“Защо на мен, защо, защоооо?” Чувала съм този въпрос от много хора – някои клиенти, други – близки и приятели. Задавала съм го и аз. Изправени пред загубата, пред неуспеха, пред безсилието да случим това, за което копнеем, питаме ЗАЩО и настояваме за обяснение. “Какво не направих, а? Къде сгреших? И докога така, докога?!”

СМИРЕНИЕТО… Не е нещо, което ми е присъщо, уча се още… Тази дума обаче напира в главата ми сякаш иска да бъде споделена, изказана и предадена нататък. То не е нито “не мога повече”, нито “отказвам се”, не е примирение, нито приемане… Бил ли си смирен? Познаваш ли усещането да знаеш, че колкото и да си перфектен, колкото и усилия да си положил, нямаш последната дума? Молил ли си се някога? Не ми отговаряй, защото и да ми кажеш “не”, няма да ти повярвам. Повечето от нас са били в моменти на безизходица, на загуба, на силно усещане за безпомощност…  Тогава се молим. Всички. Дори атеистите.

Какво е смирението? СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ, ЧЕ СИ СЛАБ. Нормално е да ти е трудно, като си чувал хиляди пъти: “ти сега защо ревеш?!”, “дръж де като голямо момче/момиче”, “кога най-после ще се научиш да се оправяш сам?”

Да имаш уменията, качествата се справяш сам е едно, а съвсем различно е да знаеш, че не си ВСЕВЛАСТЕН и не е нужно да бъдеш. Ти, аз, те сме брънки от цялото и между нас има енергия и връзки. Когато аз се смирявам, ти също си малка стъпчица по-близо до това. Вървим към целта като костенурки – баааавничко, със скоростта, с която успяваме да узряваме за следващата крачка…

magical_forest_matte_by_unfor54k3n.pngЗащо ни е трудно да се смирим? Заради КОНТРОЛА – нуждата да сме нащрек и да владеем ситуацията, да не изпускаме нищо от очи, за да няма изненади… Заради СТРАХА – ами, ако падна, ако се проваля, ако ме видят смешен и жалък? Ами, ако се покажа слаб и уязвим, какъвто съм зад бронята? Ако я сваля, може би ще пронижат мекото в мен и ще боли… По-добре да се събера и да вдигна гарда.

Свикнали сме с МАСКИТЕ, които носим. Даже ги бъркаме с истинското си лице – аз съм смел, можещ, вдъхващ доверие и респект. Да, но това е егото. Кой си ти отвътре, прегърнал слабостите и страховете си? Супермен или малко, изплашено зайче? И какво, ако зайчето иска да се покаже, ще го смачкаш и натикаш обратно ли? Да, така правим, докато не осъзнаем, че в зайчето е сърцето ни и колкото повече крием дългоушкото, толкова повече губим връзка със себе си. Отказваме се от сянката си, от съществуването й и по този начин от цялостта си.

Кое ти е по-важно – лъскавата корица или съдържанието на книгата? Розовата панделка върху кутията ли ще си или подаръкът в нея? Отговори си, тогава, ако още имаш нужда, пак питай “ЗАЩО?”.

СМИРЕНИЕТО, че сме несъвършени и не перфектни, МОЛИТВАТА за подкрепа и напътствие, БЛАГОДАРНОСТТА за грижата към нас, носят вътрешно притихване. После идва светлината и радостта, усещането за закрила. 

Наскоро чух теза, че вярата в Бога е вяра в нас самите, а молитвата е разговор с това, което искаш да бъдеш. Не съм теолог, не познавам каноните и не претендирам да съм в съзвучие с тях. Знам обаче, че всеки може да се слива с божественото по свой си начин. Знам, защото го усещам.

Смирението помага да спреш да търсиш вината в другите, да спреш да обвиняваш себе си. Да продължиш, защото знаеш, че има кой да те води и всичко, случващо се с теб е за висшето ти благо. Да бъде така за всички ни!

Още по темата прочети тук: Ти водиш, аз следвам

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

– Колко възпитано дете! Какви педагогически методи използвате?
– О! Най-ефективните: шантаж, подкуп, заплаха…
Когато малкото се появи на света, по-често от всякога му се усмихват, показват му, че го обичат и се радват на всяко негово действие. Зацапан памперс – „добре работи стомаха“, уригва се – „освободи се от въздуха, прекрасно“ и т.н.

След това настъпва времето, когато родителите решават, че детето трябва да бъде научено да контролира себе си и своите действия и започват да го приучват на чистоплътност. „Яж чисто, не се цапай в пясъчника, по нужда ще ходиш в гърнето по разписание“. А детето се съпротивлява! Защо днес да не може да прави това, което вчера е било разрешено.

За родителите обучението не се осъществява така бързо, както те биха искали….Затова фразата „как не те е срам?“ в тази възраст се употребява често.

Засрамването е ефективен метод за възпитание от гледна точка на повечето членове на съвременното общество. В психоанализата възрастта от 1 до 3 години се нарича „анална фаза“, това е времето за приучване на детето да използва гърнето. В тази възраст се формират основите на самоуважението (ако детето изпълнява изискванията на семейството и обществото) и се заражда чувството на срам (ако поведението на детето не съответства на общоприетия образец).

„Мама и тате („добрите“ хора) така не правят, а след като ти се държиш по друг начин, ти не си такъв като нас! И трябва да те е срам от това“. Мислите ли, че детето може да оживее без грижи? Едва ли. Принадлежността съм фамилията, семейството, групата е много важна за оцеляването. Затова срамът така влияе на психиката и поведението и с негова помощ могат да се манипулират децата и да се повлияе на възрастните.

Любовта на родителите е необходима, за да може детето да формира добро себевъзприятие, подрастващите да могат да се самоопределят, а за възрастния е необходимо да бъде приет в обществото за да има самоуважение и да достига поставените си цели.

Какво означава да се изпитва срам? Много хора могат да определят разликата между двете чувства – вина и срам. Чувството на вина е свързано най-вече с отношенията с другите и означава нанасянето на някаква вреда на друг човек. Подобна постъпка може да изкупи или поправи.

Срамът е свързан с отношениeто към самия себе си, с вътрешното усещане за свои лоши страни и дефекти. Често тези преживявания са свързани с наличието на някакъв вътрешен наблюдател, някакъв въображаем „свидетел на позора и срама“.

Ако на детето казват: „Обичаме те, ти си член на нашето семейство, бъди като нас“, то детето се чувства добре, прието и като важен член на това семейство. Ако има срам, той ще е здравословен и то ще може лесно да се адаптира към правилата на обществото, а също в бъдеще ще може лесно да приема своите особености и различия. Ще си позволи да може да се идентифицира с нещо или група хора, като запазва своите особености и си позволява да бъде различно.

„Бъди като нас и прави това, което трябва. Иначе не ни трябваш и няма да те обичаме“. Чувствате ли разликата? „Ако проявяваш своите желания и характер, няма да видиш обич“. Такова послание причинява токсичен срам. Срам, който пречи на детето да забележи собствените си потребности и желания, различия и стремежи, които се заклеймяват като лоши и неприемливи.

Такъв срам променя живота на човека в лоша посока. Психиката, повлияна от такъв срам, не следва логиката на собственото си индивидуално развитие, а вместо това работи за изпълнението на изискванията на родители и общество, като се опитва да се спаси от усещането, че е човек е лош и повреден.

shutterstock_192555887Токсичният срам причинява усещане за безпомощност и самота. Той е непоносим, защото се крие дълбоко в несъзнаваното и има съпротива за неговото разбиране. Човек е готов на всичко, за да не преживява това отново.

Кинорежисьорът Ингмар Бергман в детството, когато се е напишквал, е трябвало по цял ден да носи червена дреха, за да могат всички да разберат какво е направил и го е било срам. Когато поотраснал, го дали в интернат за умствено изостанали деца за превъзпитаване, защото бил дързък, рязък и груб със своите родители. Срамът го изпълвал, но да признае това чувство било прекалено болезнено, тъй като детската му психика не е имала достатъчно ресурси и подкрепа.

Срамът засяга идентичността, Аз-образа, усещането „кой съм Аз“. Да се чувстваш „неправилен“, „не такъв, какъвто се очаква“ и да останеш в самота и изолация, е непоносимо. Да се ядосва и да протестира не било по-малко опасно, но по-лесно.Въпреки това, Ингмар променил поведението си. Майка му писала в дневника си, че „стана мълчалив, потънал в мислите си, но с него се общува по-лесно и смятам, че интернатът му беше от полза.“ Той се подчинил, но темата за преживяния срам става основна за неговото творчество.

Срамът отделя човека от обкръжението му. „Аз съм недостойно да се намирам в едно езеро с тези благородни птици“, – мислело грозното патенце“. „Аз съм лош/а, затова татко си тръгна от нас, а мама едва ме търпи и постоянно ми крещи“, – нерядко предполага детето след развода на родителите. И отначало се затваря в себе си, започва да бяга от училище, а после от вкъщи. Често в основата на агресивното поведение на подрастващите стои срамът.

Срамът се натрупва в тази възраст, когато още няма вътрешен филтър за думите на близките хора и всички думи на мама-тате се възприемат за истина. Това е много близко до ядрото на личността и засяга идентичността на човека. Затова преживяването на срама е много болезнено и е трудно да бъде признато, даже пред себе си.

Срамът се преживява като самота, но винаги вътре в човека го има този, който засрамва, чийто глас казва: „Ти не си такъв, какъвто искам да те видя, какъвто искам да бъдеш. Не те приемам такъв!“. Хората, които в процеса на работа със своите преживявания разбират, че срамът присъства в много техни ситуации, говорят, че често имат усещането, че някой ги наблюдава.

Има често срещаща се в детството ситуация: детето си играе със своите полови органи. Нищо лошо не прави, интересно му е да гледа, докосва и опознава тялото си. Влиза бабата и казва: „Как не те е срам, прекрати веднага, защото това, което правиш, е отвратително!“ – и си излиза. Този срам идва от бабата, но тя си тръгва и го оставя на детето, което като порасне не помни вече ситуацията, но срамът остава.

Мислите ли, че при това усещане, че си под наблюдение, може да изпиташ удоволствие от моментите на близост? А да вземеш правилното решение за себе си решение по определен въпрос? Вероятно не.

Важно е да се отбележи, че срамът се формира само в присъствието на някого. Ако бабата не бе видяла детето да играе с гениталиите си, срам за това не би имало. Това не е негов, а неин срам. Както са я възпитавали, така и тя се опитва да възпитава децата и внуците си. Веднъж оформен в отношенията с другите, срамът става част от вътрешния диалог и нарушава позитивното отношение към себе си и намалява самоуважението.

Не можем да изменим миналото, но можем да разберем как то ни пречи в настоящето и да прилагаме тези знания. В психиката нищо не изчезва просто така и срамът става част от нашата система за саморегулация. Неговата здрава функция е да ни помогне да изпълняваме нормите и правилата на обществото, в което живеем.

За токсичния срам е необходимо да се работи да се избавим от натрапчивите усещания за неправилни действия и поведение. За справянето с токсичния срам е необходимо присъствието на друг човек, който заявява своето одобрение и подкрепа. Може да е приятел, партньор или терапевт. В диалога по тези теми може да има смутеност и стеснителност, но тези чувства не са токсични. В този диалог може да се почувства енергията на истинските желания, да им се позволи да се превърнат в намерения, а после в действия и да се изпита удоволствие от резултата.

За да може човек да приеме себе си такъв, какъвто е, без маска и украшения, е важно някой много близък да каже: „Днес ти се напишка/получи лоша оценка в училище/съсипа проекта. Да грешиш – не е срамно, а нормално. Вярвам в теб. Можеш в бъдеще да направиш всичко по-добре“. И е важно да се научиш в бъдеще да говориш така сам/а на себе си. Уинстън Чърчил казвал, че успешен е този, който става поне един път повече, отколкото е падал.

  • Автор: Федоренко Нелли Олеговна, със съкращения, преведено от Божидар Цендов – Фасилитатор личностно развитие.* Публикувам тази статия, защото от една страна би могла да даде отправна точка за самоизследване на срама и вината, а от друга, за да включи червената лампичка на осъзнатите родители.* Предлагам за общото ни благо тотално да заличим репликата: “Не те ли е срам” от речниците си.
  • Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
    Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

    Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
    Желая ви сбъдвания!!! 
    Поздрави, Елена