„Изследванията ми може и да са перфектни, но на мен ми прилошава всяка сутрин. Как да отида на работа като ме е страх, че ще се падна някъде навън?“, пита мъж на 40, потърсил помощта ми.

„Страхувам се, че нещо ще се обърка в последния момент и в крайна сметка няма да имам дете“, изплаква бременната в пети месец жена, която седи на дивана срещу мен.

А можете ли да си представите какво изпитва жената, която се страхува да напусне дома си, заради честите панически атаки? Стои си вкъщи и телефонът й звъни все по-рядко. Приятелките й една по една се отказват да се опитат да я измъкнат навън.

Нека да ви кажа една тайна – страховете са присъщи на всеки! Ако някой ви каже, че няма нищо, от което да се страхува, има два варианта – залъгва сам себе си или вас.

Всички се страхуваме. Въпросът е позволяваме ли на това да ни спре?

Притесненията свързани с нашето физическо, психическо и материално благополучие и това на хората около нас, са естествени. Към тях се добавят и страха от самота, от изоставяне, от провал, от успех, от не случване на важните за нас неща – да имаме щастлива връзка, дете, дом, работа, която ни развива и обезпечава… Списъкът при всеки човек е различен. Отклонение от нормата е по-скоро, ако той липсва. Към всичко това се добавят и различните фобии.

Като теглиш чертата разбираш, че за колкото и смел да си се имал, все има някое чудовище, което те е хванало за гърлото. Реакцията към страха обикновено е или желание да се изолираш или обратното – нужда да си заобиколен от много хора и да не оставаш сам със себе си. Във всички случаи обаче той те сковава и не ти позволява да мислиш и действаш рационално.

Как да преборим страховете си?

1. Признай страха – не се опитвай да бягаш от него, да го отричаш или да се правиш, че го няма, заравяйки глава в пясъка като щраус. Последната поза благоприятства страхът да те нападне в гръб, когато най-малко очакваш и да ти разкаже играта, както той си знае. Всеки, участвал в някакъв двубой ще потвърди, че е от огромна полза да познаваш противника – така му знаеш номерата и си подготвен за тях. Опознавайки страха можеш да прецениш до каква степен той е обективен.

2. Приеми, че страхът е част от теб и не му се ядосвай. Колкото повече обръщаме внимание на това, което ни дразни, толкова по-голямо става то. Затова се опитай да погледнеш на страха като на свой приятел. Отговори си на въпроса по какъв начин този ти страх ти е помагал в миналото? Може би те е предпазил от някоя тинейджърска щуротия, попречил ти е да си разбиеш главата в необмислена постъпка? Във всяка ситуация – дори най-разстройващата и гадната има и добра страна. Няма изключения – просто така е устроен светът – в идеята за ден, стои нощта.

exwnlcg7ijbnab7j2p3t3. Дай си сметка, че страхът ти не е реалност – той е плод на ума и на въображението ти, на твоята вътрешна нагласа. Той е заложен в гените ни от далечни прародители, които са се борили за оцеляването си в свят, пълен с опасности и зверове. Култивиран е от родителите ни с доброжелателното – “не се катери, ще паднеш”, “не се доверявай на непознати”, “пари се печелят трудно, пази ги”, “хората са лоши”, “трябват връзки за всичко”, “смисъла на живота са децата – за теб живея”… Може да се изброява до безкрай.

Ние сме почвата, в която нашите родители са посели зрънцата на собствените си разбирания и ограничаващи убеждения. Направили са го от грижа и желание да ни подготвят за живота. Само че тези семена, вместо да ни дават криле и да ни помагат да полетим, ни привързват към земята като тропически лиани. За да ги разсечем, трябва да си дадем сметка, че тези страхове са ни предадени по наследство и да сменим нагласата си. Постижимо е и работата със специалист помага за целта.

4. Какво е най-лошото нещо, което може да ти се случи, ако  предприемеш действието, от което се страхуваш? Бъди реалист, отговаряйки на този въпрос. Не оставяй на съзнанието ти да рисува апокалиптични картини, а използвай статистиката. Колко процента от хората са били нахапани от куче до смърт, колко са изгубили живота си в самолетна катастрофа, колко са останали без деца и т.н.? Какъв е обективният шанс точно ти да си част от този процент?

5. Страхът намалява, когато вървиш срещу него – дори една малка крачка да направиш в посока нещото, от което се страхуваш, тя покачва твоята увереност, повишава самоуважението ти и смалява чудовището, срещу което си се изправил. Ако се страхуваш от кучета, погали някое пале, ако не можеш да пътуваш с метро, си наложи да влезеш в тунела и да постоиш там 2 минути, утре 5. Наложи си да се изправиш срещу страха си и да направиш първата стъпка, дори да е микроскопична. След това си признай победата, похвали сам себе си и утре действай пак. След като си престъпил първия път, можеш да го направиш отново, нали?

overcoming-fear6. За всяко нещо си има първи път – казвам го не аз, а Сър Едмънд Хилари, първият покорил връх Еверест: “Имахме непрестанния страх от това, че всъщност не знаехме дали е физически възможно да стигнеш върха, тъй като твърде много експедиции са били неуспешни в опитите си. Имахме и тази сериозна психологическа бариера за преодоляване. След като ние веднъж стигнахме върха и показахме, че това е възможно, това до някъде облекчи задачата за всички останали след нас.”

Това, че никой до сега не е правил нещо, не означава, че то е невъзможно – уточнявам го в случай, че мечтата ти е наистина мащабна. След като главата ти е стигнала до мисълта за нея, значи има как да бъде осъществена. Примерите са безкрайно много.

7. Погледни на страха като на нещо конструктивно – притеснение, което те кара да се развиваш, да работиш над себе си, да търсиш изход. Точно твоят страх те накара да прочетеш тази статия, нали?

8. Намери си подходящо обкръжение – нека то е от хора, които имат силата и смелостта да се изправят пред страховете си и да реализират целите си, да вярват и да вървят напред. Тези, които се вайкат, не правят нищо и оправдават с обстоятелствата, не са подходяща компания за теб. Нали си чувал, че човек е средното на петте човека, с които общува най-много – и като доходи, и като постижения и като нагласа към живота. Огледай се, кои са твоите пет човека? Нищо чудно и ти като мен преди известно време да направиш тази сметка и да не харесаш резултата. Ако е така, нуждата от промяна е спешна.

 “Страхът може да те направи затворник. Надеждата може да те освободи”. Тази фраза от филма “Изкуплението Шоушенк” се е запечатала в ума и сърцето ми от години. Повтарям си я всеки път като се паникьосам. За мен тя осветява два изхода като в тъмен киносалон. На единия пише “страх”, на другия “надежда”. Първият води към ступор и неадекватни действия, а зад втория ме чакат мечтите ми. Те са магнитът, към тях вървя. Понякога с олюляващи се крака и микроскопични стъпки, но вървя, защото знам, че стигайки там, вече ще съм по-добра версия на себе си и ще съм благодарна за пътя.

Побеждаваме страха когато сме в служба на себе си и на мисията си и не му позволяваме да ни отклонява. Той се храни от вътрешното ни противоречие и от липсата ни на вяра в собствените сили. Показвайки си, че можем да вървим напред въпреки него, ние всъщност вече сме му видели сметката.

Още за СТРАХОВЕТЕ – техните ПРОЯВЛЕНИЯ, ИМЕНА и ЛИЦА, можете да научите от видеото:

 

Накрая искам да отбележа три от причините хората да се провалят в борбата със страховете:

1. Не отчитат малките си победи. Обявяват ги за незначителни и нищожни и по този начин убиват мотивацията си да опитват.

2. Не са достатъчно упорити, за да превърнат постигнатото в навик и системата им ги връща в изходна позиция. Ние сме свикнали със статуквото и несъзнателно го поддържаме като намираме извинения защо не предприемаме стъпки за промяна – нямам време, разболях се, обстоятелствата са такива сега…

3. Не намират съюзници в борбата – твърде горди са, за да потърсят помощ и подкрепа в околния свят или очакват да я получат от най-близките си хора. Те пък често носят подобни модели като тези, срещу които човекът се бори в момента или не разполагат с капацитета, устойчивостта и емпатията, за да им я осигурят, въпреки доброто си намерение.

Страхът е част от нас, но това не означава, че ние сме страхът или сме страхливи. Каквато и емоция да изпитваме, не бива да се идентифицираме с нея. В нас винаги остава здравата, хармонична, съвършена същност, с която сме се родили. Тя е като синьо, спокойно небе. А всичко, което ни пречи – страховете, вината, болката, негативните вярвания и убеждения, са като облаци по него. Нужен е вятър, за да ги разпръсне и отнесе. Осъзнаването на проблемите, тяхната преработка, създаването на нови когнитивни схеми и на навици, са вятърът на личностното развитие и на пътя към по-добра версия на себе си.

Страховете са трамплин за промяна. Колкото по-устойчиви са, толкова по-голям е потенциалът им да ви изтласкат нагоре.
Ако сте готови за засилка и скок, ви очаквам във вторник, на 22 октомври 2019 г., за да кажем “СБОГОМ, СТРАХОВЕ!“ Лекцията е с практическа насоченост, ще има лесно приложими и работещи техники и упражнения.
За подробноти и записвания, проследете линка- https://www.facebook.com/events/805662383183252/

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
И не забравяйте, имате възможност за конкретни действип, които да ви подкрепят, на 22.10 като участвате в “СБОГОМ, СТРАХОВЕ!“!

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

“Страх ме е от…” Всички ние сме казвали това изречение, продължено по различни начини. Какво прави с нас страхът? Сковава ни или ни разтреперва, но все пречи на нормалното ни функциониране. В основата му стои мисълта “Няма да се справя” и безпокойството за утрешния ден. Често гневът и омразата са замаскиран страх, който не осъзнаваме. Това, че не го виждаме, съвсем не значи, че не ни пречи за съжаление.

Довечера в Женски срещи за подкрепа и медитация ще се фокусираме върху начина, по който работят съзнанието и подсъзнанието и ще градим стратегии за справяне с безпокойството. Така можем да се подкрепим в това да разперим крилете и де полетим. За отскок искам да споделя с вас две неща – първото е противоотрова срещу безпокойство, а второто – една прекрасна притча за разперените криле.

Противоотрова срещу безпокойство – ако трябва да я опиша с една дума, тя ще е “действие”. То е нещото, което може да ви изкара от вцепенението на мисленето в стил: какво ще стане, ако… Ако си представите страховете, фобиите и мрачните мисли от едната страна на координатна ос, от другата й страна ще бъде действието. Колкото повече енергия влагате в това да правите по възможност приятни и смислени неща, толкова по-малко енергия ще имате за притеснения и безпокойства.

Въпроси за неутрализиране на безпокойството: Може ли нещото да се промени от това, че се безпокоя за него?  Какво е най-лошото нещо, което може да се случи и каква е вероятността да се случи? Колко от мрачните ми прогнози до този момент са се сбъднали? Какво съм научил от сбъдналите се (ако има такива)?

Нека се подкрепим и с една прекрасна “Притча за страха и трудния път към щастието” – автор е Мира Ганчева (edna.bg). Нека да си напомним, че единственото, с което гарантирано разполагаме, е животът тук и сега. Наш е изборът дали да го изживеем пълноценно или да го смачкаме заради страхове: от провал/успех, отхвърляне, от загуба, от грешка и вземане на решения, от бъдещето, от старостта. от смъртта, от болести и злополуки, от промяна, от обвързване, от край на статуквото/връзката, от загуба на контрол, от измама и насилие… Време е да разтворим крилете и да полетим!

butterfly“Родила се на света една гъсеница. Тя била малка и красива, но с годините пораснала, наедряла и ставала все по-тромава, стъпвала тежко и хапвала много. Вървяла си по пътя и срещала други живи същества. Тя им се радвала, общувала с тях и искала да си поиграят. Започвали да играят, но гъсеницата била покрита със странни власинки, които закачали, гъделичкали, дразнели другите същества и те скоро си тръгвали от нея или тя сама си тръгвала, защото те ѝ се присмивали.

Тя оставала сама. Започнала да се учи как да се отърве от тези власинки, за да заприлича повече на другите или пък да стане невидима, за да я оставят на мира. Ходила, ходила по белия свят, търсейки приятели, които да я приемат такава каквато е. През всичкото това време тя учила, като наблюдавала света, наблюдавала съществата, техните взаимоотношения, проблеми, амбиции и прочие.

И все се питала как да стане като тях, да бъде една от тях, какво още трябва да научи.

Накрая разбрала, че трябва да погледне в себе си, да разбере колко е важна за света, че внася още един щрих и цвят в този свят и не е нужно да се слее с общия фон, защото щом природата я е създала така, значи има нужда и от нея. Но тя не чувствала нещата така. Нейната различност ѝ тежала.

Тя се чувствала тъжна и нещастна, за това се скрила от света и се затворила в пашкул. В него тя седяла и чакала. Плачела, бунтувала се, изпитвала гняв към нерадата си съдба, вина заради външния си вид и своята различност.

Мислела, гледала в себе си, размишлявала върху своите преживелици. Докато един ден не разбрала, че тя е важна, силна, значима и е готова да се пребори за мястото си под слънцето, защото на белия свят има място за всички Божи твари.  

Поела дълбоко дъх, натиснала силно стените на пашкула, разкъсала го и… излетяла. Какво чудо, каква лекота, каква свобода! Оковите ги нямало. Тя се понесла като перце в небесната шир. Тя летяла. Не можела да повярва. Оглеждала света от високо. Радвала се. Дишала и се въртяла около себе си, поемайки с наслада всички нови усещания.

Усещала лекота, обич към себе си и света. Усещала сила. Погледнала крилете си – те били толкова нежни, пъстри и красиви. Те ѝ давали сила да отиде, където пожелае, да се носи по въздуха, да се издига и спуска, да прави пируети и лупинги. Това било усещане за невероятна свобода.  Спуснала съм към едно цвете – пила от нектара му. После отишла на друго цвете – пийнала и от него. Погалила го с крилце и му поблагодарила.

Литнала отново в небесата. Спуснала се към един поток да пийне водица. И, о чудо! Там не видяла себе си. От водата я гледало едно приказно създание – нежно, грациозно, красиво. С тъничко телце, с тънички и фини, почти невидими крачка, с бляскави, чисти и любопитни очички.

Тя се помръднала насам-натам, но то правело същото. Тя се огледала насам, натам, нагоре, но не видяла никого. Разбрала, че това е тя. Онази същата гъсеница, но вече преродена и с нова визия. Пила водица и литнала отново. Щастлива, показвайки новото си аз на цветята, на други създания, които виждала около себе си.

Вижте ме! Вижте ме, колко съм хубава! – викала тя с пълен глас.

Какво си ти? – питали цветята.

Не знам, но съм толкова хубава. Бях се скрила от света, но ето, че сега се появих отново и изглеждам така. – отговаряла тя с усмивка и се издигала нависоко и после се спускала отново надолу.

Както си летяла над една полянка, изведнъж видяла много други същества, които изглеждат като нея. Тя се скрила зад едно голямо листо и плахо погледнала оттам. Те били също много красиви, цветни, големи, малки. Летели заедно от цвете на цвете или се заигравали във въздуха.

На полянката се появили деца.

– Вижте, пеперуди! Да ги хванем. – викали те и се насочили с бягане към тях като държали нещо в ръцете си. Посегнали с него към пеперудите и ги затворили в него. После ги извадили и ги пуснали в друго нещо.

Нашата приятелка гъсеницата погледнала тъжно надолу и видяла в тревата един бръмбар.

808-butterflies-cuКакво ще стане сега с тези прекрасни създания?попитала тя. Защо тези деца ги хванаха?

Ще ги забодат на някоя стена казал той незаинтересовано.

Но  защо? проплакала тя – Те са толкова красиви!

Затова и децата ги хващат, за да си ги занесат в къщи и да им се радват.

Но те ще умрат!продължавала да настоява гъсеницата.

Да, но пак ще са красиви. Тръгвам, че си имам задачи казал навъсено бръмбарът и продължил по пътя си.

Гъсеницата постояла още малко и тъжна литнала над полянката. На едно то цветята видяла пеперуда. Приближила се към нея и я попитала:

– Видя ли какво стана току що?

– Да – отвърнала тя.

Не те ли е страх? 

Да.

И как живееш в страх, че някой ден може да те хванат и заковат за стената?

Ами, не мисля за това. Живея си живота, радвам се на всеки ден, а ако това стане, ще бъда доволна, че съм живяла както си искам. Ние сме пеперуди и имаме възможността да летим, да виждаме нови неща. Забавно е!

 – И аз ли съм пеперуда? – попитала боязливо нашата малка приятелка.

– Разбира се! – казала тя и отлетяла.

А нашата малка приятелка постояла още малко замислена на цветето. Значи вече не била грозна космата гъсеница, която никой не поглеждал. Сега била красива пеперуда, която имало опасност да привлече вниманието на някого, който да иска да я забоде на стената си за украса.

Нямало пълно щастие. Все трябва да се притесняваш и пазиш от нещо. Но пък сега тя била лека и волна. Крилата ѝ можели да я отнесат където пожелае. Ако внимава, може и да се избави от лапите на зложелители. Усмихнала се и литнала високо, високо и виждала пъстротата на света далеко, далеко.

На душата ѝ отново станало леко. Летяла и се въртяла докато вече не чувствала крилете си от умора. Легнала в чашката на едно цвете и заспала сладко, сладко, а душичката ѝ продължавала да трепти от щастие.”

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Живял някога един мъдър старец, за когото се говорело, че притежавал цялото познание на света. Веднъж при него дошла една жена и го помолила:
– Старче, искам да знам всичко, научи ме на цялото познание.
– Добре. – отговорил й старецът. – Ела с мен.
И я отвел в една дълбока, тъмна пещера, където имало безброй дебели прашни книги.
– Когато прочетеш всички тези книги, ще имаш пълното познание – казал й той.
Жената се съгласила. Ден и нощ стояла в пещерата и неуморно четяла, ли четяла. От време на време старецът минавал покрай пещерата, подпирайки се на една тежка чепата сопа и питал жената:
– Е, научи ли вече всичко?
– Още не. – отговаряла тя.
Тогава старецът вдигал сопата и я удрял по главата… И това се повтаряло – седмици, месеци, години…
Един ден старецът отново минал покрай пещерата и задал обичайния си въпрос:
– Научи ли вече всичко?
– Не още – отговорила жената. Но когато старецът посегнал да я удари със сопата тя хванала ръката му – и застинала от страх в очакване на най-лошото – наказанието сигурно щяло да бъде много сурово.
Но старецът се усмихнал широко:
– Браво! Сега вече знаеш всичко, от което имаш нужда!
– Как така? – учудила се жената.
– Ти разбра, че никога няма да притежаваш пълното познание за всичко. Освен това научи как можеш да спреш болката… 

Не е ли изумително колко често сме така устремени към постигането на нещо, че ограничаваме цялото си същество по пътя към него. Оставяме удоволствието, разнообразието, дори мечтите за нещо различно настрани да си чакат реда. И те чакат, ние също. А знаем ли с колко време разполагаме?

Казват, че сред надгробните камъни е мястото на най-много неиздадени стихове, неизпети песни, неизживени любови, пропуснати мигове, пренебрегнати специални моменти…  Това е там! А ние сме тук и сега и имаме ДНЕС! Напомням го на вас и на себе си и ви желая живот в лекота и радост 🙂

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

“Защо на мен, защо, защоооо?” Чувала съм този въпрос от много хора – някои клиенти, други – близки и приятели. Задавала съм го и аз. Изправени пред загубата, пред неуспеха, пред безсилието да случим това, за което копнеем, питаме ЗАЩО и настояваме за обяснение. “Какво не направих, а? Къде сгреших? И докога така, докога?!”

СМИРЕНИЕТО… Не е нещо, което ми е присъщо, уча се още… Тази дума обаче напира в главата ми сякаш иска да бъде споделена, изказана и предадена нататък. То не е нито “не мога повече”, нито “отказвам се”, не е примирение, нито приемане… Бил ли си смирен? Познаваш ли усещането да знаеш, че колкото и да си перфектен, колкото и усилия да си положил, нямаш последната дума? Молил ли си се някога? Не ми отговаряй, защото и да ми кажеш “не”, няма да ти повярвам. Повечето от нас са били в моменти на безизходица, на загуба, на силно усещане за безпомощност…  Тогава се молим. Всички. Дори атеистите.

Какво е смирението? СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ, ЧЕ СИ СЛАБ. Нормално е да ти е трудно, като си чувал хиляди пъти: “ти сега защо ревеш?!”, “дръж де като голямо момче/момиче”, “кога най-после ще се научиш да се оправяш сам?”

Да имаш уменията, качествата се справяш сам е едно, а съвсем различно е да знаеш, че не си ВСЕВЛАСТЕН и не е нужно да бъдеш. Ти, аз, те сме брънки от цялото и между нас има енергия и връзки. Когато аз се смирявам, ти също си малка стъпчица по-близо до това. Вървим към целта като костенурки – баааавничко, със скоростта, с която успяваме да узряваме за следващата крачка…

magical_forest_matte_by_unfor54k3n.pngЗащо ни е трудно да се смирим? Заради КОНТРОЛА – нуждата да сме нащрек и да владеем ситуацията, да не изпускаме нищо от очи, за да няма изненади… Заради СТРАХА – ами, ако падна, ако се проваля, ако ме видят смешен и жалък? Ами, ако се покажа слаб и уязвим, какъвто съм зад бронята? Ако я сваля, може би ще пронижат мекото в мен и ще боли… По-добре да се събера и да вдигна гарда.

Свикнали сме с МАСКИТЕ, които носим. Даже ги бъркаме с истинското си лице – аз съм смел, можещ, вдъхващ доверие и респект. Да, но това е егото. Кой си ти отвътре, прегърнал слабостите и страховете си? Супермен или малко, изплашено зайче? И какво, ако зайчето иска да се покаже, ще го смачкаш и натикаш обратно ли? Да, така правим, докато не осъзнаем, че в зайчето е сърцето ни и колкото повече крием дългоушкото, толкова повече губим връзка със себе си. Отказваме се от сянката си, от съществуването й и по този начин от цялостта си.

Кое ти е по-важно – лъскавата корица или съдържанието на книгата? Розовата панделка върху кутията ли ще си или подаръкът в нея? Отговори си, тогава, ако още имаш нужда, пак питай “ЗАЩО?”.

СМИРЕНИЕТО, че сме несъвършени и не перфектни, МОЛИТВАТА за подкрепа и напътствие, БЛАГОДАРНОСТТА за грижата към нас, носят вътрешно притихване. После идва светлината и радостта, усещането за закрила. 

Наскоро чух теза, че вярата в Бога е вяра в нас самите, а молитвата е разговор с това, което искаш да бъдеш. Не съм теолог, не познавам каноните и не претендирам да съм в съзвучие с тях. Знам обаче, че всеки може да се слива с божественото по свой си начин. Знам, защото го усещам.

Смирението помага да спреш да търсиш вината в другите, да спреш да обвиняваш себе си. Да продължиш, защото знаеш, че има кой да те води и всичко, случващо се с теб е за висшето ти благо. Да бъде така за всички ни!

Още по темата прочети тук: Ти водиш, аз следвам

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: “Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми”. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

20131104-125319Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже “ок, има проблем, но той не е твоя отговорност”. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: “ама нямаше нужда…”? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е “не”, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена