Tag Archives: контрол

Нормално ли е да върнеш дете в градината от тоалетната с думите – „Ти сега ли намери да пишкаш?! Бягай бързо долу, баба ти те чака!“ Нормално е, когато нямаш връзка със собствените си нужди и далеч по-важно за теб е да направиш каквото ТРЯБВА, каквото се ОЧАКВА от теб. Като си свикнал да пренебрегваш това, което ти искаш, за да бъдеш одобряван, не можеш да имаш толерантност към тези, които откликват на себе си. Даже си склонен да ги осъдиш и квалифицираш като недосетливи, разглезени, несъобразяващи се… И разбира се говорим за нещата глобално – далеч отвъд физиологичните потребности.

Какво означава да имаш НУЖДА? За повечето от нас това е равнозначно на СЛАБОСТ, БЕЗСИЛИЕ, УЯЗВИМОСТ. Никак не е изненадващо, че „естествената“ реакция е да опитваме да заглушим тази част от нас, която иска, копнее, има нужда от…

Това, което не можем да променим обаче е, че ние сме социални същества и е естествена потребността ни да се свързваме, да получаваме любов и близост. Когато се страхуваме да последваме тези вродени нужда, ние ги ЗАМЕСТВАМЕ, КОМПЕНСИРАМЕ, ПОДМЕНЯМЕ. Правим го като развиваме зависимости към външни удоволствия – храна, алкохол, секс, наркотици, връзки…

Как да се върнем към себе си, да сме осъзнати за нуждите си и да ги удовлетворяваме по градивен начин?

Ами първо като сме осъзнати за своите СТРАТЕГИИ ЗА СПРАВЯНЕ С НУЖДИТЕ. Запознайте се с Отричащият, Оплакващият се, Даващият и Контролиращият. Може би за някой от тях ще имате чувството, че е с вас отдавна, други пък ще са ви твърде несимпатични. В този случай пък съвсем е добре да ви светне лампичката за внимание, защото най-много се дразним на това, което носим, но не харесваме.

Как се ражда Отричащият, чиято стратегия е: „Не го искам вече“? Той произлиза от детето, което се е почувствало изоставено, предадено, нежелано. Нуждата му от споделяне не е била удовлетворявана. Нататък в живота, за да избегне болката този човек се отказва от желанията си или сам себе си убеждава, че са безпредметни, глупави, ненужни. Прави го, защото в главата му, ако няма налице нужда, значи няма проблем и може да си живее (пардон, живурка) спокойно.

Внимание! Под гладката спокойна повърхност, на която нищо не му трябва, клокочи нажежена лава от нужди и желания. Те обаче остават там – бушуващи и неудовлетворени, защото Отричащият ще осъжда себе си, ако се нуждае. Затова й заклеймява тези, които дръзват да го направят. Вътре в сърцето си тайничко им завижда, но никога няма да си го признае…

Оплакващият се има за убеждение: „Никога не получавам точно това, което искам“. Той не е получил ДОСТАТЪЧНО в глобалния смисъл на понятието. Напрежението е част от същността му, усеща се жив само когато нещо куца.

Резултатът – като възрастен иска нещо, но го саботира, когато дойде в живота му с усещането, че не е „точното“, „достатъчното“, „подходящото“. Всъщност не може да се отпуска и да получава. Ако някой друг си позволи да го прави, се чувства ощетен, завижда им – „те имат, аз не“, но всъщност не е способен да приеме въпросното нещо.

Даващият се движи от: „Искам да се нуждаеш от мен“. Прави го, защото е приел за своя стратегия за получаване на любов да угажда, дори да дава повече, отколкото се очаква или е необходимо. По този начин той обръща фокуса си към другите и губи усещане за собствените си нужди.

Омагьосаният кръг е във вярата, че можеш да получиш само, ако дадеш, т.е. ако не правиш всичко това за другите, нищо няма да дойде към тебе самият.  Раздавайки се обаче се чувстваш прецакан и непризнат за това, което си направил. Парадоксът е, че когато някой иска да ти върне жеста, намираш начин да го заобиколиш и отхвърлиш.

Контролиращият е този, който е убеден: „Не се нуждая от нищо“/ „Нямам нужди“. Причината – още на ранна възраст се е научил/наложило му се е да бъде силен, обяснено му е/показано му е, че да се нуждаеш е незряло, детинско. После това, че не се нуждае, му е дало усещане за независимост, за превъзходство, за всевластие.

Резултатът: Чувството за доверие и единство са заменени от контрол и критика спрямо нашите собствени нужди и тези на другите. Капанът, в който попадаме, е, че докато се радваме на това, че сме независими към нуждите си, сме ЗАВИСИМИ към това да държим под контрол ситуацията, случващото се, хората… Това е изтощаващо физически и емоционално и засилва тревожността. В нас се събира един огромен масив от неудовлетворени нужди, заради които сме нащрек. Причината: ако позволим те да се проявят, губим измамното усещане за контрол…

Сещам се за една латинска сентенция, която казва, че нуждата променя закона и се чудя колко ли по-щастливи щяхме да бъдем, ако можехме да сме по-отворени към нуждите си? Тогава вместо да пием кафета и да цъкаме във фейсбук със замъглени погледи, може би щяхме да инвестираме още един час в сън… Вместо да се разнежваме от разтапящия се в устата шоколад, щяхме да се разтопим в прегръдка, била тя и нашата собствена… Щяхме да знаем, че без значение кой, какво иска от нас, важните сме ние, че за да можем дадем на другите, е нужно първо да дадем на себе си. Замисли се ти какво си даде днес? Откликна ли на себе си? От какво имаш нужда в момента – от бисквитка или от добра дума, или…?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми“. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност“. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…“? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не“, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена