11 ноември е един от най-мощните енергийни дни в годината. Ако и вие като мен сте препуснали през него през глава, устремени в задачите си, време е сега да се поспрете и да се замислите какво е важно за вас да постигнете и получите. После хубаво да почувствате това, към което се стремите, да се усетите като част от картината на тази реалност и да помолите от цялото си сърце да я изживеете наяве.
Твърди се, че енергетиката около нас и вътре в нас се променя и само силните ще оцелеят. Но не става дума за силните на мускули, а за този, който остава себе си и следва сърцето си. Тогава той върви по Пътя си, дори когато не знае накъде е тръгнал и се чувства несигурен в крачките си.
Допълнителна сила на деня дава и фактът, че на 11 ноември православната църква почита Свети Мина като закрилник на семейството. Името му означава „месечина, луна“. Свети Мина е патрон и покровител на всички народни лечители, знахари, воини, както и на хората, поели на дълъг път. Той помага да намерим изгубени вещи и душевно спокойствие, подходяща работа, приятели, дори любов.
Светецът закриля децата, жените и семействата и се счита, че ако не можем да имаме деца или страдаме от някакво заболяване, пак той ще ни намери подходящ лекар или лекарство. Св. Мина ще измоли от Господ да ни изпрати душата на дете, защото за появата на един човек на Земята, не е достатъчно само биологичното зачеване. Родителите правят тялото, но ако Господ не им изпрати душа, която да се въплъти в това тяло, няма бременност и раждане.
Да бъде светлина, радост и закрила за всички нас, децата и близките ни! Да бъде същото и за враговете ни! И нека Светецът измоли дечица за всички, които копнеят за тях и са отворили място за Любовта в сърцата си!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора! Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Ако пък още не сте си изтеглили безплатния ресурс „По пътя към бебето“, можете да го направите от линка: http://bit.ly/kniga-po-patia-kam-bebeto
Помните ли черно-белите снимки с надпис „Честит 8 март, мила мамо!“, които бяха задължителният училищен подарък към майките преди години? Мама – тази, която и до днес може да се развълнува до сълзи от една моя дума, да ми се разсърди само заради един поглед, тази, с която се обичаме до болка, а често се държим като куче и котка… Знаете как е, нали? Мислейки за нея, се сетих за една притчата. Разказвам ви я с благодарност за всичката слама в живота си и за целия пушек от горящия товар…
ПРИТЧА ЗА СЛЯПАТА МАЙЧИНА ЛЮБОВ
Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата и била наведена напред, а погледът и бил тревожен и бдителен. – Много си се уморила – обезпокоил се Господ – свали тежестта от раменете си и седни да си починеш. – Благодаря, нямам много време, аз само за малко – отговорила жената – само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя. – За какво искаш да помолиш? – Ако с детето ми се случи нещо лошо… Дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш! – Но аз това и правя – сериозно казал Господ – нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа? – Не, но… В живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе… Да се покаже. Много се страхувам, че ще го отнесе потока… Ще сбърка и ще го боли. – Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка – казал Господ– Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи? – Защото искам да го избавя от болката – самоотвержено възкликнала майката – ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне. – Но той може да падне навсякъде – замислено отговорил Господ – даже от собственото си легло може да падне. – Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си послал“, така аз се опитвам да го обезопася. – И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни. И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и несгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим. – Сине – закрещяла жената – идвам ти на помощ! – Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ – имай предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието на децата да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор…. – Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената – моят чувал със слама ще го спаси! – Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш – казал Господ – в действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен… – Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената – и това ми го казваш ти, Господи? – Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра… – Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила – ще ми дадеш ли кибритена клечка? – Разбира се, а какво ще правиш с нея? – Ще запаля чувала с проблемите си – усмихнала се жената – и ще се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото. – Това е правилно решение – усмихнал се Господ – ах, тези тревоги! Огън да ги гори! – Доверявам ти се и ти поверявам сина си – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист – аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!
Мили момичета, нека огън да изгори всичките ви тревоги! Нека тези от вас, които копнеят да чуят думичката „мамо“, да случат това щастие скоро. Доверете се на живота и го живейте с лекота. Вярвам във вас и ви прегръщам!
Честит празник, прекрасни!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
– Колко възпитано дете! Какви педагогически методи използвате?
– О! Най-ефективните: шантаж, подкуп, заплаха…
Когато малкото се появи на света, по-често от всякога му се усмихват, показват му, че го обичат и се радват на всяко негово действие. Зацапан памперс – „добре работи стомаха“, уригва се – „освободи се от въздуха, прекрасно“ и т.н.
След това настъпва времето, когато родителите решават, че детето трябва да бъде научено да контролира себе си и своите действия и започват да го приучват на чистоплътност. „Яж чисто, не се цапай в пясъчника, по нужда ще ходиш в гърнето по разписание“. А детето се съпротивлява! Защо днес да не може да прави това, което вчера е било разрешено.
За родителите обучението не се осъществява така бързо, както те биха искали….Затова фразата „как не те е срам?“ в тази възраст се употребява често.
Засрамването е ефективен метод за възпитание от гледна точка на повечето членове на съвременното общество. В психоанализата възрастта от 1 до 3 години се нарича „анална фаза“, това е времето за приучване на детето да използва гърнето. В тази възраст се формират основите на самоуважението (ако детето изпълнява изискванията на семейството и обществото) и се заражда чувството на срам (ако поведението на детето не съответства на общоприетия образец).
„Мама и тате („добрите“ хора) така не правят, а след като ти се държиш по друг начин, ти не си такъв като нас! И трябва да те е срам от това“. Мислите ли, че детето може да оживее без грижи? Едва ли. Принадлежността съм фамилията, семейството, групата е много важна за оцеляването. Затова срамът така влияе на психиката и поведението и с негова помощ могат да се манипулират децата и да се повлияе на възрастните.
Любовта на родителите е необходима, за да може детето да формира добро себевъзприятие, подрастващите да могат да се самоопределят, а за възрастния е необходимо да бъде приет в обществото за да има самоуважение и да достига поставените си цели.
Какво означава да се изпитва срам? Много хора могат да определят разликата между двете чувства – вина и срам. Чувството на вина е свързано най-вече с отношенията с другите и означава нанасянето на някаква вреда на друг човек. Подобна постъпка може да изкупи или поправи.
Срамът е свързан с отношениeто към самия себе си, с вътрешното усещане за свои лоши страни и дефекти. Често тези преживявания са свързани с наличието на някакъв вътрешен наблюдател, някакъв въображаем „свидетел на позора и срама“.
Ако на детето казват: „Обичаме те, ти си член на нашето семейство, бъди като нас“, то детето се чувства добре, прието и като важен член на това семейство. Ако има срам, той ще е здравословен и то ще може лесно да се адаптира към правилата на обществото, а също в бъдеще ще може лесно да приема своите особености и различия. Ще си позволи да може да се идентифицира с нещо или група хора, като запазва своите особености и си позволява да бъде различно.
„Бъди като нас и прави това, което трябва. Иначе не ни трябваш и няма да те обичаме“. Чувствате ли разликата? „Ако проявяваш своите желания и характер, няма да видиш обич“. Такова послание причинява токсичен срам. Срам, който пречи на детето да забележи собствените си потребности и желания, различия и стремежи, които се заклеймяват като лоши и неприемливи.
Такъв срам променя живота на човека в лоша посока. Психиката, повлияна от такъв срам, не следва логиката на собственото си индивидуално развитие, а вместо това работи за изпълнението на изискванията на родители и общество, като се опитва да се спаси от усещането, че е човек е лош и повреден.
Токсичният срам причинява усещане за безпомощност и самота. Той е непоносим, защото се крие дълбоко в несъзнаваното и има съпротива за неговото разбиране. Човек е готов на всичко, за да не преживява това отново.
Кинорежисьорът Ингмар Бергман в детството, когато се е напишквал, е трябвало по цял ден да носи червена дреха, за да могат всички да разберат какво е направил и го е било срам. Когато поотраснал, го дали в интернат за умствено изостанали деца за превъзпитаване, защото бил дързък, рязък и груб със своите родители. Срамът го изпълвал, но да признае това чувство било прекалено болезнено, тъй като детската му психика не е имала достатъчно ресурси и подкрепа.
Срамът засяга идентичността, Аз-образа, усещането „кой съм Аз“. Да се чувстваш „неправилен“, „не такъв, какъвто се очаква“ и да останеш в самота и изолация, е непоносимо. Да се ядосва и да протестира не било по-малко опасно, но по-лесно.Въпреки това, Ингмар променил поведението си. Майка му писала в дневника си, че „стана мълчалив, потънал в мислите си, но с него се общува по-лесно и смятам, че интернатът му беше от полза.“ Той се подчинил, но темата за преживяния срам става основна за неговото творчество.
Срамът отделя човека от обкръжението му. „Аз съм недостойно да се намирам в едно езеро с тези благородни птици“, – мислело грозното патенце“. „Аз съм лош/а, затова татко си тръгна от нас, а мама едва ме търпи и постоянно ми крещи“, – нерядко предполага детето след развода на родителите. И отначало се затваря в себе си, започва да бяга от училище, а после от вкъщи. Често в основата на агресивното поведение на подрастващите стои срамът.
Срамът се натрупва в тази възраст, когато още няма вътрешен филтър за думите на близките хора и всички думи на мама-тате се възприемат за истина. Това е много близко до ядрото на личността и засяга идентичността на човека. Затова преживяването на срама е много болезнено и е трудно да бъде признато, даже пред себе си.
Срамът се преживява като самота, но винаги вътре в човека го има този, който засрамва, чийто глас казва: „Ти не си такъв, какъвто искам да те видя, какъвто искам да бъдеш. Не те приемам такъв!“. Хората, които в процеса на работа със своите преживявания разбират, че срамът присъства в много техни ситуации, говорят, че често имат усещането, че някой ги наблюдава.
Има често срещаща се в детството ситуация: детето си играе със своите полови органи. Нищо лошо не прави, интересно му е да гледа, докосва и опознава тялото си. Влиза бабата и казва: „Как не те е срам, прекрати веднага, защото това, което правиш, е отвратително!“ – и си излиза. Този срам идва от бабата, но тя си тръгва и го оставя на детето, което като порасне не помни вече ситуацията, но срамът остава.
Мислите ли, че при това усещане, че си под наблюдение, може да изпиташ удоволствие от моментите на близост? А да вземеш правилното решение за себе си решение по определен въпрос? Вероятно не.
Важно е да се отбележи, че срамът се формира само в присъствието на някого. Ако бабата не бе видяла детето да играе с гениталиите си, срам за това не би имало. Това не е негов, а неин срам. Както са я възпитавали, така и тя се опитва да възпитава децата и внуците си. Веднъж оформен в отношенията с другите, срамът става част от вътрешния диалог и нарушава позитивното отношение към себе си и намалява самоуважението.
Не можем да изменим миналото, но можем да разберем как то ни пречи в настоящето и да прилагаме тези знания. В психиката нищо не изчезва просто така и срамът става част от нашата система за саморегулация. Неговата здрава функция е да ни помогне да изпълняваме нормите и правилата на обществото, в което живеем.
За токсичния срам е необходимо да се работи да се избавим от натрапчивите усещания за неправилни действия и поведение. За справянето с токсичния срам е необходимо присъствието на друг човек, който заявява своето одобрение и подкрепа. Може да е приятел, партньор или терапевт. В диалога по тези теми може да има смутеност и стеснителност, но тези чувства не са токсични. В този диалог може да се почувства енергията на истинските желания, да им се позволи да се превърнат в намерения, а после в действия и да се изпита удоволствие от резултата.
За да може човек да приеме себе си такъв, какъвто е, без маска и украшения, е важно някой много близък да каже: „Днес ти се напишка/получи лоша оценка в училище/съсипа проекта. Да грешиш – не е срамно, а нормално. Вярвам в теб. Можеш в бъдеще да направиш всичко по-добре“. И е важно да се научиш в бъдеще да говориш така сам/а на себе си. Уинстън Чърчил казвал, че успешен е този, който става поне един път повече, отколкото е падал.
Автор: Федоренко Нелли Олеговна, със съкращения, преведено от Божидар Цендов – Фасилитатор личностно развитие.* Публикувам тази статия, защото от една страна би могла да даде отправна точка за самоизследване на срама и вината, а от друга, за да включи червената лампичка на осъзнатите родители.* Предлагам за общото ни благо тотално да заличим репликата: „Не те ли е срам“ от речниците си.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
През изминалата седмица ми се случи на два пъти да съм на вечерни събития и да не мога да се включа в нормалния график вкъщи. Коментарът на дъщеря ми (почти на 6 години) беше – „Ах, как искам да си имам нормално семейство!“, Стана ми смешно, но и малко ми докривя. Като я попитах какво означава това, тя ми обясни, че това е семейство, в което всички, винаги се прибират навреме. Когато ме нямало, с тати си говорели и си правели различни неща, ама тя не можела да се изморява и не й се спяло… Оказа се, че имам задължителна функция на „изморител на деца“, която нямам представа как точно изпълнявам, но явно е съществена за вечерната хармония:)
Попаднах на една прекрасна статия, посветена на това за какво служи майката. Мисля, че някои от приложенията на това създание ще ви развеселят, независимо дали вече сте в тази роля или все още вървите по пътя към своето бебе. Сигурна съм, че списъкът може да се продължи още доста. Ще се радвам да го направим заедно в коментарите.
Майката служи:
1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.
2. Да утешава.
3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.
4. Да измъква тресчици.
5. Да се кара.
6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.
7. Да се грижи за нашите домашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.
8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.
9. За учене на стихотворения на глас.
10. Да мърмори, когато е необходимо.
11. Да бута люлката, когато сме на нея.
12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.
13. Да ни изтрие гърба.
14. Да ни гушка.
15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.
16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.
17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.
18. Да мъти нови братчета и сестричета.
19. Да разрешава семейни спорове.
20. За душеприказчик.
21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.
22. Да стяга куфарите.
23. Да пише извинителни бележки.
24. Да кърпи дрехите ни.
25. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.
26. Да ни дава заеми.
27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.
28. За милосърдна сестра.
29. За надежден будилник.
30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.
31. Да ни мие главата.
32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.
33. Да ни държи ръчичката при доктора.
34. За гръмоотвод.
35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.
36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.
37. Да шие дрехи на куклите и на нас.
38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.
39. Да прави глупости.
40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички… повечето от които никога вече не вижда.
41. Да ни тормози.
42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.
43. И за още много други неща (просто в момента не ни идват на ум останалите).
Автор: Барбара Ноак
Източник: chudo-sega.com
А вие за какво още се сещате?
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Да мечтаеш за бебе повече от 20 години и накрая да го родиш на 47 без да разбереш, че си бременна!? Възможно ли е? В случая на Джуди Браун от Бостън, отговорът е „да“!
Жената разказва, че в един момент й спряла менструацията и започнала да качва килограми, но решила, че е влиза в менопауза. Съпругът й Джейсън споделя, че му било странно, че стомахът й, вместо мек и отпуснат, бил твърд на докосване, но и двамата не се замислили много над този факт. В един момент Джуди започнала да усеща сериозна болка ниско в корема и отишли в болницата. След прегледа лекарката й казала: „Няма лоши новини за здравето ти. Ти си бременна и раждаш!“
След час малката, съвършена Каролин Роуз дошла на този свят!
Родителите й не могат да повярват, че след 22 години брак и безуспешни опити да си имат рожба, в момента я гушкат в прегръдките си.
Джейсън казва: „Все още си мисля, че съм заспал и в един момент ще се събудя в Спешното и някой ще ми каже: „Това беше просто сън!“
Използвам тази красива случка, за да напомня на вас и на себе си, че чудеса се случват и мечтите се сбъдват. Понякога е нужно повече време, друг път толкова, колкото да докажеш, че си сериозен в желанието си и не се отказваш от него, когато срещнеш трудност. Има и моменти, когато развръзката идва, след като спреш да упорстваш нещата да вървят според твоя план и се довериш на живота с убеждението, че всичко се случва в точния момент и по най-добрия за теб начин. Още по темата можеш да прочетеш в статията „Ти водиш, аз следвам!“
Някои от чудесата предизвикваме „сами“, за други, ни подкрепят цели екипи от лекари и специалисти. Чудеса обаче има и винаги ще има. Докато са живи ВЯРАТА, НАДЕЖДАТА и ЛЮБОВТА! Желая ви ги от сърце!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Всяко семейство, жадуващо за рожба, поне веднъж е палило свещичка за това. Мнозина от нас са молили за своето чудо и на Свети Мина, чийто празник почитаме днес – 11 ноември. Известният чудотворец се смята за покровител на семейството и закрилник на сираците, бездомните и на жените. На този ден те се молят пред иконата му за здраве на децата си, както и за радост и благополучие на своя дом. Той е почитан и като патрон на всички народни лечители, знахари, воини, както и пазител на хората, поели на дълъг път.
Традиционно от полунощ преди празника стотици семейства, които се молят за благодатта да родят своя рожба, се стичат в манастира Св. Мина край София, за да посетят чудотворната икона. Някои от тях носят в църквата детски дрешки, водени от надеждата, че така скоро и в техния дом ще се чуе детски смях. После се връщат в манастира с пълни с обич сърца, за да кръстят дечицата си. Отците свидетелстват, че през годините, благодарение на тази вяра, са се случили много чудеса.
Честит празник на всички, които носят силата на вярата в себе си и се борят за рожбите си! Нека да благодарим за всичко хубаво, което имаме в живота си и за любовта, с която са пълни сърцата ни. Моля Св. Мина да чуе молитвите, успокои сълзите и сбъдне мечтите ни. Амин!
Весел празник и на всички, които се казват Виктор, Виктория, Минчо, Минка, Мина. Нека да са честити имената ви и да бъдат споменавани с добро!
Според легендите Обрадовският манастир „Св. Великомъченик Мина“ е основан през късно-римската епоха. През 11 в. на това място е имало голям манастирски комплекс с 40 параклиса, множество манастирски сгради и духовно училище. През Средновековието манастира е част от Софийската Мала Света Гора – пръстен от манастири около днешната ни столица. Кръстоносните походи и османските нашествия постепенно заличават напълно следите на Светата обител, но споменът за манастира на името на светеца-воин Мина остава в легендите. При прокопаването на коритото на река Владайска са открити основи на сгради, а по-късно водата дълго време е носила керемиди, камъни и тухли.
През 1927г. селяни случайно се натъкват на останки от древния манастир и в периода 1942 — 1945г. Обрадовската обител е възстановена в сегашния си вид. Тогава е издигната днешната манастирска църква, а малко по-късно са построени няколко параклиса. Чудотворната икона, пред която вярващите понякога чакат с часове, за да успеят да я докоснат, е нарисувана от руски художник през 50-е години на миналия век. Светецът му се явил насън и му казал в коя обител да занесе иконата. И до ден днешен молещите се изправят пред нея с натежало сърце и се връщат след това с дарове и с благодарност.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Нали знаете, че накъдето ви е насочен фокусът и интересът това привличате в живота си? Нормално е, когато някаква тема те вълнува и направиш това публично достояние, към теб да започнат да прелита информация по нея. Скоро след публикацията ми Долу безплодието!, една приятелка ми прати статия, наречена „Бездетна“ и в мир със себе си“.
Главното действащо лице в нея е Ким Катрал – актрисата, превъплътила се в образа на любителката на мъжете и горещите креватни изпълнения от „Секса и града“. Този път тя говори за личния си живот и за избора си да няма деца. Ето какво казва по темата в ефира на предаването „Часът на жената“ по BBC Radio 4:
„Аз не съм биологичен родител, но съм родител. Имам млади актьори и актриси, на които съм ментор, имам племеннички и племенници, с които съм много близка. Съществува и друг начин да станеш майка на тази възраст, който не включва името ти върху акт за раждане на дете. Можеш да изразиш своята майчинска страна много ясно, много силно. Чувството е много хубаво. Не съм сменяла пелени, което за мен е окей, но помогнах на племенницата си да завърши медицинското училище. Бях неотлъчно до племенника си, когато минаваше през труден момент и постъпваше в армията. А това са много майчински, много грижовни неща.
Наричат ни бездетни. И точно това „без“ е обидно. То звучи, сякаш си по-малко жена, след като нямаш дете.“
Подкрепям я изцяло и да, знам, че има разлика между това да не можеш да имаш деца, въпреки че искаш и да решиш, че не ти е изконно важно да си родител. Разбирам и уважавам и двете гледни точки. Това, което не мога да разбера е да се поддадеш на общественото мнение и да имаш дете защото така е редно, всички го очакват от теб или трябва да продължиш рода.
Дете се ражда не по задължение, а от любов! Не за да осмислиш живота си, а за дадеш най-доброто от себе си на някой друг. Ако не си щастлив и в мир със себе си, когато нямаш дете, най-вероятно ще си същия и когато имаш, само че ще повлечеш и още някого със себе си. Ние сме модели за подражание за своите деца и от нас се учат на себеуважение, любов към живота и към себе си. Искаме или не искаме, те попиват това, което правим, а не това, което казваме.
Не вярвам, че нещастна майка може да има щастливо дете, дори да се посвети изцяло на тази мисия. Няма как да насочим отговорността за това как се чувстваме ние самите навън – дори към нашата плът и кръв, към малкото, сладко същество, което осветява дните ни с беззъба усмивка. Да, детето може да донесе прекрасни моменти, но и тежки такива. То си има своя мисия на земята и да ни прави щастливи не е част от нея. Ако му го вменим или тихичко го очакваме от него, това е като котва, която му пречи да живее на пълни обороти собствения си живот.
Безусловната любов не е само тази, която изпитваме към децата си! Според мен тя единствената истинска форма на любов и ако обичаме някого, то трябва да е именно по този начин. Започнем ли да имаме очаквания и изисквания, говорим за друг тип отношения. „Ако ме обичаш, ще..“, „аз те обичам и искам…“ означават, че срещу нашата любов или заради нея, ние искаме от другия да се държи по определен начин, да прави определени неща, да не прави други. Това са условия, а такива има в договорите, не в любовта…
Трудно е да пуснеш очакванията си към хората, но ако го направиш, живееш много по-лесно. От една страна не можеш да се разочароваш, от друга – всичко хубаво, направено за теб е като подарък-изненада, а от трета – хората усещат свободата, която си им дал и отношенията стават много по-сърдечни. Не казвам, че съм успяла да го постигна изцяло, но там, където е факт, плодовете са налице.
Благословията идва в различни форми – за някои през децата, за други – през връзката, която градят, а понякога – през приятелите, хората, за които се грижиш, през нещата, които създаваш… Според мен важно е да си отвориш пространство за нея и да не смяташ, че след като в момента липсва в сферата, която искаш, не може да се появи от другаде. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Въпросът е дали усещаме потупването му по рамото като приятелско или се извръщаме настръхнали и готови да се защитаваме.
Така ли е това за вас? Ще се радвам, ако коментирате.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
През последните дни виждам толкова много бременни жени – във всякакви форми и размери, но всички до една прекрасни! Щастлива съм, защото знам, че това, което забелязваш около себе си, е твоят фокус и настройка, нещото, което привличаш. Дано да са заразни, заради всички нас, които нямаме търпение да бъдем майки, независимо дали за първи път или отново.
Изплува ми спомен за думите на Петър Дънов за майчинството и колко силно те препокриват съвременните открития в областта на пренаталното и перинаталното развитие на плода. Това, което той е говорил преди толкова години, едва напоследък „придоби гражданственост“, както се казва. Науката успя да узрее за прозренията му.
Издирих част от думите на Учителя (благодарение на petardanov.com) и ви ги цитирам. Започвам от нещо, което е в съзвучие с моето убеждение, че всички ние имаме „предварителни договори“ с нашите деца още преди да сме се появили на земята. Тези конкретни души, които ще дойдат тук чрез нас, идват когато сме готови за това да бъдем подходящи родители за тях: „Единственото същество, което може да оправя кривите мъже и жени, моми и момци, това е майката… Кога майката може да направи това? – Не след като роди детето си, нито като бременна, а най-малко сто години преди да стане майка. Ще кажете: Откъде ще намери тези деца? Как ще ги възпитава, като не ги вижда?… Като невидими, те съществуват във вид на желания и мисли, с които тя е живяла в далечното минало. Достатъчно е да сгъсти желанията и мислите си, да ги превърне в течни и твърди тела, за да станат реални и видими за всички.“ /8;136/.
Петър Дънов подчертава, че възпитанието на детето е в ръцете на майката и каквото вложи тя в детето още по време на бременността, това е важното. Според него са нужни здрави хора по ум, по сърце и тяло, за да създават добро поколение. „После като се роди, детето по-трудно се възпитава. Затова казвам: майките ще оправят света. Майката във време на бременността може да вдъхне на детето разумност, интелигентност, да даде подтик на неговите чувства, да усили волята му. Каквото дете желае да роди майката, такова ще роди. От майката зависи какви ще бъдат децата й.“Поразрових се и намерих още от неговите думи по темата. Споделям ги с вас, защото ме докосват. А и смятам, че е важно да бъдем подготвени за момента, в който носим нов живот и да дадем най-доброто от себе си, докато той пулсира в нас. Защото сме пещ, ваеща чудото на живота, благословени сме да творим бъдещето. Нека да дадем най-доброто от себе си.
Ако майката се е намирала в едно тревожно състояние, когато е зачевала детето, когато го е носела и кърмила, то тези състояния ще се предадат на детето, но ако тя се е намирала в едно светло настроение, ако е била изпълнена с любов, ако е гледала само красиви неща, то и детето ще носи същите състояния. /67;152/
Какво дете ще роди онази майка, която през всичкото време на своята бременност постоянно се тревожи и безпокои? Детето, което се ражда от такава майка, ще бъде слабо, хилаво, не ще може да издържа на мъчнотиите в живота. /20;237/Майката влияе на детето си докато е още в утробата й, чрез своите мисли, чувства и постъпки. Не по-малко влияние върху развитието на детето оказва храната на бременната жена, както и тази, която дава на детето си след раждането му. От духовния живот на майката зависи какво ще бъде детето. Майката може да роди обикновен човек, талантлив, гениален или светия. От нейния умствен живот зависи бъдещето на детето.През време на своята бременност жената трябва да бъде поставена при най- благоприятни условия: тя трябва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа;… Тя трябва да диша дълбоко, да мисли и да чувства право. Понеже в това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, с голямо въображение, и с ближните си, както и тя сама трябва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени… Дето животът расте и се развива, там е неговият смисъл. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за бременната жена. Де ще намери по-голяма чистота от тази в Природата?…
Казвам: майката трябва да възпитава детето си докато е още в утробата й, а не след раждането. Там детето има всички условия за възприемане, а след раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо и умственият живот на бременната жена не трябва да се пренебрегва. Най-красивата, изящна литература трябва да бъде нейната умствена храна… Спокойствие, тишина са нужни за жената майка, както и за Природата, която в това време върши велик творчески акт – създаването на човека. Искате ли плодът на дървото да бъде добър, създайте му условия и го оставете на Природата.Същото се отнася и за създаването на човека…
Има една вътрешна сила, която свързва хората и преплита живота им… Всяка майка, като зачене едно дете, мъжко или женско, да каже: Дъще, синко, аз искам да живееш в бъдеще в закона на Любовта и да представяш нейната пълнота. Тъй ако каже, тя ще има дъщеря или син герои, които ще живеят в закона на Любовта. Всяка майка трябва да внушава това на децата си… Новото поколение ще бъде носител на новите идеи, на Божествената Любов…
Вдъхновяващо, нали?
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Започнах да правя този сайт с идеята да споделям това, което ме вълнува и с усещането, че може би някой, някъде има нужда да го чуе. Постепенно освен всичко друго, той започна да се превръща и в нещо като дневник за мен. Стана ясно, че не мога да пиша, скрита зад камуфлаж – или казвам нещата така, както ги чувствам, или изобщо нямам желание да ги правя достояние на някой. Да пусна автоцензурата и да си позволя да бъда уязвима – на това се уча пишейки… Стои разбира се отчасти и безпокойството какво ще си помислят другите за мен. Благодарна съм ви за обратната връзка – коментарите, лайковете, личните съобщения. Последните обикновено са много мили, изпълнени с благодарност и съпреживяване. Докосват ме и ме вълнуват.
Разбира се, че понякога настъпвам някого по мазола или пък му идвам в повече. Статията „Наистина ли искаш бебе“, както и разни други, доста разбуниха духовете. Разбирам го и го приемам. Знам, че ако някой на мен ми ги беше казал тези неща преди известно време, щях да му скоча не на шега…
Тази сутрин, дъщеря ми с отварянето на очите започна да ми разказва за пръчката на Хари Потър – как тя си го била избрала в магазина и за перото от феникс в нея. После ми заяви, че ще облича зелената рокля „и нищо, че вали, защото в градината имаме 4 големи чадъра. С тях ни водят на плуване все едно, че сме се скрили под гъбка“. После си нахрани рибите, изми си зъбите, взе си „книжката за оцветяване с овцете за приятелите ми“ и изхвърча с розова раница на гърба навън. „Мамо, приятен ден“, целувка и после тя и баща й – гонещи се по стълбите… Кога малкото вързопче от болницата се превърна в тази госпожица с коса до кръста и с насинени крака, която ми обяснява, че „май има любов“ между нея и едно момченце от групата и ме пита дали е сигурно, че ще се оженят един ден?! Кога минаха повече от 5 години откакто нощем ме бомбардираше отвътре така, че татко й се оплакваше, че му сритва задника още преди да се роди?!
Мислех си, докато я гледах през прозореца: „Господи, дано да съм добър лък…“ Сетих се за поредният лист от вратата на моя хладилник. Името на творбата на Халил Джубран е „Твоите деца не са твои деца…“. Има я и в различен превод, но аз харесвам този на Емилия Илиева – Крайнова и ви го споделям с благодарност към това, че ми е подарила това преживяване.
Твоите деца не са твои деца…
Твоите деца не са твои деца. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за себе си. Те идват през теб, но не са от теб. И макар че са с теб не ти принадлежат. Може да им дадеш любовта си, но не и мислите си. Защото те имат своите мисли. Може да подслониш телата им, но не и душите им. Защото душите им обитават къщата на утрешния ден, която ти не можеш да посетиш дори насън. Може да се стремиш да си като тях, но не се опитвай да ги правиш като себе си. Защото животът не тече назад нито се застоява във вчерашния ден. Вие сте лъковете, които изпращат децата си като живи стрели. Стрелецът вижда целта на пътя на безкрайността И ви свежда под могъществото си Защото неговите стрели могат да отидат много бързо надалеч. Нека преклонението пред ръката на Стрелеца да е с доволство. Защото когато обича стрелата, която лети Той обича и лъка, който е стабилен.
Дано всички ние, които сме или ще бъдем родители, да сме стабилни лъкове и да изстреляме стрелите в предопределената им посока. Всъщност съм сигурна, че Стрелецът се е погрижил и за това – нали затова ни дава стрелите, когато сме готови за тях.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Събуждам се с усещането, че светът ми е потънал. Навън вали. Криво ми е! Не станах достатъчно рано, за да отметна някоя задача и да си събера мислите преди другите да се събудят… И сега какво по-напред? Насилвам се да се изправя и в следващата минута дъщеря ми, моят малък барометър, отваря очи и директно започва да промрънква: „спи ми сеееее, боли ме гърлотооо и коремчетооо“. Естествено! Моят малък гръмоотвод, винаги готов да илюстрира шумно и да преекспонира това, което е в душата ми – това е тя. От мига, в който се роди, плаче и се тръшка, когато на мен ми е криво и прави фасони всеки път, когато аз съм напрегната отвътре, дори и с 24-каратова усмивка на лицето… Никога не мога да я заблудя. Мислех си, че с всички деца усещат настроенията на родителите си, даже го прочетох при Йеспер Юл. Скоро обаче, една приятелка, която се занимава с хюман дизайн, видя и личното ни доказателство за това. Картите на двете ни са такива, че на Неда й е писано да ми е като лакмус за чувствата. Посъветва ме, когато не съм много наясно със себе си, да обърна внимание как се държи детето ми в момента. Е, моето днес е криво!
Решавам да отворя книжката на Ронда Бърн „Тайната за всеки ден“ наслуки и ето какво се появява – „Целият свят и всеки отделен детайл от твоя ден ти показват каква е твоята вътрешна честота. Тя е видна във всеки миг посредством хората, с които общуваш, обстоятелствата и случките. Животът ти отразява като в огледало това, което е вътре в теб“.
Чудничко направо – навън вали като из ведро, а на мен ми се реве. И това, ако не е синхроничност…
И какво да правя? Да потъна хубаво в локвата на собственото си самосъжаление и да се отъркалям в тинята на натрупаните разочарования? Да обясня сама на себе си какъв съм идиот и майстор на драмата и да се впусна във вътрешно самобичуване? Да си залепя усмивката и да чакам и до душата ми да стигнат естествените физиологически промени, които тя предизвиква в тялото?
Отварям книжката на друго място в търсене на отговора. Ето го: „Всичко, което трябва да направиш, е да помолиш и да вярваш, а после да се настроиш на приемната вълна на доброто. Няма нужда да правиш нищо повече. Вселената ще сложи всичко на място, включително и теб. Когато искаш и вярваш, ти преставаш да бъдеш пречка и оставяш Вселената да си свърши работата.“
Поразена съм! Една нищо и никаква книжка ме диагностицира и ми назначи лечение в десетката от раз. Не е вълшебна, просто аз търся знаци и Вселената ми ги изпраща. Благодаря! Остава ми да се помоля и да вярвам и да си позволя малко да поплача – с приемане и разбиране, че и вътре в мен понякога вали. Да покажа уязвимост и да я споделя е огромна крачка за мен, много извън зоната ми на комфорта. Обещала съм си обаче, че ще бъда честна пред себе си и пред другите. Явно днес костюмът на супержена ще си почива…
А ти как си днес?
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
Този уеб сайт използва ограничен брой бисквитки ("cookies"), за улесняване на сърфирането. Можете да Приемете или Откажете. По всяко време можете да промените желанието си чрез Настройки. За още информация Прочетете повече
Съгласие за бисквитки
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may affect your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
