Tag Archives: психологическа подкрепа

58 393 бебетата са родени у нас през 2021 г – попадайки на статистиката си пожелах всички те да са плод на истинска любов и на осъзнато решение животът да бъде продължен за благото на всички замесени. Зачудих се и каква ли част от мъниците са дълго чакани, трудно заченати, горещо измолени? Колко ли години на безплодни усилия, попарени надежди и отчаяние са предшествали появата на някои от тях? Надявам се и вярвам, че все повече жени, мечтаещи за своето бебе, се чувстват добре подкрепени и че стигмата на безплодието отпуска хватката си, заедно с всяка дума, изречена с любов и с всяка откровено споделена история.

С времето и с професионалния си опит като психотерапевт, започнах да „надушвам“ приближаването на бебето и да усещам магията на онзи миг, в който жената е „пристигнала“ на мястото на жадуваната среща.

Случва се тогава, когато тя осъзнае, че бебето не може да бъде самоцел, нито трофей. То не е награда, осмисляща съществуването, нито завоевание. Пътят към него не е наказание, нито битка, а е израстване.

Ако се въоръжиш и тръгнеш на война срещу обстоятелствата, за да го получиш на всяка цена, то намира начин да ти се изплъзва, докато не свалиш бронята и не оголиш сърцето. Тогава заравяш томахавката и там в пепелището на сълзите намираш новото себе си – пречистено и обновено, готово да разпери крилете на ПРИЕМАНЕТО и да осъзнае силата си.

Пазя в сърцето си образите на десетки жени, които съм срещнала по пътя им към бебето. Понякога съм крачила до тях до деня, в който получа снимката на новопоявилото се, сбръчкано и зачервено парченце копнеж, поело първия си дъх…

Често срещата започва с дълъг разказ за перипетии, друг път – с усмивка, последвана от въздишка и рукнали сълзи, изненадани, че вместо преглътнати,  са пуснати на свобода.

 Разказите, са разнолики, но и поразяващо подобни, родени в една и съща болка, застинали в тъга и безсилие, гняв и обида…

„Имам чувството, че всички около мен са бременни – приятелките ми, роднините, жените по улицата… Всички, даже и онези, които не са имали такова намерение! Само аз правя какво ли не от години и нищо!“ – думите са изречени на един дъх, а после обикновено следва притеснението как ли ми звучи това, дали ще реша, че собственичката им е завистлива и злобна…

Понякога фактологията е смразяваща: „След три месеца пак ще направим трансфер, каза докторът след втория спонтанен аборт. Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза“.

Или: „Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“. Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория? Отговаря: „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?, търси тя потвърждение, че самоунищожителният й избор е единственият възможен.

Дали? Възможно ли е по-добре да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, предприето в името на това просто да правим нещо, е също толкова безсмислено, колкото бездействието. Може би е време да излезем от автопилота на поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“ и да си помислим какво ни дава и взима тази концепция, предавана от поколения? После да си припомним, че имаме глави на раменете, разполагаме и с интуиция, за да разпознаваме и следваме вярното за нас самите. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, обикновено е измамно. За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо, да интегрираме опита, да начертаем план за следващите стъпки. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Признаваме ли си ги? Позволяваме ли си ги?

Пълната загуба на контрол може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва гнева. Той пък носи енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането.

Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че родителите са ни учили на обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

Потърсете загнездилите се дълбоко убеждения (страхове и вярвания), които саботират намерението да станете родители. Виждам и през себе си и през клиентите си, че когато иска бебе, освен да прави нужното, за да го постигне, е добре човек да спре, да се ослуша, да се огледа, ама не навън, а навътре в себе си. Полезно е да си даде сметка кой е и къде е? От какво се страхува? За какво се бори? Чувства ли се удовлетворен? Добре ли е придружен? И най- вече – защо му е това бебе? Дали ще трябва да му осмисля живота или ще дойде чрез него, за да живее собствения си живот?

Понякога от бебетата се очакват невъзможни неща – да ни направят щастливи, да излекуват наранените ни сърца, да преборят липсата на здрава самооценка и самочувствие, да ни спасят от работата, която не харесваме, да накарат мъжа до нас да ни обича, да ни направят значими в собствените ни очи…

Да продължавам ли или се намерихте? Да, сигурно има и бебета, които се инатят и не идват, играят си на жмичка с нас, колкото да се уверят, че много и силно ги искаме. Повечето обаче са такива, които чакат –ние, родителите, които са си избрали, да стигнем до кондицията, в която сме им нужни, за да можем да бъдем, както казва Халил Джубран „лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват”…

Но нека да се върнем на ПРИЕМАНЕТО, че пътят към бебето е път към себе си  – то е лечебно, защото ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни прави на разположение за нас самите. Тогава се отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за после. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабнете, забогатеете, завършите ремонта и т.н.,  а сега!

Колкото по-абсурдно ни се струва всичко това, толкова по-наложително е да сменим досегашната стратегия и да отворим нова страница.  Понякога тя предполага да ревнем с пълен глас, да се запишем на бокс и да проведем разговора, който отдавна отлагаме. Друг път – да си позволим да се погрижим за себе си – за душата, тялото, партньорството и живота си, за да ги имаме и когато бебето дойде.

Силни са и онези моменти, в които си спомняме, че да спреш, също е  действие. Паузата помага да сканираме това, което е дълбоко в нас, да осъзнаем къде сме в момента и да се усетим как е за нас да сме на това място. После като въз(приемем) обстановката/ситуацията и получим вътрешна яснота, ще усетим и накъде да вървим.

Попътен вятър ви пожелавам от сърце, а ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, вижте
МЕЧТА ЗА БЕБЕ – ПРАКТИЧЕСКИ ВИДЕО КУРС,  създаден да бъде вашия водач. https://mechtazabebe.com/мечта-за-бебе-практически-курс/

Желая ви сбъдвания!

• Благодаря на списанието за репродуктивно и семейно здраве „Искам бебе“ за поканата да напиша тази статия. Публикувана е в бр.16 на списанието.

Сред най-тежките за мен като терапевт моменти, са сесиите с човек, преживяващ загуба на свой близък. Траурът си има своите фази и специфики (за тях можете да прочетете на стр. 34-37  от книжката По пътя към бебето. ) Носим кръста на своята мъка и стъпка по стъпка се приближаваме към приемането, че след тежката загубата животът продължава. Опитваме се да се адаптираме да го живеем без изгубения близкък. А в идеалния случай получаваме подкрепа и съчувствие от околните, които се стараят да ни помогнат да минем през тежкия период.

Какво се случва обаче, когато жена, копнееща от цялото си сърце да стане майка, загуби плода си? Обикновено почти никой не знае, че се е изправила пред подобно изпитание, а най-близките, които са наясно, започват да се опитват да я откъснат от преживяването на загубата – не й позволяват да е тъжна, обясняват й, че нищо не е станало, че ще имадруго бебе и т.н. Далеч съм от мисълта да препоръчвам на някой да задълбава надолу в дебрите на тъгата и да застива в нея. Изкам обаче дебело да подчертая, че емоцията трябва да бъде зачетена и изживяна, защото психичното има нужда да ‘затвори’ темата процесирайки я, обработвайки я, докато е готово да влезе в приемането, че случилото се е част от Пътя. Понякога е наложително да подкрепим процеса с ритуали (повече вижте в глава IX: Ритуали за сбогуване в По пътя към бебето.

Другата тема, с която се сблъсквам често при загуба на бременност, е нуждата на жените рационално да си обяснят станалото. Умът търси отговори, още повече, че в огромен процент от случаите лекарите не се ангажират с мнение за причините, довели до развръзката. Обикновено стои идеята за естествения подбор, за мъдростта на матката и умението й да се освобождава от плод, който не е здрав. Отвъд това обаче често идват въпроси от типа на: Какво лошо съм направила, че ми се случва това? Защо Господ ме наказва? Къде обърках с грижата за бебето си? Досатъчно внимателна ли бях?Добре ли се храних? Можех ли още да намаля стреса? и т.н.

Ясно е, че никой от нас не е „самосиндикален“ на този свят. Всички сме част от семейни системи, от родове, които си имат своите нерешени конфликти, изключени хора, нарушени йерархии и т.н. Някои неща са се случвали преди поколения и въпреки че не знаем какви са точно, може на нас като наследници да се пада честта да възстановим енергията като платим с личната си загуба. Това, което ни изглежда като несправедливо днес, може да възстановява справедливостта на едно по-високо ниво и в този смисъл ние не сме наказани, а плащаме като част от по-голямото.

От друга страна е важно да знаем какво представлява утробата и как тя запечатва всяка връзка. За да обясня това ще използвам думи на холистичният терапевт Аида Марковска, отпечатани в portal12:

„В женското тяло има енергийна памет, която се крие в утробата. Утробата е пазителят на тази енергийна памет и тя се поставя там от партньорите в интимните връзки. Това са парченца информация, енергия и сила, които матката пази. Всички те преминават в следващите зачатия на жената, така че ако тя е имала много партньори, има вероятност децата й, които се появяват след това, в зрелите си години да бъдат объркани хора, да не могат да намерят мястото си и да се чувстват неразбрани.

Често такива деца застават срещу родителите си и казват, че по нищо не приличат на тях, сякаш не са техни деца. Това е така, защото в тях има енергийна памет от други партньори. Това се случва много често, но женския организъм има механизми, с които се справя с подобни ситуации.

Ако една жена е имала много сексуални връзки, но се влюби силно в настоящия си партньор и иска деца, тя подсъзнателно започва да изчиства тази енергийна памет от матката си чрез силни кръвотечения и аборти, така че все по-малко остава от тази енергийна памет, за да може тя да роди детето си най-близко до енергията на партньора си, с който иска да има деца. Ако обаче липсва такава голяма привързаност и майката се е обърнала със сърцето си към предишен партньор, тогава детето се появява точно с тази енергийна памет – на другите мъже.

В природата това е много добре познато. Хората, които работят с развъждане на расови животни, знаят, че дори да няма съвкупление между женското животно и някой самец, достатъчно е само да стоят едни до други, за да се получи енергиен обмен и следващите поколения получават и част от характеристиките на този самец, който е бил до женската.

Неслучайно всички народи по света високо ценят женската девственост. За рода, в който влиза невестата в деня на сватбата, това е важно, защото е знак, че децата, които ще се родят, ще принадлежат енергийно само на този род и само на нейния съпруг.

Запитана дали, когато в рода има аборти, това е пречка за бъдещите поколения, Аида коментира:

Абортите са често срещани и се считат за елемент от родовата памет, независимо дали са нежелани или са предизвикани нарочно. Не са пречка, но със сигурност влияят върху начина, по който се появяват следващите поколения. Важно е да се знае, че абортът се счита за бременност и се брои като такава в реда на бременностите на всяка жена, че и на всеки мъж, който е създал дете.

Редът, по който идваме в нашите семейства, е много важен и хората не бива да губят осъзнаване за това. Зачатието в родовата система е много важно, то е създаване на човешки индивид и еднакво по значимост на раждането. Зачатието е светлинно явление във всеки род.

Понякога ни се струва, че децата много закъсняват, чакаме ги дълго време. Друг път обратно – идват твърде рано, когато още не сме готови за тях. Щом детето е вече заченато, то е създадено с определена цел и мисия в този род. И тъй като редът в семейството задължително се свързва с мисията, която има всеки един от семейството, трябва да сме наясно каква мисия има човек, появявайки се в рода в определения миг. Появата на члена на рода става в мига, в който родителите му го зачеват.“

По темата могат да се напишат още толкова много неща, а от друга страна – тя е толкова лична и обвързана със специфика, че рискуваме индивидуалното да остане незасегнато. Спирам до тук с надеждата, че ако темата ви е актуална, след прочетеното, още едно мъничко парченце от пъзела на Пътя пред вас е тръгнало да се намества.

През каквото и да минаваме, каквото и да ни коства, нашето преживяване е колкото лично, толкова и свързано с грандиозен баланс, който не можем да прозрем от позицията си тук и сега. Ние сме във времето и то е в нас, отделни сме и сме заедно, със свободна воля и с родова памет. Нека бъдем част от Живота и той да тече през нас по най-добрия начин и за наше най-висше благо – дори в момента да ни изглежда като наказание.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Добре дошли сте да си изтеглите книжката  По пътя към бебето, както и да се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Как помниш всичко това?! Ако направя класация на ситуациите, в които съм изумявала някого, повечето ще съдържат този въпрос. Мога да забравя за какво съм влязла в магазина, но дори аз се учудвам с каква лекота подреждам на файлове в главата си историите на хората, с които работя индивидуална терапия.

Може би, защото ги слушам със сърцето си… Или пък, защото те ги разказват с толкова много емоция – задържана, нагнетена, напластена, изригваща като разклатена бутилка с пенливо вино. Духът на болката излиза, когато срещне някой, достатъчно устойчив, за да понесе вълната й, достатъчно  чувствителен за да усети соления и вкус и по възможност – способен да намаже раната с мехлем.

Понякога хората ми се извиняват, питат как понасям всичко това, дивят се що за професия съм си избрала. После благодарят и си тръгват някак по-леки… Понякога се шегувам, че салфетките са най-тежкият консуматив, друг път, че имам вълшебен паркет, който се храни с тежки чувства. А всъщност се чувствам като детектив, който надушва със сърцето си болката, травмата, задържаната енергия. После вади куфарчето с инструменти и прецизно и безпристрастно разучава „местопрестъплението“, след това някак се качва в машина на времето и се опитва да поправи нещата. Звучи странно написано така, но да, аз вярвам и виждам в работата си, как лекуването на травмите, преминаването отвъд тях и приемането на нещата такива, каквито са, работи като машина на времето. А иначе хората са различни! Ще ползвам един текст от фейсбук профила на Iva Ivanova , станал популярен от публикация на Ваня Гайдарова. Той казва много неща, вярно и красиво:

„Има хора-глухарчета. Крехки и чувствителни. Речеш да въздъхнеш с едно Уффф и те се разпиляват на сто страни.

Има и хора-птички. Стреснати и нервни. Дадеш им зрънца обич, а те клъвнат едно-две и те погледнат с недоверие. С едно око. Плеснеш с ръце от неуместна радост и спонтанно щастие, а те без пера останат, пък литнат. Как го правят с тия оскубани криле? Радичкови пилета някакви.

Има и хора-цифри. Ходещи калкулатори. Вземеш, че натиснеш погрешно копче и им се повреди системата. И трябва да си носиш постоянно в джоба зарядно, щото в най-неподходящия момент им спира тока. Гаснат внезапно. Като изгорели крушки.

Има хора-рибарско столче. Удобни. Заемат малко място и служат вярно години наред, но изведнъж им се къса платното и падаш по задник в гьола.

Има хора-паяци. Оплетат ти хамак и го вържат между два бора. Уж те люлеят приспивно, а те изсмукват, докато не се превърнеш от люспа на нещо.

Има хора-дъги. Цветни, ефимерни и вкусни като захарен памук от панаирджийска сергия, сиреч лапаш нещо, а гълташ нищо.

Но има и хора-знаци. Появяват се рядко. Вероятно веднъж в живота, а може би два или три. Напоследък често си мисля за тях. Дали не съм пропуснала някого, защото трудни за разпознаване са те.

Хората-знаци се появяват внезапно и най-често, когато си седнал на душевен тротоар, а краката ти висят в бездна. Разчитането на хората-знаци е трудно и не ти дават втора възможност. Или ги разчиташ, или се качваш отново на сала и гребеш срещу течението.

Как се разпознават хората-знаци? Ми все едно нещо ти прави трапанация на черепа и ти налива с фуния древен и мъдър планктон. Няма да проговорите санскрит, нито внезапно ще съзрете Андромеда с просто око във вселенската чорба.

Просто трябва да сте готови за тях. Те знаят кога да приседнат на онзи душевен тротоар. Как? Не зная.“

Вероятно всеки от нас носи проявление на споменатите видове в себе си и показва ту тази, ту онази част… Тук и сега обаче, аз благодаря в сърцето си на хората-знаци, които съм срещнала по пътя си. Много са, разнопосочни са,  понякога дори са сред клиентите ми – тези със задържаната болка, но винаги са били точните за мен! Благодаря! И нека има още и още от вас. Душевен тротоар дал Господ!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

И след три месеца пак ще направим трансфер каза докторът след втория спонтанен аборт. „Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза. 

Думите са на жена, която в момента се бори да възстанови психическата си устойчивост и да си вземе живота в ръце. Трудно е да се върнеш към усещането за смисъл, след като си го вложил изцяло в това какъв ще бъде резултатът от твое действие – дали ще донесе успех или ще ти попари надеждата.

„Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“, казва тя. Погледът е сведен, раменете прегърбени, апатична и вяла е… Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория… Не връщам миналото от любопитство. Знам, че да се потопи в детайлите от събитието и да разпознае емоциите, ще отприщи бента и ще я доближи към катарзиса. „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?“, отговаря ми сухо тя.

Дали? Никога не съм предполагала, че ще пиша статия за умението да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете/ да постигне мечта. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, в името на това да правим нещо, е също толкова безсмислено както бездействието. Нищо, че знаеш поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“. Излез от командата автопилот и си помисли какво ти дава/взима тази концепция, предавана от поколения. После си припомни, че имаш глава на раменете, за да разпознаваш и следваш вярното за теб в ситуацията. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, понякога е ИЗМАМНО. Ако днес аз пиша цял ден и цяла нощ, утре пак и пак, може и да имам задоволството, че най-после нуждата да пълня сайта си е под контрол, но рискувам да рухна от умора, да допускам грешки, да пиша безсмислици… За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Можем ли да ги формулираме? Признаваме ли си ги? ПОЗВОЛЯВАМЕ ли си ги?

Пълната ЗАГУБА на КОНТРОЛ може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва ГНЯВ/ЯРОСТ. Те пък носят енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането. Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че мама е казвала обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

ПРИЕМАНЕТО (моля да не се бърка с примирение) е лечебно. То ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни връща силата и влиянието, отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за ПОСЛЕ. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабна, завърша ремонта… Сега!

Колкото по-абсурдно ти се струва, толкова по наложително е да се измъкнеш за косата  и да предприемеш стъпката, от която се нуждаеш. Оставам на теб да решиш дали тя е да ревнеш с всички сили, да се запишеш на бокс или да проведеш разговора, който отдавна отлагаш. В същото време не забравяй, че паузата също е действие. Тя е умението да спреш, да сканираш това, което е в душичката ти и да осъзнаеш къде си в момента. После като въз(приемеш) обстановката/ситуацията, ще усетиш накъде да вървиш.

Стискам ти палци да нацелиш своята пътечка и да върнеш себе си на себе си. Ако пък имаш нужда от поглед отстрани и подкрепа, можеш да ме откриеш чрез  Facebook страницата на блога или чрез контактната форма на сайта. Благодаря, че прочете! В случай, че ти идва отвътре, предай нататък:)

ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ са вашето място, ако ви е познато чувството, че:

– плановете се обръщат с главата надолу и животът ви засмуква като микроб в реклама за препарат
– ви идва да викате/удряте/плачете с глас и ако малко свалите гарда, сякаш няма да можете да се съберете дни наред
– напук на всичката литература за позитивно мислене, която сте изчели, прогнозите в главата ви за „утре“ често ви сковават и плашат
– всички вървят напред, а вие аха да се прекрачите и се оказвате залепени за поредното препятствие?
– циклите в едни и същи истории и преживявания и въпреки че актьорите се сменят, пиесата в живота ви остава същата
– балансът е химера и ако нещо е наред, друго се обърква

Ако отговаряте с „да“ на някои от тези въпроси и това започва да ви писва, дошло е време за ПРОМЯНА. И за да не стане работата като с онази диета, дето все започваме от утре, ви предлагам да действаме организирано и заедно. Как?
Каня ви на ежеседмични, четвъртъчни ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ

В съвременния свят обикновено живеем и взимаме решения през ума и главата, пренебрегвайки силата на интуицията си и гласа на тялото си. Това силно ни ограничава и подменя целите и ценностите ни. Тези срещи са покана чрез преживяването да засилим вътрешната връзка със себе си и да заживеем през истинския си потенциал и същинската си мъдрост.

ЖЕНСКИ СРЕЩИ ЗА ПОДКРЕПА И МЕДИТАЦИЯ са подходящи за жени, които:
– съзнават, че е тяхна отговорност да се погрижат за себе си;
– минават през трудности, кризи и предизвикателства в живота си, но искат да си върнат лекотата и радостта;
– учат се да отстояват себе си и границите си, но и да бъдат гъвкави и приемащи;
– са готови да свалят маските, да излязат от заучените роли и се върнат към себе си и да бъдат автентични и цялостни;
– поемат отговорността за своето щастие и не искат да се извиняват с обстоятелствата и да чакат да са щастливи, когато постигнат еди-какво-си;
– вярват, че не е нужно тотално да изпушиш, за да вземеш мерки за психичното си здраве и духовно равновесие.

Какво правим?

– Работим за нашето по-добро ДНЕС като отработваме травмите и се помиряваме с ВЧЕРА (миналото), овладяваме страховете, притесненията и недоверието, свързани с УТРЕ (бъдещето).
– Използваме силата на медитацията, хипнозата, енергийната психология, позитивната психотерапия и разнообразни техники и подходи за работа в група.

– Овобождаваме блокажите и ще се пълним със светлина и любов.

– Позволяваме на нашата вродена вътрешна мъдрост да се разгърне и да ни насочва по пътя ни.

– Споделяме себе си (всяка доколкото и когато прецени) и се лекуваме и подкрепяме в нашата зедност.

Защо в група?

Защото подобни формати функционират успешно по света (по-малко и у нас) и са доказали своята ефективност в областта на психологическата превенция и работата с вече съществуващи проблеми.
Защото заедно имаме повече сили да случваме чудесата си.
Защото енергията в групата е начин да си помогнем една на друга, без да се ощетяваме взаимно.
Защото, разпознавайки се в другите, учим за себе си и се променяме.

КОГА?

Всеки четвъртък от 19:00-20:30 часа

КЪДЕ?

София, бул.“Княгиня Мария Луиза“, №32, ет. 1, Студио АЙЯ

Всяка от срещите е самостоятелна и завършена сама по себе си, но тези, които се провеждат в рамките на един месец, са замислени така, че да се подсилват взаимно и да увеличават ефекта си.
Затова получавате месечна карта за 4 посещения на ПРОМОЦИОНАЛНА цена от 60 лв.
Цена на едно посещение: 19 лв.
Комбиниран билет за 2 приятелки за едно посещение: 28 лв.

Работи се при пълна конфиденциалност в малка група, защото държа на индивидуалния подход и внимание.

Групите са терапевтични, местата са ОГРАНИЧЕНИ и е нужно предварително записване на лично съобщение, имейл на elena@mechtazabebe.com или на тел: 0899 84 50 21.

ВНИМАНИЕ – Актуалните седмични теми можете да следите в събитието: https://www.facebook.com/events/2444918942498981

Водещ: Елена Димитрова–Ангелова

Елена е магистър-психолог по Обща психология в СУ „Св. Климент Охридски“, завършила е обучения по Хипноза и Хипнотерапия към БАХХ и по метода на Фред Гало по Усъвършенствана енергийна психология (Advanced Energy Psychology – EDxTM), съчетаващ приложната кинезиология, работата с биоенергийната система и работата със съзнанието и подсъзнанието. Използва иновативната психотерапия EMDR – Десенситизация и Повторна Преработка на Информация посредством Движение на Очите и подходите на Позитивната Психотерапия.
Сертифицирана е като треньор и консултант по личностно развитие, както и за провеждане на първична терапия за лекуване на детски травми (Primal therapy – Dr. Arthur Janov). Създател е на сайт за подкрепа и помощ на двойки с репродуктивни проблеми https://mechtazabebe.com/, водещ е на тренинги и семинари. Често гостува като специалист в радио и ТВ предавания по теми, свързани с личното развитие и самоусъвършенстването, взаимоотношенията, родителството, партньорството, отглеждането на здрави и щастливи деца, трудното зачеване.

Тази снимка идва при мен под една или друга форма няколко пъти. Не съм я публикувала до сега, защото предпочитам да забравя операциите, инжекциите, болката, през която съм преминала. Не смятах, че и вие, които ще прочетете това, имате нужда от напомняне за тях, ако вече сте ги преживели. Съвсем излишно е пък да се стряскате, ако тепърва ви предстоят медицински процедури, свързани със зачеването.

Преди няколко дни моя приятелка ми сподели, че за нея е странно, че никога не съм й говорила за физическата болка, която обикновено съпътства тежкия път към бебето. Дадох си сметка, че тя е нещо, което аз се опитвам да избутам от съзнанието си – да я забравя, да не я признавам дори. Като човек, занимаващ се с психология, осъзнавам, че се опитвам да избягам от нея и да отрека правото на тялото си да страда и да му ЗАБРАНЯ да се страхува. Само че то има собствен глас, който моето „мъжество“ не може да заглуши. Вашето вероятно също не би могло, а и не би трябвало.

Публикувам снимката на малката Анджела днес, за да напомня отново на вас и на себе си, че имаме тяло, ум и емоции, които действат в симбиоза. Нужно е да познаваме, признаваме и зачитаме преживяванията и на трите, ако искаме да се подкрепим максимално по пътя към бебето. Следващата крачка е да се опитаме да отработим натрупаните в тях травми, за да не ни спъват и саботират, докато вървим към него. В противен случай сме като лодка, която се опитва да плава към своята цел със спусната котва – винаги ще стигаме само до там, до където ни позволява въжето на собствените ни страхове и ограничения!

По отношение на снимката, както пише manager.bg, „фотографията е публикувана във Facebook от Sher Institute – една от най-големите клиники за изкуствено оплождане в САЩ, – след като майката на детето, Анджела, най-накрая успява да забременее за втори път след тежка терапия, продължила година и половина.

Sher Institute пишат: „Уау, каква снимка! Благодарим на Анджела, която показа какво значи истинската любов, вложена в създаването на това прекрасно малко момиче.”

Фотографията е споделена хиляди пъти, а под нея родители от цял свят разказват историите си за опитите да заченат дете, което да е биологично свързано с тях.

Според д-р Молина Даял, лекар на Анджела, без дори да показва медикаментите, необходими за успешно оплождане, изображението успява да илюстрира физическите и емоционалните трудности, преживени от хората, които не са имали друг избор освен ин витро терапията.   

„Спринцовките бяха лесната част”, разказва Анджела. „Емоционалната борба, възходите и паденията бяха истински трудните. Бях необвързана и дълго време чаках подходящ партньор. Когато той се появи, вече бе станало твърде трудно да забременея.”

Разбирам я напълно и се сещам за онази приказка за мечката – „дълбока рана заздравява, лоша дума на се забравя“. Ако разширим малко значението, можем да я отнесем към емоциите – това, което сме преживели, ни прави това, което сме всъщност. Проблемът е, че колкото и да сме осъзнати, не винаги отчитаме как точно ни се е отразило това, през което сме минали в живота си. А като не знаем, че нещо съществува, няма как да се справим с него.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

P.S Майчинството е в сърцето. Отключете го!