wallpapersafari.com

58 393 бебетата са родени у нас през 2021 г – попадайки на статистиката си пожелах всички те да са плод на истинска любов и на осъзнато решение животът да бъде продължен за благото на всички замесени. Зачудих се и каква ли част от мъниците са дълго чакани, трудно заченати, горещо измолени? Колко ли години на безплодни усилия, попарени надежди и отчаяние са предшествали появата на някои от тях? Надявам се и вярвам, че все повече жени, мечтаещи за своето бебе, се чувстват добре подкрепени и че стигмата на безплодието отпуска хватката си, заедно с всяка дума, изречена с любов и с всяка откровено споделена история.

С времето и с професионалния си опит като психотерапевт, започнах да „надушвам“ приближаването на бебето и да усещам магията на онзи миг, в който жената е „пристигнала“ на мястото на жадуваната среща.

Случва се тогава, когато тя осъзнае, че бебето не може да бъде самоцел, нито трофей. То не е награда, осмисляща съществуването, нито завоевание. Пътят към него не е наказание, нито битка, а е израстване.

Ако се въоръжиш и тръгнеш на война срещу обстоятелствата, за да го получиш на всяка цена, то намира начин да ти се изплъзва, докато не свалиш бронята и не оголиш сърцето. Тогава заравяш томахавката и там в пепелището на сълзите намираш новото себе си – пречистено и обновено, готово да разпери крилете на ПРИЕМАНЕТО и да осъзнае силата си.

Пазя в сърцето си образите на десетки жени, които съм срещнала по пътя им към бебето. Понякога съм крачила до тях до деня, в който получа снимката на новопоявилото се, сбръчкано и зачервено парченце копнеж, поело първия си дъх…

Често срещата започва с дълъг разказ за перипетии, друг път – с усмивка, последвана от въздишка и рукнали сълзи, изненадани, че вместо преглътнати,  са пуснати на свобода.

 viber image 2023 03 18 13 32 28 481Разказите, са разнолики, но и поразяващо подобни, родени в една и съща болка, застинали в тъга и безсилие, гняв и обида…

Имам чувството, че всички около мен са бременни – приятелките ми, роднините, жените по улицата… Всички, даже и онези, които не са имали такова намерение! Само аз правя какво ли не от години и нищо!“ – думите са изречени на един дъх, а после обикновено следва притеснението как ли ми звучи това, дали ще реша, че собственичката им е завистлива и злобна…

Понякога фактологията е смразяваща: „След три месеца пак ще направим трансфер, каза докторът след втория спонтанен аборт. Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза“.

Или: „Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“. Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория? Отговаря: „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?, търси тя потвърждение, че самоунищожителният й избор е единственият възможен.

Дали? Възможно ли е по-добре да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, предприето в името на това просто да правим нещо, е също толкова безсмислено, колкото бездействието. Може би е време да излезем от автопилота на поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“ и да си помислим какво ни дава и взима тази концепция, предавана от поколения? После да си припомним, че имаме глави на раменете, разполагаме и с интуиция, за да разпознаваме и следваме вярното за нас самите. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, обикновено е измамно. За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо, да интегрираме опита, да начертаем план за следващите стъпки. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Признаваме ли си ги? Позволяваме ли си ги?

Пълната загуба на контрол може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва гнева. Той пък носи енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането.

viber image 2023 03 18 13 32 28 554Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че родителите са ни учили на обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

Потърсете загнездилите се дълбоко убеждения (страхове и вярвания), които саботират намерението да станете родители. Виждам и през себе си и през клиентите си, че когато иска бебе, освен да прави нужното, за да го постигне, е добре човек да спре, да се ослуша, да се огледа, ама не навън, а навътре в себе си. Полезно е да си даде сметка кой е и къде е? От какво се страхува? За какво се бори? Чувства ли се удовлетворен? Добре ли е придружен? И най- вече – защо му е това бебе? Дали ще трябва да му осмисля живота или ще дойде чрез него, за да живее собствения си живот?

Понякога от бебетата се очакват невъзможни неща – да ни направят щастливи, да излекуват наранените ни сърца, да преборят липсата на здрава самооценка и самочувствие, да ни спасят от работата, която не харесваме, да накарат мъжа до нас да ни обича, да ни направят значими в собствените ни очи…

Да продължавам ли или се намерихте? Да, сигурно има и бебета, които се инатят и не идват, играят си на жмичка с нас, колкото да се уверят, че много и силно ги искаме. Повечето обаче са такива, които чакат –ние, родителите, които са си избрали, да стигнем до кондицията, в която сме им нужни, за да можем да бъдем, както казва Халил Джубран „лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват”…

Но нека да се върнем на ПРИЕМАНЕТО, че пътят към бебето е път към себе си  – то е лечебно, защото ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни прави на разположение за нас самите. Тогава се отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за после. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабнете, забогатеете, завършите ремонта и т.н.,  а сега!

Колкото по-абсурдно ни се струва всичко това, толкова по-наложително е да сменим досегашната стратегия и да отворим нова страница.  Понякога тя предполага да ревнем с пълен глас, да се запишем на бокс и да проведем разговора, който отдавна отлагаме. Друг път – да си позволим да се погрижим за себе си – за душата, тялото, партньорството и живота си, за да ги имаме и когато бебето дойде.

Силни са и онези моменти, в които си спомняме, че да спреш, също е  действие. Паузата помага да сканираме това, което е дълбоко в нас, да осъзнаем къде сме в момента и да се усетим как е за нас да сме на това място. После като въз(приемем) обстановката/ситуацията и получим вътрешна яснота, ще усетим и накъде да вървим.

Попътен вятър ви пожелавам от сърце, а ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, вижте
МЕЧТА ЗА БЕБЕ – ПРАКТИЧЕСКИ ВИДЕО КУРС,  създаден да бъде вашия водач. 👉🏻 https://mechtazabebe.com/мечта-за-бебе-практически-курс/

Той събира опита ми със стотици жени с репродуктивни казуси и представлява цялостен психологически прочит на темата+упражнения енергийна психология+3 медитации. Веднъж закупен, записът остава на ваше разположение.

Желая ви сбъдвания!

  • Благодаря на списанието за репродуктивно и семейно здраве „Искам бебе“ за поканата да напиша тази статия. Публикувана е в бр.16 на списанието.
MD

Напоследък преживявам дежавю. Неприятно. Няколко пъти ми се случва, докато ми разказват за себе си, клиентки да отбележат мимоходом, че подобна на тяхната миома/бучка/киста е имала майка им. Самата аз трудно приех за себе си, че нещата, през които минавам в живота си, дори на пръв поглед доста различни, в същината си имат зловещо подобие с тези на майка ми… Ама как?! Та аз по нищо не приличам на нея,  недоумявах години наред. „Да бе, да“, надсмивам се над себе си напоследък.

Генетика, наследственост – да, съществуват. Обаче има и друго – нуждата от принадлежност и свързване.

Лоялни сме към майката и сме склонни да носим нейния модел, да приемаме за свои нейните притеснения, грижи, болести дори. Това, че се възприемаме като много различни и даже сме склонни да твърдим, че нямаме никакви общи неща с майките си, не пречи на процеса на „присвояване“. Накрая се оказва, че носим чужди тежести, които обаче ни спъват в нашия живот. В по-голяма степен всичко това важи за жените, но и мъжете не са застраховани от подобно вплитане и отъждествяване. Такова може да е налице и с бащата (и от двата пола), но то е предмет на друга тема.

Темите в Женски срещи за подкрепа и медитация често са свързани с майката. Както се случва със синхроничностите, тази сутрин ми изскочи една статия, наречена „Болката на майката е нейна отговорност, не ваша!“. Заглавието обобщи мислите ми, а съдържанието си заслужава. Авторът е Бетани Уебстър, преводачът Албена Люцканова. Източникът е 9journal.com.ua, а аз я открих в aida.bg. Споделям, защото е важно и вярно:

Потокът между подрастващото момиче и неговата майка трябва да бъде едностранен – постоянна поддръжка от страна на майката към нейната дъщеря. От самосебе си се подразбира, че дъщерите са напълно зависими от емоционалната, мисловна и физическа подкрепа на своите майки. Но един от многото аспекти на майчините травми е тази динамика на взаимоотношенията, когато майката е неадекватно зависима от мисловната и емоционална поддръжка, осигурявани й от нейната дъщеря. 

Майката, родила своето дете, може да почувства несъзнателно, че най-сетне си има някой, който ще я обича безусловно. Тя започва да използва детето за удовлетворяване на собствената си нужда от обич, останала силно неудовлетворена от нейното детство. Това поставя дъщерята в непоносима за нея ситуация, в която й се възлага отговорността за благополучието и щастието на нейната майка. Тогава на малкото момиче се налага да потиска собствените си нужди, възникващи в процеса на неговото развитие, за да удовлетвори емоционалните потребности на майка си.
Вместо да се опира на своята майка като на надеждна емоционална база за изследване на света, от дъщерята се очаква самата тя да бъде такава база за майка си. В процеса на израстване момиченцето е напълно зависимо от нея, затова то няма голям избор – или трябва да се подчини и да удовлетвори майчината нужда, или да въстане против нея.
Когато майката натоварва дъщеря си с ролята на възрастен като заместител на партньор, приятелка или терапевт, тя я експлоатира. Когато от дъщерята се изисква да встъпи в ролята на емоционална опора за своята майка, тя не може да разчита повече на нея, за да получи необходимото удовлетворяване на своите собствени нужди.

MD2Съществуват няколко варианта как дъщерята може да реагира на подобна динамика на взаимоотношенията:
– „Ако аз бъда наистина много добра (тиха, послушна, без собствени потребности), мама все пак ще ме забележи и ще се погрижи за мен.“;
– „Ако аз съм силна и защитавам мама, тя ще ме забележи.“;
– „Ако дам на мама това, което иска от мен, тя ще престане да ме използва.“ и т.н.

По-късно в живота си ние проектираме тази динамика и в отношенията си с другите хора.
– „Ако се опитвам да бъда достатъчно добра с него през цялото време, той ще бъде с мен.“
Или в работата:
– „Ако изкарам още едно висше образование, ще бъда достойна за повишение.“
В този случай майката встъпва в конкуренция с дъщерята за правото й да получи майчина защита. Тя й внушава, че майчината грижа и любов трябва да се заслужат. Момичето израства с убеждението, че за да заслужи любовта, одобрението и признанието на своята майка, трябва да се постарае с всички сили. После, когато порасне и встъпи в живота, то пренася тази динамика във взаимоотношенията си с останалите и непрекъснато привлича подобни ситуации.
(Междувпрочем такива взаимоотношения влияят и върху синовете.)
Дъщерите, натоварени с подобна родителска функция, израстват без детство. Те не получават нужното одобрение за себе си като личности, а само ако са изпълнили определената възложена им функция (да облекчат болката на своята майка).
Майката може да очаква от своята дъщеря тя да изслушва всичките й проблеми и дори да очаква от нея грижа и утеха, за да се справи със своите тревоги и страхове на възрастен човек. Тя може да очаква дъщерята да решава нейните проблеми, да подрежда безпорядъка в собствения й живот или да се заеме с емоционалното й разстройство. Такава майка се предава в ръцете на дъщеря си, защото самата тя е слаба, претоварена или неспособна да се справя с живота си.
За дъщерята това означава, че нейните собствени потребности, възникващи в периода на израстването й, натоварват майка й неимоверно много и тя започва да обвинява себе си за своето съществуване. По такъв начин момичето получава убеждение, че то няма право на свои потребности, няма право да бъде изслушвано и приемано такова, каквото е.
Дъщерята, на която е възложена подобна родителска роля, може да се вкопчи в нея и да я играе, за да има изгода от това. Например тя може да получава одобрение или похвала само тогава, когато изпълнява ролята на защитник на своята майка или неин спасител.
Заявяването на собствените нужди от страна на дъщерята може да крие заплаха от агресия или отхвърляне от страна на майката. Момичето може да изпитва страх, че майка му може да бъде изкарана лесно от равновесие и затова то често укрива от нея истината за своите потребности. Майката може да играе ролята на жертва и да внуши на дъщеря си, че тя е истински злодей, ако заяви своето право на съществуване на собствена реалност. В този случай дъщерята получава усещането за: „Искам твърде много. Моето истинско „аз“ е да причинявам болка на останалите. Аз съм твърде голяма. Трябва да остана мъничка, за да ме обичат.“
Когато дъщерята е емоционално готова да се отдели като възрастен човек, майката може подсъзнателно да възприеме това като повторно отхвърляне (след отхвърлянето в детството си) и ситуацията може да предизвика у нея неприкрита детска ярост, пасивни обиди или неприкрита враждебност.

Някои майки, които използват дъщерите си по подобен начин, често използват думи като „Нямам никаква вина за това!“ или „Спри да бъдеш толкова неблагодарна!“, когато дъщеря им изказва открито неодобрение от техните взаимоотношения или иска да обсъдят темата. Това се случва с тези дъщери, чието детство е откраднато чрез възлагане на отговорности, за да бъдат удовлетворявани агресивните изисквания майките им. След това, когато такава дъщеря държи да обсъди взаимоотношенията си с майка си, нейното поведение се тълкува като „наглост“. 

А може и майката да не желае да види своя принос към болката на дъщеря си, защото не би могла да го понесе, за нея това би било също болезнено. Често такива майки не могат да си признаят как се отразили върху самите тях отношенията със собствената им майка.
Думите „Не обвинявай майка си за нищо!“ често се използват, за да бъде засрамена дъщерята и да премълчава истината за собствената си болка.
Ако ние като жени сме готови действително да заявим своята сила, трябва да успеем да видим с какво нашите собствени майки са допринесли за травмите ни в детството. И тогава като зрели хора да поемем отговорността за изцеляването на тези рани.
Дъщерите трябва да знаят, че те имат право да чувстват болка и да я заявяват открито. В противен случай истинско изцеление няма да настъпи. Те ще продължат да саботират самите себе си и ще ограничават сами своите способности да се развиват в живота и да процъфтяват. 

Патриархатът е навредил дотолкова, доколкото жените, дали живот на своите деца и изгладнели и алчни за самоутвърждаване, одобрение и признание, са търсили любовта у своите дъщери. Този глад за любов обаче дъщерята не може да удовлетвори никога. Затова толкова много поколения дъщери принасят себе си като доброволни жертви на олтара на майчиното страдание с надеждата, че все някога ще станат достатъчно добри за своите майки. Те живеят с детинската надежда, че ако успеят да „нахранят“ своята майка, тя ще нахрани с любов тях. Този момент няма да настъпи никога. Да утолиш глада на собствената си душа може само тогава, когато изцелиш себе си от майчината травма и отстояваш собствените си живот и ценности.

mother-and-daughter-heart-on-floorНужно е да спрем да жертваме себе си заради своите майки, защото в крайна сметка нашата жертва няма да ги засити. Болката на майка ви е нейна отговорност, а не ваша!
Когато отказваме да признаем онова, което са ни причинили като страдание собствените ни майки, ние продължаваме да живеем с чувството, че нещо не ни е в ред, че ние сме недостатъчно добри. Да чувстваш вина и срам е много по-лесно, отколкото да погледнеш истината в очите – как са ни отхвърляли и използвали в детството нашите майки. Срамът и вината – това са нашите защитници срещу болката. Нашето малко вътрешно момиче предпочита срама и самоунищожението – това съхранява неговата илюзия за добрата майка.
(Да се вкопчиш в чувството за срам и вина е начин да се държиш за майка си. Това чувство създава усещане за майчинска опека.)

За да отпуснем най-накрая ненавистта към себе си и самосаботирането, трябва да помогнем на своето вътрешно дете да разбере, че колкото и голяма вярност и привързаност да проявява към майката, оставайки малко и слабо, тя няма да се промени и да стане такава, каквато му се иска. Трябва да намерим в себе си кураж и сила и да отдадем майчината болка, която майка ни е прехвърлила върху нас, на самата нея. Да й я отдадем, защото тя е нейна отговорност.
Тя трябва да се справи с това.
Тя е възрастният човек, ние сме детето. Като деца ние не бива да носим отговорността за избора и поведението на възрастните около нас. Когато осъзнаем това, ние поемаме пълната отговорност върху себе си за преработване на получените травми от детството, признавайки как те са повлияли върху живота ни. Така ние можем да продължим по-нататък, осъзнавайки силата и дълбочината на собствената ни природа.
Много жени се опитват да пропуснат тази крачка и да преминат направо към прошката и милосърдието, където… зациклят. Не е възможно да загърбиш миналото, ако не знаеш какво точно трябва да загърбиш.

Защо е толкова трудно да признаем това, за което има вина нашата майка:
– На биологично ниво у децата е закодирана непоколебима вярност към тяхната майка, независимо от това какво е нейното отношение. Майчината любов е необходима на децата за тяхното оцеляване.
– Отъждествяването с майката предполага, че тя е на ваша страна.
– Трудно е да забележим у майка си жертвата от собствените й травми и патриархалната култура.
– Съществуват религиозни и културни табута – „Почитай баща си и майка си!“ и „свята майка“, които ни внушават чувство за вина и принуждават децата да премълчават своите чувства.
– Когато сме били малки момичета, ние сме били културно обусловени и пригодени да служим на другите, пренебрегвайки собствените си интереси.

Защо самосаботажът е проява на травма от майката?
– При дъщеря, която е натоварена с ролята на възрастен, връзката с майката се е формирала в условия на потискане на собствените потребности и чувства. (Да бъдеш малка = да бъдеш любима.)
– Затова съществува подсъзнателна връзка между майчината любов и самоизтощението.
– Дори в осъзната възраст да се сдобиеш с успех, щастие, любов и увереност, подсъзнанието помни „опасността“ в ранното детство, когато да се покажеш пораснала, спонтанна или естествена е предизвиквало болезнено отхвърляне от страна на майката.
– На подсъзнателно ниво отхвърляне на майката е равно на смърт.
– На подсъзнателно ниво самосаботаж (да останеш малка) е равно на безопасност (преживяване).

MD3Ето затова е толкова трудно да обичаме себе си. Защото да отпуснем своето чувство за вина, срам и самосаботаж, означава да пуснем своята майка.
Изцелението на майчините травми е ПРИЗНАВАНЕТО на собственото ни право да живеем без дисфункционалните шаблони от нашето детство в общуването с майка ни. Всяка жена има право на това.
Това е тази вътрешна работа над себе си, за да се освободиш и станеш онази жена, за която си се родила.
Това съвсем не е очакването, че твоята майка ще се промени най-накрая и ще удовлетвори онази потребност, която ти е липсвала в детството. Дори напротив.
Докато не погледнем право в лицето и не признаем ограниченията на собствената ни майка, не признаем травмите, които тя ни е причинила, ние ще зациклим в Чистилището, очаквайки нейното одобрение и… в живота ни ще настъпи пауза.
Изцелението винаги означава да вземеш отговорността за собствения си живот в свои ръце.
Разбира се, този процес може да е съпроводен с конфликти и дискомфорт. Това означава, че изцелението върви с пълна сила по правилния път. Придържайки се към този път, в края на краищата ние стигаме до състояние на естествено милосърдие не само към себе си като дъщери, но и към своите майки, към всички жени във всички времена и въобще към всички живи същества.
Само че на този път към милосърдието ние отначало трябва да отдадем онази болката на своята майка, която тя ни е била прехвърлена в нашето детство.
Когато майката прехвърля на дъщерята собствената си отговорност за непреработената болка и я обвинява за признанията й за причиненото страдание, това показва само едно – истински отказ за поемане на отговорност.
Възможно е нашите майки никога да не поемат тази отговорност за тази болка, която несъзнателно са ни възложили, за да облекчат собственото си страдание. Но най-важното е ти, като дъщеря на майка си, така да признаеш болката и нейната уместност, че да почувстваш състрадание към своето вътрешно дете. Това освобождава и открива пътя към изцелението и към възможността да живееш така, както обичаш и заслужаваш.“ 

Да, няма как да простиш, преди да си осъзнала вредата, да си „хванала модела“, да си го разнищила и опознала. Целта не е да обвиняваме майките, да им се сърдим и да страдаме за отминали неща. Като майка аз самата знам, че тази „роля“ е без почивен ден и каквото и да си чел, осъзнавал и преживял, в крайна сметка, я „играеш“ като себе си – през твоите си травми, опитности, блокажи, характерови структури и т.н. Вярвам, че децата ни ни избират, за да можем взаимно да си причиняваме неща и да си учим уроците. Това обаче не ни спасява от отговорността да се стремим към по-добрата версия на себе си. В името на ЛЮБОВТА!

В статията са темите, с които ще работим онлайн на 28.10.2021 в ЛЕКУВАНЕ НА ЖЕНСКАТА ЛИНИЯ. Ако темата ви докосва, ще се радвам да се видим в групата.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

 

baby hand

Днес споделям с вас едно откровение, което не само ме просълзи, а и разплака… Думите на една майка към нейната рожба – жадувана и чакана, бленувана и измолена…

Верчето никога не сме се запознавали официално, даже не бяхме приятелки във Фейсбук. Прегърнахме се се развълнувано и спонтанно, когато се засякохме пред Историческия музей на рождения ден на фондация Искам бебе през 2015 г. -явно и двете знаехме кой, кой е и че сме от една порода! Тя се порадва на дъщеря ми и каза „Ох, Ели, дали ще ми се случи и на мен… Вече толкова години… Предстои ми ин витро с донорска яйцеклетка“. В този миг буквално тръпки тръгнаха по гърба ми, някак настръхнах. Хванах я за ръцете и й казах: „Ще стане, Верче, този път ще стане! Ще видиш!“.  После се засрамих от себе си. Как така го изтърсих това ей така от нищото!? Държах се като някаква сдухана врачка. Обаче усещането ми в момента беше толкова силно, интуицията ми така обсебващо откровена! След няколко месеца разбрах, че Верчето е бременна. Изживях го като огромна радост. И ето я сега Сияна – дете на светлината и любовта.

Споделям писмото на Верчето до нейното малко съкровище, публикувано в http://iskambebe.bg/ с вярата, че докосването до истинската любов е лечебно:)

Писмо до дъщеря ми 
от Вера
Siana_Vera_Ico (1)Толкова време мечтаех за теб, мило мое дете, че на моменти мечтата ми се беше превърнала в мираж… 
Преминах през толкова много битки, че по едно време вече не вярвах, че ще спечеля войната… Толкова много сълзи от мъка по тебе пролях, а не си представях, че ще плача повече от щастие. Вече не ми се вярваше, че има шанс и аз да почувствам как животът в мен расте! Не ми се вярваше, че някога ще разбера какво неповторимо щастие е едни малки крачета да ме поритват отвътре! Вече ми се струваше невероятно да вярвам, че от мен ще се роди дете, че ще суче от моята гръд и ще иска да заспива само в моите ръце…. Но, дойде ден, когато всичко това се случи, благодарение на НЕЯ – една непозната жена, една майка, която има в гърдите си такова огромно сърце, че намери сили и смелост да ме дари с частица от себе си, без дори да ме познава! Защото ЗНАЕ! Знае, какво е да си МАЙКА! И защото не може да си представи, че има жени като мен, които без нейната помощ не могат да изпитат това неповторимо и безмерно най-велико щастие за всяка жена, това най-велико тайнство – майчинството! И тя направи така, че аз да мога да изпитам най-върховното щастие на тази земя!
 
Когато заченах, все още не смеех да се зарадвам! Не смеех, защото и друг път ми се беше случвало, но после бях плащала най-скъпата цена за краткото си щастие – бях губила живота, растящ в мен! Още преди много години си дадох сметка, че да не забременяваш не е толкова тежко, колкото е тежко да губиш бебета. И не беше нужно да го изпитам няколко пъти, за да вярвам от все сърце в това! До 3-тия месец лежах, защото имах болки и не беше ясно какво ще се случи. Лекарите правиха и невъзможното, за да помогнат на малкото човече в мен да остане… А аз само се молих! Никога не съм предполагала колко много ще се моля! Е, изненадах себе си, станах толкова смирена, че не се познавах на моменти! Бях затаила дъх и само се молех да ти хареса при мен, мило мое дете! Разказвах ти колко много си желано, колко много си мечтано, колко много си обичано! Разказвах ти, че се надявам да ти хареса при нас и да останеш!
 
И ти остана! Остана в мен и започна да растеш! Оказа се, че си момиче! Не можех да повярвам! Винаги с главата си съм мислела, че не ставам за майка на момиче, че не съм достатъчно фина за това и че ще имам 2 момчета, с които да се разбираме „по мъжки“! А Ицката ми напомни, че всъщност явно душата ми е знаела, че ще си момиче още отдавна, защото преди години се влюбих от пръв поглед в една червена плюшена рокличка и не можах да устоя на изкушението и си я купих! Тя стоеше закачена на прекрасна детска закачалка в хола, точно до телевизора години наред! А в първите месеци, още преди да разберем, че си момиче, на няколко пъти се чувах да говоря да теб в женски род! Още тогава се изумих на майчината си интуиция и започнах да чувствам, че тайнството на майчинството ме изпълва! Не усетих кога минаха тези 9 месеца! След като премина критичния момент, вече се движех, разхождах, внимавах какво ям и пия, обичах още повече! А когато те усещах да ме побутваш или риташ отвътре, това бяха най-щастливите ми моменти! Благодарях ти, че си избрала мен и Ицката за твои родители! А той, той се вълнуваше заедно с мен на всяка промяна, беше до мен на всеки преглед, вечер ти говореше през корема и те милваше… Чувах жени да се оплакват, че много ги ритат техните бебета, че не ги оставят да спят, че им тежи бременността, че им е омръзнало… Аз не изпитвах нищо такова! Тези месеци на очакване и трепет бяха толкова прекрасни! Чувствах се чудесно, нямах гадене, не ми пречеше да спя, не се тревожех, че пълнея, не бях нетърпелива да свърши! Напротив, като родих, дори ми се струваше, че бременността е била кратка и лека и веднага бях готова да преживея същото отново! Да, надяваме се да станеш някога кака, надяваме се да те дарим с братче или сестричка! Като се роди, дълго време не можех да повярвам, че АЗ съм те „направила“ – бях преминала през толкова много медицински процедури и манипулации, че не можех да повярвам, че след безценния подарък от една яйцеклетка, след това ти си изградена клетка по клетка от мен и моя организъм! Това ми се струваше и още ми се струва ЧУДО! Толкова е невероятно да осъзнаеш, че от това, което приемаш с храната се изгражда човек!!! И не само това! Осъзнах, че твоята плът и кръв са част от мен, но също знаех през цялото време, че аз отговарям за чувствата и емоциите ти още от утробата! Знаех и те дарявах с много усмивки и хубави преживявания! Водихме те на любимите ни с баща ти места в планината, ходихме заедно на джаз-концерт и на теб ти хареса, срещахме се с приятели, разхождахме се! И като се роди – сега всички питат дали си спокойно дете, а ти си просто прекрасна – мила, спокойна и красива – за нас най-красивото дете на света! Случи се чудото – ти се роди, направи ни най-щастливите хора на света! Ицката се вълнуваше толкова много за теб, колкото и за мен – дали сме добре, всичко наред ли е… А аз след раждането само мечтаех да ме пуснат от интензивното, да се кача при теб, да те гушна и да те закърмя! Това беше другото нещо, за което мечтаех и се молих да успея да изпитам! И когато те сложих на гърдите си… о, чудо, ти засука от моята гръд, а аз заплаках от щастие… 
 
cheap homecoming dresses onlineИ до сега, 3 месеца по-късно, да те кърмя е едно от най-прекрасните неща, които ми се случват… моля се да мога да те кърмя още… поне до една година, за да ти давам от своята гръд най-полезното за теб – майчиното мляко, премесено с майчината ласка и обич! Като те слагам на гърдата ти пожелавам „Да ти е сладко, да си живичка, здравичка и щастливичка!“… и дано молитвите ми бъдат чути! Благодаря на Бог всеки ден за теб, за Ицката и за онази непозната жена, която ме дари с шанса да те имам! Благословена да е и тя и семейството и! Няма думи на света, с които мога да опиша това, което изпитвам към нея! Всъщност има една – ЛЮБОВ!!!… А за татко ти, дете мое – и двете с теб сме благословени Ицо да е моя съпруг и твоя баща, всеки ден се уверявам в това! Обичам го още повече като го виждам колко е щастлив за теб, колко се вълнува, как се притеснява, на моменти се страхува… но е нашата опора, подкрепа, сигурност, бащинска обич и сила! В началото, когато с теб нощем не спяхме и се кърмихме дълги часове, той те взимаше денем при него, гушкаше те и не те оставяше да плачеш нито за миг, за да мога аз да поспя и да „заредя батериите“! Когато беше при мен, твоят баща правеше всичко, за да сме добре двете с теб и все още го прави – чисти, пазарува, пере, суши, готви… грижи се за нас от все сърце! А когато заспиш на гърдите му или в ръцете му – той е толкова щастлив, че не иска да те пусне… Тази гледка за мен е просто… велика! А когато те прегръщам и ти прегърнеш мен – това е нашия свят, нашето щастие, нашето всичко!… Благодаря ти, мило дете! Благодаря ти, че още от утробата ми сияеш… 
 
Беше много интересно как всички хора, виждайки ме на живо или на снимка казваха едно и също: „Вера, ти сияеш!“, а аз се усмихвах и отвръщах – от детенцето ни е, то ме кара да сияя… Ицката не даваше да мислим за име твърде рано този път… Аз отново бях нетърпелива, още като разбрах, че си момиче започнах за умувам… Но той, баща ти, той ти даде това прекрасно име – Сияна! Кръсти те на слънцето и светлината!… И като се роди се оказа, че той сякаш те е виждал със сърцето си – ти си руса, светла и бяла! Съвпадение, нали! А сега, от няколко дни се случва нещо, което едновременно ме изненадва и радва… Ти май започваш да разбираш кой кой е и да искаш да заспиваш само с мен! Радваш се на баща си много, усмихваш се широко на бабите, гукаш им и им се радваш, но вечер или когато си неспокойна и плачеш – като те взема в мен и веднага притихваш… Сгушваш се, заравяш глава в гръдта ми и сякаш ме прегръщаш с малките си ръчички… И плача, плача от щастие, когато чувствам, че ти е хубаво при мен! Ти, слънчево дете, озари дните ни и изпълни душите ни с още повече чиста и свята любов! Надяваме се да бъдем достойни родители като ти дадем нашите топли грижи, светъл пример и дълбока любов! Ти вече знаеш, че можеш да разчиташ на нас, можеш да ни се довериш и да си спокойна, че ние ще направим всичко по силите си да станеш един достоен човек, който ще знае как се е появил на бял свят и с колко много любов е орисан! Бъди щастлива, дъще! 
 
Добре дошла при нас!  

Ако искаш да споделиш своите емоции и преживявания на майчинството, ще се радвам да го направиш в имейл до мен, за да достигне до тези, които имат нужда от надежда и вяра, че чудеса се случват. Вярвам, че майчинството е в сърцето, и едно отворено сърце, помага на друго да го последва!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  
beautiful baby pictures with flowers 10 scaled

Помните ли черно-белите снимки с надпис „Честит 8 март, мила мамо!“, които бяха задължителният училищен подарък към майките преди години? Мама – тази, която и до днес може да се развълнува до сълзи от една моя дума, да ми се разсърди само заради един поглед, тази, с която се обичаме до болка, а често се държим като куче и котка… Знаете как е, нали? Мислейки за нея, се сетих за една притчата. Разказвам ви я с благодарност за всичката слама в живота си и за целия пушек от горящия товар…

1268230431_margarita8martПРИТЧА ЗА СЛЯПАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата и била наведена напред, а погледът и бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила – обезпокоил се Господ – свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко – отговорила жената – само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо… Дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя – сериозно казал Господ – нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но… В живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе… Да се покаже. Много се страхувам, че ще го отнесе потока… Ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка – казал Господ– Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката – самоотвержено възкликнала майката – ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде – замислено отговорил Господ – даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си послал“, така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и несгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине – закрещяла жената – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ – имай предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието на децата да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената – моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш – казал Господ – в действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената – и това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра…
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила – ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чувала с проблемите си – усмихнала се жената – и ще се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение – усмихнал се Господ – ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист – аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

Мили момичета, нека огън да изгори всичките ви тревоги! Нека тези от вас, които копнеят да чуят думичката „мамо“, да случат това щастие скоро. Доверете се на живота  и го живейте с лекота. Вярвам във вас и ви прегръщам!

Честит празник, прекрасни!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

wallpapers

Напоследък страдам от това, че не успявам да пиша толкова често, колкото ми се иска. Стискам зъби, отдадена на другите си занимания, но едно гласче дълбоко в мен, жадува за думите и преглъща неизказаните сълзи. Принуждавам го да се свие и продължавам нататък, заплесната по многото неща за вършене.

Днес попаднах на текст, който усетих като свой. Споделям го с вас с огромна благодарност. Той е на Сашка Александрова /myvelikoturnovo.com. Не я познавам, но имам чувството, че сме сестри.

Раждането на щастливата жена

Зачетох се скоро в един текст, който обясняваше защо вървят заедно Законът за привличането и Законът за противоположностите. Първия го знам от филма „Тайната“, втория – от часовете по физика, когато учителят със завидно търпение се опитваше да ни научи на нещо.

Явно е успял човекът, защото помня този закон на Нютон – че всяко действие в природата си има противодействие, което му е равно по сила и противоположно по посока. Значи, колкото по-яростно привличам неща, които искам, толкова по-голяма е вероятността да привлека и неща, които не искам. Сянката нараства заедно със светлината.

Но ето и текста, който ме провокира: „Привидно“ всичко на тази планета се поддържа в равновесие посредством „Закона за противоположностите“ – всяко нещо си има противоположност, чрез която съществува и благодарение на която поддържа равновесие. Животът на индивида, както и този на дадена нация или цяла цивилизация „изглежда“ се управлява строго от Закона за противоположностите.“
Стефано Д’Анна, „Школата за богове“

Замислих се за моята противоположност. Не за сянката вътре в мен, с нея вече се разбирам. А за противоположната на мен жена. Тази, която е моята друга посока, моето аз, което не мога да бъда.

Може би тя живее някъде в другия край на света или на съседната улица. Жена, която има само децата си. И нищо друго. Скучната работа я убива всеки ден, парите все не й стигат, сама е и вечно уморена. И често не е щастлива.

1dddb35c2fd265060889761fbe29483eМоже би точно аз съм нейната противоположност според този закон. Аз, която дълго време се борих за деца и се провалих. После дълго време живях с мисълта, че съм половин жена, защото не станах майка. (Понякога още си го мисля). Аз имам всичко, което тя няма – работа, която обичам, вълшебни приятелства, таланти. Умея да пиша, умело боравя с думите, все по-добра съм с фотоапарата. И често не съм щастлива.

Но може би и двете все още сме живи, защото ни има точно такива. Докато тя приспива своите деца, аз трябва да напиша своите книги. За да открия, че майчинството не е само и единствено раждане и отглеждане на деца. А мисия, която, в този земен живот, не е моята. За да разбере тя, че да се жертва за децата си, е нейното призвание. Аз да приема, че думите също са деца, защото и те се раждат, отглеждат и пускат на свобода, за да изживеят своя си живот, точно както става с децата. Тя да спре да се сърди на затвора, в който се е заклещила.

Трудни са тези уроци, особено ако ти си ученикът. И не става бързо, макар да изглежда просто като смяната на един Уиндоус с друг в компютъра.

Сигурно тя ме гледа от другия край на света, или от съседната улица, и завижда на свободата ми, на таланта ми да пиша, на възможността ми да пътувам и да правя каквото поискам, когато поискам. Сигурно плаче, защото не може да опише нито тъгата, нито радостта си с думи, плаче вечер, останала без сили, докато аз… нищо не правя. Сигурна съм, че плаче за себе си, защото и аз плача за себе си, когато видя, че тръгва с децата на разходка, че пуска поредната порция снимки във Фейсбук, когато заедно с тях тръгва в първи клас. Ще плача, когато дойде време за абитуриентския бал и за бялата сватбена рокля… Плачем и двете за неща, които никога няма да преживеем.

Но сме живи и двете. Точно такива и точно сега. И сме незаменими една за друга. Тя без мен не може да отгледа децата си, аз без нея не мога да напиша книгата, за която мечтая.

Ако една от нас стъпи на криво, цялата Вселена се размества и двете ни боли. За да съществува равновесието, сме нужни и двете. И сме ценни, безценни сме даже – за нас, за планетата Земя, за Вселената, за Бог. Двете половини на една цялостна жена. И, когато някой ден (а това със сигурност ще стане), двете се срещнем (или може би вече сме се срещнали), когато се слеем в клетките си, ще се роди ЩАСТЛИВАТА ЖЕНА. Тази, която и двете си мислим, че не сме, че никога няма да сме, защото липсващата половина зверски боли. Но Законът за привличането е толкова мощен… И неизбежен.

Ако сега пишех роман, тук щеше да е моментът за добрия обрат, който винаги започва с изречението: И ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО… Началото на нова глава в живота на моята щастлива героиня.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

o MOM NAP BABY facebook

През изминалата седмица ми се случи на два пъти да съм на вечерни събития и да не мога да се включа в нормалния график вкъщи. Коментарът на дъщеря ми (почти на 6 години) беше – „Ах, как искам да си имам нормално семейство!“,  Стана ми смешно, но и малко ми докривя. Като я попитах какво означава това, тя ми обясни, че това е семейство, в което всички, винаги се прибират навреме. Когато ме нямало, с тати си говорели и си правели различни неща, ама тя не можела да се изморява и не й се спяло… Оказа се, че имам задължителна функция на „изморител на деца“, която нямам представа как точно изпълнявам, но явно е съществена за вечерната хармония:)

Попаднах на една прекрасна статия, посветена на това за какво служи майката. Мисля, че някои от приложенията на това създание ще ви развеселят, независимо дали вече сте в тази роля или все още вървите по пътя към своето бебе. Сигурна съм, че списъкът може да се продължи още доста. Ще се радвам да го направим заедно в коментарите.

Майката служи:

1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.

2. Да утешава.

3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.

4. Да измъква тресчици.

5. Да се кара.

6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.

7. Да се грижи за нашите домашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.

8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.

9. За учене на стихотворения на глас.

10. Да мърмори, когато е необходимо.

Mother and daughter on swing in sunny park11. Да бута люлката, когато сме на нея.

12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.

13. Да ни изтрие гърба.

14. Да ни гушка.

15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.

16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.

17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.

18. Да мъти нови братчета и сестричета.

19. Да разрешава семейни спорове.

20. За душеприказчик.

21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.

22. Да стяга куфарите.

23. Да пише извинителни бележки.

24. Да кърпи дрехите ни.

dmd595325. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.

26. Да ни дава заеми.

27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.

28. За милосърдна сестра.

29. За надежден будилник.

30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.

31. Да ни мие главата.

32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.

33. Да ни държи ръчичката при доктора.

34. За гръмоотвод.

35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.

36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.

37. Да шие дрехи на куклите и на нас.

38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.

39. Да прави глупости.

40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички… повечето от които никога вече не вижда.

41. Да ни тормози.

42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.

43. И за още много други неща (просто в момента не ни идват на ум останалите).

Автор: Барбара Ноак
Източник: chudo-sega.com

А вие за какво още се сещате? 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

2

По-добре е един път да покажеш, отколкото 10 пъти да разкажеш – предполагам, че всички ще се съгласим с този принцип от личен опит. Огромен процент от хората възприемат света основно през образите – това, което виждат, представят си. Те са визуали. Кинестетиците и аудиалите са значително по-малко на брой. За тях е много важно съответно – да помиришат, пипнат и опитат, или – да чуят.

Убедена съм в благотворната сила на визуализациите и медитациите както от личен опит, така и от работата ми с жени с репродуктивни предизвикателства пред себе си. “В медитация може да се извърши лечение. Когато умът е спокоен, осъзнат и напълно задоволен, той е като лазерен лъч – той е много мощен и може да се извърши лечение.” Думите са на Шри Шри Рави Шанкар – световноизвестен хуманитарен деец, носител на голям брой международни награди, три пъти е номиниран за Нобелова награда за мир.

Мощен начин да подкрепим тялото си да зачене, независимо дали с чудото на естествения процес или чрез чудото на медицината, е визуализацията – да си представим как бързите сперматозоиди се движат през фалопиевите тръби, стигат до красивата и съвършена яйцеклетка, сливат се с нея… Спомням си преди години, когато ми върнаха ембриончетата при трансфера по време на ин витро процедурата, как поддържах в главата си картинка на тяхното захващане в стената на матката. Всеки ден си ги представях, съставени от все повече клетки, все по-устойчиви и свързани с мен. До края на живота си ще усещам вълнение, когато се сетя за онзи момент, когато за първи път чух сърчицето на дъщеря ми – толкова мъничко, а така категорично и мощно в желанието си за живот.

По-лесно е да си спокоен и положително настроен, когато си „трениран“ в създаването на картинки в главата си. Те са изключително подкрепящи в моментите на изпитание, през които минаваме по пътя си към бебето. Можем обаче да ползваме и „жокер“, за да изградим и задържим образ в главата си. Аз си бях харесала една бебешка снимка на таблото в коридора на клиниката. Както и да се чувствах, тя ми даваше сили и сякаш ми подаваше ръка, за да премина през съмненията и страховете.

Благодарение на чудото на техниката и на 10-годишното постоянство на шведския фотограф Ленарт Нилсон, ние имаме възможност да видим чудото на създаването на живота и на вътреутробното развитие на бебето съвсем наистина. Някои кадри са увеличени повече от 500 000 пъти. Всички са пленителни, зареждащи и мотивиращи, нали?

12

10428650_821121624634246_6911038882519555292_n4

Другите снимки, можете да видите в Incredible Photos: How A Child is Born.

Сигурна съм, че видеото, създадено чрез тези кадри, но с допълнителни ефекти, ще ви свърже още по-силно с чудото на живота.

Запомнете – след като можете да си представите нещо и да мечтаете за него, то това нещо може да се случи с вас.

Майчинството е в сърцето! Отворете го!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

old pregnant EDITED

Кога е правилното време да имаш дете? Този въпрос кънти в главата ми през последните дни, провокиран от Right Time Baby – книга на Claudia Spahr. Авторката е на 45, има три деца, първото от които е заченала на 39. Казва, че толкова време й е отнело да срещне мъжът, който би избрала за баща на отрочетата си, а и на 30 животът и е бил толкова прекрасен, че не е искала нищо да променя…

Ясни са ми медицинските доводи, свързани с фертилността на жената, както и че в момента в България, и отдавна по света, има опция „на младини“ да си замразиш яйцеклетки и да си ги ползваш, когато решиш на по-късна възраст – като се наработиш, налудуваш, налюбиш и находиш… Супер, колкото повече варианти, толкова по-добре, но това не променя факта, че възрастта не е диагноза!

Аз вярвам, че да отложиш раждането на дете в търсенето на собствения си баланс е зряло решение. Когато знаеш коя си и кои са истински важните за теб неща в живота, по-лесно откриваш подходящия партньор, най-малкото защото вече си целунал достатъчно жаби и умееш да разпознаваш принцовете. Да си стъпила здраво на собствените си крака и да имаш професионална реализация те прави по-уверена във взимането на решения и по-последователна в отстояването им. Детето не е прищявка и няма разписка за връщане, ако решиш, че не ти се занимава с него и че майчинството не е точно това, което си си представяла. Бабите и дядовците са хубаво нещо, но ако беше редно да отглеждат и възпитават деца на тази възраст, щяха още да могат да създават такива.

mother carring babyВръзката на детето с майка му е решаваща за умението му да създава хармонични отношения с околните през целия му живот. По какъв начин ще се свързва с партньорите, приятелите и децата си, колко ще се цени и обича, колко важно и значимо ще се чувства, зависи от това дали бебето има сигурна връзка са майка си или не. Е, важно ли е тогава каква майка ще бъдеш? Не забравяй, че за да създадеш сигурна връзка с някой друг, първо трябва да имаш такава със себе си.

Житейският опит, натрупаните умения да се справяш в кризисни ситуации, търпението и вярата в собствените сили са сериозна патерица в ежедневието на майката. Никакви училища за родители и прочетени книги не могат да ти сменят чипа и да те направят по-зряла, ако ти вече не си такава. Да, може би някои хора са готови да бъдат майки и на 20, но аз не познавам такива.

Мислите, които избереш да мислиш и храната, която избереш да ядеш, определят здравето ти, твърди Луиз Хей, която отдавна се е превърнала в институция. Все повече научни доказателства свързват доброто хранене и здравето. Отдавна е ясно, че то не е само физическо, а включва и нашите мисли и емоции. Ако сме в добър баланс имаме огромен капацитет да се саморегулираме и самолекуваме, да отстояваме на болестите. Както прочетох в една книга за китайска медицина, ако едно дете там се разболее и вдигне температура, майка му никога няма да се запита дали вчера е било добре облечено. Това, което ще я вълнува е кое е нещото, което го изкарало от емоционален баланс. На нашите географски ширини това все още е еретична мисъл, затова и опашките пред лекарските кабинети не свършват.

Майчинството ти „взима“ живота – подменя го, обръща приоритетите. Не ме разбирайте погрешно да си майка е наистина прекрасно, но просто нищо вече не е същото поне за известно време. Познавам жена, която роди близнаци, заченати ин витро и след 40 дни нае детегледачка и се върна на работа. Не я съдя, но знам, че не бих могла да направя такова нещо, а и не мисля, че е добре за детето. За мен майчинството означава да си готов да смениш приоритетите.

Предимствата на зрялото майчинство са повече от недостатъците му. Най-малко защото жените над 35 се чувстват по-готови да се фокусират върху семейството, без да имат усещането, че пропускат живота си и губят свободата си. Проучване, направено сред 50 майки, станали такива след 35 години показва, че 63% от тях смятат, че това е било перфектният момент за това, а 9% отговарят, че даже смятат, че е трябвало да изчакат още малко.

А ето и малко статистика (от книгата Right Time Baby) в подкрепа на късното майчинство:

Зрелите майки раждат по-здрави бебета от по-младите майки – резултатите са от проучване, проведено в Тексаския университет през 2005 г.

86% от бременните жени над 35 годишна възраст подобряват здравословното си състояние чрез храната, която поемат, начина си на живот и умението да си почиват и да регулират стреса. Те съзнателно елиминират приема на субстанции, които биха били опасни за плода (включително алкохол, цигари и кофеин) и съобразяват физическото си и психическо натоварване с факта, че носят в себе си живот.

Зрелите жени са в по-добро настроение. Италианско проучване е доказало, че жените над 35 изпитват по-малко напрежение и безпокойство и са по-жизнерадостни и енергични, докато са бременни.

breastfeatingКъсните майки кърмят по-дълго. Дължи се на по-добрата им информираност за ползите от кърменето и повечето време, което са отделили, за да бъдат с децата си.

Те по-рядко страдат от постродилна депресия, сравнено с жените, които раждат по-млади.

Отделят повече време на децата си. Множество изследвания показват, че по-възрастните родители разполагат с повече време, което да изкарват с децата си. Вероятно се дължи на предварителната им нагласа за това, както и на утвърдените им позиции на професионалисти.

Децата на по-зрели майки имат по-високо IQ. Проучване, обхванало 4 300 жени, родили след 35 г. показва, че децата им се справят по-добре в училище от връстниците си с млади майки. Авторите на изследването твърдят, че причините могат да са както биологични – по-възрастните майки се хранят по-добре (това не означава повече!) по време на бременността, така и социални – домашната среда, която са осигурили на децата, е стимулираща и предразполагаща към учене.

Зрелите майки живеят по-дълго. Съществуват множество данни, че късното раждане удължава живота на жената. Майка, родила около 40-годишна възраст има 4 пъти по-голям шанс от другите жени да живее до 100 г.

И в заключение един въпрос – знаете ли колко е била средната продължителност на живота на една средностатистическа жена през 1900 г? Ще ви кажа – 46 години! В наши дни българката живее средно по 78 години, а испанката повече от 82 г. Какво излиза? Че дори да родим първото си дете на 40, пак ще имаме време да се радваме на внуци.

Целта на всичко казано дотук не е да агитирам някой да отлага майчинството си до последния възможен момент. Наясно съм, че има и рискове, както и, че е трудно да се почувстваш напълно готов да станеш родител на каквато и възраст да си.

Въпросът е обаче да спрем да се програмираме в мислите си като „остаряващи“, „със затихващи репродуктивни функции“ и „изпускащи влака на майчинството“ с всяко духане на свещите върху тортата. Ние сме това, което мислим за себе си. Нека да си направим услуга и да спрем да се самосаботираме в постигането на мечтите си. Зрелостта е благословия, а не наказание!

С нетърпение очаквам коментарите ви! Ще се радвам, ако се присъедините към Facebook страницата на сайта, или ако просто прочетеното ви е докоснало!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

pregnancy orig

През последните дни виждам толкова много бременни жени – във всякакви форми и размери, но всички до една прекрасни! Щастлива съм, защото знам, че това, което забелязваш около себе си, е твоят фокус и настройка, нещото, което привличаш. Дано да са заразни, заради всички нас, които нямаме търпение да бъдем майки, независимо дали за първи път или отново.

Изплува ми спомен за думите на Петър Дънов за майчинството и колко силно те препокриват съвременните открития в областта на пренаталното и перинаталното развитие на плода. Това, което той е говорил преди толкова години, едва напоследък „придоби гражданственост“, както се казва. Науката успя да узрее за прозренията му.

Издирих част от думите на Учителя (благодарение на petardanov.com) и ви ги цитирам. Започвам от нещо, което е в съзвучие с моето убеждение, че всички ние имаме „предварителни договори“ с нашите деца още преди да сме се появили на земята. Тези конкретни души, които ще дойдат тук чрез нас, идват когато сме готови за това да бъдем подходящи родители за тях: „Единственото същество, което може да оправя кривите мъже и жени, моми и момци, това е майката… Кога майката може да направи това? – Не след като роди детето си, нито като бременна, а най-малко сто години преди да стане майка. Ще кажете: Откъде ще намери тези деца? Как ще ги възпитава, като не ги вижда?… Като невидими, те съществуват във вид на желания и мисли, с които тя е живяла в далечното минало. Достатъчно е да сгъсти желанията и мислите си, да ги превърне в течни и твърди тела, за да станат реални и видими за всички.“ /8;136/.

Петър Дънов подчертава, че възпитанието на детето е в ръцете на майката и каквото вложи тя в  детето още по време на бременността, това е важното. Според него са нужни здрави хора по ум, по сърце и тяло, за да създават добро поколение. „После като се роди, детето по-трудно се възпитава. Затова казвам: майките ще оправят света. Майката във време на бременността може да вдъхне на детето разумност, интелигентност, да даде подтик на неговите чувства, да усили волята му. Каквото дете желае да роди майката, такова ще роди. От майката зависи какви ще бъдат децата й.“Поразрових се и намерих още от неговите думи по темата. Споделям ги с вас, защото ме докосват. А и смятам, че е важно да бъдем подготвени за момента, в който носим нов живот и да дадем най-доброто от себе си, докато той пулсира в нас. Защото сме пещ, ваеща чудото на живота, благословени сме да творим бъдещето. Нека да дадем най-доброто от себе си.

Ако майката се е намирала в едно тревожно състояние, когато е зачевала детето, когато го е носела и кърмила, то тези състояния ще се предадат на детето, но ако тя се е намирала в едно светло настроение, ако е била изпълнена с любов, ако е гледала само красиви неща, то и детето ще носи същите състояния. /67;152/

Какво дете ще роди онази майка, която през всичкото време на своята бременност постоянно се тревожи и безпокои? Детето, което се ражда от такава майка, ще бъде слабо, хилаво, не ще може да издържа на мъчнотиите в живота. /20;237/Майката влияе на детето си докато е още в утробата й, чрез своите мисли, чувства и постъпки. Не по-малко влияние върху развитието на детето оказва храната на бременната жена, както и тази, която дава на детето си след раждането му. От духовния живот на майката зависи какво ще бъде детето. Майката може да роди обикновен човек, талантлив, гениален или светия. От нейния умствен живот зависи бъдещето на детето.През време на своята бременност жената трябва да бъде поставена при най- благоприятни условия: тя трябва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа;… Тя трябва да диша дълбоко, да мисли и да чувства право. Понеже в това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, с голямо въображение, и с ближните си, както и тя сама трябва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени… Дето животът расте и се развива, там е неговият смисъл. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за бременната жена. Де ще намери по-голяма чистота от тази в Природата?…


Казвам: майката трябва да възпитава детето си докато е още в утробата й, а не след раждането. Там детето има всички условия за възприемане, а след раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо и умственият живот на бременната жена не трябва да се пренебрегва. Най-красивата, изящна литература трябва да бъде нейната умствена храна… Спокойствие, тишина са нужни за жената майка, както и за Природата, която в това време върши велик творчески акт – създаването на човека. Искате ли плодът на дървото да бъде добър, създайте му условия и го оставете на Природата.Същото се отнася и за създаването на човека…

Има една вътрешна сила, която свързва хората и преплита живота им… Всяка майка, като зачене едно дете, мъжко или женско, да каже: Дъще, синко, аз искам да живееш в бъдеще в закона на Любовта и да представяш нейната пълнота. Тъй ако каже, тя ще има дъщеря или син герои, които ще живеят в закона на Любовта. Всяка майка трябва да внушава това на децата си… Новото поколение ще бъде носител на новите идеи, на Божествената Любов…
Вдъхновяващо, нали?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена