Tag Archives: избор

– Ще дойдеш ли тази вечер на вечерята?
– Не!
– А в събота на Банско?
– Не!
– Е, защо!?
– К’во да правя с тези хора!

Този подслушан в метрото разговор ме накара да се замисля за многобройните случаи, в които отказваме среща, пътуване, разговор, участие в проект, усмивка…. Замисляме ли се, че когато казваме „не“ на Живота и той може да ни отвърне със същото? Ясно е, че „не“ понякога е заявяване на граница, отстояване на себе си и интереса си, но в случая говоря за онова му проявление, свързано със затварянето, отделянето от другите и възможностите, които Животът ни поднася, с оглед да запазим черупката си, да не бъдем наранени, да не излизаме от зоната си на комфорт. Сетих се за една красива и поучителна история, която ще ви разкажа. Вярвам, че тъй като от малки се учим от приказките и поуките в тях, тя ще „падне“ точно на мястото си и ще остави по-трайна среда от всякакви статистики и психологически концепции.

Според една легенда Бог се явява пред всеки един от нас в различни форми – като просяк на улицата, като малко измръзнало коте, като непознат, който седи на съседната пейка… Нашата реакция в една такава ситуация може да преобърне живота ни, да сбъдне мечтите ни. Всичко зависи от това как ще постъпим в този момент.

Живял на света един човек. Той имал три мечти: да има добре платена работа, да се ожени за красавица и да стане световноизвестен.

В една мразовита зима човекът бързал за интервю в известна фирма. Възрастен мъж се строполил на земята току пред него. Човекът погледнал падналия, помислил си, че е пиян и не му подал ръка. Така успял да не закъснее за планираната среща. Интервюто обаче не минало успешно и не го взели на работа. Веднъж, в една прекрасна лятна вечер, човекът се разхождал из градските улици. Спрял да види представлението на трупа улични актьори. Загледалите се минувачи не били много, но етюдът, който изпълнявали смешниците, бил увлекателен и весел. След края му се чули аплодисменти и скупчилите се зрители започнали да се разотиват. Нашият човек също тръгнал да си ходи, но някой го докоснал по рамото срамежливо. Била главната героиня в етюда – старица, облечена и гримирана като клоун. Тя го попитала дали му е харесало видяното и как оценява играта на актьорите. Човекът не искал да говори, пък и си помислил, че тя ще му протегне шапката, за да пусне в нея някой лев. Обърнал се, без да каже нищо, без да се усмихне, дори без да я погледне в очите и се прибрал у дома.

Дъждовна вечер. Човекът се връщал от рожден ден на приятел. Бил страшно изморен и си мечтаел за ароматна вана и пухкави завивки. Изведнъж чул приглушено ридание. Една жена седяла на пейката пред входа му и плачела тихичко. Нямала чадър. Като видяла нашия човек, се оживила и го помолила за помощ. Било се случило нещастие в семейството. Тя просто искала да поговори с някого. Човекът се замислил за секунди, но си представил ваната и топлото легло и бързичко влязъл във входа си.

Животът му бил нещастен. Той починал в самота.

Вече на Небето, човекът срещнал своя Ангел Хранител – вечния си приятел.

– Ти знаеш, живях доста нещастно и безсмислено. Имах три мечти, но те не се сбъднаха. Жалко все пак…

– Хм… Приятелю мой, аз направих всичко, за да се сбъднат мечтите ти, но за да се случи това, ми трябваха само твоята ръка, очите ти и сърцето ти.

– И за какво?

– Помниш ли онзи, който падна пред теб на заледената пътека? Той беше генерален директор на фирмата, в която ти толкова искаше да работиш. Очакваше те бляскава кариера. Всичко, което се искаше от теб, беше ръката ти. Ами онази жена – уличен клоун, помниш ли я? Която те спря с въпрос в онази вечер? Всъщност това беше красива млада талантлива актриса, гримирана като старица. Тя се влюби в теб от пръв поглед. Очакваше ви щастливо бъдеще, деца, неугасваща любов. Всичко, което се искаше от теб, бяха очите ти. Хайде сега си припомни жената на пейката до входа ти. Да, да, плачещата жена, която те спря и помоли да седнеш за малко до нея просто за да си поговорите. Тя беше известна писателка. Беше преживяла криза в семейството си и имаше нужда от душевна подкрепа. Ако беше откликнал. Ако беше я поканил на чаша чай в дома си да се постопли, тя щеше по-късно да напише книга, в която да разкаже тази случка. Книгата щеше да стане бестселър, щеше да се издаде в милионен тираж по света и ти щеше да си известен. Защото в предговора си тя щеше да те назове и да разкаже как си преобърнал живота й в онази вечер и си я вдъхновил за тази книга. Всичко, което се искаше от теб, беше сърцето ти.

Човекът въздъхнал и тръгнал по лунната пътека към звездния безкрай…

Пожелавам на вас и на себе си да разпознаваме и грабваме всички възможности, които ще сбъднат мечтите ни! Нека не забравяме, че имаме очи, ръце и сърца и да ги ползваме по предназначение – за да се свързваме, прегръщаме и обичаме.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Веднъж Ученик и Учител вървели по междуселски път. Гледат, насреща им идва човек, който целият се тресе от нерви, почти плаче.
– Какво се е случило, приятелю?- попитал Учителят.
– Току що един човек ме обиди, … с такива тежки и грозни думи, … Не заслужавах това.
– Той не може да те обиди – казал Учителят.
– Как да не може, като ме обиди!? – удивил се пътникът – та ти даже не знаеш кой е той. Мен също виждаш за пръв път. Как можеш да твърдиш подобно нещо?

Учителят отстъпил няколко крачки встрани, търсейки нещо по земята. Накрая видял това, което търсел. Взел го и го подал на пътника, стискайки го в юмрук.
– Вземи, това непременно ще ти помогне.
Човекът машинално взел, каквото му подават. Виждайки, че това е бръмбар, се стреснал и го хвърлил на земята.
– Какво значи това? – възмутил се той.
– Извинявай, приятелю, не исках да те изплаша. Но моят Ученик наистина има това, което ти е нужно.
И обръщайки се към Ученика, му казал:
– Дай на този достоен човек това, което намерихме, докато почивахме в градината.
– Какво е то? – настръхнал пътникът – Да не е още някоя гадост, няма да я взема!

Ученикът развързал торбата, която носел. Бръкнал вътре и извадил ябълка. Мъжът озадачено погледнал сочния плод. След като се уверил, че няма уловка, благодарил, но не взел ябълката.
– Защо не я взимаш?- поинтересувал се Учителят – Взе бръмбара…
– Взех го, защото не знаех какво ми даваш. А ябълка просто не ми е нужна.
– Така е и в живота: често взимаме, това, което не ни е нужно, без да се замислим. Дават ни- взимаме. Но между това „да ти дават“ и „да ти дадат“ има съществена разлика. Аз може да ти давам нещо, но докато ти не го вземеш, моето действие остава незавършено: аз ти давам, ти не взимаш. Но ако аз ти давам и ти вземеш, моето действие става завършено  аз съм дал, ти си взел.
Аз не мога да ти „дам“ нещо, докато ти не го приемеш. Аз мога да давам, но „да дам“, това е действие, зависещо от двама ни в еднаква степен.

Ако някой те обижда, ти имаш избор: да приемеш оскърблението (най-често правим това, без да се замислим) и да се обидиш, или просто да не го приемеш, осъзнавайки, че това не ти е нужно. Ето защо казах, че човекът не може да те обиди, той те е обиждал, но ти си му помогнал в това, да бъдеш оскърбен, приемайки обидата.

Разказвам тази притча като напомняне към вас и към себе си, че дали ще изкараме живота си в битка или в приемане, е въпрос на избор. Дали ще взимаме това, което ни подават/казват, също. Както и дали ще недоволстваме от себе си, постиженията си и липсата на такива. Каквото и да сме (не)направили до този момент в живота си, е нужно да се приемем, такива, каквито сме. Основната причина е, че ние сме единственото, с което разполагаме, а втората – че няма как да приемаме другите и света, ако първо не приемаме себе си.

Щом четеш това, вероятно е твоят момент да сложиш ръка на сърцето си, да си поемеш дълбоко въздух и да си кажеш: „Въпреки всичко, което имам или нямам в живота си, въпреки моите страхове и блокажи, аз напълно и безусловно приемам и обичам себе си“. После вдишай и издишай шумно и го повтори отново. И отново. Почувствай думите във всяка клетка на тялото си. Повтаряй винаги, когато си разочарован, изплашен, забързан, задъхан, изцеден… Нека те са мъничкото нещо, с което даваш в ежедневна подкрепа на себе си. Ти си най-ценното си притежание. Грижи се за себе си! 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Нали знаете, че накъдето ви е насочен фокусът и интересът това привличате в живота си? Нормално е, когато някаква тема те вълнува и направиш това публично достояние, към теб да започнат да прелита информация по нея. Скоро след публикацията ми Долу безплодието!, една приятелка ми прати статия, наречена „Бездетна“ и в мир със себе си“.

Главното действащо лице в нея е Ким Катрал – актрисата, превъплътила се в образа на любителката на мъжете и горещите креватни изпълнения от „Секса и града“. Този път тя говори за личния си живот и за избора си да няма деца. Ето какво казва по темата  в ефира на предаването „Часът на жената“ по BBC Radio 4:

„Аз не съм биологичен родител, но съм родител. Имам млади актьори и актриси, на които съм ментор, имам племеннички и племенници, с които съм много близка. Съществува и друг начин да станеш майка на тази възраст, който не включва името ти върху акт за раждане на дете. Можеш да изразиш своята майчинска страна много ясно, много силно. Чувството е много хубаво. Не съм сменяла пелени, което за мен е окей, но помогнах на племенницата си да завърши медицинското училище. Бях неотлъчно до племенника си, когато минаваше през труден момент и постъпваше в армията. А това са много майчински, много грижовни неща.

Наричат ни бездетни. И точно това „без“ е обидно. То звучи, сякаш си по-малко жена, след като нямаш дете.“

Подкрепям я изцяло и да, знам, че има разлика между това да не можеш да имаш деца, въпреки че искаш и да решиш, че не ти е изконно важно да си родител. Разбирам и уважавам и двете гледни точки. Това, което не мога да разбера е да се поддадеш на общественото мнение и да имаш дете защото така е редно, всички го очакват от теб или трябва да продължиш рода.

Дете се ражда не по задължение, а от любов! Не за да осмислиш живота си, а за дадеш най-доброто от себе си на някой друг. Ако не си щастлив и в мир със себе си, когато нямаш дете, най-вероятно ще си същия и когато имаш, само че ще повлечеш и още някого със себе си. Ние сме модели за подражание за своите деца и от нас се учат на себеуважение, любов към живота и към себе си. Искаме или не искаме, те попиват това, което правим, а не това, което казваме.

Не вярвам, че нещастна майка може да има щастливо дете, дори да се посвети изцяло на тази мисия. Няма как да насочим отговорността за това как се чувстваме ние самите навън – дори към нашата плът и кръв, към малкото, сладко същество, което осветява дните ни с беззъба усмивка. Да, детето може да донесе прекрасни моменти, но и тежки такива. То си има своя мисия на земята и да ни прави щастливи не е част от нея. Ако му го вменим или тихичко го очакваме от него, това е като котва, която му пречи да живее на пълни обороти собствения си живот.

Безусловната любов не е само тази, която изпитваме към децата си! Според мен тя единствената истинска форма на любов и ако обичаме някого, то трябва да е именно по този начин. Започнем ли да имаме очаквания и изисквания, говорим за друг тип отношения. „Ако ме обичаш, ще..“, „аз те обичам и искам…“ означават, че срещу нашата любов или заради нея, ние искаме от другия да се държи по определен начин, да прави определени неща, да не прави други. Това са условия, а такива има в договорите, не в любовта…

Трудно е да пуснеш очакванията си към хората, но ако го направиш, живееш много по-лесно. От една страна не можеш да се разочароваш, от друга – всичко хубаво, направено за теб е като подарък-изненада, а от трета – хората усещат свободата, която си им дал и отношенията стават много по-сърдечни. Не казвам, че съм успяла да го постигна изцяло, но там, където е факт, плодовете са налице.

Благословията идва в различни форми – за някои през децата, за други – през връзката, която градят, а понякога – през приятелите, хората, за които се грижиш, през нещата, които създаваш… Според мен важно е да си отвориш пространство за нея и да не смяташ, че след като в момента липсва в сферата, която искаш, не може да се появи от другаде. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Въпросът е дали усещаме потупването му по рамото като приятелско или се извръщаме настръхнали и готови да се защитаваме.

Така ли е това за вас? Ще се радвам, ако коментирате.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена