И след три месеца пак ще направим трансфер каза докторът след втория спонтанен аборт. “Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!”, попитах. Той ме погледна и нищо не каза. 

Думите са на жена, която в момента се бори да възстанови психическата си устойчивост и да си вземе живота в ръце. Трудно е да се върнеш към усещането за смисъл, след като си го вложил изцяло в това какъв ще бъде резултатът от твое действие – дали ще донесе успех или ще ти попари надеждата.

“Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече”, казва тя. Погледът е сведен, раменете прегърбени, апатична и вяла е… Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория… Не връщам миналото от любопитство. Знам, че да се потопи в детайлите от събитието и да разпознае емоциите, ще отприщи бента и ще я доближи към катарзиса. “Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?”, отговаря ми сухо тя.

Дали? Никога не съм предполагала, че ще пиша статия за умението да спреш, когато целият свят крещи: “давай! давай! ще успееш”. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете/ да постигне мечта. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и “когато му дойде времето”. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, в името на това да правим нещо, е също толкова безсмислено както бездействието. Нищо, че знаеш поговорката: “За лудо работи, за лудо не стой”. Излез от командата автопилот и си помисли какво ти дава/взима тази концепция, предавана от поколения. После си припомни, че имаш глава на раменете, за да разпознаваш и следваш вярното за теб в ситуацията. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, понякога е ИЗМАМНО. Ако днес аз пиша цял ден и цяла нощ, утре пак и пак, може и да имам задоволството, че най-после нуждата да пълня сайта си е под контрол, но рискувам да рухна от умора, да допускам грешки, да пиша безсмислици… За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Можем ли да ги формулираме? Признаваме ли си ги? ПОЗВОЛЯВАМЕ ли си ги?

we-answered-your-question-now-what-1Пълната ЗАГУБА на КОНТРОЛ може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва ГНЯВ/ЯРОСТ. Те пък носят енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането. Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че мама е казвала обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

ПРИЕМАНЕТО (моля да не се бърка с примирение) е лечебно. То ни връща силата.

“Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.”

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни връща силата и влиянието, отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за ПОСЛЕ. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабна, завърша ремонта… Сега!

Колкото по-абсурдно ти се струва, толкова по наложително е да се измъкнеш за косата  и да предприемеш стъпката, от която се нуждаеш. Оставам на теб да решиш дали тя е да ревнеш с всички сили, да се запишеш на бокс или да проведеш разговора, който отдавна отлагаш. В същото време не забравяй, че паузата също е действие. Тя е умението да спреш, да сканираш това, което е в душичката ти и да осъзнаеш къде си в момента. После като въз(приемеш) обстановката/ситуацията, ще усетиш накъде да вървиш.

Стискам ти палци да нацелиш своята пътечка и да върнеш себе си на себе си. Ако пък имаш нужда от поглед отстрани и подкрепа, можеш да ме откриеш чрез  Facebook страницата на блога или чрез контактната форма на сайта. Благодаря, че прочете! В случай, че ти идва отвътре, предай нататък:)

“Имам чувството, че разочаровам всички… Родителите ми са единствените сред близките си без внуци, нашата възраст напредва”.

“Вече не мога да спя добре… Все се чудя какво не ми е наред? Защо не успявам, къде греша?”

“Вече сякаш нищо не ме радва. Все едно живея на автопилот…” 

Думи, изречени през сълзи. Най-жалкото е, че мога да цитирам още много подобни изречения. Изречени са от жени, понесли кръста на това, че все още не са се реализирали като майки и заживели с усещането, че всичко останало няма значение. Ако някога си казвала нещо подобно, държа да знаеш, че:  НЕ СИ ВИНОВНА за тази ситуация. НЕ СИ ВИНОВНА, че не можеш да се успокоиш, както всички ти препоръчват. НЕ СИ ВИНОВНА, че приемаш менструацията си като ежемесечен знак за изгубена битка. НЕ СИ ВИНОВНА, че се разстройваш при новината за поредната нечия бременност. НЕ СИ ВИНОВНА, че си раздразнителна, мрачна и гневна. НЕ СИ ВИНОВНА!

ВИНОВНА СИ ПРЕД СЕБЕ СИ, ако:

  • преценяваш собствената си ЦЕННОСТ като човек по това дали си майка;
  • съмняваш се в това, че ЗАСЛУЖАВАШ любов, обич и внимание;
  • ПРЕДАВАШ себе си, уменията и компетенциите си в името на това “да се случи чудото”:
  • ЛИШАВАШ себе си и човека до теб от любов;
  • СПИРАШ плановете и житейските си цели в очакване бебето да дойде;
  • ГУБИШ благодарността и радостта си, защото нещата не се подреждат според изначалния планЧрез всичко това подкопаваш силите си и намаляваш ресурсите си за справяне със ситуацията. Ти си ценна такава, каквато си без никакви допълнителни екстри. Ти си точно това, което трябва да бъдеш в момента и всичко останало е илюзия. Родена си с мисия, точно както и всички останали. Ако това да си майка, е част от нея, ще го осъществиш, когато намериш своя път към бебето.
    dummy-92579_960_720ЗАЩО БЕБЕТО СЕ БАВИ?

    Този въпрос се е превърнал в основен за повечето жени с репродуктивни предизвикателства, които съм срещала. Ще дам няколко възможности. Твоята може би е сред тях, а може би не. Вярвам, че отговорът е в теб и когато го почувстваш и осъзнаеш, пътуването ти към бебето ще тръгне в правилната посока.“Страхът прогонва детето” – твърди една китайска мъдрост, на която попаднах покрай заниманията си с Енергийна психология. Може да се отнесе към страховете, които носим в себе си по отношение на това дали и как ще се справим със зачеването, износването, раждането и отглеждането на дете. Това, че тези страхове на рационално ниво могат да ни изглеждат налудничави, не е гаранция, че липсват у нас. Според “Твоето тяло казва: обичай се!” на Лиз Бурбо понякога страхът на човека (съзнаван или не), може да е по-силен от желанието му да бъде родител. “Следователно безплодието е несъзнателно средство, използвано, за да нямат деца. Такъв човек не бива да изоставя желанието си да има дете”, твърди авторката.Несъвместимостта в характерите и личностни противоречия с партньора – могат да създадат енергийни модели, влияещи на забременяването. Неприемането на партньора, усещането, че той е неподходящ, могат да покачат вътрешната тревожност. Скандалите, взаимните обвинения, травматичните връзки никак не подкрепят създаването на потомство. Често става така, че някой се насочва към мен, защото бебето все не идва, а още на първата сесия става ясно, че големият казус в живота му е свързан с нехармоничните връзки, които създава, с разклащащата липсата на увереност или нещо трето… Бебешкият въпрос всъщност е само върхът на айсберга и когато е честен пред себе си, самият човек ясно вижда и усеща това.

    Заради физическо увреждане – споделям мнението на Дона Идън, че в основата му е било енергийно увреждане. Коригирането на дисбаланса се отразява по благоприятен начин и на следствието от него.

    tea length flower girl dressesХормонален дисбаланс – той е аларма, че нещо вътрешно не е наред. За съжаление медицината лекува симптома, а не първопричината. Много често тя е свързана с отговора на нашето тяло на стреса. Парадоксът е, че така сме свикнали да живеем с него, че даже не го забелязваме. Когато в ежедневието ти е нормално да си педал, да ядеш на крак, да спиш недостатъчно, това вече се превръща в норма за теб. “Какъв стрес? Та то това ми е животът.” Да, обаче всичко си има цена, въпреки че повечето от нещата в живота ни не носят етикет.

    Замърсяването, токсините и химикалите – те съпътстват съвремието, но не са били факт, когато сме се “пръквали” като биологичен вид. При повечето от нас те претоварват телата ни да се борят с тях. Така се изчерпва енергията, жизнеността и ентусиазма ни. Страда далачният меридиан (дори далакът ни да не дава признаци за това). Той е “майката” на всички енергии – опитва се да ни защити винаги и навсякъде. Сред многото проблеми, които пораждат изчерпването на далачния меридиан е и зачеването и износването на бебето. Енергийната психология предлага възможности за балансиране на енергиите в тялото, но те са свързани с индивидуална работа и няма как да ги опиша тук.

    Много жени искат дете, за да могат да се почувстват повече жени, защото им е трудно да приемат своята женственост. Такава жена може да е бездетна, за да се научи да бъде щастлива и да се приема пълноценно без да има дете, твърди Лиз Бурбо.

    Когато човек се чувства непродуктивен и безполезен дете се зачева трудно – раждането на бебе и създаването на идея, продукт, на нещо съкровено, което произлиза от теб, имат обща основа. Ако се усещаш неспособна да направиш нещо значимо в живота си, те съветвам да попиташ хората около теб, дали те виждат като такава. Често се съдим твърде сурово и “мерим” себе си с различен аршин от този, който ползваме за останалите.

Обърни внимание и анализирай каква беше реакцията на тялото ти към всичко, което прочете. Ако някоя от точките много те е подразнила или ти се е сторила твърде далеч от теб, е добра идея да й обърнеш специално внимание. Твърде вероятно е тя да ти носи посланието, от което имаш нужда в момента.

Вярвам, че когато си решен да извървиш своя път към бебето, всяка крачка ти се отплаща!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък страдам от това, че не успявам да пиша толкова често, колкото ми се иска. Стискам зъби, отдадена на другите си занимания, но едно гласче дълбоко в мен, жадува за думите и преглъща неизказаните сълзи. Принуждавам го да се свие и продължавам нататък, заплесната по многото неща за вършене.

Днес попаднах на текст, който усетих като свой. Споделям го с вас с огромна благодарност. Той е на Сашка Александрова /myvelikoturnovo.com. Не я познавам, но имам чувството, че сме сестри.

Раждането на щастливата жена

Зачетох се скоро в един текст, който обясняваше защо вървят заедно Законът за привличането и Законът за противоположностите. Първия го знам от филма „Тайната”, втория – от часовете по физика, когато учителят със завидно търпение се опитваше да ни научи на нещо.

Явно е успял човекът, защото помня този закон на Нютон – че всяко действие в природата си има противодействие, което му е равно по сила и противоположно по посока. Значи, колкото по-яростно привличам неща, които искам, толкова по-голяма е вероятността да привлека и неща, които не искам. Сянката нараства заедно със светлината.

Но ето и текста, който ме провокира: „Привидно” всичко на тази планета се поддържа в равновесие посредством „Закона за противоположностите” – всяко нещо си има противоположност, чрез която съществува и благодарение на която поддържа равновесие. Животът на индивида, както и този на дадена нация или цяла цивилизация „изглежда” се управлява строго от Закона за противоположностите.”
Стефано Д’Анна, „Школата за богове”

Замислих се за моята противоположност. Не за сянката вътре в мен, с нея вече се разбирам. А за противоположната на мен жена. Тази, която е моята друга посока, моето аз, което не мога да бъда.

Може би тя живее някъде в другия край на света или на съседната улица. Жена, която има само децата си. И нищо друго. Скучната работа я убива всеки ден, парите все не й стигат, сама е и вечно уморена. И често не е щастлива.

1dddb35c2fd265060889761fbe29483eМоже би точно аз съм нейната противоположност според този закон. Аз, която дълго време се борих за деца и се провалих. После дълго време живях с мисълта, че съм половин жена, защото не станах майка. (Понякога още си го мисля). Аз имам всичко, което тя няма – работа, която обичам, вълшебни приятелства, таланти. Умея да пиша, умело боравя с думите, все по-добра съм с фотоапарата. И често не съм щастлива.

Но може би и двете все още сме живи, защото ни има точно такива. Докато тя приспива своите деца, аз трябва да напиша своите книги. За да открия, че майчинството не е само и единствено раждане и отглеждане на деца. А мисия, която, в този земен живот, не е моята. За да разбере тя, че да се жертва за децата си, е нейното призвание. Аз да приема, че думите също са деца, защото и те се раждат, отглеждат и пускат на свобода, за да изживеят своя си живот, точно както става с децата. Тя да спре да се сърди на затвора, в който се е заклещила.

Трудни са тези уроци, особено ако ти си ученикът. И не става бързо, макар да изглежда просто като смяната на един Уиндоус с друг в компютъра.

Сигурно тя ме гледа от другия край на света, или от съседната улица, и завижда на свободата ми, на таланта ми да пиша, на възможността ми да пътувам и да правя каквото поискам, когато поискам. Сигурно плаче, защото не може да опише нито тъгата, нито радостта си с думи, плаче вечер, останала без сили, докато аз… нищо не правя. Сигурна съм, че плаче за себе си, защото и аз плача за себе си, когато видя, че тръгва с децата на разходка, че пуска поредната порция снимки във Фейсбук, когато заедно с тях тръгва в първи клас. Ще плача, когато дойде време за абитуриентския бал и за бялата сватбена рокля… Плачем и двете за неща, които никога няма да преживеем.

Но сме живи и двете. Точно такива и точно сега. И сме незаменими една за друга. Тя без мен не може да отгледа децата си, аз без нея не мога да напиша книгата, за която мечтая.

Ако една от нас стъпи на криво, цялата Вселена се размества и двете ни боли. За да съществува равновесието, сме нужни и двете. И сме ценни, безценни сме даже – за нас, за планетата Земя, за Вселената, за Бог. Двете половини на една цялостна жена. И, когато някой ден (а това със сигурност ще стане), двете се срещнем (или може би вече сме се срещнали), когато се слеем в клетките си, ще се роди ЩАСТЛИВАТА ЖЕНА. Тази, която и двете си мислим, че не сме, че никога няма да сме, защото липсващата половина зверски боли. Но Законът за привличането е толкова мощен… И неизбежен.

Ако сега пишех роман, тук щеше да е моментът за добрия обрат, който винаги започва с изречението: И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО… Началото на нова глава в живота на моята щастлива героиня.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък често си мисля за това как мечтата за бебе за мнозина от нас неусетно се превръща в битката за бебе. Водим я с всякакви средства и когато говорим за цената й, обикновено става дума за финансови измерения. Пресмятаме, премисляме и кроим планове, за да успеем да я платим. Рядко обаче си позволяваме да “калкулираме” емоционалните, професионалните и дори социалните аспекти на битката. Предпочитаме да не го правим, защото прозренията, до които ще достигнем, само ще ни потиснат.

Колкото по-бързо дойде успехът, толкова по-малки ще са пораженията и жертвите, паднали в боя.

Моята гледна точка е, че от нас зависи, дали ще гледаме на пътя към бебето като на битка, целяща победа или като на пътуване към себе си и разгръщане на потенциала си. Ние решаваме дали бебето е цел, която е нужно да се отвоюва, или подарък, който ни чака накрая на пътуването. Какво искаме от него – да ни върне живота обратно с появата си или обратното – да дойде чрез нас, за да върви по своя път? Разбирате ли колко тежко и отговорно е да бъдеш единствен смисъл за някого? Вярвам, че най-голямата проява на любов, е да не натоварваме с това децата си. Нека сме достатъчно осъзнати, за да имаме своите други цели, докато вървим към тях. Нека сме благодарни за това, което вече имаме в живота си, нека му се радваме и да го ценим. В противен случай отваряме такава дупка в сърцата си, че когато гушнем децата си, можем да сме токсични за тях.

Нужно е да помним, че ролята им не е да пълнят нас, а да градят себе си. В противен случай те губят енергията си и не могат да изразят потенциала си. Нашето задължение пък е да бъдем пълни преди те да дойдат в света ни, за да сме в състояние да им дадем корени и криле. Иначе бихме отнели способността им да летят.

Както казва Петър Дънов, “Докато човек има светлина в ума си, топлина в сърцето си и сила в тялото си, той всякога може да има успех в работите си”.

un-child-rightsКак да останем пълни?
Ами като за начало можем да се радваме на успехите на приятелите си като на свой успех. Да гушкаме децата им, да се усмихваме на чуждите.

После да се грижим за щастието си. “Кажеш ли, че си нещастен, това подразбира погребение. Ти погребваш нещо в себе си!”, проповядва Учителят.

Да бъдем в добро разположение на духа и да случваме другите неща в живота си. Така се предпазваме в тоталната фиксация, че колко можем и струваме, зависи от това дали сме станали родители. Бебето не е и никога няма да бъде критерий за ценността ни. Ако го натоварваме с тази функция, буквално сами саботираме възможността да живеем пълноценно.

Да оценим човека до нас. Да го погледнем с очи, пълни със светлина, да видим в него любимия, избора на сърцето ни, този, до който сме избрали да вървим. Това дали е татко/майка или не няма отношение и към неговата ценност като човешко същество.

Да приемем, че животът продължава и ако имаме решението да бъдем родители, ще станем такива, стига истински да се отворим за възможностите. Без увереност в това, към което се стремим, няма успех.

Аз вярвам във вас и в себе си!  Благодарна съм, че имаме силите да минем през всичко това. Иначе просто нямаше да ни се случва.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Всяко семейство, жадуващо за рожба, поне веднъж е палило свещичка за това. Мнозина от нас са молили за своето чудо и на Свети Мина, чийто празник почитаме днес – 11 ноември. Известният чудотворец се смята за покровител на семейството и закрилник на сираците, бездомните и на жените. На този ден те се молят пред иконата му за здраве на децата си, както и за радост и благополучие на своя дом. Той е почитан и като патрон на всички народни лечители, знахари, воини, както и пазител на хората, поели на дълъг път.

Традиционно от полунощ преди празника стотици семейства, които се молят за благодатта да родят своя рожба, се стичат в манастира Св. Мина край София, за да посетят чудотворната икона. Някои от тях носят в църквата детски дрешки, водени от надеждата, че така скоро и в техния дом ще се чуе детски смях. После се връщат в манастира с пълни с обич сърца, за да кръстят дечицата си. Отците свидетелстват, че през годините, благодарение на тази вяра, са се случили много чудеса.

Честит празник на всички, които носят силата на вярата в себе си и се борят за рожбите си! Нека да благодарим за всичко хубаво, което имаме в живота си и за любовта, с която са пълни сърцата ни. Моля Св. Мина да чуе молитвите, успокои сълзите и сбъдне мечтите ни. Амин!

Весел празник и на всички, които се казват Виктор, Виктория, Минчо, Минка, Мина. Нека да са честити имената ви и да бъдат споменавани с добро!

548f1c20cb62fСпоред легендите Обрадовският манастир “Св. Великомъченик Мина” е основан през късно-римската епоха. През 11 в. на това място е имало голям манастирски комплекс с 40 параклиса, множество манастирски сгради и духовно училище. През Средновековието манастира е част от Софийската Мала Света Гора – пръстен от манастири около днешната ни столица. Кръстоносните походи и османските нашествия постепенно заличават напълно следите на Светата обител, но споменът за манастира на името на светеца-воин Мина остава в легендите. При прокопаването на коритото на река Владайска са открити основи на сгради, а по-късно водата дълго време е носила керемиди, камъни и тухли.

През 1927г. селяни случайно се натъкват на останки от древния манастир и в периода 1942 — 1945г. Обрадовската обител е възстановена в сегашния си вид. Тогава е издигната днешната манастирска църква, а малко по-късно са построени няколко параклиса. Чудотворната икона, пред която вярващите понякога чакат с часове, за да успеят да я докоснат, е нарисувана от руски художник през 50-е години на миналия век. Светецът му се явил насън и му казал в коя обител да занесе иконата. И до ден днешен молещите се изправят пред нея с натежало сърце и се връщат след това с дарове и с благодарност.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Забрави за миг за обезсърчаващите диагнози, изследванията с плашещи показатели и усещането, че сякаш се въртиш в омагьосан кръг. Свържи се с онази здрава част от теб, която носи мъдростта. Ти имаш вътрешните устои, които са неподатливи на външни заблуди, имаш усещане за себе си и за нещата в твоя живот, което не може да те подведи. Дали ще го наричаш интуиция, предчувствие или ще е прост трепет, които те води към правилните за теб неща, няма значение. Усети за себе си – ти вярваш ли, че ще имаш бебе? Ако отговорът е “да”, тогава просто го приеми за факт и избери твърдо да застанеш зад това. Когато назрее момента, ще гушнеш твоето бебе и това е сигурно!

На това малко гласче, което в момента вероятно ти нашепва, че си на път да се вкараш в поредната самозаблуда, му обясни, че ти избираш най-после твърдо и категорично да застанеш на своя страна и да отстояваш решението си да бъдеш майка.

Трябват ти доказателства? Огледай се и наистина виж колко много хора около теб гушкат децата си. Вероятно и ти  знаеш поне една невероятна история за жена, която в живота си многократно е чувала мрачните прогнози, че няма да може да роди бебе и ги е опровергала. Щом тя е успяла, можеш и ти! Още повече, че погледнато реално, едва ли нещата изглеждат чак толкова трагично в собственото ти портфолио от репродуктивни предизвикателства.

Помисли! Пред теб има толкова много възможности! Просто си дай право да ги видиш: Можеш с малки промени в начина на живот, хранене и движение да подобриш значително състоянието на цялото си тяло и на репродуктивната си система. Има изобилие от храни и добавки, които вършат чудеса за физиологичните процеси в него, както и за хормоналния баланс. Знае се вече толкова много за енергийните практики, за самомасажите, медитациите и визуализациите и за влиянието им върху нашето тяло, емоции и нагласи. Медицината случва чудеса – жени с четвърт яйчник произвеждат яйцеклетки, има донори, стимулации, манипулации, операции и процедури, благодарение, на които се раждат хиляди деца. Сигурно и ти като мен познаваш (или си чувала) поне за 2-3 семейства, които са щастливи да отглеждат СВОИТЕ деца, родени от друг биологичен родител…

Понякога е достатъчно просто да се наместят няколко парченца вътре в нас, за да можем да излекуваме травмите, да освободим блокажите и да стъпим на собствените си крака. Друг път, процесът се оказва по-сложен и тежичък за преминаване. Цената – да бъдеш сам автор на живота си, а не продукт на нечие чуждо разбиране кой си ти, си струва. Знаете ли колко често зад простичкото и човешко “искам бебе” започват да се появяват желания, мечти и копнежи, които са свързани със съвсем други области на живота ни.

С колкото повече жени работя, толкова повече нараства убедеността ми, че бебетата си знаят работата! През това, че не идват в живота ни в момента, в който ги поискаме,  наистина минава нашият път към по-добрите ни версии. Да се вгледаме в себе си, да си поизчистим бакийките, да се опознаем, да осъществим стремежите си и като сме наясно кои сме и какви сме и от кого сме придружени, да посрещнем децата си. Само тогава бихме могли да ги подкрепяме и да им помагаме да разцъфтят, вървейки по своя път без да се проектираме върху тях или да се опитваме да се осъществяваме чрез тях. Те не са ни нито продължения, нито копия, нито длъжници. Те са черешката върху тортата, която обаче първо ние трябва да забъркаме, изпечем и глазираме. Твоята черешка идва към теб. Спри да се притесняваш за това, а се погрижи за тортата!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

“Безплодие” – ако имах право да изтрия само една дума от речника, щеше да е тази! Настръхвам когато я чуя! Мозъкът ми завира и всеки път едва се въздържам да не изкрещя: “Как можеш да кажеш на жена/мъж/двойка, че е безплодна само защото има затруднения в това да има деца?!” Безплоден означава не дава плодове, т.е. нищо не създава. Може ли някой с ръка на сърцето да каже, че Опра Уинфри, Хелън Мирън и Ким Катрал не са създали нищо? Има още десетки, стотици, хиляди като тях – хора с талант и мисия, с награди и постижения или просто такива, които с любовта и широките си сърца правят света по-добро място. Изобщо не коментираме дали те са искали свои деца и не са ги имали или са избрали, че е по-добре да не стават родители – това няма значение.

oprah-ancestry-b1Опра Уинфри споделя: “Ако имах деца, те щяха да ме мразят. Децата ми винаги щяха да бъдат на второ място в живота ми, след моята кариера.”  Според мен прозрението й е достойно за уважение. Тя не само е оставила след себе си плодове, но е променила съдби. Шоуто й спечели няколко награди Еми и се счита за най-успешното ток-шоу в историята на телевизията, другите й постижения изобщо няма да изреждам…

ashley-judd-2005-1800Ашли Джъд, номинирана два пъти за Златен глобус заявява: “Избрала съм да нямам собствени деца, защото по света има достатъчно много сираци и изоставени деца, които се нуждаят от любов, внимание, време и грижи. Защо трябва да “произвеждам” биологични деца, когато мога да посветя тези ресурси и енергията си на децата, които нямат родители?” 

Изброяването може да продължи. Спирам до тук обаче, за да подчертая, че дали си родител или не, не те прави повече или по-малко човек. Всички ние сме ценни, заради това, което сме, което носим в себе си и можем да дадем на света.

Всяка казана дума, всяка протегната за подкрепа ръка, всеки поглед, пълен с разбиране и любов са даване. Те са плод и дар! След като идват чрез сърцето и тялото ни, как можем да сме безплодни?!

“Няма нищо добро или лошо, само мисълта ни го прави такова” е написал великият Шекспир. Знам, че е трудно да намериш различна гледна точка, когато си изправен пред трудност и имаш чувството, че светът ти ще се срути, знам и обаче, че да опитаме, е единственият ни шанс да продължим напред без злоба и ненавист.

Бебето се бави? Какво мога да направя, докато вървя към него? Да съм гневна и сърдита или да се опитам да дам най-доброто от себе си и да вярвам, че натрупаните по пътя опит, знания и осъзнавания ще ме направят по-добра майка? Да се разстройвам всеки път като някой около мен забременее или да виждам в това потвърждение, че бебета се случват всеки ден и следователно и аз имам шанс? Да обвинявам съдбата: “защо точно на мен ми го сервира това?” или да търся уроците в неприятната случка? Да отлагам живота си, докато стане бебето или да си сменя гадната работа веднага, да пътувам, въпреки че ще пропусна прегледа и да живея истински днес? Кой изобщо може да ми гарантира, че бъда по-спокойна, по-усмихната и по-щастлива утре, когато имам бебе?

Имаме днес, за да дадем плодове и да оставим следи! Това не означава непременно да се разпишем в историята, може просто да погалим нечие сърце…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Иска ли ти се понякога да можеш да изключиш главата си? Ей така, да й натиснеш копчето на позиция off и всички мисли, тревоги, страхове да изчезнат? Толкова хора го правят – едни се приспиват с хапчета, други се напиват до безпаметност, трети са дружки с наркотици и опиати… Получаваш като екстра самоунищожение. Пристрастените твърдят, че е толкова хубаво там – отвъд, че нямат желание да се връщат.

Има и полезни начини да се изключиш – секс, медитация, катерене до някой връх. Вие сигурно ще добавите още. Проблемът е, че нищо не трае вечно. Е, четох за някаква Лиз от Сиатъл, която попаднала в спешното след 3-часов оргазъм, ама нещо не мога да си го представя докрай пък и не е било голям кеф след един момент, доколкото разбирам.

Защо ви ги говоря тези неща ли? Ами пак заради онази статистика, че че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Това правело 45 000 негативни мисли на ден! И то в един нормален ден. Какво остава за случаите, когато имаш някакъв проблем – някой е болен, загубил си работата си, връзката ти се руши или си гушнал огромна папка с изследвания и епикризи с прозрението, че да станеш родител май няма да е лесно като при птичките и пчеличките.

От всички страни ни повтарят, че нашите мисли и чувства творят заедно чрез закона за привличането нашата реалност. Получаваме това, което сме си “поръчали” чрез тях. Та какво си мислиш в момента? Какво говориш на себе си? Излиза, че шансът да е нещо хубаво е 20%. Самозакопаваме се дружно значи…

Ако някой, който обичаме има проблем, бихме ли му казали: “лоша работа, не знам как ще се справиш?”. Едва ли! Бихме го окуражили и мъдрували за изход, вместо да се тюхкаме. Тогава защо не го правим за нас самите – най-ценното, което имаме?

Мислила ли си си нещо подобно – С тези тръби/яйчници/матка, ще е трудно да забременея! Как може да се случи на мен? Тялото ми е толкова глупаво. Дефектна съм! Не ми е писано да съм майка! Всички раждат само аз не мога! Ще се справя ли? Ще бъда ли добра майка? Мога ли наистина да отгледам дете? Защо му е на партньорът ми да е с мен като не мога да му дам бебе?

А мислиш ли си го още? Освен, че тези негативни мисли те карат да се чувстваш като затворена в капан, няма и как да помогнат. И тук не говорим за това да си промиваме мозъците и да се самозаблуждаваме, че всичко е цветя и рози. Проблемът е, че като сеем ветрове, ще пожънем бури, като виждаме само магарешки бодили навсякъде по пътя няма как да носим букет от рози накрая.

Мислите, емоциите и телата ни са свързани и колкото повече си повтаряме, че нещо е трудно, толкова повече се затяга примката. Това е все едно да включиш колата си на задна скорост и да искаш да изпревариш някой пред теб.

Изходът? Да намерим своя начин да елиминираме негативните мисли.

Да се застъпим за себе си – нека да си говорим така, все едно говорим на най-добрия си приятел – с обич, с подкрепа и с вяра, че струваме много и заслужаваме най-доброто.

Да бъдем осъзнати – за подводните камъни, които си залагаме неусетно всеки път като се гневим, като се самосъжаляваме и се чувстваме жертва на обстоятелствата.

Да вярваме, че мечтата ни е възможна – представяте ли си къде щяхме да сме, ако някой преди нас не беше си наумил, че можем да се чуваме, дори когато сме на хиляди километри, че можем да сме свързани в мрежа, дори да сме на различни континенти, че можем да стигнем звездите?  Моите мечти не са толкова невероятни. А вашите?

Да се заобиколим с хора, които ни подкрепят в начинанието- наша е властта да определяме с кого и колко ще общуваме. Казват, че нашите постижения са средностатистическото от сбора на тези на петимата души, с които прекарваме най-много време. Неусетно заприличваме на средата си, така че с чиста съвест можем да дадем червен картон на мрънкащите, недоволни и песимистично настроените хора. Няма как да променим мирогледа им, но можем да изберем дали да станем като тях.

Да работим с хора, с които сме от една порода – дали говорим за колегите в офиса или за нашия лекар, за да бъдем добър екип е важно да гледаме в една посока и да вярваме, че резултатът, към който се стремим, е постижим. Може би сте избрали най-добрият специалист, но, ако не се чувствате подкрепени и разбрани от него, ако усещате колебание и не можете да му се доверите изцяло, вероятно това не е вашият човек.

Да бъдем благодарни – за възможностите, за всичко, което сме и което имаме, за уроците, които научаваме. Винаги има нещо хубаво – и в мъката, и в загубата и в най-тежките мигове. Те ни карат да променяме себе си. Често от дистанцията на времето най-големите ни врагове се оказват наши учители. В крайна сметка нищо не си отива, докато не ни научи на това, което трябва да знаем.

От нас зависи. Както казва Далай Лама – “Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това значи, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти”. Разбира се, можеш да вярваш и в обратното – че си Марко Тотев и все на теб ти се случват гадни неща. От теб зависи – и какви ще се мислите ти, и резултатът. Другото са извинения.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

“Защо го правиш? Недей, моето момиче, страхувам се за теб. Помниш предишния път какви бели станаха… Имаш си вече дете. Недей…” Това ми каза свекърва ми преди година, когато й споделих, че сме решили да се борим за второ бебе. Изненада ме и с топлината, и със загрижеността в погледа. Мислеше го.

В последствие чух същото нещо и от други близки, както и от една жена в клиниката. Тя недоумяваше защо, след като си имам вече дете, съм готова да се подложа “на същия ад”. Това беше изразът й, след като ми разказа колко й е писнало да пътува от далеч, да виси безкрайни часове пред вратата на лекаря, да следи овулации, да си мери температурата, да не може да си планира почивката…

Правя го, защото имам мечта – мечта за бебе, която ме е погълнала и която винаги е била част от мен – от дете си представям как съм майка на две деца.

Правя го, защото вярвам, че човек трябва да следва мечтите си, а не да се пуска по течението и да да си повтаря “такъв е животът!”

Правя го, защото знам, че ако питам защо Господ избра точно мен да бъда част от статистиката, ще означава да вляза в ролята на жертва. Избрал е един за едно, друг за друго, мен – за това – да съм всяка десета жена, която има трудности в забременяването .

Правя го, защото съм благодарна за целия път, който съм изминала: За научените по трудния начин уроци – иначе нямаше да ги усвоя! За изплаканите сълзи – заради тях ценя това, което имам! За загубите, които ме научиха да ставам, след като съм паднала и да продължавам, дори когато ми се струва, че съм останала без сърце! За приятелите, които са ме подкрепяли, дори когато са се притеснявали да ме канят на рождените дни на децата си! За любимия, който ме избра, въпреки че му казах, че пътят към бебето вероятно ще е трънлив!

Правя го, защото съм научена, че само като не се отказваш, можеш да бъдеш човека, който е предвидено да си. Другото би било само бледо копие, обвивка на истинската ти същност.

Правя го, защото нито страхът от провал, нито страхът от успех, са силни колкото копнежа ми да бъда майка.

Правя го, защото искам да предам нататък любовта и живота и да им дам най-доброто от себе си. Копнея за това, а не се нуждая от него. Ако се нуждаех спешно и отчаяно, щеше да ме води страх, а не любов…

Знам, че бебето ще дойде в прегръдките ми, когато моментът назрее. Същото важи и за вашите. Пиша всички тези неща, за да кажа на себе си и на вас, че има смисъл – и в болката, и в разочарованието, и в търпението. Трудно е, когато вървиш към съкровената си мечта, каквато и да е тя. Ако беше лесно достижима, нямаше да можем да я оценим.

Това, в което вярвам е, че за мечтите трябва да се говори – открито и честно, защото така им даваме сила и енергия. Да вървиш по пътя към своето бебе дълго и упорито, не те прави нито дефектен, нито втора категория човек. Напротив – ти отстояваш правото си да даваш любов и грижа с постоянство и усилия, достойни за уважение. Ти си на пътя си!

Ако искаш нещо да ти се случи, подкрепи някой друг в преследването на неговата мечта – дай му рамо, на което да се облегне, приятелско сърце, на което да се довери, знания и време.

Уверена съм, че големият смисъл на пътуването към мечтата е да предадеш нататък наученото и да преодолееш страховете си. Поклон пред всички вас, които го правите!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Скоро отговарях на “страшния” въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. “Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…”. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? “Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?”, пояснявам.  Отговорите варират от “Амиии, добре, предполагам”, до “Не знам. Предполагам добре”. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена