Имали ли сте чувството, че другите могат и знаят повече и за разлика от вас, живеят с лекота и радост? Сравнявате ли се с колегите, съседите, с братовчедите си? Кой е постигнал повече – вие или те? Защо болшинството от нас са толкова ориентирани към ПОСТИЖЕНИЯТА?
Задайте си въпроса колко пъти сте се страхували от реакцията на родителите си към оценка, която сте получили? Сочили ли са ви за пример отличничката на класа/съседката? Ослушайте се какво си говорят повечето от родителите в метрото, в парка, на рождения ден, на който сте попаднали и вероятно ще си спомните, какво са ви казвали на вас преди години. Ако не знаете отговора, ще ви го кажа – хвалят се или се оплакват от отрочетата си.
„Дидка ходи на уроци по математика, френски и английски, а сега ще я записвам и на пиано. Казала съм й или да става човек, или да хваща гората…“
„Иван пък с тоя негов баскетбол! Имал талант разправят, обаче аз изобщо не съм съгласна да бъде за сметка на математиката. Той си знае, че петицата за мен не е оценка. Донесе ли две поредни петици и край с тренировките“.
Традиционно родителите споделят за ПОСТИЖЕНИЯТА на децата си и за своите ИЗИСКВАНИЯ към тях, а не за това какво носи на малките радост и удовлетворение. Много рядко някой ще каже: „Детето е щастливо, когато свири на пиано/ходи на уроци по математика/плува“? Не че родителите не искат децата им да са щастливи – напротив, но много рядко им хрумва, че това може да е по-важно от успехите им в разни области, както и че постиженията сами по себе си не са гаранция за щастие.
Причината? Родителите също са израснали в семейства, където любовта е била обвързана с постижения, оценки, т.е. мама е казвала: „Браво моето момиче“, когато занесат шестица, но е била като ужилена от тройката. Все пак сме продукт на нагласата: „Учи, за да не работиш“, „Който не учи, няма да сполучи и т.н“. Тук не коментираме ценността на просветата и дали е добре да се учиш, а какво се случва с човека, когато любовта, която получава е условна. Причината за всичко това е, че огромен процент от семействата в България са т.нар. КУЛТОВ тип семейства. Другите два типа дисфункционални семейства са ХАОТИЧНОТО и КОРУМПИРАНОТО семейство.
Какви са характеристиките на типовете семейства и какъв е резултатът, до който водят отношенията в тях?
Култовото семейство е масовият тип на нашата географска ширина. То е организирано и стриктно, има ясни правила, които не се променят, както и граници, а мотивът „какво ще кажат хората“ е много сериозен. Външно погледнато, в него има подредени, безконфликтни отношения, а един от родителите (често бащата), е на голяма почит. Нагласата е: „Трябва да сме по-добри от другите, да сме перфектното семейство“. Любовта се основава на ЗАДЪЛЖЕНИЕТО, на дълга, на вършенето на разни задачи. Личните нужди не са от значение, защото семейството се поставя на първо място и всеки един трябва да върши своята част от работата.
Мотото е: „Работата на първо място“ и се съблюдават високи морални критерии (поради данък обществено мнение). Всичко трябва да е планувано и спонтанността не е приета добре.Няма как детето да се прибере с приятелче за вечеря без да е попитало, обсъдило, дало предизвестие за предстоящото събитие.
Има много КОНТРОЛ и ПРАВИЛА. В очите на децата родителската любов е обвързана с техните ПОСТИЖЕНИЯ. Какви са оценките, резултатите от олимпиадите, колко и какво могат да постигнат и т.н. Подходът обикновено е: „Искам от теб, защото ти желая най-доброто“.
Ако няма постижения, родителят е неудовлетворен и усещането в детето е, че любовта е сякаш по-малко. В лошата си страна родителите в култовото семейство са критични, осъдителни, контролиращи, изискващи твърде много. Често това се прави с най-добри намерения, защото хората са резултатно ориентирани.
Последствията: Любовта е пряко обвързана със задължението, изпълняването на дълг, нещо, което трябва да доказваш. Тя е зависима от действието. Децата стават ригидни, имат силното усещане за НЕДОСТАТЪЧНА СТОЙНОСТ. Усилието им е насочено към това по някакъв начин да угаждат на другите, като предварително се настройват на честотата: „Какво би искал този човек от мен/какви очаквания има, за да мога аз да ги задоволя и респективно той да ме харесва/обича?“ Понякога хората, пораснали в такива семейства. могат да се държат като свръх човеци и трудно да създават искрени приятелства.
Хаотичното семейство – при него на първо място са ЕМОЦИИТЕ и вместо от правила, то се ръководи от НАСТРОЕНИЯ. Често това са семейства на разведени/самотни родители. Всеки се грижи за всеки в семейството, майката се оплаква на дъщерята, тя пък е приятел на бащата… Ако има проблем в семейството – всички са въвлечени. Изглежда така все едно са сплотени и си помагат, но всъщност се натоварват един друг. Получава се сценарият на „Моята голяма, луда, гръцка сватба, но разигран на живо“. Винаги някаква емоция може да срути плана и резултатът е непредсказуемост – закъснява се за градина, пропуска се училище.
Реално контролът липсва, защото дисциплината е избирателна – според настроението. Тук са майките, които казват, че са приятели с децата си, което пък създава доста размити граници и е доста натоварващо. Така децата научават и стават свидетели на поведения на възрастните, които все още не могат да асимилират. Въпреки външната липса на изява, това може да е доста травмиращо за тях. Характерно е също, че ако майката решава проблем на детето, тя го прави от позицията на детето, а не като възрастен наблюдател. Например, ако дъщерята е разстроена от това, че е скъсала с гаджето си, майката му се обажда, за да му иска обяснение и т.н.
Тъй като липсват правила или те се променят през цялото време, много често усещането е за небезопасност, защото децата не знаят какво ще се случи и каква реакция могат да очакват от родителя. Той пък обикновено е емоционално отсъстващ, ангажиран с неговите проблеми (майката е твърде заета с личните любовни/работни драми, които има) и децата са оставени да се оправят сами. В последствие те стават съзависими, имат нужда да се вкопчат в някого, нямат усещането как да се погрижат за себе си, сменят посоката, лутат се. Живеят с чувство на ИЗГУБЕНОСТ и НЕСИГУРНОСТ.
Последствията: Децата не могат да се доверят, че любовта е константна. Свързват я с емоцията. Ако тя липсва (например налице е едно тихо и мирно съжителство с партньора), те си създават ДРАМА, натоварват се с емоционални проблеми – свои и на другите. Често разбират любовта като нуждата да обгрижваш емоционално, да си на разположение на останалите, да си нещо като кошче за душевни отпадъци.
Корумпирано/дисфункционално/мафиотско/смесен тип семейство са названия за един и същи феномен – семейство, което навън за пред другите хора изглежда добре, но при закрити врати, взаимоотношенията са лоши. Има някаква тайна, която остава скрита вътре – баща, който е алкохолик, истерична майка, злоупотреба – физическа, психическа, емоционална, сексуална. Детето знае, че за това не се говори и преглъща насилието, на което е подложено, независимо от формата му.
Възможни са крайности – единият родител да настройва детето срещу другия, или пък насилва другия пред децата. Може да тероризира детето и едновременно с това да му обяснява колко го обича. Стига се до трагичната ситуация“ „Бий ме, обичам те“. Чести са паралелни връзки на родителите, хаос в бита – не е ясно кой, откъде идва/отива, кога се яде, ляга/става от сън, какъв е източникът на парите, с какво всъщност разполага семейството като ресурс. Никаква подреденост и сигурност.
Мотото е да бъдеш силен, груб, да оцеляваш, да не чувстваш много, да нямаш лични нужди. Границите в семейството са доста размити, заради злоупотребата/тайната, но за външните хора са непропускливи/затворени като зидове.
Последствията: Детето става деструктивно, с чувство за недоверие към външния свят. Може да е експлозивен и отмъстителен човек или пък потиснат и депресивен. Може да има честа смяна на настроенията, страхове, нужда да бъде нащрек. Такива хора живеят с усещане за предателство, все едно някой може да им забие нож в гърба. Развиват зависимости – които могат да са както пристрастявания, така и обсебващи партньори. Самите те често са болезнено ревниви или жертви на подобно отношение. Отлагат ваденето на проблема на показ и така възпрепятстват разрешаването му и самите те остават в дисфункционални връзки.
И сега, след изреждането на трите основни типа дисфунционални семейства – култово, хаотично и корумпирано, които могат и да се размесват в една или друга степен, резонно идва въпросът: Има ли нормални семейства? Да,слава Богу!
Кои? Тези, които не са склонни да попадат в никоя от изброените категории.
Накратко: Здравословно е семейството, в което ЛЮБОВТА е БЕЗУСЛОВНА, има ПРАВИЛА, но са гъвкави и ЛЮБОВТА ОСТАВА дори те да са нарушени. СПОДЕЛЯНЕТО е налице, но се прави, защото хората са ти близки, но не за да им прехвърлиш мъката си.
В здравословното семейство се приема, че е:
- ОК да чувстваш това, което чувстваш, независимо дали емоцията е положителна.
- Нормално е да имаш желания/нужди.
- Нормално е да изследваш тялото си и се доверяваш на нуждите си.
- Важно е знаеш какви са ти границите, да ги поставяш и отстояваш.
- Нормално е понякога да имаме конфликти, но учейки се да ги преодоляваме, ние задълбочаваме любовта между нас.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Ако искате да видите Криси и мен в нов проект, сте добре дошли на лекцията Фабрика за щастие – тайната на уверения човек на 3.12.2019 г!
Ще се радвам да се запознаем лично на Женски срещи за подкрепа и медитация или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
*теоретичната постановка е въз основа на методология за работа с вътрешното дете.
Базирайте отношението си на ДНЕС – колкото и да е тъжно да си го признаем, ние сме роботи, които в настоящето повтарят това, което са научили миналите дни/месеци/години. Мислите и чувствата ни в дадена ситуация са такива, каквито са ни са се случвали преди в подобна ситуация. Ако Пешо ми е изневерявал, когато е ходел в командировка и аз съм го научила, е нормално репликата на Иван, че утре заминава за Враца с колежката, да ме направи нервна, независимо дали съм осъзната за това или не. Резултатът – обръщам на влюбения в мен, моногамен Иван гръб в леглото, съскам през зъби, сърдя му се… После, ако залитне по колежката, ще потвърдя убеждението си, че „всички мъже изневеряват“ и изобщо няма да отчета, че моето враждебно поведение има участие.