Ние хората имаме впечатляващия талант да изместваме фокуса си от истински важните неща и да отдаваме внимание на шарени дребнотемия и несъществени спорове. Още с наближаването на 14 февруари като подранил фойерверк се изпречва казусът какво да празнуваме на този ден – виното или любовта, сякаш и двете не се “употребяват” ежедневно и няма никакъв начин да се смесят. Проблемът не дали и какво ще празнуваме ДНЕС, а какво има в душата ни в обикновените дни, преди да се анестезираме с вино и по-тежки упойки.
Там ли е ЛЮБОВТА или е префасонирана в примирение, удобство, комфорта на познатото?
Там ли е ДОВЕРИЕТО в себе си и другите или е удавено в сълзите на разочарованията?
Там ли е УВЕРЕНОСТТА, че ЗАСЛУЖАВАМ да бъда щастлива или хубавите неща са все за другите?
Там ли е ВЯРАТА в Живота и неговата мъдрост или ден след ден се боря с него като прасе с тиква?
Там ли е РАДОСТТА, че съм тук и сега или си я пазя за специални моменти?
Там ли е ОБИЧТА към себе си и другите или ще я търся, когато някой първи ми даде от своята?
Там ли е НАСЛАДАТА от УДОВОЛСТВИЕТО или са заложници на това кой, кога и дали ще ми ги поднесе?
Там ли съм АЗ самият, моят живот ли живея или стриктно изпълнявам очакванията на другите?
Усещам в себе си ресурс за още много въпроси и знам, че някои от тях са важни за мен и за вас. Ще подпомогна обаче търсенето на отговори като ви разкажа една прекрасна приказка, чийто оригинал е на руски. Автор е психологът Ирина Семина. Това е ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА  – показно за това как сме склонни с лека ръка да прецакаме живота си в опит да угодим на другите.

Giving love concept with hands holding a red heart.

– Тук ли е опашката за жертвоприношение?
– Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
–  Олеле… И кога ще ми дойде редът?
– Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?
– В името на любовта. А вие?
 В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
– А какво ще жертвате?
– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.

– О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…
 
Вратата се отваря и се чува глас: «№ 852, заповядайте!».
– Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?
№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.
Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.
– Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?
– Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
– А защо? Защо не веднага?
– Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби…Питам го: „Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?». А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?
От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият № 853!“.
– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!
– Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?
– Връзката си…
– Ясно… Я да видим.
– Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година. 
– В името на какво искате да пожертвате връзката си?couple-cover-image-holding-hands
– За да запазя семейството…
– Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?
– Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.
– А вие?
– Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.
– Връзката с него ли искате да пожертвате?
– Да… За да запазя семейството.
– Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?
– Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.
– Значи това ви устройва?
– Не! Как може? Все плача и преживявам.
– Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?
– Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
– Щом е така, направете вашата саможертва.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?
– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.
– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.
– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.
– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…
– Така изглеждат хората, когато душата плаче…
– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!
– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.
– В душата си е дете. И се притиска към майка си…
– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.
– Значи, не вие към него, а той към вас?
– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?
– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!
– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?
– А защо не ми показахте бъдещето?
– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган” ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.
– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?
– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.
– Не! Искам да съм любимата жена!
– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?
– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.
– Разбира се, ние даваме време за размисъл.
– А съвети давате ли?
– Охотно и с удоволствие.
– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?
– Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.
– Мислите ли, че ще помогне?
– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.
– Ще помисля…
№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.
№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.  
love__004097_Разпознахте ли се в някой от чакащите пред този специален кабинет? Давам си сметка, че е имало моменти в живота ми, когато аз съм висяла пред него. Сигурно ще има и други. Нали и моята баба като твоята се е притеснявала какво ще кажат хората… Нали майка ми я е наследила. Нали аз идвам след тях. Нали? А дали промяна е възможна? Категорично да! Най-малко защото не искам да предам нататък. Предполагам, че ти също.
За да се отвориш да живееш живота си с любов и осъзнатост, се иска вътрешна работа. Всеки сам намира (или пък не) начин как да я свърши. Моят е свързан с много обучения и семинари. Там, освен че се свързвам със себе си и се шлифовам, трупам и инструменти да помагам на другите. Правя го в лични консултации, семинари, а напоследък и в ежеседмичните четвъртъчни срещи. Тем често присъства и важната тема за ДОВЕРИЕТО (към себе си, партньорите, живота и любовта) – какви са причините да го губим и как да го възстановим.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Обещания! Към себе си, към другите, към Живота и Господ… Някои са направени на маса, пред хора, други – дълбоко в сърцето. Общото между всички тях е, че не могат да се случат сами, без нас. Едва ли има човек на тази земя, който да е успял да изпълни всичките си обещания. За съжаление обаче има такива, които са нарушили повечето от тях. След новогодишната еуфория виждам, че част от клиентите ми вече имат казус с това как да удържат обещанията, които са си дали. Ако и с вас е така, вероятно ще намерите в текста нещо за себе си.

Как да изпълняваме обещанията си?

1. Нужно е да бъдем осъзнати, когато влизаме в ролята на жертва. Правим го като се оплакваме. По думите на Екхарт Толл: “Когато се оплакваш, превръщаш себе си в жертва. Или напусни ситуацията, или я промени, или я приеми. Всичко друго е е безумие”.  Една китайска приказка твърди, че когато се задава буря, някои издигат стени, а други – вятърни мелници. Обстоятелствата са нещо, което може да се отрази на живота ни, но не може да го определи.
Оплакваме се, водени от илюзията, че съществува перфектна съвкупност от време, събития, вътрешна настройка. Да, има синхроничност на Вселената, но тя се случва, когато сме предприели действия и сме на пътя си, в правилната за нас посока. Няма как да ни споходи, докато си лежим на дивана и лапаме мухи, пардон пуканки.
Жертвата реализира потисканото си желание да се освободи от всякаква отговорност за своите действия и за изборите, които прави. Допълнително тя може да се стреми да получава внимание, грижа като непрекъснато демонстрира на какви несправедливи страдания е подложена.

pinky_promises_by_marissavoo-d46db9sКазано накратко: започне ли някой да ви се оплаква, газ и дим да ви няма, защото, ако останете за вас остават само две възможни роли – на агресора или на спасителя. Никоя от тях не предполага равноспоставеност в отношенията обаче. Чуете ли себе си да се жалвате от живота, веднагически се озаптете, защото това, което правите, съзнателно или не, е да си търсите извинение, за да запазите статуквото. Вие сам себе си убеждавате, че е невъзможно да изпълните дадените обещания и да случите живота си такъв, какъвто го искате.

2. Действайте! Понякога от това да изпълним обещанията си ни дели само да опитаме. Чували ли сте приказката за непробиваемата врата? Тя звучи долу-горе така: В едно царство живеел мъдър крал с красивата си пораснала дъщеря. Трябвало да я омъжи, но не знаел кого да избере за зет. Събрал мъдреците и те го посъветвали да измисли подходящо изпитание за кандидат-женихите. Тогава кралят наредил да се направи една непробиваема врата, с непробиваеми ключалки с непробиваеми резета и обещал да даде дъщеря си за жена на този, който отвори непробиваемата врата. Мнозина се опитвали по всевъзможни начини – с шперцове, с лостове и с взрив да отворят вратата, но никой не успял.

Накрая той свикал мъдреците, за да намерят начин. Те мислили, мислили и казали: “Царю, ти ни постави тази задача, за да провериш дали наистина тази врата е непробиваема. Такава е, никой не може да я отвори.
Тогава се появил един младеж, наближил вратата, натиснал дръжката й и тя се отворила… Вратата била непробиваема, но не била заключена.

3. Намалете бройката на обещанията! Никой не може да постигне всички неща накуп и едновременно. Това е същото като с претоварения график – отмятаме задача след задача, но те не свършват. Работим, работим, а накрая сме разочаровани от себе си, че не сме успели да се справим. Какъв е резултатът – губим вяра в собствените си сили и започваме да си мислим, че на нас не може да се разчита. Как човек може да повиши личната си увереност – като съзнателно съкрати задачите за деня и остави само най-важните от тях. Когато успее с тях, вече има крачка напред по пътя към своята увереност.

Обещавайте само неща, които пряко зависят от вас, волята и уменията ви. Важно е те да са мотивиращи за вас и да можете да предвкусите удовлетворението от момента, в който сте ги постигнали.

4. Планирайте с точност кога и как ще направите първата крачка. Казват, че най-разпространената диета е тази, която започва от понеделник. Обикновено продължителността й е до следобедните часове а въпросния ден. Причината – ясно е кога се прави първата крачка, но не как се прави тя. Успешната диета не предполага глад, а подходящ хранителен режим, т.е. нужно е да го избереш и в понеделник да ти е ясно в колко часа какво ще хапваш, така че да поемаш съобразено количество калории…

За да изпълните обещанието си, е добре то да е съпроводено с ясен план как точно ще се осъществи. Отгоре на всичко е нужно пътят към целта да носи удоволствие, защото днешният ден е единственото сигурно нещо, с което разполагаме. Не е добра стартегия да минем през него стиснали зъби и отложили радостта за утре, когато ще сме стигнали до целта. Ако искате да отслабвате, но фитнес залата ви потиска, поровете се в предложенията за групи по танци, в сайтовете, предлагащи домашни

тренировки.empty-promises

5. Волята не винаги е достатъчна за отказването от лоши навици и зависимости. Замислете се какво ви тревожи и анализирайте проблема, за да намерите решение за него. Отговорете си какво замества този навик в живота ви? За какво наистина съм гладен? Кога избирам да последвам този навик?
Моят личен лош навик са сладките изкушения – все намират начин да стигнат до мен, да се изпречат пред погледа ми и оттам нататък и аз и те знаем, че е въпрос на време да станат част от метаболизма ми… Лошото е не, че ги ям, а че го правя с ясното съзнание, че не са полезни за тялото ми, че му пречат да функционира нормално.
Анализирайки се, забелязах, че посягам към тях, когато съм преуморена, когато ми липсва енергия и работейки, съм се лишила от удоволствие. Начинът да се сбогувам трайно с тях – да намеря вариант да почивам/спя повече, да се съоръжа с алтернативи – здравословни храни и напитки, които дават енергия и да запланувам дневни удоволствия. Май е време да се върна към четенето за кеф, а не само за трупане на инструментариум за работа с клиентите ми и общо поумняване:)

6. Изгубената битка не означава изгубена война! Това, че днес отново си запалил цигара не може да е причина да запазиш кутията. Провали се в обещанието да не пушиш? Да, преди малко! Сега обаче е нов момент – събери сили и продължи. Ако Едисон се беше отказал да създадае крушката след няколко стотици опити, може би и до днес щяхме да сме на свещи:)

5378505346_e2c3a622db

7. Разделете целта си на по-малки и лесно постижими цели. Ако сега искам да пробягам маратон, вероятно ще трябва да ми правят изкуствено дишане след първия километър. Това обаче едва ли ще се наложи след 200 метра в парка. Понякога се закопаваме много успешно сами като си обещаем да постигнем нещо наистина голямо, засилим се, скочим към него, поожулим си коленете и си кажем: ами аз опитах, ама то не става! Става, но е необходимо да го разбием на стъпки и да планираме внимателно всяка от тях. Другото важно нещо е да започнем да правим стъпките дори когато не сме готови за тях. Иначе рискуваме да изпаднем в параноичната подготовка да бъдем перфектни при скока и никога да не стигнем до осъществяването му.

8. Награждавайте се! Всяка малка крачка по пътя към успеха е нужно да бъде отчетена и отбелязана. Наградите (емоционални или материални) са стимул да вървиш към целта, а и твоето вътрешно дете също има нужда да бъде зачетено, приласкано и поглезено. Неговата радост е горивото, благодарение на което се придвижваме към мечтите. За всеки постигнат успех и спазено обещание заслужавате награда. Така ще асоциирате пътя към целта с нещо приятно и ще имате мотивация да спазите всяко от останалите обещания.

9. Потърсете съмишленици и съюзници – ясно е, че ще се чувстваш много по-подкрепен, разбран и мотивиран, когато се обградиш с хора, които са на твоята вълна. Затова са фейсбук групите, клубовете, а и професионалните консултанти, коучовете и психолозите. Семейството и близките също могат да бъдат източник на подкрепа по пътя към целта, особено, ако тя касае общото благо.

10. Изберете правилната настройка – да събираш пори за екскурзия не е лишение, а всяко левче е стъпчица към Малдивите например. Да не пиеш кафе не е наказание, а инвестиция в по-балансиран и здравословен живот. Нали знаете, че няма значение какво ни се случва, а как гледаме на него?

Спазването на обещанията към себе си и към другите е не само възможно, но и напълно постижимо. Особено, ако го правим със съзнанието, че всяка стъпка към целта повишава личната ни сила и покачва потенциала да случваме чудеса в живота си. Другото важно условие е да примирим конфликтите вътре в себе си. Ние сме съставени от различни части на личността и понякога сме като в онази реклама, в която ангел и дявол изскачаха от главата на жена, застанала пред съблазнителна покупка. Единият казваше: “не ти трябва, спести”, а другият: “купи”. За да решим вътрешните си конфликти обаче първо е нужно да ги опознаем. Желая успех по пътя към себе си и много спазени обещания.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена