Tag Archives: Женски срещи за подкрепа и медитация

Имали ли сте чувството, че попадате от дупка в дупка и колкото и да се опитвате да издрапате на повърхността, все се хлъзгате към дъното? От опит знам, че когато човек се навива, че с него „винаги“ така се случва или „никога“ не става по лесния начин, това е проява на защитния механизъм на идеализацията. Той показва склонност нещата да се обобщават и несъзнателно да се изключват онези моменти, които не потвърждават личното убеждение. Това се подсилва от факта, че търсим и намираме потвърждение само на това, в което вярваме. Нямаме нито фокус, нито очи за обратното на него.

Ако обаче сте наясно с гореспоменатите неща, намирате се в дупка и искате да излезете от нея, вярвам, че ще ви хрумне идея как бихте могли да го направите като прочетете тази Притча за магарето и кладенеца 

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му се чудел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение – да зарови кладенеца заедно с животното. Казал си, че магарето и без това е вече много старо. А и кладенецът все някога трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят толкова усилия, за да измъкне от трапа това старо животно. Затова извикал съседите си да му помогнат да зарине кладенеца. Всички дружно грабнали лопатите и се заели да хвърлят пръст в дълбокия ров. 
Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. Не след дълго обаче, за всеобщо учудване, животното притихнало. След като хвърлили още няколко лопати пръст, селянинът не се стърпял и решил да надникне и да провери какво е положението там, вътре. И останал изумен от онова, което видял!
С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магарето правело нещо невероятно. Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят още и още почва в кладенеца, всеки път животното се изтръсквало и стъпвало върху трупащата се под краката му земна маса. Не се минало много време и всички с изненада видели, как магарето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред… 

Какво, ако обстоятелствата в живота ви в момента могат да се „употребят“ и по различен начин и всъщност искат да ви насочат към нов подход и действия? Какво, ако това, което в момента е най-големият ви проблем, е начин да надградите или разрушите и издигнете отново и различно това, което имате? Какво, ако наказанието от глобалния поглед към вас и живота ви всъщност е благословия? Знам, че човек, когато е затънал в помия, няма как да я преживява като аромотерапия. Знам обаче и че когато я свалиш от себе си се чувстваш прероден и си благодарен за топлата вода. Колкото повече са камъните, които ти хвърля живота, толкова по-висока е кулата, която можеш да построиш от тях, а погледнати отгоре, нещата изглеждат различно. Особено, ако не те е страх от високо.

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

В дни като днешния, в който се провалят планове и емоциите пълнят палитрата, Светът ми говори. Прави го деликатно, нашепвайки. Нещо се завърта пред мен, докосва ме, отлита…
В дни като днешния, сълзите са на една мисъл разстояние или пък бликват преди да съм усетила очите да парят…
В дни като днешния, възможно е всичко и затова сядам насред хаоса, за да бъда, да пиша, да дам…
В дни като днешния нечии думи докосват сърцето ми и запечатват мига…
Прочетох ги и застанаха в мен, не отлитат, искат да стигнат до вас. Te са на Реджина Брет – писател, журналист, два пъти номинирана за  Пулицър, преживяла рак на гърдата.

Тя пише своите „45 урока, на които ме научи животът“ на един дъх. Разказва: „В нощта преди моята 45-годишнина не ми се спеше. Бях изпълнена с благодарност за това, че ми беше позволено да доживея до 45 години. Две мои лели починаха от рак на гърдата, без да оцелеят до моята възраст. Затова се чувствах щастливка, че имах рак на гърдата на 41 и доживях до 45-годишнината си. Замислих се, на какво ме научи животът през всичките тези години, и отворих дневника си. „Уроците на живота“ се изляха от мен като поток, а аз едва успявах да ги „уловя“ и напиша“. 

Ето ги и тях – уроците на една жена, преминала през изпитанията а и оценила живота от сърцето:

1. Животът не винаги е справедлив, но все пак е хубав.
2. Когато се съмняваш, просто направи следваща малка крачка.
3. Животът е твърде кратък, за да губиш време да мразиш някого.
4. Твоята работа няма да се погрижи за теб, когато си болен. Ще го направят приятелите и роднините. Дръж на тях.
5. Покривай задълженията си по кредитните карти всеки месец.
6. Не е нужно да печелиш всеки спор.
7. Плачи с някого. По-целебно е, отколкото да плачеш сам.
8. ОК е да се ядосаш на Бог. Той може да го понесе.
9. Заделяй за пенсия още от първата си заплата.
10. Когато става дума за шоколад, съпротивата е безполезна.
11. Помири се с миналото си, за да не засенчва настоящето.
12. ОК е децата ти да видят, че плачеш.
13. Не сравнявай живота си с този на другите. Нямаш представа за целта на тяхното пътуване.
14. Ако връзката ти трябва да остане тайна, не трябва да си в нея.
15. Всичко може да се промени само с едно примигване. Но не се тревожи, Бог никога не затваря очи.
16. Поеми дълбоко дъх. Това успокоява ума.
17. Освободи се от всичко, което не е полезно, красиво или носещо радост.
18. Това, което не те убива, наистина те прави по-силен.
19. Никога не е късно да имаш щастливо детство. Но второто зависи само от теб и никой друг.
20. Когато преследваш това, което обичаш в живота, не приемай „не“ за отговор.
21. Запали свещите, използвай хубавите чаршафи, носи любимото си бельо. Не ги пази за специален случай. Днешният ден е специален.
22. Подготви се добре, след това се пусни по течението.
23. Бъди ексцентричен сега. Не чакай старостта, за да носиш лилаво.
24. Най-важният сексуален орган е мозъкът.
25. Никой не отговаря за твоето щастие, освен самият ти.
26. Погледни на всяка така наречена катастрофа с мисълта „След пет години това ще има ли значение?“
27. Винаги избирай живота.
28. Прости на всички всичко.
29. Какво мислят другите за теб не е твоя работа.
30. Времето лекува почти всичко. Дай време на времето.
31. Независимо дали ситуацията е добра или лоша, тя ще се промени.
32. Не се приемай на сериозно. Никой друг не го прави.
33. Вярвай в чудеса.
34. Бог те обича поради това Кой Бог Е, не поради нещо, което си или не си направил.
35. Не ревизирай живота. Дай най-доброто, на което си способен сега.
36. Да остарееш е по-добре, отколкото да умреш млад.
37. Твоите деца получават само едно детство.
38. Всичко, което действително има значение в края на краищата е, че си обичал.
39. Излизай всеки ден навън. Чудеса те очакват навсякъде.
40. Ако натрупаме проблемите си накуп и погледнем проблемите на другите, ще пожелаем нашите обратно.
41. Завистта е загуба на време. Вече имаш всичко, от което се нуждаеш.
42. Най-доброто предстои.
43. Без значение как се чувстваш, стани, облечи се и излез.
44. Предай се на Живота.
45. Всеки миг от живота е дар от Бога, бъди благодарен.

И след тези 45 урока съм благодарна, че съм облечена в лилаво, че имам бръчки по челото и че се научих да си давам време. То наистина лекува! Благодаря ви, че четете това! Ако искате да се споделим, елате в четвъртък на Женски срещи, за да се отпразнуваме себе си и живота!

В навечерието на празника на любовта, 13 февруари, в темата:  АЗ И ТИ ЗАЕДНО ще изследваме взаимодействията между мъжа и жената, които се счита, че съпътстват психическата зрялост. Какво представлява семейството (или устойчивото партньорство, носещо същите характеристики)? Какво е изконното предназначение на мъжа и на жената? Кой, какво внася в цялото? Какви са мотивите и принципите, които изграждат щастливо семейство? Ще изучаваме и градим, ще сверим личния си компас и ще проектираме своята карта на щастливото семейство. Добре дошли сте да се присъедините в групата. Смятам, че времето в нея, е добра лична инвестиция. Подробностите са тук: https://bit.ly/37gpXSz

Снимката е Oil painting Tenderness, Pictures, Zelenograd, Фото №1

До среща, Елена

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Ако пък още не сте си изтеглили безплатния ресурс „По пътя към бебето“, можете да го направите от линка: http://bit.ly/kniga-po-patia-kam-bebeto

Когато Бог създавал жената, той работил късно на шестия ден.

При него дошъл един ангел и го попитал:

– Защо отделяш толкова много време за това?

Господ му отговорил:

– Виж само колко различни изисквания трябва да изпълня, преди да я сметна за готова. Тя трябва да се мие лесно, но да не е пластмаса, да има над 200 подвижни части и при това да се движи грациозно. Трябва да се лекува сама, когато е болна. Да работи по 18 часа на денонощие. Трябва да има само две ръце, но да може да прегръща с тях едновременно няколко деца, и то така да ги прегръща, че да излекува всяка болка, независимо дали е душевна или са си ударили коляното.

Ангелът бил впечатлен.

– Това стандартен модел ли е? Но това е невъзможно! Цялата тази работа не може да се свърши за един ден. Отложи я за после.

– Не – казал Господ. – Ще я довърша днес и тя ще бъде моята любимка.

Ангелът се доближил и докоснал жената.

– Господи, но тя е толкова нежна!

– Да, тя е нежна, но освен това съм я направил и много силна. Не можеш да си представиш дори колко неща може да издържи и преодолее. Изглежда ранима, но крие в себе си огромна мощ.

– А тя може ли да мисли?, попитал ангелът.

Бог казал:

– Тя може не само да мисли, но и да се аргументира и убеждава.

Ангелът докоснал бузите на жената.

– Господи, мисля, че тази тук е дефектна, струва ми се, че тече.

– Не, тя не е дефектна, поправил го Бог и продължил: Това са сълзи.

– Те за какво са? попитал ангелът.

– Те са израз на нейната тъга, нейната любов, нейната самота, нейните страдания и нейната гордост.

Ангелът бил наистина впечатлен.

– Господи, ти си гений! Помислил си за всичко. Жената наистина е невероятна!

– О, да – казал Бог. Тя има сила, с която може да удиви мъжа. Тя може да се смее, когато й се плаче. Тя може да се усмихва, когато я е страх. Тя ще помага на друг, когато самата тя има нужда от помощ. Само един неин поглед е способен да направи онова, което мъжът не може да постигне…

Ангелът занемял и гледал жената като омагьосан. После Господ въздъхнал:

– Тя все пак има един недостатък, който може да й съсипе живота, ако тя сама не го поправи.

– Какъв е този недостатък?

– Тя не си знае цената… 

Хубава притча, нали? (намерих я в dama.bg). Струва ми се обаче, че към основния ни недостатък, че не си знаем цената, можем да добавим още един много съществен: Жената се склонна да се увлича в това да се грижи, да отглежда, да подкрепя! Прави го с неподозирана жертвоготовност ден след ден, месец, след месец, години…  Мотивът е любов, а убеждението, че чрез това си поведение тя е в услуга на другите и това непременно е нещо хубаво.

Сигурна съм, че в момента някои от вас повдигат изненадано вежди и възмутено питат: „А не е ли?!“

Е!, когато е в нужната доза, не е равно на пренебрегване на себе си и не е УПРАЖНЯВАНЕ НА КОНТРОЛ. Не си даваме сметка, че често зад грижата за другите, подкрепата към тях, решаването на проблемите и разплитането на ситуациите вместо тях, стои подсъзнателният стремеж да бъдем нужни, незаменими, безценни. Това от една страна привързва другите към нас, от друга – вдига самооценката ни и важността ни в собствените очи, а от трета – помага ни да държим юздите и да управляваме.

Живеем в дуален свят, в който сянката се съдържа в светлината. Дори най-алтруистичните действия носят и друга, вторична полза за този, който ги прави. И това не е беда. Проблемът е, че когато контролираме (помагайки) ние пречим на човека да разгърне собствените си компетенции и да взима сам решения. Превръщаме го в детето, което не може само да си връзва връзките на обувките, защото майката го прави по-бързо и по-добре. Това е повод за размисъл за всички ни 🙂

Какви са сенките  в четирите женски архетипа – момиченце, любовница, кралица и майка – домакиня. Какви са техните прояви, кой преобладава в нас и как да развием най-малко изявения? Това е темата тази вечер в Женски срещи за подкрепа и медитация – СИНТЕЗ НА ЖЕНСТВЕНОСТТА.

Чрез медитативна техника ще се срещнем тези четири наши образа, ще ги изследваме, опознаем и разгърнем. Целта е да съвместим радостта и лекотата на момичето с магнетизма на любовницата, увереността на кралицата, стабилността и баланса на майката домакиня. Колкото по-трудно достижимо ни изглежда това, толкова по-наложително е да тръгнем към него, за да бъдем цялостни. Моля, свържете се с мен, ако решите да присъствате, местата са ограничени.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък преживявам дежавю. Неприятно. Няколко пъти ми се случва, докато ми разказват за себе си, клиентки да отбележат мимоходом, че подобна на тяхната миома/бучка/киста е имала майка им. Самата аз трудно приех за себе си, че нещата, през които минавам в живота си, дори на пръв поглед доста различни, в същината си имат зловещо подобие с тези на майка ми… Ама как?! Та аз по нищо не приличам на нея,  недоумявах години наред. „Да бе, да“, надсмивам се над себе си напоследък.

Генетика, наследственост – да, съществуват. Обаче има и друго – нуждата от принадлежност и свързване.

Лоялни сме към майката и сме склонни да носим нейния модел, да приемаме за свои нейните притеснения, грижи, болести дори. Това, че се възприемаме като много различни и даже сме склонни да твърдим, че нямаме никакви общи неща с майките си, не пречи на процеса на „присвояване“. Накрая се оказва, че носим чужди тежести, които обаче ни спъват в нашия живот. В по-голяма степен всичко това важи за жените, но и мъжете не са застраховани от подобно вплитане и отъждествяване. Такова може да е налице и с бащата (и от двата пола), но то е предмет на друга тема.

Темите в Женски срещи за подкрепа и медитация често са свързани с майката. Както се случва със синхроничностите, тази сутрин ми изскочи една статия, наречена „Болката на майката е нейна отговорност, не ваша!“. Заглавието обобщи мислите ми, а съдържанието си заслужава. Авторът е Бетани Уебстър, преводачът Албена Люцканова. Източникът е 9journal.com.ua, а аз я открих в aida.bg. Споделям, защото е важно и вярно:

„Потокът между подрастващото момиче и неговата майка трябва да бъде едностранен – постоянна поддръжка от страна на майката към нейната дъщеря. От самосебе си се подразбира, че дъщерите са напълно зависими от емоционалната, мисловна и физическа подкрепа на своите майки. Но един от многото аспекти на майчините травми е тази динамика на взаимоотношенията, когато майката е неадекватно зависима от мисловната и емоционална поддръжка, осигурявани й от нейната дъщеря. 

Майката, родила своето дете, може да почувства несъзнателно, че най-сетне си има някой, който ще я обича безусловно. Тя започва да използва детето за удовлетворяване на собствената си нужда от обич, останала силно неудовлетворена от нейното детство. Това поставя дъщерята в непоносима за нея ситуация, в която й се възлага отговорността за благополучието и щастието на нейната майка. Тогава на малкото момиче се налага да потиска собствените си нужди, възникващи в процеса на неговото развитие, за да удовлетвори емоционалните потребности на майка си.
Вместо да се опира на своята майка като на надеждна емоционална база за изследване на света, от дъщерята се очаква самата тя да бъде такава база за майка си. В процеса на израстване момиченцето е напълно зависимо от нея, затова то няма голям избор – или трябва да се подчини и да удовлетвори майчината нужда, или да въстане против нея.
Когато майката натоварва дъщеря си с ролята на възрастен като заместител на партньор, приятелка или терапевт, тя я експлоатира. Когато от дъщерята се изисква да встъпи в ролята на емоционална опора за своята майка, тя не може да разчита повече на нея, за да получи необходимото удовлетворяване на своите собствени нужди.

Съществуват няколко варианта как дъщерята може да реагира на подобна динамика на взаимоотношенията:
– „Ако аз бъда наистина много добра (тиха, послушна, без собствени потребности), мама все пак ще ме забележи и ще се погрижи за мен.“;
– „Ако аз съм силна и защитавам мама, тя ще ме забележи.“;
– „Ако дам на мама това, което иска от мен, тя ще престане да ме използва.“ и т.н.

По-късно в живота си ние проектираме тази динамика и в отношенията си с другите хора.
– „Ако се опитвам да бъда достатъчно добра с него през цялото време, той ще бъде с мен.“
Или в работата:
– „Ако изкарам още едно висше образование, ще бъда достойна за повишение.“
В този случай майката встъпва в конкуренция с дъщерята за правото й да получи майчина защита. Тя й внушава, че майчината грижа и любов трябва да се заслужат. Момичето израства с убеждението, че за да заслужи любовта, одобрението и признанието на своята майка, трябва да се постарае с всички сили. После, когато порасне и встъпи в живота, то пренася тази динамика във взаимоотношенията си с останалите и непрекъснато привлича подобни ситуации.
(Междувпрочем такива взаимоотношения влияят и върху синовете.)
Дъщерите, натоварени с подобна родителска функция, израстват без детство. Те не получават нужното одобрение за себе си като личности, а само ако са изпълнили определената възложена им функция (да облекчат болката на своята майка).
Майката може да очаква от своята дъщеря тя да изслушва всичките й проблеми и дори да очаква от нея грижа и утеха, за да се справи със своите тревоги и страхове на възрастен човек. Тя може да очаква дъщерята да решава нейните проблеми, да подрежда безпорядъка в собствения й живот или да се заеме с емоционалното й разстройство. Такава майка се предава в ръцете на дъщеря си, защото самата тя е слаба, претоварена или неспособна да се справя с живота си.
За дъщерята това означава, че нейните собствени потребности, възникващи в периода на израстването й, натоварват майка й неимоверно много и тя започва да обвинява себе си за своето съществуване. По такъв начин момичето получава убеждение, че то няма право на свои потребности, няма право да бъде изслушвано и приемано такова, каквото е.
Дъщерята, на която е възложена подобна родителска роля, може да се вкопчи в нея и да я играе, за да има изгода от това. Например тя може да получава одобрение или похвала само тогава, когато изпълнява ролята на защитник на своята майка или неин спасител.
Заявяването на собствените нужди от страна на дъщерята може да крие заплаха от агресия или отхвърляне от страна на майката. Момичето може да изпитва страх, че майка му може да бъде изкарана лесно от равновесие и затова то често укрива от нея истината за своите потребности. Майката може да играе ролята на жертва и да внуши на дъщеря си, че тя е истински злодей, ако заяви своето право на съществуване на собствена реалност. В този случай дъщерята получава усещането за: „Искам твърде много. Моето истинско „аз“ е да причинявам болка на останалите. Аз съм твърде голяма. Трябва да остана мъничка, за да ме обичат.“
Когато дъщерята е емоционално готова да се отдели като възрастен човек, майката може подсъзнателно да възприеме това като повторно отхвърляне (след отхвърлянето в детството си) и ситуацията може да предизвика у нея неприкрита детска ярост, пасивни обиди или неприкрита враждебност.

Някои майки, които използват дъщерите си по подобен начин, често използват думи като „Нямам никаква вина за това!“ или „Спри да бъдеш толкова неблагодарна!“, когато дъщеря им изказва открито неодобрение от техните взаимоотношения или иска да обсъдят темата. Това се случва с тези дъщери, чието детство е откраднато чрез възлагане на отговорности, за да бъдат удовлетворявани агресивните изисквания майките им. След това, когато такава дъщеря държи да обсъди взаимоотношенията си с майка си, нейното поведение се тълкува като „наглост“. 

А може и майката да не желае да види своя принос към болката на дъщеря си, защото не би могла да го понесе, за нея това би било също болезнено. Често такива майки не могат да си признаят как се отразили върху самите тях отношенията със собствената им майка.
Думите „Не обвинявай майка си за нищо!“ често се използват, за да бъде засрамена дъщерята и да премълчава истината за собствената си болка.
Ако ние като жени сме готови действително да заявим своята сила, трябва да успеем да видим с какво нашите собствени майки са допринесли за травмите ни в детството. И тогава като зрели хора да поемем отговорността за изцеляването на тези рани.
Дъщерите трябва да знаят, че те имат право да чувстват болка и да я заявяват открито. В противен случай истинско изцеление няма да настъпи. Те ще продължат да саботират самите себе си и ще ограничават сами своите способности да се развиват в живота и да процъфтяват. 

Патриархатът е навредил дотолкова, доколкото жените, дали живот на своите деца и изгладнели и алчни за самоутвърждаване, одобрение и признание, са търсили любовта у своите дъщери. Този глад за любов обаче дъщерята не може да удовлетвори никога. Затова толкова много поколения дъщери принасят себе си като доброволни жертви на олтара на майчиното страдание с надеждата, че все някога ще станат достатъчно добри за своите майки. Те живеят с детинската надежда, че ако успеят да „нахранят“ своята майка, тя ще нахрани с любов тях. Този момент няма да настъпи никога. Да утолиш глада на собствената си душа може само тогава, когато изцелиш себе си от майчината травма и отстояваш собствените си живот и ценности.

Нужно е да спрем да жертваме себе си заради своите майки, защото в крайна сметка нашата жертва няма да ги засити. Болката на майка ви е нейна отговорност, а не ваша!
Когато отказваме да признаем онова, което са ни причинили като страдание собствените ни майки, ние продължаваме да живеем с чувството, че нещо не ни е в ред, че ние сме недостатъчно добри. Да чувстваш вина и срам е много по-лесно, отколкото да погледнеш истината в очите – как са ни отхвърляли и използвали в детството нашите майки. Срамът и вината – това са нашите защитници срещу болката. Нашето малко вътрешно момиче предпочита срама и самоунищожението – това съхранява неговата илюзия за добрата майка.
(Да се вкопчиш в чувството за срам и вина е начин да се държиш за майка си. Това чувство създава усещане за майчинска опека.)

За да отпуснем най-накрая ненавистта към себе си и самосаботирането, трябва да помогнем на своето вътрешно дете да разбере, че колкото и голяма вярност и привързаност да проявява към майката, оставайки малко и слабо, тя няма да се промени и да стане такава, каквато му се иска. Трябва да намерим в себе си кураж и сила и да отдадем майчината болка, която майка ни е прехвърлила върху нас, на самата нея. Да й я отдадем, защото тя е нейна отговорност.
Тя трябва да се справи с това.
Тя е възрастният човек, ние сме детето. Като деца ние не бива да носим отговорността за избора и поведението на възрастните около нас. Когато осъзнаем това, ние поемаме пълната отговорност върху себе си за преработване на получените травми от детството, признавайки как те са повлияли върху живота ни. Така ние можем да продължим по-нататък, осъзнавайки силата и дълбочината на собствената ни природа.
Много жени се опитват да пропуснат тази крачка и да преминат направо към прошката и милосърдието, където… зациклят. Не е възможно да загърбиш миналото, ако не знаеш какво точно трябва да загърбиш.

Защо е толкова трудно да признаем това, за което има вина нашата майка:
– На биологично ниво у децата е закодирана непоколебима вярност към тяхната майка, независимо от това какво е нейното отношение. Майчината любов е необходима на децата за тяхното оцеляване.
– Отъждествяването с майката предполага, че тя е на ваша страна.
– Трудно е да забележим у майка си жертвата от собствените й травми и патриархалната култура.
– Съществуват религиозни и културни табута – „Почитай баща си и майка си!“ и „свята майка“, които ни внушават чувство за вина и принуждават децата да премълчават своите чувства.
– Когато сме били малки момичета, ние сме били културно обусловени и пригодени да служим на другите, пренебрегвайки собствените си интереси.

Защо самосаботажът е проява на травма от майката?
– При дъщеря, която е натоварена с ролята на възрастен, връзката с майката се е формирала в условия на потискане на собствените потребности и чувства. (Да бъдеш малка = да бъдеш любима.)
– Затова съществува подсъзнателна връзка между майчината любов и самоизтощението.
– Дори в осъзната възраст да се сдобиеш с успех, щастие, любов и увереност, подсъзнанието помни „опасността“ в ранното детство, когато да се покажеш пораснала, спонтанна или естествена е предизвиквало болезнено отхвърляне от страна на майката.
– На подсъзнателно ниво отхвърляне на майката е равно на смърт.
– На подсъзнателно ниво самосаботаж (да останеш малка) е равно на безопасност (преживяване).

Ето затова е толкова трудно да обичаме себе си. Защото да отпуснем своето чувство за вина, срам и самосаботаж, означава да пуснем своята майка.
Изцелението на майчините травми е ПРИЗНАВАНЕТО на собственото ни право да живеем без дисфункционалните шаблони от нашето детство в общуването с майка ни. Всяка жена има право на това.
Това е тази вътрешна работа над себе си, за да се освободиш и станеш онази жена, за която си се родила.
Това съвсем не е очакването, че твоята майка ще се промени най-накрая и ще удовлетвори онази потребност, която ти е липсвала в детството. Дори напротив.
Докато не погледнем право в лицето и не признаем ограниченията на собствената ни майка, не признаем травмите, които тя ни е причинила, ние ще зациклим в Чистилището, очаквайки нейното одобрение и… в живота ни ще настъпи пауза.
Изцелението винаги означава да вземеш отговорността за собствения си живот в свои ръце.
Разбира се, този процес може да е съпроводен с конфликти и дискомфорт. Това означава, че изцелението върви с пълна сила по правилния път. Придържайки се към този път, в края на краищата ние стигаме до състояние на естествено милосърдие не само към себе си като дъщери, но и към своите майки, към всички жени във всички времена и въобще към всички живи същества.
Само че на този път към милосърдието ние отначало трябва да отдадем онази болката на своята майка, която тя ни е била прехвърлена в нашето детство.
Когато майката прехвърля на дъщерята собствената си отговорност за непреработената болка и я обвинява за признанията й за причиненото страдание, това показва само едно – истински отказ за поемане на отговорност.
Възможно е нашите майки никога да не поемат тази отговорност за тази болка, която несъзнателно са ни възложили, за да облекчат собственото си страдание. Но най-важното е ти, като дъщеря на майка си, така да признаеш болката и нейната уместност, че да почувстваш състрадание към своето вътрешно дете. Това освобождава и открива пътя към изцелението и към възможността да живееш така, както обичаш и заслужаваш.“ 

Да, няма как да простиш, преди да си осъзнала вредата, да си „хванала модела“, да си го разнищила и опознала. Целта не е да обвиняваме майките, да им се сърдим и да страдаме за отминали неща. Като майка аз самата знам, че тази „роля“ е без почивен ден и каквото и да си чел, осъзнавал и преживял, в крайна сметка, я „играеш“ като себе си – през твоите си травми, опитности, блокажи, характерови структури и т.н. Вярвам, че децата ни ни избират, за да можем взаимно да си причиняваме неща и да си учим уроците. Това обаче не ни спасява от отговорността да се стремим към по-добрата версия на себе си. В името на ЛЮБОВТА!

В статията са темите, с които ще работим онлайн на 28.10.2021 в ЛЕКУВАНЕ НА ЖЕНСКАТА ЛИНИЯ. Ако темата ви докосва, ще се радвам да се видим в групата.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена