Tag Archives: вяра

Обичам историите! Особено тези, които носят сърце в себе си. Споделям ви една, пълна с любов. Познавам героинята лично и знам, че някои от думите, написани в сайта от мен, биха могли да са и нейно дело. Изживяното е толкова сродно, сходно и емоционално препокриващо се! Дори имената на дъщерите ни имат само една буквичка разлика. Подскачах като дете, когато разбрах, че очаква своята. Но да не смесвам нишките, че като се намеси вълнението и без това става твърде объркано. Ред е на интервюто на Криси за  Елица Алексиева, публикувано в iWoman.bg.

„Зачеването на дете е едно от чудесата на света, на живота и на любовта. Но съдбата невинаги ни дава наготово това, което искаме и което мнозина приемат за даденост, за нещо съвсем логично и обикновено. А то не е! То е магия – истинска и неподправена, то е и игра – на търпение и на надежда. Днес ще ви срещнем с една истинска магьосница, минала по трънливата и вълшебна пътечка, за да се срещне със своята малка фея. Тя се казва Кристина и ще ни разкаже нещо повече за ин витро процедурите, за силата на духа и за безмерното щастие, което понякога се крие само в две черти.

Трудно ли се говори за ин-витро?

Загледала съм се в притворените очи на съпруга ми и леката му усмивка и си мисля: „Ако снимам лицето ти, мога да кръстя тази фотография щастие, но ако те снимам целия, как си я гушнал до гърдите си, как си допрял глава до нейната – тогава ще трябва да я кръстя цялото щастие“. Такова е наистина. Времето стана в пъти по-плътно и розово, откакто я има в живота ни. А от кога я има – от много отдавна! Както повечето деца ин-витро, така и нашата 10-месечна дъщеря заживя в сърцата ни първо като мечта, после като болка, после като копнеж и накрая като победа. Ние сме от късметлиите, при които детето дойде сравнително рано – едва две години след откриването на проблема ни. Време, достатъчно да преболедуваш първоначалния ужас от новооткрития проблем, да се гневиш на съдбата, да изговориш случващото се. Дали е трудно, може би да. Създаването на дете е нещо интимно, не само във физически аспект. Това е истинското намерение пред Вселената, че си готов да се потопиш, претопиш и слееш с друг човек завинаги. Поне в романтичните ни представи като семейство. За това се изисква известно време преди да се открехнеш душата си и да заговориш за процедурите си, които са отвъд топлината на брачното ложе, като за нещо също толкова естествено и нормално, колкото е зачеването на дете по принцип. А то е! Защото парадоксът на ин витрото, което неточно наричат изкуствено оплождане е точно това – за мнозина почти единствен, следователно и най-естествен начин да случиш мечтата си, т.е. ин витрото е самият живот!

Какво би искала да знаеш преди „борбата“? 

Онова, което ми се искаше да знам още в началото, е че всички, които преминават през тази процедура, всъщност преживяват сходни етапи в емоционален план. Успокоително е да знаеш, че начинът, по който се чувстваш, та дори и налудничавите идеи, които те посещават в безсънните часове на нощта, са част от цялостното преживяване – нещо твърде нормално за ситуацията, в която си, нещо, което в момента преживяват още около 250 хиляди двойки в България, в действителност може би и на повече… Не си сам в мъката си, колкото и безмерна да ти се струва, тя всъщност е споделена с още толкова момичета и момчета, че за теб и твоя любим остава някаква си 1/250 хилядна тъга! Звучи преодолимо, нали? Всъщност създаването на дете ин-витро наистина не е занимание самотно. В зачеването на бебето ни главна роля имахме не само ние, но и докторът, ембриологът, акушерките и анестезиологът. Огромно място заемаха момичетата от рецепцията на болницата, с които споделях тревогите си и тайните залежи от черен шоколад, момичетата на касата, които знаеха кога да ми се усмихнат, за да отдъхна, родителите ни, приятелите ни…

Когато съм си представяла как ще кажа на семейството си, че очакваме дете, в главата ми са избухвали фойерверки от изненада и радост. Дълго тъжах, че тази емоция ще ми е отнета заради начина на зачеване. Все пак близките ни знаеха кога е процедурата, трансфера и теста… Онова, което нито аз, нито те знаеха, че съм живяла в поредното клише – защото радостта им, когато им казаха, че сме успели, беше по-голяма от тази в най-смелите ми мечти, сестра ми крещя и плака от облекчение, знаейки колко осъзнато и искрено желаем това дете, а ние със съпруга ми се разтреперихме от вълнение точно така, както вероятно сте потреперили и вие пред вашия тест. Защото животът е непредсказуем и това ни задължава да сме смели и с отворени сърца, готови за всяко малко чудо. Сега съм благодарна на това време, което ни беше отпуснато, докато чакахме бебето си, защото освен че поставихме пред себе си някои истински важни въпроса за смисъла на съвместния ни живот, любовта и брака, чиито отговори изстрадахме, но пък заслужено получихме, ни даде и време да се влюбим в дъщеря ни отпреди да я срещнем, да гледаме на случването и като на магия и подарък, да запомним с какво сме били облечени в деня на пункцията или какво сме обядвали веднага след трансфера, когато си я прибрахме „у дома“, както каза нашият прекрасен доктор. Тези неща се помнят, както вероятно всички вие помните първата си целувка или срещата с любимия. Защото ин витрото, животът, е любов. За някой от пръв поглед, за нас от втори, а за други – от пореден.

Коя е най-трудната част от процедурата? Емоционалната или физическата болка?  

Но е точно толкова емоционално наситено, както когато си в любовна връзка. Не познавам жена, която да прекрачва прага на болницата за своята процедура и да не носи в душата си океан от страх, но и бряг от безкрайна надежда. Как ще се случат нещата – дали ще е поредното опустошение, след което не можеш да дишаш, но след време някак успяваш да се изправиш по-смислен, по-цял и смел, или ще е началото на най-трепетния етап от живота – Божа работа, би казал най-добрият репродуктивен специалист в България. Да. Защото ин витрото, животът, е деликатно, фино нещо. Крехко и непредсказуемо, случва се когато и както реши, а нашата единствена работа е да сме смели и да му се наслаждаваме.

Да, на ин витртото, колкото и абсурдно да звучи. Нима бихте заченали детето си, лягайки до любимия с огорчение, гняв и безсилие? Не. На ин витро се ходи с червило, усмивка и вяра, както на най-важна среща! Вярно е, че е болка, в пъти по-силна в емоционален план отколкото във физически (в моя случай), и че понякога изглежда като вмешателство в интимния живот между двама души, но повярвайте ми случването не е по-малко съкровено и истинско. Напротив! Да знаеш, че преодоляваш суетата на природата, която някак е пропуснала да те посипе с прашец за плодовитост, е също толкова удовлетворяващо, както когато преодоляваш силата на гравитацията и налягането, докато се гмуркаш надълбоко или се катериш нависоко – няма връщане назад и пътят е само напред! Вероятно и за мен, както за вас, алпинистите са особена порода хора, чиято радост и наслаждение от покоряване на върхове в нечовешки условия, е необичайна и неразбираема. Но те наистина я преживяват, точно като трепетното вълнение, което чувствах аз, с шапка и калцуни пред вратата на операционната. Обичах да казвам: няма как да се прибера по-небременна – или нищо няма да се промени сега, или ще забременея. Нищо повече или по-малко. По пътя си срещнах толкова много знаци, толкова много добрина, за които да благодариш и да се насладиш, че няма как да излезеш ограбен от това приключение. Дори след неуспех. Все пак алпинистите знаят кога да се откажат и как да се подготвят за следващия щурм. Защото неуспехът всъщност е просто крачка към успеха. Математика на любовта, както казва съпругът ми.

Какво би казала на другите, поели по пътя към Мечтата? 

Докато пиша това и го гледам да приспива детето ни, разбирам какъв дар ни е направила Съдбата, избирайки ни да минем по този път. Пиша „път“, защото за мен ин витрото не бе борба. Борбата изисква съпротивителни сили, а животът, изисква нищо повече от това да му се подчиниш и смирено да се оставиш да те води, вплел ръка в неговата ръка, за да се случи онова магическо и споделено родителство, когато бащата е готов да смени работата си, за да може да е повече време у дома и да приспива момиченцето си следобед, „бащино-дъщерски“ ритуал. Нашата мъничка победа след нелеките преживявания, през които преминахме, за да се случи тя. Връщайки се назад, смело мога да заявя, че едва ли има по-слято, по-любовно и по-интимно преживяване от нашето ин витро! И това клише се предаде, защото май животът, т.е. ин витрото винаги се случва отвъд клишетата.

За това на всички, които са в подножието на върха, бих казала – разчитайте на хората около вас безрезервно, бъдете смели, искрени, но разсъдливи, наслаждавайте се на всяка среща, буря и успех. Събирайте знаци, истории и вяра, защото един ден детето ви ще е истински гордо, докато му разказвате какво магично приключение е било случването му, точно както се разказва вълшебна приказка, просто ние с вас сме орисани не само да я разказваме, а и да сме главните герои в нея!“

Това е първа част от приказката на Криси. Вярвам, че ще има и следваща, защото за разлика от много други тя не пуска завесите с познатото „и заживели щастливо“.  Тя носи отворено сърце и смелостта да говори и за слънцето, и за луната в живота си. Спомням си как на времето, попадайки на mechtazabebe.com, сподели радостта си, че е намерила и друг човек, който мисли, че  тежкият път към бебето му е дар от Вселената. Написа ми: „Сега съм малко по-спокойна, че не съм единствена и с безкрайно грешна перцепция :)“. Дай Боже да сме все повече, тези, които вярваме в Пътя!

P.S. Година след раждането на първата си дъщеря, Криси зачена по естествен начин, износи и роди своята втора принцеса 🙂

Ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, практическият видео курс МЕЧТА ЗА БЕБЕ, е създаден за вас! Той е базиран на богатия ми психотерапевтичен опит с жени, борещи репродуктивни казуси.  Веднъж закупен, достъпът до курса остава и можете да правите упражненията и медитациите многократно. 

Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

*Снимката на Криси и семейството й е дело на Изабел Басмаджиян

Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!

Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.

–  Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.

– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.

Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.

Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.

– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.

–  Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!

– Тогава защо няма плодове?

– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!

Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!

–  Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…

– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.

– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?

–  Може и трябва.

–  Или повече да внимавам с режима на поливане ?

–  Или с него, да…

–  А може би съм малко по-тревожна?

–  И това може да е.

–  А може би съм разгневила Майката Природа?

–  Може и сигурно си я разгневила.

–  Но какво да правя? Какво да променя?

–  Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.

На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!

Първи възможен край

На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не.  На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!

И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…

От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.

–  Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?

Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.

Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.

Втори възможен край  

Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:

–  Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.

– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?

–  Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?

–  Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…

–  Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.

От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.

И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.

В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински  художник.

– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.

Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.

–  Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!

И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.

От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.

– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…

Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.

–  Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!

На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината.  А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.

И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.

– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?

– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!

– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…

–  За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!

–  Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…

–  Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…

Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика  и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.

Трети възможен край 

Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка-  украшението на градината!

Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.

В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:

–  Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!

Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.

Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!

– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.

–  Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!

–  Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!

– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?

– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…

– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!

– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!

Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.

–  Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.

–  Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.

Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.

Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Вярвам в чудеса и в умението ни да ги случваме за себе си. Познавам силата на мисълта и знам, че можем да я дисциплинираме и насочим в подкрепяща за нас посока – разбира се, ако преценим, че ни е важно. Иначе можем и да продължим да си мрънкаме до откат. Знам колко силен метод е автосугестията (самовнушението), защото всеки организъм представлява съвършена, саморегулираща се система. Дори, когато говорим за тежко лечение или операция, една трета от успеха (а вероятно в определени случаи и доста повече) зависи от думите на лекаря, от доверието, което той изгражда с пациента.

Познавам силата на думите, смятам, че споделяйки колективното несъзнавано, всички ние носим мъдростта на прарода си. Затова можем да случваме чудесата си. В българската традиция на 5 срещу 6 януари е нощта срещу Богоявление. Тази вечер небето се отваря и сбъдва желания. Само праведните обаче могат да го видят. 

Всички ние обаче можем да се облегнем на собстваната си вяра, че заслужаваме да ни се случи това, за което мечтаем най-силно. Можем и да заявим и подкрепим тази си вяра като изпълним един стар ритуал, почитащ силата на водата като символ на Живота и Сътворението. Той е свързан с големия български празник ВОДИЦИ (5 вечерта, 6, 7 януари) в чиято основа е силата на водата да „помни” и преклонението пред животворството й. Тази вечер се прави МЪЛЧАНА ВОДА.

КАК ДА СИ НАПРАВИШ МЪЛЧАНА ВОДА?

Когато се здрачи достатъчно навън днес (5 януари), налей вода в съд – най-добре стъклен. 
Изнеси водата навън – на балкона или прозореца, или на двора. Хвани съда с две ръце и притихни малко с водата си. Остави я да те усети. Подишай свежия въздух с нея. Постойте си така поне 5 минути.
Поздрави я и й кажи името си. НА ГЛАС!!! Тя вече те познава. Тя е ТВОЯТА вода. Постойте още малко заедно, остави съда навън и се прибери. Нека водата ти остане няколко часа под небето да се „измълчи” и пречисти.

Точно преди полунощ излез отново при нея. Тогава преди ВОДИЦИ силата й е най-голяма. Отново хвани съда с две ръце. Дланите ти трябва плътно да обхващат стените. Знам, че е студено…
Сега се свържи с твоята вода. Помисли кое е най-голямото ти желание, кое е това, чието сбъдване ще ти донесе нова Сила и Радост. Не бързай!

ИЗРЕЧИ НА ГЛАС ПРЕД ВОДАТА СИ НАЙ-СЪКРОВЕНОТО СИ ЖЕЛАНИЕ!
Заяви волята си ясно и категорично! Наричай, не моли! Притихни отново и постой с нея. Опитай се да си представиш как ще изглежда живота ти, когато точно това желание бъде сбъднато. Опитай се да „видиш” тази картина в твоята вода.

Огледай се в нея!
Как ще изглеждаш сбъднат?
Виж как си облечен!
Има ли някой наоколо?
Къде си?
На какво мирише?
Какъв сезон е?
Наслади се на Сбъдването си!
Предизвикай абсолютната си увереност, че това ще се случи!
Кажи на водата всяка дума, която се явява в този момент… И завърши НА ГЛАС с най-старото и силно наричане: РЕЧЕНОТО МИ ДА БЪДЕ СТОРЕНО!

После покрий водата с кърпа (по възможност бяла) и се прибери.
Остави водата си цяла нощ да поеме ПРАВОТО ТИ СЛОВО. Да го чуе, да го залюлее, да го изкъпе, да му вдъхне живот и да пренареди твоето СБЪДВАНЕ. Това вече е НАРЕЧЕНА ВОДА.

Сутринта на ВОДИЦИ, когато се събудиш първо иди при Водата си. Измий си очите с нея и с много обич отпий от твоето Сбъдване. После пак…Усети твоя ДАР с цялата си душа. После склони чело пред Водата и на глас й благодари!
Прибери я. Можеш да я изпиеш цялата или по малко, както искаш, да наръсиш с останалото от нея дома си, да полееш някое цвете – както прецениш. Това е НАРЕЧЕНА вода и тя ще носи енергията на желанието ти. Силата й е право пропорционална на емоцията, която си вложил в нея и на количеството Вяра, изпълваща душата ти. Така че, магията е в твоите ръце! 

ДАЛИ Е ИСТИНА

Това е много стара Магия. 
А колко работи за теб, зависи от Силата ти, Куражът ти и Корена ти.
Празникът ВОДИЦИ е разделен на три части:

Започва от 5-и януари вечерта, когато в полунощ “потайна доба” небето се разтваря и сам Бога застава на Портата и “изпълнява желание”. Това е Нощта на Мълчаната вода.

6-и януари е Мъжки водици. Млади мъже се хвърлят в реката за здраве и “мъжка сила”, а мъжки отрочета до една година се изкъпват в студена вода, за да станат мъже. Хвърлянето на Кръста е много стар, предхристиянски обичай, който символизира връщането на Животворното начало на водата. За това на този ден водата лекува и заздравява и всеки иска да умие болест и грях на Живата вода!

7-и януари е Женски водици. На този ден се къпят млади жени и женски отрочета до една година. Тъй като женската утроба носи Силата на сътворението, жените понасят котли с Жива вода от “къпаните” реки и ръсят с тях за здраве и Благоденствие. Жените са Водичарки, Совойници. В някои райони на този ден отново се гадае и предсказва за любов и зачеване.
На 7-и януари свършват всички коледни празници и женското и мъжкото начало се обединяват от Водата и Сътворението. 

БЪЛГАРСКО ОБРЕДНО НАРИЧАНЕ

На ВОДИЦИ се нарича за Ново начало! Това може да бъде сторено както на 6-и , така и на 7-и януари. Обредът се извършва с Вода, която от Мълчана се превръща в Наречена. Всеки Добросторник в обреда се умива с Мълчаната вода и изрича най-силните си желания и копнежи пред нея, за да я “обърне” в Наречена, Силна вода! Предизвиква се и се изказва почит пред Силата на Водата, за да е силно и плодоносно Новото начало!
Нарича се за Ново начало, Сила, Благоденствие, Любов и Здраве!

Благодаря на Розмари Де Мео – авторката на текста, за вярата и за магията, за напомнянето за мъдростта на рода ни. Може би за някои от вас това е глупост. Аз обаче го усещам с всяка фибра на тялото си като нещо свое и смятам да го споделя с дъщеря си. Ще го направя с разбирането, че всички ние можем да случваме чудесата си и да намерим нашия начин да се подкрепим по пътя към тях. Когато помислите ни са чисти, а мечтите ни са безкористни, Бог отваря небето за нас. Може да го направи като ни води по пътя, сбъдне желанието или ни отведе до лекаря, чийто действия ще направлява. Няма значение. Важно е, че когато сме изпълнени с любов и благодарност, изход винаги има. В този смисъл нашето лично Богоявление може да бъде всеки ден от годината.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Небето е дарило човека с три неща като противовес срещу многобройните му теглила: надеждата, съня и смеха.“ Имануел Кант

Нормално е един сайт, наречен „мечта за бебе“ да се чете предимно от хора, които познават отблизо Надеждата, силната Вяра, но са усещали и вкуса на разочарованието и болката. Проблемът е, че веднъж преживени, те се шмугват някъде в нас и започват да приличат на лъжицата катран в кацата с мед – вгорчават ни живота и ни напомнят с тъничко гласче, че освен щастливата, съществува и друга възможна развръзка.

Искам да ви кажа нещо за това гласче. 1. Не му се противопоставяйте, не му крещете да млъкне, не му се ядосвайте, че още е там, независимо от цялото ви напъване да „мислите положително“. Колкото повече му се опъвате, толкова по-надълбоко ще влиза то във вас и толкова по-силно ще кънти. Нещата са като при гинекологически преглед – колкото повече се стягаш и страхуваш, толкова повече боли.

2. Чуйте и признайте гласчето, уважете го, кажете му: „ТИ си част от мен, но АЗ не съм ТИ.“ Спрете да се самобичувате всеки път, когато усетите Надеждата си попарена и Вярата си разклатена. Запомнете, че ние като личности не сме монолитни и гладки, не сме изваяни от камък. Ние сме резултат от изборите, които правим и от нещата, които ни се случват. Ако усещаш, че част от теб ти пречи да постигнеш целта си, недей да я гониш и не й се сърди. Повтаряй си: „Въпреки, че част от мен ме саботира по пътя към моята цел, аз се приемам и се обичам безрезервно такава, каквато съм.“

Това е да застанеш на своя страна, без да се самобичуваш и наказваш, без да се разочароваш от себе си. Не си съвършена? Кой е?! Страхуваш се? Нормално е, въпросът е дали това те отказва да вървиш към целта?!

3. Уверете се, че чувате „правилното“ гласче. Бъдете отворени са факта, че ние хората честичко се заблуждаваме за истинските причини за своите страхове и блокажи, или за нещата, които ни се случват в живота. Мислим си, че нямаме добра връзка, защото все уцелваме незрели партньори, а всъщност след по-дълбоко ровене навътре в себе си, се оказва, че ние сме тези, които не са на разположение и се страхуват да се отдадат…
Не довършваме нищо докрай и уж много се ядосваме на това, а се страхуваме, че ако успеем, ще изгубим други важни неща в живота си. Не напразно сме израснали с: „Парите развалят хората“ и „Много хубаво не е на хубаво“. Замисляли ли сте защо една от най-успешните ТВ саги се казва „Богатите също плачат“?
Бебето се бави, а като поразровим се оказва, че уж искаме да бъдем майки най-много на света, а се страхуваме, че няма да сме достатъчно добри в тази роля, или пък от раждането, или пък имаме такова отхвърляне на своята женственост и на образа на собствената ни майка, че на подсъзнателно ниво изобщо не успяваме да се асоциираме с жена, която носи и дава живот… Възможностите са още много и разнолики.

Нейно Величество НАДЕЖДАТА – приведеният тигър, който ще скочи само когато моментът за скачането е дошъл…

Чували сте, че повечето от важните неща в живота са били постигнати от хора, които са продължавали да пробват, дори когато е изглеждало, че няма никаква надежда, нали? Далай Лама пък казва: „Намирам надежда и в най-мрачните дни, концентрирам се върху най-яркото и не съдя Вселената.“  Пак иде реч за умението да си благодарен и да виждаш чашата наполовина пълна, а не наполовина празна…

„Надеждата е парадоксална. Тя не е нито бездействено чакане, нито е нереалистично насилване на обстоятелства, които не могат да се случат. Тя е като приведеният тигър, който ще скочи само когато моментът за скачането е дошъл. Да се надяваш, означава да си готов във всеки момент за онова, което още не е родено, и в същото време да не се отчайваш ако не се роди. Няма смисъл да се надяваш за онова, което вече съществува, или за онова, което не може да съществува. Онези, чиято мечта е слаба, свикват с удобството или с насилието; онези, чиято надежда е силна, виждат и пазят грижливо всички признаци за нов живот и са готови във всеки момент да помогнат на раждането на онова, което е готово да се роди.“ – Ерих Фром

Пожелавам ви вашият тигър на надеждата да бъде бдителен и неуморен и вярвам, че ще съумее да изчака момента, въпреки разколебаващите случки и мисли!

Оттук накъде?

Надявам се, че съм успяла да накарам тези, с които сме на една вълна да се замислят. На останалите също стискам палци и съм благодарна, че прочетоха.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена