ще изброя няколко конкретни, с които съм се сблъсквала в работата си.

1. Мъжът приема връзката за неангажираща. Харесва жената, с която е, приятно му е да изкарва време с нея и/или да бележи сексуални постижения, но не я припознава като жената на живота си. Проблемът тук е, че ние дамите сме склонни да подменяме фактите със сценариите, които имаме в главите си. Тогава слагаме розовите очила и отказваме да видим красноречивите знаци, че сме поредната, а не последната жена, която той избира за себе си. После сме изненадани, че бебешката тема е табу.
Съвет: Ако един мъж каже или покаже, че не иска да има деца, задължително се осведоми дали всъщност проблемът не е , че той НЕ ИСКА ДЕЦА ОТ ТЕБ. Тогава много внимавай да не попаднеш в капана: „той не е готов, ще мине време, ще размисли“. Има и такава вероятност, но е малка. По-възможно е, ако в един момент се окаже, че правите бебе заедно да е заради биологичния му часовник и липсата на друга възможност. Устройва ли те това?

2. Мъжът не е узрял за темата бебе – често се случва, когато жената е на повече години от партньора си. Дори ситуацията да не е такава, майчинският инстинкт има склонност да се намесва на много по-ранен стадий. Бащинският обикновено се отключва едва когато малкото човече е вече факт.
Съвет: Ако партньорът ви иска бебе, но казва, че не му е дошло времето, уточнете помежду си какво има предвид той. Кога си представя, че ще стане татко – след година, след 5, когато успее да купи триетажна къща? Вече имаме и политическия опит, че мигът „когато му дойде времето“ е разтеглива и по-скоро имагинерна величина. Имаш ли време и желание да чакаш?

3. Мъжът се страхува от конкуренцията на малкото ревящо вързопче. Някои направо си го казват – „искам те цялата за себе си“, други не са готови фокусът на любимата да се измести, но тактично си мълчат, докато се правят на леко разсеяни по темата. Не забравяйте, че повечето от благоверните ни имат личен опит от това как любящата им майка ги е сложила на пиедестал, докато таткото се е сливал с обстановката.
Съвет: Не забравяйте, че в йерархията двойката стои преди детето, защото то идва чрез нея. За да расте то в сигурна среда и да има модел на балансирани взаимоотношения, е нужно хармонията между родителите да се запази. Ако споделяте тази идея, може би е добре да я направите достояние и на партньора си. Това вероятно леко ще смъкне напрежението. Добре ще е обаче после да реализирате убеждението си и в живота – като сте обещали внимание, дайте го.

4. Мъжът не иска да изгуби „мама“ – кавичките са, защото не става дума за биологичната му майка, а за жената до него, която е влязла в тази роля за възлюбения си. Тя се грижи за него, подкрепя го, обича го, но не от позицията на партньор и любовница, а през призмата на: „това аз ще го направя, защото той миличкия не може; аз взимам решенията, аз казвам какво ще става, аз знам какво е най-добре за него; добре че съм аз да го напътствам…“
Съвет: Често се намърдваме в ролята на мама без дори да си даваме сметка за това – заради грижовната си природа, заради капацитета си за справяне, заради желанието да помогнем, да приласкаем, да угодим. Неусетно изпиваме силите на мъжа, ама не като в онази народна песен, дето момъкът не може да стане, когато изгрява слънцето, заради среднощната страст. Ако си станала майка на партньора си и си го сложила в статута на момче, помни, че рано или късно момчетата порастват и се откъсват от прегръдката на мама. Обикновено, за да скочат в нечии по-горещи.

5. Мъжът е емоционално незрял и/или не може да носи отговорност – говорим за тези екземпляри, които отдавна са далеч от училищната скамейка, но по нищо друго, освен по ЕГН-то, не им личи. В тази категория обикновено са мамините синчета, които не са имали възможност да се научат да вземат решения. Мама ги е „кастрирала“ с цялата си любов и после ги е пуснала (или пък все още не) да ходят по земята като осиротели паленца и да й търсят заместител. Картинката тук се допълва от точка 4.
Съвет: Ако все пак решиш да имаш дете от такъв мъж, е доста вероятно да го убедиш да направи тази крачка – той все пак е свикнал да се подчинява на чужди очаквания и решения. Прецени обаче готова ли си сама да носиш отговорността да бъдеш родител – и на детето, и на татко му.

6. Мъжът не иска да се откаже от досегашния си начин на живот. Усеща бащинството като бреме, което не е готов да носи.
Съвет: Тук можеш да се надяваш, че все още не му е дошъл момента за това, но внимавай да не паднеш сама в собствения си капан. Има мъже, за които приятелите, забавленията, пътуванията, алкохолът, хобитата и т.н. са и си остават приоритет. Това не са младежки увлечения, а начин на живот. Да им отнемеш това е равносилно на затвор за тях. Или остават в затвора и губят живеца си, или чупят решетката, или ти накрая, изтощена от борбата, хвърляш ключа и напускаш полесражението. Да, съществуват и по-щастливи развръзки, но трябва да признаем, че са малко на брой.

7. Мъжът изобщо не си се представя в ролята на татко. Може да е заради липсващия баща в техния личен живот или пък заради травматичните отношения, които са имали с него. Може и бащинството просто да не е сред житейските им цели. Има жени, които съзнателно избират реализацията им като хора да се осъществи извън сферата на родителството. Има и такива мъже. Даже са повече. Това е право на личността, разбира се.
Съвет: Ако един мъж ти казва, че не се вижда като баща, не си представя, че ще бъде такъв и не иска дете, си извади памуците от ушите, излез от розовия балон и го чуй. В противен случай поемаш риска, ако му родиш дете, да го гледаш сама. И това е вариант, разбира се, но помисли дали те устройва.

Точките могат доста да се умножат и да, съществуват доста вариации на изброените случаи. За протокола обаче е нужно също да отбележим, че известна част от мъжете, които „в момента не искат деца“, всъщност се нуждаят да чуят, че ще се справят са тази отговорна роля. Този факт обаче не променя написаното дотук.
Важно е бебешката тема да се обсъжда откровено и отговорно, без недомлъвки и полуистини. Ако се чудите кога е правилното време за това, моят отговор е – когато започнете да гледате на другия като на бъдещия партньор в живота. Яснотата по темата ви дава предимството на информирания избор.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Ако Господ ми бе дал възможност да променя едно-единствено нещо в досегашния си живот, аз не бих допуснал да си отиде от мен любимата ми жена. Това казва легендарния Ален Делон в навечерието на 80-ия си рожден ден в интервю за руския вестник „СПИД-инфо“.  Обяснява, че става дума за майката на двете му по-малки деца – Розали ван Бремен. Споделя: Тази удивителна жена ме дари с най-голямото щастие в моя живот – дъщеря ми Анушка и сина Ален Фабиен. Мъчно ми е, че се разделихме. Но животът ни поднася неприятни изненади. През целия си живот съм правил всичко заради другия пол. Мечтал съм да отдам на любимата си цялото си сърце. Но, уви! Късно научих урока, че мъжът никога не трябва да казва истината. Защо ви е истина, щом има любов?! Обичайте се, наслаждавайте се един другиму.

Няма да коментирам казуса с истината. Ще кажа само, че когато държиш да я получаваш винаги и на всяка цена, е нужно да можеш да я понесеш. А мнозина от нас само се заблуждават, че нещата стоят по този начин при тях.

Темата с насладата един на друг обаче много ме докосва. Често я забравяме в преследване на някоя по-висша цел! Отдаваме цялото си внимание към ангажиментите, нещата, които не ни се получават и трябва да напъваме, на ежедневните досадни, но трудоемки ангажименти. Живеем с присъствието Му на възглавницата до нас, с Неговото място край масата, в уюта на познатото докосване, на целувките, с вкус на близост… .. Един ден се събуждаме и осъзнаваме, че сме приели другия за даденост и сме спрели да бъдем благодарни, че е част от живота ни. Това е добрият вариант, който предполага надежда за промяна.

По-лошият е никога да не си дадем сметка за това как стоят нещата във връзката ни, докато не видим в очите на някоя друга, че го е оценила. Възможност е и неговата нужда да се чувства полезен да го отведе в краката на друго – по-ранимо и нежно създание от нас – можещата и справяща се с всичко жена.

Имах невероятния дар да изкарам уикенда с дузина силни и реализирани жени. Повечето от тях – с добра кариера и възможности, някои вече майки, че дори и баби, други – все още само с желанието за това, но всички умни и прекрасни. Другата им обща черта е, че жадуват да имат щастливи и удовлетворяващи връзки, но такива липсват в живота им. Докато гледах отстрани и съпреживявах техните страхове, разочарования и надежди, постепенно ми се разясни кое е нещото, което никоя от тях не може да прави.

Всички те са твърде силни, независими, отстояващи се и твърди, за да могат да си позволят да ПАДНАТ, да ПОМОЛЯТ за помощ и да се ПРЕДАДАТ на мъжете в живота си. Резултатът е, че ако някой от мъж изобщо застане до тях, то той е значително по-мек и безпомощен, отколкото е характерно за средностатистическия представител на така наречения „силен пол“. Първоначално дамите се радват на присъствието му, но така и не успяват да започнат да го уважават. Често започват да се чувстват отговорни за него, обгрижват го, все едно е поредното дете в семейството им и ден след ден трупат тежест и разочарование. Стига се до осъзнаването, че е по-добре да си сам, отколкото зле придружен и историята се повтаря със следващия…

Кой е виновен? Мъжете ли? Или майките им? Или обстоятелствата? А дали не сме всички ние – силните жени? Като сме се метнали на конете и храбро водим войни, на кой да му хрумне, че може би сме изморени? Как и защо да дойде юнакът и да убие ламята, като размахваме меч, по-голям от неговия? Не им било стискало на мъжете, нямали били топки да бъдат истински мъже. Ами от къде да ги вземат, като ние – жените, сме се съоръжили не с по две, а с по-четири и то едри?

Вселената и природата не търпят вакум и се стремят да възстановяват баланса. Докато се тупаме в гърдите колко силни и можещи жени сме, толкова по-нежни и несправящи ще са мъжете около нас.

Чудим се как разни Златки и кифли от всякакъв характер са носени на ръце и обгрижвани като принцеси. Отговорът е прост – те го позволяват! Отгоре на всичко знаят как да се ВЪЗХИЩАВАТ, да МОЛЯТ и да ПОЛУЧАВАТ. Нямат нужда да се състезават и да се доказват на мъжете си. Позволяват си да свалят гарда и вместо да яздят коне с протрити дънки и да гледат лошо, стоят грациозно на високите си токове и се усмихват.

За себе си отдавна съм наясно, че не съм замесена от подходящо тесто, за да бъда кифла и няма да науча и дъщеря си на това. Знам и виждам в живота си обаче, че когато успея да остана в мекотата, женствеността, лекотата и приемането, не ми е нужен нито кон, нито оръжие. Колкото повече се „топи“ моята сила, толкова по-устойчиво е стъпил на краката си мъжа до мен, колкото по-често си позволявам да се олюлявам, толкова по-твърда е ръката, която ме подкрепя. Най-хубавото е, че това не са нито празни приказки, нито магия. Просто така стоят нещата от живота – системите се променят, докато стигнат до баланс. Ако не успеят – се разрушават и на тяхно място се появяват нови – по-подходящи и устойчиви.

Какво общо има всичко това с мечтата за бебе ли? Ами доста – колкото повече разчитаме на мъжете до нас по пътя към бебето, колкото по-малко ги щадим и пазим настрани от случващото се в душите и телата ни, толкова по-лесно ще вървим напред заедно. Мъжете са създадени, за да носят. Нека пък ние да си позволим да им тежим. Така се оценяваме взаимно и с всяка крачка все по-осъзнато се наслаждаваме на взаимността си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена