Tag Archives: връзка

Работна сесия с двойка около деня, в който честваме деня на Независимостта, завърна при мен темата за независимостта и зависимостта в партньорството.  От една страна е инстинктът за самостоятелност, за отделеност, от друга –  невротичната потребност да притежаваме другия, да се слеем с него, да станем едно и така да си гарантираме, че няма да ни напусне…

Малко хора осъзнато си казват – „ей сега ще се слея с него, ще се претопим взаимно и край, заедно сме завинаги“. Повече са тези, които са убедени, че зачитат партньора си, уважават различията помежду си и му дават свобода, а на практика, очакват, че той ще се държи, мисли и постъпва като тях. Ако не го прави, значи не ги обича и това е повод за гняв. Не би трябвало партньорството де е инструмент за насаждане на чувство за вина и невроза, но често тъкмо това се случва.

Ако сме осъзнати, че всеки ден правим ИЗБОРА да бъдем заедно, защото имаме свободна воля и никой, нищо не може да ни принуди, тогава броят на разводите/разделите рязко ще спадне. Причината тях да ги има в такова пищно изобилие (както и толкова много връзки да продължават, въпреки кошмара, който представляват) е, че заедността се превръща в ЗАВИСИМОСТ И ЗАДЪЛЖЕНИЕ, а любовта от копнея, жадувам, става ТРЯБВА, НАЛАГА СЕ.

Уейн Дайър във „Вашите слаби места“ пише: „Във взаимоотношенията, които почиват върху любовта, всеки от партньорите позволява на другия да бъде такъв, какъвто той самият избере – без никакви очаквания и изисквания. Това е искрена връзка между двама души, които толкова много се обичат, че нито един от двамата не ще очаква другият да бъде такъв, какъвто не би желал да бъде. Този тип взаимоотношения е толкова рядък, че почти се е превърнал в мит.

Представете си съюз с любимия човек, в който всеки от двамата може да бъде такъв, какъвто желае да бъде. Сега помислете какви всъщност са браковете на повечето хора. Как се промъква тази отвратителна зависимост и как помрачава отношенията?

Бракът може да бъде вълнуващо преживяване, когато двама души имат достатъчно увереност в себе си и се обичат достатъчно, за да ПОДХРАНВАТ по-скоро САМОСТОЯТЕЛНОСТ, отколкото зависимост, но в същото време споделят щастието с любим човек. Но когато двама души се стремят да създадат едно цяло или единият се опитва по всякакъв начин да командва другия, искрата, която е у всички нас, избухва и ние започваме да се борим за най-значимата човешка потребност – от независимост.

Дългогодишният брак невинаги означава щастлив брак. Мнозина съпрузи остават заедно от страх пред неизвестността, от инертност или защото така е редно. В щастливия брак, когато и двамата съпрузи изпитват истинска обич един към друг, единият винаги е готов да позволи на другия да решава сам за себе си, без да го командва.

Зависимостта е, фигуративно казано, змията в рая на щастливия брак, тъй като създава модели на налагане и подчинение, с които разрушава взаимоотношенията. Това слабо място може да бъде премахнато, но битката ще е люта, защото става въпрос за власт и контрол, от които малцина са готови да се откажат без борба. Най-важното е зависимостта да не се смесва с любовта.

Колкото и странно да изглежда, браковете се заздравяват, когато в близостта между съпрузите остават празни пространства.

Ето някои често използвани стратегии за поддържане на нишките на властност и контрол в брака:

• партньорът вика, кряска, повишава тон по различни поводи;
• прилагат са заплахи от рода на “Ще те напусна, ще се разведа”;
• правят се опити да се насажда чувство за вина. “Ти нямаш право да…”, “Не разбирам как можа да извършиш подобно нещо”;
• прилага се поведение на гняв и невъздържаност – хвърляне на предмети, ругаене, чупене на мебели и т.н.;
• залага се капанът на физическото страдание. Когато единият партньор не се подчинява на другия, този който обича да се налага, заявява че е получил сърдечен инфаркт, че има главоболие, болки в гърба и какво ли не още. Партньорът ви може да ви манипулира по този начин, ако се е научил, че щом се разболее, вие ставате послушен/а;
• прилага се политика на мълчание. Мълчанието и умишленото цупене са отлични стратегии, с които единият може да се опита да накара другия да се държи както трябва;
• пускат се в ход сълзите, за да може другият да се почувства виновен;
• изиграва се сцена на напускане. Само като стане и излезе от къщи, единият партньор може да накара другия да се откаже от дадено поведение;
• с “хватката” “Ти не ме обичаш вече” или “Ти не ме разбираш” единият партньор постига своето и увековечава зависимостта в брака.

Всички изброени стратегии са методи, с които единият принуждава другия да изпълнява отредената му роля в брака. Те се прилагат, когато дават ефект. Ако единият партньор откаже да бъде манипулиран по този начин, другият ще престане да използва тези методи.

И, обратно, ще свикне да ги прилага, ако другият поддава на уловките му. Ако реагирате с покорство, вие научавате другия, че можете да изтърпите всичко. Ако другите ви подценяват, това значи, че излъчвате сигнали, които ги карат да ви подценяват.

Вие можете да научите хората да се отнасят с вас така, както бихте желали да се отнасят. Това ще бъде дълъг и сложен процес, защото досега сте учили другите да се държат с вас другояче.

Вие можете да извършите промяната, независимо дали става въпрос за работата, семейството, магазина, автобуса, или за всяко друго място, където не се отнасят добре към вас. Вместо да си задавате въпроса “Защо те не се държат по-добре с мен?”, се запитайте: “Какво правя, че уча хората да се държат така с мен?” Огледайте самия себе си и започнете да внасяте промяна в реакциите и поведението си. „

Отново стигаме до това да поемем лична ОТГОВОРНОСТ за това, което е на пътя ни. Променяйки отношението към себе си и начина, по който четем и приемаме случващото се, реалността ни става различна. Назовавайки ясно и от сърцето това, от което имаме нужда, с пълната увереност, че го заслужаваме, прави възможно другият да откликне пак от сърцето, вместо от Егото. Тогава любовта празнува, а партньорството е свободен, доброволен и осъзнат избор. Иска се само да обърнем пръста, сочещ другия като този, който трябва да се промени, към себе си. Това „само“ променя животи – сигурна съм, защото го виждам многократно в годините работа с хора.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Когато се прибрах вкъщи онази нощ, докато жена ми сервира вечерята, аз хванах ръката й и казах „Трябва да ти кажа нещо“. Тя седна и яде безмълвно. Отново видях болката в очите ѝ.

Внезапно не знаех как да отворя уста. Но трябваше да й кажа, че мисля за развод. Повдигнах темата спокойно. Тя не изглеждаше ядосана от думите ми, вместо това тихо попита „Защо?“. Избегнах въпроса й. Това я ядоса. Тя захвърли настрана приборите и извика: „Ти не си мъж!“.

Тази нощ не си говорехме. Тя плачеше. Знаех, че искаше да разбере какво се е случило с брака ни. Но трудно можех да ѝ дам задоволителен отговор. Тя беше загубила сърцето ми заради Джейн. Вече не я обичах. Просто я съжалявах.

С дълбоко чувство на вина изготвих споразумение за развод, в което пише, че тя може да задържи къщата ни, колата и 30% от акциите на моята компания. Тя погледна споразумението и го скъса на парчета. Жената, която беше прекарала десет години от живота си с мен, се беше превърнала в непозната. Съжалявах за похабеното й време, ресурси и енергия, но не можех да се върна назад, защото обичах Джейн толкова много. Най-накрая тя се разплака пред мен, и това беше, което очаквах. За мен този плач беше някакво облекчение. Идеята за развод, която ме беше обсебила от няколко седмици, изглеждаше по-сигурна и ясна.

На следващия ден се прибрах много късно и видях, че тя седи на масата и пише нещо. Не вечерях, отидох направо да си легна и заспах много бързо, защото бях уморен след дългия ден, който бях прекарал с Джейн. Когато се събудих, тя още пишеше на масата. Не ме интересуваше. Обърнах се и заспах отново.

На сутринта тя ми представи нейните условия за развода: не искаше нищо от мен, освен един месец предизвестие преди развода. Искаше през този месец да се опитаме да живеем до колкото е възможно нормален живот. Причината беше проста: синът ни имаше изпити след един месец и тя не искаше да го смущаваме с разбития си брак. Това беше приемливо за мен. Но имаше нещо повече. Помоли ме да си спомня как на сватбения ни ден съм я пренесъл през прага на младоженската стая. Тя изискваше в рамките на този един месец да я нося от спалнята до входната врата всяка сутрин. Реших, че полудява. Само за да направя последните ни дни заедно поносими, приех странното ѝ настояване.

Казах на Джейн за условията на жена ми. Тя се засмя шумно, казвайки, че това е абсурдно. „Без значение какви номера прилага, ще трябва да приеме развода“, каза презрително тя.

С жена ми не бяхме имали никакъв физически контакт откакто изразих намерението за развода. Затова, когато я взех, за да я нося до вратата на първия ден, и двамата изглеждахме непохватно. Синът ни ръкопляскаше зад нас: „Татко носи мама на ръце“. Думите му ми причиниха болка. От спалнята в хола, а след това до вратата, извървях около десет метра на ръце с нея. Тя затвори очи и каза меко: „Не казвай на сина ни за развода.“ Кимнах, чувствайки се малко разстроен. Оставих я пред вратата. Тя отиде да чака автобуса за работа. Аз шофирах сам до офиса.

На втория ден беше по-лесно и на двама ни. Тя се облегна върху гърдите ми. Усетих аромата на блузата й. Осъзнах, че не съм поглеждал внимателно тази жена дълго време. Осъзнах, че тя вече не беше млада. Имаше фини бръчици по лицето, косата й беше започнала да посивява. Бракът ни беше оставил своя отпечатък върху нея. За минута се замислих какво й бях причинил.

На четвъртия ден, когато я вдигнах, как някакво чувство за близост се връща. Това беше жената, която ми е посветила десет години от живота си. На петия и шестия ден усетих, че нашата интимност се засилва. Не казах на Джейн. С течение на месеца беше все по-лесно да я нося. Може би бях заякнал от всекидневната тренировка.

Една сутрин тя избираше какво да облече. Пробва няколко рокли, но все не намираше подходяща. После въздъхна: „Всичките ми рокли вече са ми големи.“ Изведнъж осъзнах, че колко е отслабнала. Това беше причината да я нося по-лесно.

Изведнъж това ме порази… тя беше погребала толкова много болка и горчивина в сърцето си. Несъзнателно се протегнах и я докоснах по главата. Синът ни дойде в този момент и каза „Татко, време е да носиш мама“. За него да вижда как баща му носи майка му беше станало неразделна част от живота му. Жена ми го извика и го прегърна силно. Обърнах се настрана, защото ме беше страх, че мога да променя решението си в последната минута. После я понесох на ръце, от спалнята през хола до коридора. Ръката ѝ обгръщаше врата ми меко и естествено. Държах я плътно до себе си, беше точно като на сватбата ни. Но това, че беше тежеше толкова по-малко ме натъжаваше. В последния ден, когато я държах на ръце, едва можех да помръдна. Синът ни беше отишъл на училище. Прегърнах я силно и казах: „Не бях забелязал, че в живота ни липсва близост.“

Карах бързо към офиса… скочих от колата, без да заключа вратата. Беше ме страх, че забавяне може да ме накара да променя решението си… качих се по стълбите до кабинета ми. Качих се горе. Джейн отвори вратата, а аз казах: „Съжалявам, Джейн, вече не искам този развод.“ Тя ме погледна поразена, а след това ме докосна по челото: „Да нямаш температура?“ Махнах ръката й от главата си. „Съжалявам, Джейн, няма да се разведа. Брачният ми живот беше скучен, вероятно защото тя и аз не оценявахме детайлите в живота ни, а не защото не се обичаме повече. Сега осъзнавам, че след като я пренесох на ръце в дома ми на сватбения ни ден, трябва да я нося, докато смъртта ни раздели.“ Джейн сякаш се събуди от сън. Удари ми силен шамар, трясна вратата и избухна в сълзи. Слязох по стълбите и тръгнах с колата.

В магазина за цветя по пътя поръчах букет за жена ми. Продавачката ме попита какво да напише на картичката. Аз се усмихнах и написах: „Ще те нося всяка сутрин, докато смъртта ни раздели.“

Тази вечер пристигнах у дома с цветя в ръцете и усмивка на лицето, хукнах нагоре по стълбите… само за да открия жена ми в леглото – мъртва. Съпругата ми се беше борила с рака в продължение на месеци, а аз съм бил толкова зает с Джейн, че изобщо да не забележа. Тя е знаела, че скоро ще умре и е искала да ме спаси от всякаква отрицателна реакция на сина ни, в случай, че побързаме с развода. Поне в неговите очи аз съм любящ съпруг…

Малките детайли от живота ни са това, което е от значение в една връзка. Не е къщата, колата, имуществото или парите в банката. Тези неща създават благоприятна среда, но сами по себе си не могат да донесат щастие.

Затова намерете време да бъдете приятели с човека до вас и да правите един за друг тези малки неща, които изграждат близостта. Направете брака си истински щастлив!

Открих този текст в obekti.bg, а източникът му е Bright Side. Публикувам го, защото ме хвана за гърлото. Причината е не в мелодраматичната развръзка, а във факта, че всеки път, когато работя с двойки в криза, виждам как големите любови са се погубили в малките детайли. Хората седят в двата края на дивана и си крещят, загубили усещането, че сърцата им могат да се докоснат и да се чуят. Дебна промеждутък на пропукване на маските, за да ги върна там някъде, назад във времето, там където очите са се изпивали жадно, а устните са търсели среща.

Някои успяват да се хванат за нишката на времето и да се спуснат до извора на любовта си. Той промива раните, освежава спомените и в пепелището на болката се ражда зрънце надежда. После са нужни постоянство, мотивация, отворено сърце и много, много желание, за да се появят първите стръкчета на настоящата зедност.

Други улавят нишката на времето и вместо да я оставят да ги води надолу към извора, гледат бързичко да я скъсат, за да могат с чиста съвест да погребат любовта си – няма я, край, отишла си е…

И не че няма междинни варианти, но ми се иска да се върнем на първия и да си напомним, че малките детайли от живота ни са това, което е от значение в една връзка. Да си напомним и да направим онова малкото, което можем сега, в този миг. Утре пак! И отново – до срещата, там някъде отвъд Егото и право в сърцето! Да бъде любов!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Той не ме разбира! Сякаш сме на различна вълна… Аз толкова много искам дете, а на него сякаш му е все едно. Да, принципно иска, ама не бърза. Сякаш не му пука кога ще стане. Толкова самотна се чувствам…“

Тези думи са на моя клиентка, навършила 30, която се опитва да забременее и от 2 години обикаля лекарски кабинети. Няма диагноза, която да обяснява стерилитета и това покачва нивото й на тревожност. Стресът е най-голям при т.нар. неизяснен фактор. Усещането е като да си затворен в стая без врата, да се блъскаш с глава в стената и все да не можеш да направиш отвор. Не ти е ясно нито защо си зазидан в стаята, нито кой е врагът ти. Не разбираш обаче, защо човекът до теб е спокоен и докато седи уж в същата стая, има съвсем различни мисли и нагласа. Неговият живот продължава, докато твоят се срутва. Сама си.

Питам Ваня (така ще я наричам), какви очаквания е имала към мъжа си, когато го е избрала за себе си. Отговаря ми – никакви. Може ли да е вярно това? Принципно не! Липсата на очакване също е очакване. Влизаме във връзка със своите идели за отношения. Например: той да не лъже, да не ми изневерява, да ми дава свобода, да ме подкрепя, да изкарва пари, да говорим на един език, да споделяме един с друг как се чувстваме, да вярва в мен, да ме цени, да няма агресия, да ме обича безусловно, да ме приема такава, каквато съм, да ме забелязва и да се вълнува от мен…

Наскоро бях на семинар на Милан Кармели, на който някои хора изброиха по около 30 идеала, които носят и очакват от другия. Трябва да отбележа, че участниците мъже заявиха значително по-малка бройка – 6 до 10. С голямата кошница се оказахме ние жените. Нашите идеали са начин да защитим себе си във връзката. Те всъщност озвучават страховете ни. Проблемът е, че не ги казваме на глас и очакваме, че другият ще се сети. 

Да се замислим обаче даваме ли нещата, които искаме? В случая Ваня иска мъжа й да е потопен в това, което вълнува нея, да гори в темата „бебе“, да се събужда и да заспива с идеята за него и да търси начини да го постигне. Проблемът е, че „той си прави някакви си негови неща – чете си разни блогове, вълнува си се от разни работи“. Какви са те Ваня не се интересува. И защо да го прави – те са толкова по-малко важни от нейната цел? Ето го разминаването – очакваме, че другият трябва да е на нашата вълна, но не е нужно ние да сме на неговата…

Забравяме за полярността – мъжете и жените са различни като качества и преживяват света по различен начин. Дори да вземем клишето, че едните са от Марс, а другите от Венера, то се е превърнало в такова, заради истината, която носи в себе си. Различието е закодирано в нашето ДНК. Мъжете са с различни приоритети от нашите и са по-малко свързани с живота. Независимо дали си майка или не, смисълът на женствеността е да даваш живот. Дали ще е чрез дете, чрез създаване на неща, или грижа за другите, всяка от нас има нужда да се реализира в своята женственост. Мъжете обикновено искат дете ПРЕЗ жената, ЗАРАДИ нея и умението й да запали страстта им да продължат родовете си ЧРЕЗ нея. Не е случайно, че, ако се разведат и създадат ново семейство, мъжете се грижат повече за настоящата си жена и общите им деца. Причината е проста – децата са функция на жената и на връзката с нея.

Очакваме, че като имаме връзка, то трябва да мислим по еднакъв начин с мъжа. Това е пълна заблуда. Ако трябва да сме честни, когато се запознаваме с някого ние имаме интуиция за него.Обикновено имаме усещане какво можем и не можем да очакваме от този човек. Често избираме обаче да си затворим очите пред нещата, които виждаме и да смятаме, че ще се напаснем, стиковаме. Нещата, които са ни се стрували странни и дори чаровни във въпросния човек, обикновено започват да ни дразнят в последствие.

Нужно е да поемем отговорност за изборите, които сме направили – нека да помислим и честничко да си признаем пред себе си кои са предупредителните сигнали, които светнаха пред нас, когато за първи път си помислихме, че можем да бъдем в двойка с въпросния човек? Какво знаех аз тогава, а не казах? Отговорът на Ваня беше – „знаех, че инициативата винаги ще е моя, ще печеля повече, ще се грижа повече и че той никога няма да бъде особено успешен или отдаден на това, което прави“. Разплака се, казвайки това. За първи път тя прозря и призна пред себе си, че всъщност си е избрала този мъж, такъв, какъвто е, а има огромни изисквания към него да бъде друг.

Можем да предоговаряме. Това е изходът, ако сме недоволни, а избираме пътя да се борим за задълбочаване на връзката си. Как да го направим? С открито сърце и смелост. Седнете и напишете от кои са нещата, от които ИМАТЕ НУЖДА. В какво имате нужда да бъдете подкрепени? Кое е истински важно за вас и какво очаквате от партньора. Нека той да направи същия списък.

Споделете с партньора вашите НУЖДИ. Без да се връщате към миналото, без да обвинявате и да влизате в ролята на жертва.

Аз се чувствам, имам нужда, моля те, би ли… Това е формулировката, която можете да използвате. В случая на Ваня – „Аз се чувствам сама по пътя към бебето. Имам нужда да усещам подкрепата ти. Моля те, можем ли да обсъдим въпроса? Можеш ли, когато следващия път ходя на лекар, да дойдеш с мен? Може ли заедно да потърсим клиника, на която да се доверим? Моля, нека да обсъдим какви са възможностите да имаме бебе, какви са изходите за нас?“

Правете компромиси, а не жертви. Подходете делово към предоговарянето на условията във вашата връзка – колкото по-ясни сте в очертаването на правилата и задълженията на всяка от страните, толкова по-регламентирани и ясни ще са отношенията ви. Коментирайте, докато стигнете до ситуация „печеля-печелиш“. Отнема време, но е единственото, което си струва в дългосрочен план.

Бъдете честни – има нещо дълбоко сбъркано във връзката ви, ако истината може да я разруши. Би било жалко обаче, ако падне в жертва на неизказани страхове, премълчани очаквания, преглътнати недоволства и липса на грижа към нея.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Ние хората имаме впечатляващия талант да изместваме фокуса си от истински важните неща и да отдаваме внимание на шарени дребнотемия и несъществени спорове. Още с наближаването на 14 февруари като подранил фойерверк се изпречва казусът какво да празнуваме на този ден – виното или любовта, сякаш и двете не се „употребяват“ ежедневно и няма никакъв начин да се смесят. Проблемът не дали и какво ще празнуваме ДНЕС, а какво има в душата ни в обикновените дни, преди да се анестезираме с вино и по-тежки упойки.
Там ли е ЛЮБОВТА или е префасонирана в примирение, удобство, комфорта на познатото?
Там ли е ДОВЕРИЕТО в себе си и другите или е удавено в сълзите на разочарованията?
Там ли е УВЕРЕНОСТТА, че ЗАСЛУЖАВАМ да бъда щастлива или хубавите неща са все за другите?
Там ли е ВЯРАТА в Живота и неговата мъдрост или ден след ден се боря с него като прасе с тиква?
Там ли е РАДОСТТА, че съм тук и сега или си я пазя за специални моменти?
Там ли е ОБИЧТА към себе си и другите или ще я търся, когато някой първи ми даде от своята?
Там ли е НАСЛАДАТА от УДОВОЛСТВИЕТО или са заложници на това кой, кога и дали ще ми ги поднесе?
Там ли съм АЗ самият, моят живот ли живея или стриктно изпълнявам очакванията на другите?
Усещам в себе си ресурс за още много въпроси и знам, че някои от тях са важни за мен и за вас. Ще подпомогна обаче търсенето на отговори като ви разкажа една прекрасна приказка, чийто оригинал е на руски. Автор е психологът Ирина Семина. Това е ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА  – показно за това как сме склонни с лека ръка да прецакаме живота си в опит да угодим на другите.

– В името на какво искате да пожертвате връзката си?

– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?

– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.

– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.

– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.

– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…

– Така изглеждат хората, когато душата плаче…

– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!

– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.

– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.

– В душата си е дете. И се притиска към майка си…

– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.

– Значи, не вие към него, а той към вас?

– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.

– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?

– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!

– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?

– А защо не ми показахте бъдещето?

– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган“ ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.

– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?

– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.

– Не! Искам да съм любимата жена!

– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?

– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.

– Разбира се, ние даваме време за размисъл.

– А съвети давате ли?

– Охотно и с удоволствие.

– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?

– Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.

– Мислите ли, че ще помогне?

– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.

– Ще помисля…

№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.

№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.  

Разпознахте ли се в някой от чакащите пред този специален кабинет? Давам си сметка, че е имало моменти в живота ми, когато аз съм висяла пред него. Сигурно ще има и други. Нали и моята баба като твоята се е притеснявала какво ще кажат хората… Нали майка ми я е наследила. Нали аз идвам след тях. Нали? А дали промяна е възможна? Категорично да! Най-малко защото не искам да предам нататък. Предполагам, че ти също.

За да се отвориш да живееш живота си с любов и осъзнатост, се иска вътрешна работа. Всеки сам намира (или пък не) начин как да я свърши. Моят е свързан с много обучения и семинари. Там, освен че се свързвам със себе си и се шлифовам, трупам и инструменти да помагам на другите. Правя го в лични консултации, семинари, а напоследък и в ежеседмичните четвъртъчни срещи. Тем често присъства и важната тема за ДОВЕРИЕТО (към себе си, партньорите, живота и любовта) – какви са причините да го губим и как да го възстановим.

Можеш ли да извикаш в съзнанието си картинка на мечтаното семейство? А на удовлетворяващата връзка, която би искала да имаш с партньора на своя живот?

– Ако реалността се разминава с тях, а компромисите те ограбват;
– Ако усещаш, че губиш част от връзката си с любимия, докато чакате в живота ви да се случат нещата, за които мечтаете (бебе, добре платена работа, дом и т.н.) или пък докато решавате наболял проблем;
– Ако стресът и напрежението са все по-чести гости в дома ви;
– Ако виждаш как радостта от взаимното общуване се помрачава от усещането за непълнота и неудовлетвореност;
– Ако те гризе чувството, че някъде, нещо пропускаш и че връзката ти има потенциала да е по-добра;
– Ако, когато се изправиш пред проблем, търсиш изходи от него, вместо да заравяш глава в пясъка с надеждата, че той сам ще се реши

Тогава този тренинг е за теб!

Предизвикателствата пред нас, нещата, за които е нужно да се борим и да полагаме усилия, регулярният дистрес, фокусът на вниманието извън връзката, лесно изтикват любовта в ъгъла и я маскират като неудовлетвореност и усещане, че сме зле придружени. Времената, в които сме се гледали в очите, избледняват като стара снимка и започваме да се самозаблуждаваме, че това е животът и любовта трае три години…

Трудностите са като лакмус за партньорството. Могат да го разрушат, но могат и да го „бетонират“ с устойчива на всякакви изпитания сплав. Само вие обаче можете да я забъркате, а аз съм готова да ви покажа кои са съставките й.

Тренингът е подходящ за всички жени и мъже, които са във връзка и искат да работят върху своите взаимоотношения!

Какво ще получите на тренинга?

1. Акцент върху разликата между взаимозависимост и взаимоотдаденост във връзките.
2. Възможност за осъзнавания за това какво причинява пукнатините във вашата връзка и стъпки за тяхното отработване.
3. Разбиране за атрибуцията и ролята й за конфликтите и недоразуменията във връзката.
4. Шанс да погледнете с нови очи към партньора си и да си дадете сметка дали ползвате един и същи език на любовта. Малки, но съзнателни корекции могат да доведат значителни промени в качеството на общуване.
5. Техники за освобождаване на гнева и неудовлетворението – така им пречим да се превърнат в резервоари със скрита агресия и омраза и да ни направят свои заложници.
6. Инструменти за създаване на енергия на любов и близост във връзката – как да едновременно да изразявам себе си и да бъда с теб без компромиси?
7. Рецепта как да „превключваме” на една вълна, когато сме заедно и да уравновесяваме енергиите си.

БОНУС: Алгоритъм от енергийната психология за преодоляване на натрапчиви представи и стари убеждения, свързани с вашите взаимоотношения и връзки

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО СПЕЦИАЛНО ВИДЕО НА „Щастливото НИЕ“

Водещ: Елена Димитрова–Ангелова

Елена е магистър-психолог по Обща психология в СУ „Св. Климент Охридски“, завършила е обучения по Хипноза и Хипнотерапия към БАХХ и по метода на Фред Гало по Усъвършенствана енергийна психология (Advanced Energy Psychology – EDxTM), съчетаващ приложната кинезиология, работата с биоенергийната система и работата със съзнанието и подсъзнанието. Използва иновативната психотерапия EMDR – Десенситизация и Повторна Преработка на Информация посредством Движение на Очите и подходите на Позитивната Психотерапия.
Сертифицирана е като треньор и консултант по личностно развитие, както и за провеждане на първична терапия за лекуване на детски травми (Primal therapy – Dr. Arthur Janov). Създател е на сайт за подкрепа и помощ на двойки с репродуктивни проблеми https://mechtazabebe.com/, водещ е на тренинги и семинари. Често гостува като специалист в радио и ТВ предавания по теми, свързани с личното развитие и самоусъвършенстването, взаимоотношенията, родителството, партньорството, отглеждането на здрави и щастливи деца, трудното зачеване.

Ако Господ ми бе дал възможност да променя едно-единствено нещо в досегашния си живот, аз не бих допуснал да си отиде от мен любимата ми жена. Това казва легендарния Ален Делон в навечерието на 80-ия си рожден ден в интервю за руския вестник „СПИД-инфо“.  Обяснява, че става дума за майката на двете му по-малки деца – Розали ван Бремен. Споделя: Тази удивителна жена ме дари с най-голямото щастие в моя живот – дъщеря ми Анушка и сина Ален Фабиен. Мъчно ми е, че се разделихме. Но животът ни поднася неприятни изненади. През целия си живот съм правил всичко заради другия пол. Мечтал съм да отдам на любимата си цялото си сърце. Но, уви! Късно научих урока, че мъжът никога не трябва да казва истината. Защо ви е истина, щом има любов?! Обичайте се, наслаждавайте се един другиму.

Няма да коментирам казуса с истината. Ще кажа само, че когато държиш да я получаваш винаги и на всяка цена, е нужно да можеш да я понесеш. А мнозина от нас само се заблуждават, че нещата стоят по този начин при тях.

Темата с насладата един на друг обаче много ме докосва. Често я забравяме в преследване на някоя по-висша цел! Отдаваме цялото си внимание към ангажиментите, нещата, които не ни се получават и трябва да напъваме, на ежедневните досадни, но трудоемки ангажименти. Живеем с присъствието Му на възглавницата до нас, с Неговото място край масата, в уюта на познатото докосване, на целувките, с вкус на близост… .. Един ден се събуждаме и осъзнаваме, че сме приели другия за даденост и сме спрели да бъдем благодарни, че е част от живота ни. Това е добрият вариант, който предполага надежда за промяна.

По-лошият е никога да не си дадем сметка за това как стоят нещата във връзката ни, докато не видим в очите на някоя друга, че го е оценила. Възможност е и неговата нужда да се чувства полезен да го отведе в краката на друго – по-ранимо и нежно създание от нас – можещата и справяща се с всичко жена.

Имах невероятния дар да изкарам уикенда с дузина силни и реализирани жени. Повечето от тях – с добра кариера и възможности, някои вече майки, че дори и баби, други – все още само с желанието за това, но всички умни и прекрасни. Другата им обща черта е, че жадуват да имат щастливи и удовлетворяващи връзки, но такива липсват в живота им. Докато гледах отстрани и съпреживявах техните страхове, разочарования и надежди, постепенно ми се разясни кое е нещото, което никоя от тях не може да прави.

Всички те са твърде силни, независими, отстояващи се и твърди, за да могат да си позволят да ПАДНАТ, да ПОМОЛЯТ за помощ и да се ПРЕДАДАТ на мъжете в живота си. Резултатът е, че ако някой от мъж изобщо застане до тях, то той е значително по-мек и безпомощен, отколкото е характерно за средностатистическия представител на така наречения „силен пол“. Първоначално дамите се радват на присъствието му, но така и не успяват да започнат да го уважават. Често започват да се чувстват отговорни за него, обгрижват го, все едно е поредното дете в семейството им и ден след ден трупат тежест и разочарование. Стига се до осъзнаването, че е по-добре да си сам, отколкото зле придружен и историята се повтаря със следващия…

Кой е виновен? Мъжете ли? Или майките им? Или обстоятелствата? А дали не сме всички ние – силните жени? Като сме се метнали на конете и храбро водим войни, на кой да му хрумне, че може би сме изморени? Как и защо да дойде юнакът и да убие ламята, като размахваме меч, по-голям от неговия? Не им било стискало на мъжете, нямали били топки да бъдат истински мъже. Ами от къде да ги вземат, като ние – жените, сме се съоръжили не с по две, а с по-четири и то едри?

Вселената и природата не търпят вакум и се стремят да възстановяват баланса. Докато се тупаме в гърдите колко силни и можещи жени сме, толкова по-нежни и несправящи ще са мъжете около нас.

Чудим се как разни Златки и кифли от всякакъв характер са носени на ръце и обгрижвани като принцеси. Отговорът е прост – те го позволяват! Отгоре на всичко знаят как да се ВЪЗХИЩАВАТ, да МОЛЯТ и да ПОЛУЧАВАТ. Нямат нужда да се състезават и да се доказват на мъжете си. Позволяват си да свалят гарда и вместо да яздят коне с протрити дънки и да гледат лошо, стоят грациозно на високите си токове и се усмихват.

За себе си отдавна съм наясно, че не съм замесена от подходящо тесто, за да бъда кифла и няма да науча и дъщеря си на това. Знам и виждам в живота си обаче, че когато успея да остана в мекотата, женствеността, лекотата и приемането, не ми е нужен нито кон, нито оръжие. Колкото повече се „топи“ моята сила, толкова по-устойчиво е стъпил на краката си мъжа до мен, колкото по-често си позволявам да се олюлявам, толкова по-твърда е ръката, която ме подкрепя. Най-хубавото е, че това не са нито празни приказки, нито магия. Просто така стоят нещата от живота – системите се променят, докато стигнат до баланс. Ако не успеят – се разрушават и на тяхно място се появяват нови – по-подходящи и устойчиви.

Какво общо има всичко това с мечтата за бебе ли? Ами доста – колкото повече разчитаме на мъжете до нас по пътя към бебето, колкото по-малко ги щадим и пазим настрани от случващото се в душите и телата ни, толкова по-лесно ще вървим напред заедно. Мъжете са създадени, за да носят. Нека пък ние да си позволим да им тежим. Така се оценяваме взаимно и с всяка крачка все по-осъзнато се наслаждаваме на взаимността си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена