„Защо на мен, защо, защоооо?“ Чувала съм този въпрос от много хора – някои клиенти, други – близки и приятели. Задавала съм го и аз. Изправени пред загубата, пред неуспеха, пред безсилието да случим това, за което копнеем, питаме ЗАЩО и настояваме за обяснение. „Какво не направих, а? Къде сгреших? И докога така, докога?!“
СМИРЕНИЕТО… Не е нещо, което ми е присъщо, уча се още… Тази дума обаче напира в главата ми сякаш иска да бъде споделена, изказана и предадена нататък. То не е нито „не мога повече“, нито „отказвам се“, не е примирение, нито приемане… Бил ли си смирен? Познаваш ли усещането да знаеш, че колкото и да си перфектен, колкото и усилия да си положил, нямаш последната дума? Молил ли си се някога? Не ми отговаряй, защото и да ми кажеш „не“, няма да ти повярвам. Повечето от нас са били в моменти на безизходица, на загуба, на силно усещане за безпомощност… Тогава се молим. Всички. Дори атеистите.
Какво е смирението? СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ, ЧЕ СИ СЛАБ. Нормално е да ти е трудно, като си чувал хиляди пъти: „ти сега защо ревеш?!“, „дръж де като голямо момче/момиче“, „кога най-после ще се научиш да се оправяш сам?“
Да имаш уменията, качествата се справяш сам е едно, а съвсем различно е да знаеш, че не си ВСЕВЛАСТЕН и не е нужно да бъдеш. Ти, аз, те сме брънки от цялото и между нас има енергия и връзки. Когато аз се смирявам, ти също си малка стъпчица по-близо до това. Вървим към целта като костенурки – баааавничко, със скоростта, с която успяваме да узряваме за следващата крачка…
Защо ни е трудно да се смирим? Заради КОНТРОЛА – нуждата да сме нащрек и да владеем ситуацията, да не изпускаме нищо от очи, за да няма изненади… Заради СТРАХА – ами, ако падна, ако се проваля, ако ме видят смешен и жалък? Ами, ако се покажа слаб и уязвим, какъвто съм зад бронята? Ако я сваля, може би ще пронижат мекото в мен и ще боли… По-добре да се събера и да вдигна гарда.
Свикнали сме с МАСКИТЕ, които носим. Даже ги бъркаме с истинското си лице – аз съм смел, можещ, вдъхващ доверие и респект. Да, но това е егото. Кой си ти отвътре, прегърнал слабостите и страховете си? Супермен или малко, изплашено зайче? И какво, ако зайчето иска да се покаже, ще го смачкаш и натикаш обратно ли? Да, така правим, докато не осъзнаем, че в зайчето е сърцето ни и колкото повече крием дългоушкото, толкова повече губим връзка със себе си. Отказваме се от сянката си, от съществуването й и по този начин от цялостта си.
Кое ти е по-важно – лъскавата корица или съдържанието на книгата? Розовата панделка върху кутията ли ще си или подаръкът в нея? Отговори си, тогава, ако още имаш нужда, пак питай „ЗАЩО?“.
СМИРЕНИЕТО, че сме несъвършени и не перфектни, МОЛИТВАТА за подкрепа и напътствие, БЛАГОДАРНОСТТА за грижата към нас, носят вътрешно притихване. После идва светлината и радостта, усещането за закрила.
Наскоро чух теза, че вярата в Бога е вяра в нас самите, а молитвата е разговор с това, което искаш да бъдеш. Не съм теолог, не познавам каноните и не претендирам да съм в съзвучие с тях. Знам обаче, че всеки може да се слива с божественото по свой си начин. Знам, защото го усещам.
Смирението помага да спреш да търсиш вината в другите, да спреш да обвиняваш себе си. Да продължиш, защото знаеш, че има кой да те води и всичко, случващо се с теб е за висшето ти благо. Да бъде така за всички ни!
Още по темата прочети тук: Ти водиш, аз следвам
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена