Tag Archives: радост

Живял някога един мъдър старец, за когото се говорело, че притежавал цялото познание на света. Веднъж при него дошла една жена и го помолила:
– Старче, искам да знам всичко, научи ме на цялото познание.
– Добре. – отговорил й старецът. – Ела с мен.
И я отвел в една дълбока, тъмна пещера, където имало безброй дебели прашни книги.
– Когато прочетеш всички тези книги, ще имаш пълното познание – казал й той.
Жената се съгласила. Ден и нощ стояла в пещерата и неуморно четяла, ли четяла. От време на време старецът минавал покрай пещерата, подпирайки се на една тежка чепата сопа и питал жената:
– Е, научи ли вече всичко?
– Още не. – отговаряла тя.
Тогава старецът вдигал сопата и я удрял по главата… И това се повтаряло – седмици, месеци, години…
Един ден старецът отново минал покрай пещерата и задал обичайния си въпрос:
– Научи ли вече всичко?
– Не още – отговорила жената. Но когато старецът посегнал да я удари със сопата тя хванала ръката му – и застинала от страх в очакване на най-лошото – наказанието сигурно щяло да бъде много сурово.
Но старецът се усмихнал широко:
– Браво! Сега вече знаеш всичко, от което имаш нужда!
– Как така? – учудила се жената.
– Ти разбра, че никога няма да притежаваш пълното познание за всичко. Освен това научи как можеш да спреш болката… 

Не е ли изумително колко често сме така устремени към постигането на нещо, че ограничаваме цялото си същество по пътя към него. Оставяме удоволствието, разнообразието, дори мечтите за нещо различно настрани да си чакат реда. И те чакат, ние също. А знаем ли с колко време разполагаме?

Казват, че сред надгробните камъни е мястото на най-много неиздадени стихове, неизпети песни, неизживени любови, пропуснати мигове, пренебрегнати специални моменти…  Това е там! А ние сме тук и сега и имаме ДНЕС! Напомням го на вас и на себе си и ви желая живот в лекота и радост 🙂

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Събудих се трескава от мисълта колко много неща ТРЯБВА да свърша днес, утре, до края на седмицата, до 17 декември, когато предстои пътуване. ТРЯБВА, ТРЯБВА, ТРЯБВА – пелена, която ме покрива отвътре и ме задъхва. Започнах да ПРАВЯ, ПРАВЯ, ПРАВЯ, да ускорявам оборотите… Задъхването и притеснението се засилиха. Тъкмо да се ядосам за това понеделнишко нарушение на синхрона и един слабичък гласец се надигна отвътре. Попита плахо: „Важно ли е всичко това за теб? Трябва или искаш?“. После закрещя: „Пълниш се с пясък!!!“

Реших да ви разкажа тази история за пясъка с надеждата, че правилния момент тя ще съумее да обърне и вашия ден:

Един професор влиза за лекция. Взема голям буркан пълен с камъни и пита студентите: Според вас този буркан пълен ли е?! 
Те казват: Да, разбира се!
Той взема други по-малки камъчета и ги слага отгоре, те влизат вътре между големите камъни, и отново ги пита: А сега пълно ли е?
Те казват: Сега, да!

Тогава той взема пясък и пак го слага отгоре. Пясъкът се разпределил между камъните и професорът пак се обръща към тях: А сега какво ще кажете?  

Те отговарят: Сега е сигурно, че е пълен!!!  

Този път той взема вода, добавя я в буркана и студентите вече започват да се смеят! Защото виждат, че и за вода има място.

Професорът казва: камъните – те са нашето здраве, семейство, деца, приятели. Дори, ако човек губи всичко и има само това – пак може да се чувства пълен и щастлив. Малките камъчета са значимите неща – кола, къща, работа.
Пясъкът и вода – това са дребните или моментни неща в нашия живот, проблеми, неразбирания, конфликти, импулсивните желания, страст.
Обаче, ако вие първо напълните буркана с пясък или малки камъчета, тогава няма да ви стигне мястото за по-големите камъни. Ако вие давате вашето време за дребни неща, няма да имате време за по-големите във вашия живот. 

Важно е първо да се погрижим за големите неща и после да мислим за пясъка. 

Пожелавам на вас и на себе си здрав разум, за да разграничаваме важните неща от шлаката, сила, за да можем да спрем, дори когато инерцията ни дърпа нанякъде и интуиция, която да ни води по нашия път!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ са вашето място, ако ви е познато чувството, че:

– плановете се обръщат с главата надолу и животът ви засмуква като микроб в реклама за препарат
– ви идва да викате/удряте/плачете с глас и ако малко свалите гарда, сякаш няма да можете да се съберете дни наред
– напук на всичката литература за позитивно мислене, която сте изчели, прогнозите в главата ви за „утре“ често ви сковават и плашат
– всички вървят напред, а вие аха да се прекрачите и се оказвате залепени за поредното препятствие?
– циклите в едни и същи истории и преживявания и въпреки че актьорите се сменят, пиесата в живота ви остава същата
– балансът е химера и ако нещо е наред, друго се обърква

Ако отговаряте с „да“ на някои от тези въпроси и това започва да ви писва, дошло е време за ПРОМЯНА. И за да не стане работата като с онази диета, дето все започваме от утре, ви предлагам да действаме организирано и заедно. Как?
Каня ви на ежеседмични, четвъртъчни ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ

В съвременния свят обикновено живеем и взимаме решения през ума и главата, пренебрегвайки силата на интуицията си и гласа на тялото си. Това силно ни ограничава и подменя целите и ценностите ни. Тези срещи са покана чрез преживяването да засилим вътрешната връзка със себе си и да заживеем през истинския си потенциал и същинската си мъдрост.

ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ са подходящи за жени, които:
– съзнават, че е тяхна отговорност да се погрижат за себе си;
– минават през трудности, кризи и предизвикателства в живота си, но искат да си върнат лекотата и радостта;
– учат се да отстояват себе си и границите си, но и да бъдат гъвкави и приемащи;
– са готови да свалят маските, да излязат от заучените роли и се върнат към себе си и да бъдат автентични и цялостни;
– поемат отговорността за своето щастие и не искат да се извиняват с обстоятелствата и да чакат да са щастливи, когато постигнат еди-какво-си;
– вярват, че не е нужно тотално да изпушиш, за да вземеш мерки за психичното си здраве и духовно равновесие.

Какво правим?

– Работим за нашето по-добро ДНЕС като отработваме травмите и се помиряваме с ВЧЕРА (миналото), овладяваме страховете, притесненията и недоверието, свързани с УТРЕ (бъдещето).
– Използваме силата на медитацията, хипнозата, енергийната психология, позитивната психотерапия и разнообразни техники и подходи за работа в група.

– Овобождаваме блокажите и ще се пълним със светлина и любов.

– Позволяваме на нашата вродена вътрешна мъдрост да се разгърне и да ни насочва по пътя ни.

– Споделяме себе си (всяка доколкото и когато прецени) и се лекуваме и подкрепяме в нашата зедност.

Защо в група?

Защото подобни формати функционират успешно по света (по-малко и у нас) и са доказали своята ефективност в областта на психологическата превенция и работата с вече съществуващи проблеми.
Защото заедно имаме повече сили да случваме чудесата си.
Защото енергията в групата е начин да си помогнем една на друга, без да се ощетяваме взаимно.
Защото, разпознавайки се в другите, учим за себе си и се променяме.

КОГА?

Всеки четвъртък от 19:00-20:30 часа

КЪДЕ?

София, бул.“Княгиня Мария Луиза“, №32, ет. 1, Студио АЙЯ

Всяка от срещите е самостоятелна и завършена сама по себе си, но тези, които се провеждат в рамките на един месец, са замислени така, че да се подсилват взаимно и да увеличават ефекта си.
Затова получавате месечна карта за 4 посещения на ПРОМОЦИОНАЛНА цена от 60 лв.
Цена на едно посещение: 19 лв.
Комбиниран билет за 2 приятелки за едно посещение: 28 лв.

Работи се при пълна конфиденциалност в малка група, защото държа на индивидуалния подход и внимание.

Групите са терапевтични, местата са ОГРАНИЧЕНИ и е нужно предварително записване на лично съобщение, имейл на elena@mechtazabebe.com или на тел: 0899 84 50 21.

ВНИМАНИЕ – Актуалните седмични теми можете да следите в събитието: https://www.facebook.com/events/2444918942498981

Водещ: Елена Димитрова–Ангелова

Елена е магистър-психолог по Обща психология в СУ „Св. Климент Охридски“, завършила е обучения по Хипноза и Хипнотерапия към БАХХ и по метода на Фред Гало по Усъвършенствана енергийна психология (Advanced Energy Psychology – EDxTM), съчетаващ приложната кинезиология, работата с биоенергийната система и работата със съзнанието и подсъзнанието. Използва иновативната психотерапия EMDR – Десенситизация и Повторна Преработка на Информация посредством Движение на Очите и подходите на Позитивната Психотерапия.
Сертифицирана е като треньор и консултант по личностно развитие, както и за провеждане на първична терапия за лекуване на детски травми (Primal therapy – Dr. Arthur Janov). Създател е на сайт за подкрепа и помощ на двойки с репродуктивни проблеми https://mechtazabebe.com/, водещ е на тренинги и семинари. Често гостува като специалист в радио и ТВ предавания по теми, свързани с личното развитие и самоусъвършенстването, взаимоотношенията, родителството, партньорството, отглеждането на здрави и щастливи деца, трудното зачеване.

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят. Нейният полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза:

– Татко, благодаря ти за всичко, което си ми дал през годините! Желая и на теб достатъчно, татко.

Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

– Казвали ли сте довиждане на някого, знаейки че може да е завинаги?

– Да, казвал съм – и с това нахлуха спомените за времето, когато бях дете… – Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? 

– Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и се страхувам, че следващото й идване може да е за погребението ми – отговори той.

– Не си мислете такива неща. Никой не знае каква ще е съдбата му… Докато се сбогувахте, дочух, че тя каза „Желая ти достатъчно“. Мога ли да попитам какво означава това?

Той се усмихна.

– Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности, и се усмихна още повече.

– Когато си казахме „Желая ти достатъчно“, ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат.

Той се обърна към мен и продължи, като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.

Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.

Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.

Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.

Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.

Желая ти достатъчно „Здравей!“, за да ти дадат сили за последното „Довиждане!“

Той се просълзи… и се отдалечи.

Да имаш усещане за ДОСТАТЪЧНО е в основата на щастливия живот. Жалкото е, че често не оценяваме, че имаме достатъчно в живота си и вместо да се наслаждаваме на наличното, ние страдаме заради липсите.

Отгоре на всичко със замах попадаме в капана на това да искаме неща, които всъщност не ни трябват. Защо го правим? Възприели сме социални модели, семейни концепти и чужди ценности. Те са станали толкова важна част от нас, че ги усещаме за свои. Те обаче НЕ са. После се чудим, защо като се опитваме да ги реализираме в живота си, не ни се получава. Не можем да ги случим, защото противно на това, което си мислим, те не са истинския КОПНЕЖ на нашето сърце.

Как да живеем с усещането, че имаме достатъчно? 

Като се върнем към себе си и се опознаем. Какви са маските, които си слагаме и ролите, които играем? Какви сме в същността си без тях? Едва, когато имаме достъп до същинските си нужди, можем да ги удовлетворим. Преди да ги познаваме, се стремим към това, което е общовалидно и общожелано. Резултатът? Ставаме като жабата, която чула, че конете носят подкови и вдигнала крак да й сложат и на нея, за да не изостане…

Как да стигнем до същността си?

Първото необходимо условие е да отделим ВРЕМЕ за ВЪТРЕШНА РАБОТА със СЕБЕ СИ. Тъй като съзнавам колко трудно е да го направиш, докато сновеш от задача към задача и чакаш „да му дойде времето“, ви предлагам да фиксираме заедно час за себе си.

Каня ви на ежеседмични, четвъртъчни Женски срещи за подкрепа и медитация – час и половина за истински важните неща в живота. Груповата енергия, съчетана със силата на медитацията, хипнозата, енергийната психология, позитивната психотерапия и разнообразни техники и подходи за работа в група и вашето желание за промяна, могат да сътворят чудеса!

Позволете на вашата лична вътрешна мъдрост да се разгърне и да ви насочва по пътя ви. Той е ваш, както и отговорността да се погрижите за себе си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

P.S. Не зная кой е първоизточникът на притчата, но е свършил прекрасна работа. Благодаря!

Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!

Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.

–  Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.

– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.

Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.

Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.

– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.

–  Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!

– Тогава защо няма плодове?

– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!

Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!

–  Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…

– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.

– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?

–  Може и трябва.

–  Или повече да внимавам с режима на поливане ?

–  Или с него, да…

–  А може би съм малко по-тревожна?

–  И това може да е.

–  А може би съм разгневила Майката Природа?

–  Може и сигурно си я разгневила.

–  Но какво да правя? Какво да променя?

–  Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.

На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!

Първи възможен край

На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не.  На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!

И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…

От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.

–  Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?

Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.

Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.

Втори възможен край  

Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:

–  Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.

– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?

–  Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?

–  Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…

–  Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.

От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.

И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.

В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински  художник.

– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.

Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.

–  Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!

И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.

От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.

– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…

Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.

–  Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!

На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината.  А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.

И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.

– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?

– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!

– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…

–  За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!

–  Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…

–  Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…

Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика  и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.

Трети възможен край 

Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка-  украшението на градината!

Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.

В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:

–  Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!

Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.

Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!

– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.

–  Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!

–  Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!

– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?

– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…

– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!

– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!

Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.

–  Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.

–  Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.

Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.

Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена