Tag Archives: майка

58 393 бебетата са родени у нас през 2021 г – попадайки на статистиката си пожелах всички те да са плод на истинска любов и на осъзнато решение животът да бъде продължен за благото на всички замесени. Зачудих се и каква ли част от мъниците са дълго чакани, трудно заченати, горещо измолени? Колко ли години на безплодни усилия, попарени надежди и отчаяние са предшествали появата на някои от тях? Надявам се и вярвам, че все повече жени, мечтаещи за своето бебе, се чувстват добре подкрепени и че стигмата на безплодието отпуска хватката си, заедно с всяка дума, изречена с любов и с всяка откровено споделена история.

С времето и с професионалния си опит като психотерапевт, започнах да „надушвам“ приближаването на бебето и да усещам магията на онзи миг, в който жената е „пристигнала“ на мястото на жадуваната среща.

Случва се тогава, когато тя осъзнае, че бебето не може да бъде самоцел, нито трофей. То не е награда, осмисляща съществуването, нито завоевание. Пътят към него не е наказание, нито битка, а е израстване.

Ако се въоръжиш и тръгнеш на война срещу обстоятелствата, за да го получиш на всяка цена, то намира начин да ти се изплъзва, докато не свалиш бронята и не оголиш сърцето. Тогава заравяш томахавката и там в пепелището на сълзите намираш новото себе си – пречистено и обновено, готово да разпери крилете на ПРИЕМАНЕТО и да осъзнае силата си.

Пазя в сърцето си образите на десетки жени, които съм срещнала по пътя им към бебето. Понякога съм крачила до тях до деня, в който получа снимката на новопоявилото се, сбръчкано и зачервено парченце копнеж, поело първия си дъх…

Често срещата започва с дълъг разказ за перипетии, друг път – с усмивка, последвана от въздишка и рукнали сълзи, изненадани, че вместо преглътнати,  са пуснати на свобода.

 Разказите, са разнолики, но и поразяващо подобни, родени в една и съща болка, застинали в тъга и безсилие, гняв и обида…

„Имам чувството, че всички около мен са бременни – приятелките ми, роднините, жените по улицата… Всички, даже и онези, които не са имали такова намерение! Само аз правя какво ли не от години и нищо!“ – думите са изречени на един дъх, а после обикновено следва притеснението как ли ми звучи това, дали ще реша, че собственичката им е завистлива и злобна…

Понякога фактологията е смразяваща: „След три месеца пак ще направим трансфер, каза докторът след втория спонтанен аборт. Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза“.

Или: „Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“. Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория? Отговаря: „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?, търси тя потвърждение, че самоунищожителният й избор е единственият възможен.

Дали? Възможно ли е по-добре да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, предприето в името на това просто да правим нещо, е също толкова безсмислено, колкото бездействието. Може би е време да излезем от автопилота на поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“ и да си помислим какво ни дава и взима тази концепция, предавана от поколения? После да си припомним, че имаме глави на раменете, разполагаме и с интуиция, за да разпознаваме и следваме вярното за нас самите. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, обикновено е измамно. За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо, да интегрираме опита, да начертаем план за следващите стъпки. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Признаваме ли си ги? Позволяваме ли си ги?

Пълната загуба на контрол може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва гнева. Той пък носи енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането.

Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че родителите са ни учили на обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

Потърсете загнездилите се дълбоко убеждения (страхове и вярвания), които саботират намерението да станете родители. Виждам и през себе си и през клиентите си, че когато иска бебе, освен да прави нужното, за да го постигне, е добре човек да спре, да се ослуша, да се огледа, ама не навън, а навътре в себе си. Полезно е да си даде сметка кой е и къде е? От какво се страхува? За какво се бори? Чувства ли се удовлетворен? Добре ли е придружен? И най- вече – защо му е това бебе? Дали ще трябва да му осмисля живота или ще дойде чрез него, за да живее собствения си живот?

Понякога от бебетата се очакват невъзможни неща – да ни направят щастливи, да излекуват наранените ни сърца, да преборят липсата на здрава самооценка и самочувствие, да ни спасят от работата, която не харесваме, да накарат мъжа до нас да ни обича, да ни направят значими в собствените ни очи…

Да продължавам ли или се намерихте? Да, сигурно има и бебета, които се инатят и не идват, играят си на жмичка с нас, колкото да се уверят, че много и силно ги искаме. Повечето обаче са такива, които чакат –ние, родителите, които са си избрали, да стигнем до кондицията, в която сме им нужни, за да можем да бъдем, както казва Халил Джубран „лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват”…

Но нека да се върнем на ПРИЕМАНЕТО, че пътят към бебето е път към себе си  – то е лечебно, защото ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни прави на разположение за нас самите. Тогава се отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за после. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабнете, забогатеете, завършите ремонта и т.н.,  а сега!

Колкото по-абсурдно ни се струва всичко това, толкова по-наложително е да сменим досегашната стратегия и да отворим нова страница.  Понякога тя предполага да ревнем с пълен глас, да се запишем на бокс и да проведем разговора, който отдавна отлагаме. Друг път – да си позволим да се погрижим за себе си – за душата, тялото, партньорството и живота си, за да ги имаме и когато бебето дойде.

Силни са и онези моменти, в които си спомняме, че да спреш, също е  действие. Паузата помага да сканираме това, което е дълбоко в нас, да осъзнаем къде сме в момента и да се усетим как е за нас да сме на това място. После като въз(приемем) обстановката/ситуацията и получим вътрешна яснота, ще усетим и накъде да вървим.

Попътен вятър ви пожелавам от сърце, а ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, вижте
МЕЧТА ЗА БЕБЕ – ПРАКТИЧЕСКИ ВИДЕО КУРС,  създаден да бъде вашия водач. https://mechtazabebe.com/мечта-за-бебе-практически-курс/

Желая ви сбъдвания!

• Благодаря на списанието за репродуктивно и семейно здраве „Искам бебе“ за поканата да напиша тази статия. Публикувана е в бр.16 на списанието.

Напоследък преживявам дежавю. Неприятно. Няколко пъти ми се случва, докато ми разказват за себе си, клиентки да отбележат мимоходом, че подобна на тяхната миома/бучка/киста е имала майка им. Самата аз трудно приех за себе си, че нещата, през които минавам в живота си, дори на пръв поглед доста различни, в същината си имат зловещо подобие с тези на майка ми… Ама как?! Та аз по нищо не приличам на нея,  недоумявах години наред. „Да бе, да“, надсмивам се над себе си напоследък.

Генетика, наследственост – да, съществуват. Обаче има и друго – нуждата от принадлежност и свързване.

Лоялни сме към майката и сме склонни да носим нейния модел, да приемаме за свои нейните притеснения, грижи, болести дори. Това, че се възприемаме като много различни и даже сме склонни да твърдим, че нямаме никакви общи неща с майките си, не пречи на процеса на „присвояване“. Накрая се оказва, че носим чужди тежести, които обаче ни спъват в нашия живот. В по-голяма степен всичко това важи за жените, но и мъжете не са застраховани от подобно вплитане и отъждествяване. Такова може да е налице и с бащата (и от двата пола), но то е предмет на друга тема.

Темите в Женски срещи за подкрепа и медитация често са свързани с майката. Както се случва със синхроничностите, тази сутрин ми изскочи една статия, наречена „Болката на майката е нейна отговорност, не ваша!“. Заглавието обобщи мислите ми, а съдържанието си заслужава. Авторът е Бетани Уебстър, преводачът Албена Люцканова. Източникът е 9journal.com.ua, а аз я открих в aida.bg. Споделям, защото е важно и вярно:

„Потокът между подрастващото момиче и неговата майка трябва да бъде едностранен – постоянна поддръжка от страна на майката към нейната дъщеря. От самосебе си се подразбира, че дъщерите са напълно зависими от емоционалната, мисловна и физическа подкрепа на своите майки. Но един от многото аспекти на майчините травми е тази динамика на взаимоотношенията, когато майката е неадекватно зависима от мисловната и емоционална поддръжка, осигурявани й от нейната дъщеря. 

Майката, родила своето дете, може да почувства несъзнателно, че най-сетне си има някой, който ще я обича безусловно. Тя започва да използва детето за удовлетворяване на собствената си нужда от обич, останала силно неудовлетворена от нейното детство. Това поставя дъщерята в непоносима за нея ситуация, в която й се възлага отговорността за благополучието и щастието на нейната майка. Тогава на малкото момиче се налага да потиска собствените си нужди, възникващи в процеса на неговото развитие, за да удовлетвори емоционалните потребности на майка си.
Вместо да се опира на своята майка като на надеждна емоционална база за изследване на света, от дъщерята се очаква самата тя да бъде такава база за майка си. В процеса на израстване момиченцето е напълно зависимо от нея, затова то няма голям избор – или трябва да се подчини и да удовлетвори майчината нужда, или да въстане против нея.
Когато майката натоварва дъщеря си с ролята на възрастен като заместител на партньор, приятелка или терапевт, тя я експлоатира. Когато от дъщерята се изисква да встъпи в ролята на емоционална опора за своята майка, тя не може да разчита повече на нея, за да получи необходимото удовлетворяване на своите собствени нужди.

Съществуват няколко варианта как дъщерята може да реагира на подобна динамика на взаимоотношенията:
– „Ако аз бъда наистина много добра (тиха, послушна, без собствени потребности), мама все пак ще ме забележи и ще се погрижи за мен.“;
– „Ако аз съм силна и защитавам мама, тя ще ме забележи.“;
– „Ако дам на мама това, което иска от мен, тя ще престане да ме използва.“ и т.н.

По-късно в живота си ние проектираме тази динамика и в отношенията си с другите хора.
– „Ако се опитвам да бъда достатъчно добра с него през цялото време, той ще бъде с мен.“
Или в работата:
– „Ако изкарам още едно висше образование, ще бъда достойна за повишение.“
В този случай майката встъпва в конкуренция с дъщерята за правото й да получи майчина защита. Тя й внушава, че майчината грижа и любов трябва да се заслужат. Момичето израства с убеждението, че за да заслужи любовта, одобрението и признанието на своята майка, трябва да се постарае с всички сили. После, когато порасне и встъпи в живота, то пренася тази динамика във взаимоотношенията си с останалите и непрекъснато привлича подобни ситуации.
(Междувпрочем такива взаимоотношения влияят и върху синовете.)
Дъщерите, натоварени с подобна родителска функция, израстват без детство. Те не получават нужното одобрение за себе си като личности, а само ако са изпълнили определената възложена им функция (да облекчат болката на своята майка).
Майката може да очаква от своята дъщеря тя да изслушва всичките й проблеми и дори да очаква от нея грижа и утеха, за да се справи със своите тревоги и страхове на възрастен човек. Тя може да очаква дъщерята да решава нейните проблеми, да подрежда безпорядъка в собствения й живот или да се заеме с емоционалното й разстройство. Такава майка се предава в ръцете на дъщеря си, защото самата тя е слаба, претоварена или неспособна да се справя с живота си.
За дъщерята това означава, че нейните собствени потребности, възникващи в периода на израстването й, натоварват майка й неимоверно много и тя започва да обвинява себе си за своето съществуване. По такъв начин момичето получава убеждение, че то няма право на свои потребности, няма право да бъде изслушвано и приемано такова, каквото е.
Дъщерята, на която е възложена подобна родителска роля, може да се вкопчи в нея и да я играе, за да има изгода от това. Например тя може да получава одобрение или похвала само тогава, когато изпълнява ролята на защитник на своята майка или неин спасител.
Заявяването на собствените нужди от страна на дъщерята може да крие заплаха от агресия или отхвърляне от страна на майката. Момичето може да изпитва страх, че майка му може да бъде изкарана лесно от равновесие и затова то често укрива от нея истината за своите потребности. Майката може да играе ролята на жертва и да внуши на дъщеря си, че тя е истински злодей, ако заяви своето право на съществуване на собствена реалност. В този случай дъщерята получава усещането за: „Искам твърде много. Моето истинско „аз“ е да причинявам болка на останалите. Аз съм твърде голяма. Трябва да остана мъничка, за да ме обичат.“
Когато дъщерята е емоционално готова да се отдели като възрастен човек, майката може подсъзнателно да възприеме това като повторно отхвърляне (след отхвърлянето в детството си) и ситуацията може да предизвика у нея неприкрита детска ярост, пасивни обиди или неприкрита враждебност.

Някои майки, които използват дъщерите си по подобен начин, често използват думи като „Нямам никаква вина за това!“ или „Спри да бъдеш толкова неблагодарна!“, когато дъщеря им изказва открито неодобрение от техните взаимоотношения или иска да обсъдят темата. Това се случва с тези дъщери, чието детство е откраднато чрез възлагане на отговорности, за да бъдат удовлетворявани агресивните изисквания майките им. След това, когато такава дъщеря държи да обсъди взаимоотношенията си с майка си, нейното поведение се тълкува като „наглост“. 

А може и майката да не желае да види своя принос към болката на дъщеря си, защото не би могла да го понесе, за нея това би било също болезнено. Често такива майки не могат да си признаят как се отразили върху самите тях отношенията със собствената им майка.
Думите „Не обвинявай майка си за нищо!“ често се използват, за да бъде засрамена дъщерята и да премълчава истината за собствената си болка.
Ако ние като жени сме готови действително да заявим своята сила, трябва да успеем да видим с какво нашите собствени майки са допринесли за травмите ни в детството. И тогава като зрели хора да поемем отговорността за изцеляването на тези рани.
Дъщерите трябва да знаят, че те имат право да чувстват болка и да я заявяват открито. В противен случай истинско изцеление няма да настъпи. Те ще продължат да саботират самите себе си и ще ограничават сами своите способности да се развиват в живота и да процъфтяват. 

Патриархатът е навредил дотолкова, доколкото жените, дали живот на своите деца и изгладнели и алчни за самоутвърждаване, одобрение и признание, са търсили любовта у своите дъщери. Този глад за любов обаче дъщерята не може да удовлетвори никога. Затова толкова много поколения дъщери принасят себе си като доброволни жертви на олтара на майчиното страдание с надеждата, че все някога ще станат достатъчно добри за своите майки. Те живеят с детинската надежда, че ако успеят да „нахранят“ своята майка, тя ще нахрани с любов тях. Този момент няма да настъпи никога. Да утолиш глада на собствената си душа може само тогава, когато изцелиш себе си от майчината травма и отстояваш собствените си живот и ценности.

Нужно е да спрем да жертваме себе си заради своите майки, защото в крайна сметка нашата жертва няма да ги засити. Болката на майка ви е нейна отговорност, а не ваша!
Когато отказваме да признаем онова, което са ни причинили като страдание собствените ни майки, ние продължаваме да живеем с чувството, че нещо не ни е в ред, че ние сме недостатъчно добри. Да чувстваш вина и срам е много по-лесно, отколкото да погледнеш истината в очите – как са ни отхвърляли и използвали в детството нашите майки. Срамът и вината – това са нашите защитници срещу болката. Нашето малко вътрешно момиче предпочита срама и самоунищожението – това съхранява неговата илюзия за добрата майка.
(Да се вкопчиш в чувството за срам и вина е начин да се държиш за майка си. Това чувство създава усещане за майчинска опека.)

За да отпуснем най-накрая ненавистта към себе си и самосаботирането, трябва да помогнем на своето вътрешно дете да разбере, че колкото и голяма вярност и привързаност да проявява към майката, оставайки малко и слабо, тя няма да се промени и да стане такава, каквато му се иска. Трябва да намерим в себе си кураж и сила и да отдадем майчината болка, която майка ни е прехвърлила върху нас, на самата нея. Да й я отдадем, защото тя е нейна отговорност.
Тя трябва да се справи с това.
Тя е възрастният човек, ние сме детето. Като деца ние не бива да носим отговорността за избора и поведението на възрастните около нас. Когато осъзнаем това, ние поемаме пълната отговорност върху себе си за преработване на получените травми от детството, признавайки как те са повлияли върху живота ни. Така ние можем да продължим по-нататък, осъзнавайки силата и дълбочината на собствената ни природа.
Много жени се опитват да пропуснат тази крачка и да преминат направо към прошката и милосърдието, където… зациклят. Не е възможно да загърбиш миналото, ако не знаеш какво точно трябва да загърбиш.

Защо е толкова трудно да признаем това, за което има вина нашата майка:
– На биологично ниво у децата е закодирана непоколебима вярност към тяхната майка, независимо от това какво е нейното отношение. Майчината любов е необходима на децата за тяхното оцеляване.
– Отъждествяването с майката предполага, че тя е на ваша страна.
– Трудно е да забележим у майка си жертвата от собствените й травми и патриархалната култура.
– Съществуват религиозни и културни табута – „Почитай баща си и майка си!“ и „свята майка“, които ни внушават чувство за вина и принуждават децата да премълчават своите чувства.
– Когато сме били малки момичета, ние сме били културно обусловени и пригодени да служим на другите, пренебрегвайки собствените си интереси.

Защо самосаботажът е проява на травма от майката?
– При дъщеря, която е натоварена с ролята на възрастен, връзката с майката се е формирала в условия на потискане на собствените потребности и чувства. (Да бъдеш малка = да бъдеш любима.)
– Затова съществува подсъзнателна връзка между майчината любов и самоизтощението.
– Дори в осъзната възраст да се сдобиеш с успех, щастие, любов и увереност, подсъзнанието помни „опасността“ в ранното детство, когато да се покажеш пораснала, спонтанна или естествена е предизвиквало болезнено отхвърляне от страна на майката.
– На подсъзнателно ниво отхвърляне на майката е равно на смърт.
– На подсъзнателно ниво самосаботаж (да останеш малка) е равно на безопасност (преживяване).

Ето затова е толкова трудно да обичаме себе си. Защото да отпуснем своето чувство за вина, срам и самосаботаж, означава да пуснем своята майка.
Изцелението на майчините травми е ПРИЗНАВАНЕТО на собственото ни право да живеем без дисфункционалните шаблони от нашето детство в общуването с майка ни. Всяка жена има право на това.
Това е тази вътрешна работа над себе си, за да се освободиш и станеш онази жена, за която си се родила.
Това съвсем не е очакването, че твоята майка ще се промени най-накрая и ще удовлетвори онази потребност, която ти е липсвала в детството. Дори напротив.
Докато не погледнем право в лицето и не признаем ограниченията на собствената ни майка, не признаем травмите, които тя ни е причинила, ние ще зациклим в Чистилището, очаквайки нейното одобрение и… в живота ни ще настъпи пауза.
Изцелението винаги означава да вземеш отговорността за собствения си живот в свои ръце.
Разбира се, този процес може да е съпроводен с конфликти и дискомфорт. Това означава, че изцелението върви с пълна сила по правилния път. Придържайки се към този път, в края на краищата ние стигаме до състояние на естествено милосърдие не само към себе си като дъщери, но и към своите майки, към всички жени във всички времена и въобще към всички живи същества.
Само че на този път към милосърдието ние отначало трябва да отдадем онази болката на своята майка, която тя ни е била прехвърлена в нашето детство.
Когато майката прехвърля на дъщерята собствената си отговорност за непреработената болка и я обвинява за признанията й за причиненото страдание, това показва само едно – истински отказ за поемане на отговорност.
Възможно е нашите майки никога да не поемат тази отговорност за тази болка, която несъзнателно са ни възложили, за да облекчат собственото си страдание. Но най-важното е ти, като дъщеря на майка си, така да признаеш болката и нейната уместност, че да почувстваш състрадание към своето вътрешно дете. Това освобождава и открива пътя към изцелението и към възможността да живееш така, както обичаш и заслужаваш.“ 

Да, няма как да простиш, преди да си осъзнала вредата, да си „хванала модела“, да си го разнищила и опознала. Целта не е да обвиняваме майките, да им се сърдим и да страдаме за отминали неща. Като майка аз самата знам, че тази „роля“ е без почивен ден и каквото и да си чел, осъзнавал и преживял, в крайна сметка, я „играеш“ като себе си – през твоите си травми, опитности, блокажи, характерови структури и т.н. Вярвам, че децата ни ни избират, за да можем взаимно да си причиняваме неща и да си учим уроците. Това обаче не ни спасява от отговорността да се стремим към по-добрата версия на себе си. В името на ЛЮБОВТА!

В статията са темите, с които ще работим онлайн на 28.10.2021 в ЛЕКУВАНЕ НА ЖЕНСКАТА ЛИНИЯ. Ако темата ви докосва, ще се радвам да се видим в групата.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Помните ли черно-белите снимки с надпис „Честит 8 март, мила мамо!“, които бяха задължителният училищен подарък към майките преди години? Мама – тази, която и до днес може да се развълнува до сълзи от една моя дума, да ми се разсърди само заради един поглед, тази, с която се обичаме до болка, а често се държим като куче и котка… Знаете как е, нали? Мислейки за нея, се сетих за една притчата. Разказвам ви я с благодарност за всичката слама в живота си и за целия пушек от горящия товар…

ПРИТЧА ЗА СЛЯПАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата и била наведена напред, а погледът и бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила – обезпокоил се Господ – свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко – отговорила жената – само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо… Дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя – сериозно казал Господ – нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но… В живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе… Да се покаже. Много се страхувам, че ще го отнесе потока… Ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка – казал Господ– Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката – самоотвержено възкликнала майката – ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде – замислено отговорил Господ – даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си послал“, така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и несгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине – закрещяла жената – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ – имай предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието на децата да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената – моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш – казал Господ – в действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената – и това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра…
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила – ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чувала с проблемите си – усмихнала се жената – и ще се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение – усмихнал се Господ – ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист – аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Мили момичета, нека огън да изгори всичките ви тревоги! Нека тези от вас, които копнеят да чуят думичката „мамо“, да случат това щастие скоро. Доверете се на живота  и го живейте с лекота. Вярвам във вас и ви прегръщам!

Честит празник, прекрасни!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък страдам от това, че не успявам да пиша толкова често, колкото ми се иска. Стискам зъби, отдадена на другите си занимания, но едно гласче дълбоко в мен, жадува за думите и преглъща неизказаните сълзи. Принуждавам го да се свие и продължавам нататък, заплесната по многото неща за вършене.

Днес попаднах на текст, който усетих като свой. Споделям го с вас с огромна благодарност. Той е на Сашка Александрова /myvelikoturnovo.com. Не я познавам, но имам чувството, че сме сестри.

Раждането на щастливата жена

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

През изминалата седмица ми се случи на два пъти да съм на вечерни събития и да не мога да се включа в нормалния график вкъщи. Коментарът на дъщеря ми (почти на 6 години) беше – „Ах, как искам да си имам нормално семейство!“,  Стана ми смешно, но и малко ми докривя. Като я попитах какво означава това, тя ми обясни, че това е семейство, в което всички, винаги се прибират навреме. Когато ме нямало, с тати си говорели и си правели различни неща, ама тя не можела да се изморява и не й се спяло… Оказа се, че имам задължителна функция на „изморител на деца“, която нямам представа как точно изпълнявам, но явно е съществена за вечерната хармония:)

Попаднах на една прекрасна статия, посветена на това за какво служи майката. Мисля, че някои от приложенията на това създание ще ви развеселят, независимо дали вече сте в тази роля или все още вървите по пътя към своето бебе. Сигурна съм, че списъкът може да се продължи още доста. Ще се радвам да го направим заедно в коментарите.

Майката служи:

1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.

2. Да утешава.

3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.

4. Да измъква тресчици.

5. Да се кара.

6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.

7. Да се грижи за нашите домашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.

8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.

9. За учене на стихотворения на глас.

10. Да мърмори, когато е необходимо.

11. Да бута люлката, когато сме на нея.

12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.

13. Да ни изтрие гърба.

14. Да ни гушка.

15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.

16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.

17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.

18. Да мъти нови братчета и сестричета.

19. Да разрешава семейни спорове.

20. За душеприказчик.

21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.

22. Да стяга куфарите.

23. Да пише извинителни бележки.

24. Да кърпи дрехите ни.

25. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.

26. Да ни дава заеми.

27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.

28. За милосърдна сестра.

29. За надежден будилник.

30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.

31. Да ни мие главата.

32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.

33. Да ни държи ръчичката при доктора.

34. За гръмоотвод.

35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.

36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.

37. Да шие дрехи на куклите и на нас.

38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.

39. Да прави глупости.

40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички… повечето от които никога вече не вижда.

41. Да ни тормози.

42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.

43. И за още много други неща (просто в момента не ни идват на ум останалите).

Автор: Барбара Ноак
Източник: chudo-sega.com

А вие за какво още се сещате? 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

По-добре е един път да покажеш, отколкото 10 пъти да разкажеш – предполагам, че всички ще се съгласим с този принцип от личен опит. Огромен процент от хората възприемат света основно през образите – това, което виждат, представят си. Те са визуали. Кинестетиците и аудиалите са значително по-малко на брой. За тях е много важно съответно – да помиришат, пипнат и опитат, или – да чуят.

Убедена съм в благотворната сила на визуализациите и медитациите както от личен опит, така и от работата ми с жени с репродуктивни предизвикателства пред себе си. “В медитация може да се извърши лечение. Когато умът е спокоен, осъзнат и напълно задоволен, той е като лазерен лъч – той е много мощен и може да се извърши лечение.” Думите са на Шри Шри Рави Шанкар – световноизвестен хуманитарен деец, носител на голям брой международни награди, три пъти е номиниран за Нобелова награда за мир.

Мощен начин да подкрепим тялото си да зачене, независимо дали с чудото на естествения процес или чрез чудото на медицината, е визуализацията – да си представим как бързите сперматозоиди се движат през фалопиевите тръби, стигат до красивата и съвършена яйцеклетка, сливат се с нея… Спомням си преди години, когато ми върнаха ембриончетата при трансфера по време на ин витро процедурата, как поддържах в главата си картинка на тяхното захващане в стената на матката. Всеки ден си ги представях, съставени от все повече клетки, все по-устойчиви и свързани с мен. До края на живота си ще усещам вълнение, когато се сетя за онзи момент, когато за първи път чух сърчицето на дъщеря ми – толкова мъничко, а така категорично и мощно в желанието си за живот.

По-лесно е да си спокоен и положително настроен, когато си „трениран“ в създаването на картинки в главата си. Те са изключително подкрепящи в моментите на изпитание, през които минаваме по пътя си към бебето. Можем обаче да ползваме и „жокер“, за да изградим и задържим образ в главата си. Аз си бях харесала една бебешка снимка на таблото в коридора на клиниката. Както и да се чувствах, тя ми даваше сили и сякаш ми подаваше ръка, за да премина през съмненията и страховете.

Благодарение на чудото на техниката и на 10-годишното постоянство на шведския фотограф Ленарт Нилсон, ние имаме възможност да видим чудото на създаването на живота и на вътреутробното развитие на бебето съвсем наистина. Някои кадри са увеличени повече от 500 000 пъти. Всички са пленителни, зареждащи и мотивиращи, нали?

Другите снимки, можете да видите в Incredible Photos: How A Child is Born.

Сигурна съм, че видеото, създадено чрез тези кадри, но с допълнителни ефекти, ще ви свърже още по-силно с чудото на живота.

Запомнете – след като можете да си представите нещо и да мечтаете за него, то това нещо може да се случи с вас.

Майчинството е в сърцето! Отворете го!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена