Да се самосаботираш – ей това е най-откаченото нещо на света! Отгоре на всичко е подмолно деяние, което си се случва тихичко, докато ти си мислиш, че си яхнал вълната на позитивизма, че вярваш в добрата развръзка и си готов да живееш мечтите…

Как се случва ли? Ами по различни пътечки, но с предизвестен резултат – усещането, че тъкмо си подал глава от водата и нещо пак те е натиснало надолу без въздух.

Самосаботаж е, когато си готов да се откажеш от собственото си усещане, че си на прав път, само защото пътеката не е отъпкана. Самосаботаж е, когато не чуваш сърцето и тялото си, а вярваш на нечия чужда истина.  Самосаботаж е, когато оричаш собственото си усещане за нещата, а възприемаш другите като експерти. Самосаботаж е, когато си нетърпелив и несмирен и искаш да задаваш команди на живота. Самосаботаж е, когато следваш егото си и му позволиш да те заблуди, че си толкова важен и специален, че имаш право да решаваш за всичко, което те касае.

Дали сме готови да приемем, че:

Понякога пътеката не е отъпкана, защото е предопределена лично за нас и чака стъпките ни…Въпросът е стиска ли ни да си повярваме и да тръгнем.

Ние сме експерти за нас самите и това, че лекарите поставят диагнози, не означава, че не можем да ги променим и че те са верни. Дори да са, те пак са наш избор – плод на личния ни самосаботаж, който подчинява тялото ни. Като човек минал през разни диагнози и операции, съм изстрадала тази своя истина до последната й горчива капка. По-късно разбрах за Луиз Хей и още една дузина просветители, които застават зад тази идея.

Търпението и смирението са основният подарък, който получаваме когато много държим нещо да ни се случи сега, веднага и на всяка цена. Един не успява да си намери партньор, друг – призванието в живота, трети – да роди дете… А какво, ако приемем, че тези нещата ни се случват, когато сме готови за тях? Можеш да се ожениш на 20 и да си нещастен, да го направиш на 30 и да се окаже, че инвестираш години, за да изградиш хармонични отношения, или пък на 40 да имаш усещането, че си попаднал от раз на човека, с който правиш едно съвършено цяло. Кое е по-добре за теб тогава?

И да, някои хора забременяват преди още да са си помислили, че искат, а други, даже когато са съвършено далеч от тази идея… Всички обаче раждаме различни деца и имаме отделни мисии като родители. Исках да съм майка на 22, станах такава на 32 и през последните години съм благодарила стотици пъти за това. Ако дъщеря ми се беше родила тогава, нямаше да мога да й дам и 1/10 от това, което без усилия правя сега. Просто не съм била готова да отглеждам точно това дете. Съзнавам го ясно и категорично, въпреки гнева, сълзите и мъките, през годините, в които я чаках. Благодаря, че ги е имало и ме направиха различен човек.

Съществува предопределеност – ние идваме с определена мисия и с уроци, които душата ни е решила да научи. Да, имаме свободна воля, лична сила, качества и интуиция, които да ни водят по пътя. Всяко наше решение отваря врата и затваря друга и от това колко бързо усвояваме материала, зависи с какъв темп се движим. Нетърпението, липсата на смирение и напомпаното его обаче могат само да ни вкарат в ‘Девета глуха’. Магистралата е за тези, които умеят да четат знаците и да следват табелите. Останалите излизат на нея, когато си научат уроците.

Ние сме еднакви и равни, защото всички сме човешки същества – егото ни заблуждава и ни вкарва в други разсъждения. Аз съм това, което си ти, защото сме тук, за да си взаимодействаме. Днес аз се подпирам на теб, утре ти на мен, срещам Учител, после предавам нататък… Не казвам, че винаги успявам да остана в това осъзнаване и че егото ми е обезглавено, а че се опитвам, защото ми се струва редно.

Пиша и правя неща, които никога не съм очаквала от себе си. Понякога имам усещането, че летя, а друг път имам нужда от патерица… Даже слагам многоточия, които винаги съм смятала за израз на творческо безсилие. Изобщо – различна съм и позволявам на думите да ме вълнуват и да извират от мен.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ще бъда щастлива, когато най-после завърша! Колко ще съм доволна, когато най-накрая приключи този ремонт… Само веднъж да срещна подходящия човек и всичко ще се нареди! Нищо в живота ми няма смисъл, докато не дойде бебето… – казвали ли сте някое от тези изречения? Е, аз разбира се, съм ги изричала всичките… И понеже явно съм си претенция от класа, съм мрънкала и срещу времето, държавата, народопсихологията ни… Ясно е, че ако се понапъна, мога да направя списъка доста впечатляващ. Можете ли да повярвате, че има една дума, която описва всичко това? Анхедония – даже звучи красиво, нали? Като име на съблазнителка. Всъщност тя е – и то голяма. Приласкава ни всички под ред и ни оплита в ефирните си мрежи. Докато се усетиш, си й станал роб.

В буквален превод от гръцки Анхедония означава без удоволствие, без наслада. Като психологически термин се ползва за да отбелязва невъзможността да се преживява удоволствие. За себе си, аз го превеждам като вместо да се радваш и да си щастлив, заради това, което преживяваш и имаш тук и сега, ти да си недоволен, заради нещо, което ти липсва. Позната картинка нали?

Да всички знаем, че щастието е състояние и идва отвътре. Ясно е, че според Закона за привличането е нужно да имаш вътре в себе си онова, което искаш да имаш край себе си. Или избираш да си щастлив, или търсиш оправдание да не избереш щастието. Защо сме недоволни тогава?

Защо отлагаме живота си и насладата от него за момента, в който ще сме по-слаби, по-богати или някой ще ни вика “мамо”? От опит знам, че липсата на това последното може да ти скъса сърцето. Знам и какво е да седиш на маса с още 5-6 двойки и всички те да говорят за децата си… Чувстваш се като последното изкопаемо на света и ти идва да закрещиш, въпреки че вероятно обичаш децата им. Знам и какво е всичките ти приятелки да бременеят все едно е епидемия… Както и стягането в сърцето, когато трябва да върнеш в ръцете на майка му сладичкото бебе, което си гушнал. Чувстваш се толкова празен, когато не можеш да занесеш малкото вързопче вкъщи, а още усещаш аромата му по себе си…

venecia_nКъде е спасението ли? Едва ли за всички е на едно и също място, но мога да ви кажа къде аз открих своето. Бебето при мен дойде след като изцяло изритах Анхедония от живота си… Смених работата, на която стоях, въпреки че отдавна не ме изпълваше с ентусиазъм и се гмурнах в нови, непознати води. Спрях да събирам всяко левче в името на поредната скъпа медицинска процедура, както до тогава и със съпруга ми отидохме на пътешествие. Е, не беше околосветско и петзвездно, но се потопих в романтиката на Венеция, в лукса на Монако, помахах от балкончето на Жулиета във Верона… Влязох в удоволствието, позволих си да бъда щастлива тук и сега, да оценя красотата на деня, любовта на мъжа до мен, благословията на Живота. Изпитвах наслада и усетих, че независимо дали някога ще бъда майка или не, съм достатъчно ценна сама по себе си. Факт е, че бебешкият хепи енд се случи доста скоро след като започнах да се чувствам доволна и жива.

Да, знам, че на някой това може да изглежда налудничаво, на друг като елементарно съвпадение. Обаче моята истина е такава, каквато ви я разказах. Моля ви, погрижете се за себе си и направете така, че пътят към бебето да извади най-доброто от вас, а не да затвори сърцата ви! Същото важи и за всяка друга мечта…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Събуждам се с усещането, че светът ми е потънал. Навън вали. Криво ми е! Не станах достатъчно рано, за да отметна някоя задача и да си събера мислите преди другите да се събудят… И сега какво по-напред? Насилвам се да се изправя и в следващата минута дъщеря ми, моят малък барометър, отваря очи и директно започва да промрънква: “спи ми сеееее, боли ме гърлотооо и коремчетооо”. Естествено! Моят малък гръмоотвод, винаги готов да илюстрира шумно и да преекспонира това, което е в душата ми – това е тя. От мига, в който се роди, плаче и се тръшка, когато на мен ми е криво и прави фасони всеки път, когато аз съм напрегната отвътре, дори и с 24-каратова усмивка на лицето… Никога не мога да я заблудя. Мислех си, че с всички деца усещат настроенията на родителите си, даже го прочетох при Йеспер Юл. Скоро обаче, една приятелка, която се занимава с хюман дизайн, видя и личното ни доказателство за това. Картите на двете ни са такива, че на Неда й е писано да ми е като лакмус за чувствата. Посъветва ме, когато не съм много наясно със себе си, да обърна внимание как се държи детето ми в момента. Е, моето днес е криво!

Решавам да отворя книжката на Ронда Бърн “Тайната за всеки ден” наслуки и ето какво се появява – “Целият свят и всеки отделен детайл от твоя ден ти показват каква е твоята вътрешна честота. Тя е видна във всеки миг посредством хората, с които общуваш, обстоятелствата и случките. Животът ти отразява като в огледало това, което е вътре в теб”.

Чудничко направо – навън вали като из ведро, а на мен ми се реве. И това, ако не е синхроничност…

И какво да правя? Да потъна хубаво в локвата на собственото си самосъжаление и да се отъркалям в тинята на натрупаните разочарования? Да обясня сама на себе си какъв съм идиот и майстор на драмата и да се впусна във вътрешно самобичуване? Да си залепя усмивката и да чакам и до душата ми да стигнат естествените физиологически промени, които тя предизвиква в тялото?

Отварям книжката на друго място в търсене на отговора. Ето го: “Всичко, което трябва да направиш, е да помолиш и да вярваш, а после да се настроиш на приемната вълна на доброто. Няма нужда да правиш нищо повече. Вселената ще сложи всичко на място, включително и теб. Когато искаш и вярваш, ти преставаш да бъдеш пречка и оставяш Вселената да си свърши работата.”

Поразена съм! Една нищо и никаква книжка ме диагностицира и ми назначи лечение в десетката от раз. Не е вълшебна, просто аз търся знаци и Вселената ми ги изпраща. Благодаря! Остава ми да се помоля и да вярвам и да си позволя малко да поплача – с приемане и разбиране, че и вътре в мен понякога вали. Да покажа уязвимост и да я споделя е огромна крачка за мен, много извън зоната ми на комфорта. Обещала съм си обаче, че ще бъда честна пред себе си и пред другите.  Явно днес костюмът на супержена ще си почива…

А ти как си днес?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Родена съм във времето на антибиотиците. Всички мои връстници знаят какво е пеницилин и гентамицин и ясно си спомнят болката от проникването на иглата в крачето. Рецептите, които баба ми упорито се опитваше да прилага, бяха окачествени като бабини деветини и всяко мое разболяване беше съпътствано от светлата вяра, че синтетичните лекарства са най-добър приятел. Минаха доста години, докато успея да погледна на тялото си като на приятел и като на гениално разработен инструмент, който може да се регенерира и самолекува. То реално е вълшебно, стига да си достатъчно отворен, за да можеш да чуеш гласа му и да си достатъчно умен, за да го последваш. Преди няколко дни попаднах на прекрасна публикация по темата в spisanie8.bg, която от тогава стои отворена на компютъра ми. Тази сутрин разбрах защо – просто искам да ви я споделя.

Аз съм тялото ти… чуй ме
1) Изглеждам така, както ти мислиш за мен. Моля те, мисли за мен, като за красиво тяло, и аз ще съм такова.

2) Когато мислиш за болести и се опитваш да ги откриеш в мен, се налага да се подчинявам на мислите ти и започвам да боледувам.

3) Когато отделяш твърде много време на мисли, които предизвикват у теб негативни емоции, аз също започвам да боледувам. Защото скъпоценната жизнена сила се хаби за тези мисли.4) Когато мислиш за радостни неща, аз разцъфвам и се подмладявам пред очите ти.

5) Моите резерви и възможности са много големи. Просто ми повярвай. Мога да се регенерирам, да възстановявам целостта на някои органи и тъкани напълно. Мога да оздравея дори когато лекарите ми слагат нелечима диагноза. Помогни ми с желанието си и вярата в моите възможности.

6) Така съм направено, че мога да функционирам столетия. Защо още на 35-40 години започваш да мислиш за остаряване? Ти ме състаряваш с мислите си. Защото във вашето общество цари заразна програма, която твърди, че 100 години са предел.

7) Когато възнамеряваш нещо да хапнеш, поне понякога ме попитай какво искам аз. Ако се научиш да ме чуваш, винаги ще ти отговоря. И това ще ни е само от полза. А ти употребяваш храната на автопилот или начетен с поредните умни книги.

8) Още веднъж искам да кажа за Красотата. Не ме тъпчи с всякакви таблетки, със силикон, ботокс, акрил, гелове. Мога да съм красиво и без всичко това. Просто ми помогни. И аз с радост ще приема формите, които са ти нужни и харесваш.

9) Много обичам да се разхождам на чист въздух. Да плувам. Да потичам. Да танцувам. Харесвам масаж. Секс. Занимания, които ти доставят радост. А ти седиш с дни пред компютъра и пред телевизора…

10) Аз ти вярвам. И ако ти след изядено парче торта мислиш, че ще напълнееш, аз реализирам мисълта ти и напълнявам.
11) Много те обичам. И много ми се иска да чуя от теб думи на благодарност и любов. Поне понякога… Но и да не го направиш, все едно – обичам те безусловно.Аз, твоето тяло, твоята Вселена. И ти си също част от Огромната вселена.

Благодарно съм, че всичко е точно така както трябва да бъде.

Благодаря, че ме изслуша.

Благодаря ти… аз съществувам само защото ти си пожелал това.И съм такова, каквото ти искаш да ме виждаш.Хайде да си помагаме.
С обич:

Твоето тяло.

Ами аз започвам – Благодаря ти, мое тяло, че си здраво и хармонично, че износи и роди детето ми и че имаш силите и владееш тайнството да го направиш пак. Обещавам следващия път като те видя в огледалото да ти кажа колко си красиво, а днес да те разходя подобаващо. Обичам те!

Сега е ваш ред:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Случвало ли ви се е да сте толкова зациклили, че да не ви върви в нищо и да ви е крив светът? При мен тези състояния обикновено ги докарва състезанието с часовника и усещането, че колоната със спешни и неотложни задачи е дълга километър. Тогава, животът или ме шамаросва, за да ме опомни, или е щедър с мен и ми изпраща по някой знак. Днешният се нарича „Дезидерата”. Сблъсках се с този текст преди няколко месеца – получих го като подарък по време на една група за психологическа помощ, организирана от “Искам бебе”. Листът с него се появи днес. Литна от една забравена тетрадка и се приземи в сърцето ми:

Подарявам ви го:

Дезидерата *

Мини спокойно през шума и забързаните тълпи и си спомни какъв покой носи тишината.

Поддържай добри отношения с хората, но без да прекланяш глава.

Отстоявай своята истина спокойно и ясно, но се вслушай и в думите на другите, дори да са глупави и невежи, защото те също има какво да кажат.

Избягвай гръмогласните и агресивните, защото те дразнят духа.

Ако се сравняваш с другите, можеш да станеш суетен или безмилостен, защото винаги ще се намерят по-големи и по-малки от теб.

Радвай се на постиженията и на плановете си.

 Интересувай се от кариерата си, колкото и скромна да е тя, това е истинско богатство, като се имат предвид превратностите на съдбата.

 Бъди предпазлив в работата си, защото светът е пълен с измамници.

 Но нека това не затваря очите ти за добродетелта, много са хората, които се борят в името на по-висши идеали и затова в живота си непрекъснато срещаме герои.

 Бъди верен на себе си и преди всичко не показвай престорена любов. Не бъди циничен по отношение на любовта, защото сред цялата пустош и разочарование тя е вечна като тревата.

 Попитай мъдростта на годините и без болка се прости с младостта.

 Подхранвай силата на духа си, за да те пази при внезапно нещастие.

 Но не унивай от въображаеми трудности. Много от страховете ни се раждат от умора и самота.

 Спазвай благоразумна дисциплина и бъди снизходителен към себе си.

 Ти си дете на Вселената, както дърветата и звездите и имаш право да бъдеш тук.

 И независимо дали го разбираш, знай, че Вселената следва своя правилен път.

 Ето защо бъди в хармония с Бога, независимо как изглежда той в представите ти.

 Въпреки всички усилия и стремежи, родени в шумния водовъртеж на живота, бъди в мир с душата си.

 С цялата си суета, с всичките си трудности и разбити мечти, светът е все пак чудесен.

 Бъди внимателен. Опитай се да бъдеш щастлив.

*Дезидерата – от латински – желано, необходимо. Мнозина смятат, че датира от 1692 година и е намерен в старата църква “Свети Пол” в Балтимор, Мериленд. Смятало се е, че авторът на този прекрасен текст е неизвестен, а по-късно станало ясно, че това е американският поет Макс Ерман. Написал го е през 1927 г. Бях готова да се обзаложа, че е някой със значително по-древни корени.

Текстът се използва в някои терапевтични общности заради оптимизмът и мъдростта, която носи. На мен ми действа успокояващо – все едно най-грижовната майка на света ме прегръща, потупва ме по гърба и прошепва “Всичко е наред, случва най-доброто за теб. Всеки проблем си има своето решение”. 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Кажи ми къде ти е фокусът, за да ти кажа за какво се бориш – така можем да перифразираме прочутата поговорка “Покажи ми приятелите си, за да ти кажа какъв си”. Доказано е, че ако човек се стреми към нещо – да си купи конкретна марка кола или пък червена чанта например, променя филтъра, през който гледа света и започва да забелязва много по-често край себе си точно тези неща. Е, аз не “отразявам” особено хубавите мъже наоколо, както заключи една приятелка, но виждам всички бебета и бременни жени. Изобщо шансът непознат мъж да ми поднесе цветя на улицата (помните ли тази реклама на дезодорант Импулс?) клони към нула, но съм като магнит за нещата, свързани с увеличаване на плодовитостта.

Та ето ползата от действието на Закона за привличането в моя случай – в понеделник незнайно как ми хрумна да пусна телевизора за фон и попаднах точно на д-р Мария Папазова, която демонстрираше упражнение за плодовитост на Гала в “На кафе”. Като се има предвид, че съм убедена в силата на Самомасажа за плодовитост и се опитвам редовно да го прилагам, веднага наострих уши.

Д-р Папазова обясни, че въпросното упражнение, което отнема две-три минути, е от системата на небезизвестния акад. Норбеков. Тя го е правила 40-50 дни след курса, който е изкарала и като страничен ефект се сбогувала с папилом на шийката на матката. Днес намерих видеото от предаването, за да видя подробностите.

Темата е свързана с хормоналния баланс и как да го поддържаме с природни средства, хранене в зоната и супер храните – пчелното млечице, аюрведическата билка шатавари и дивия ямс. Ползите и от трите са многопластови и многобройни.

За допълнителна информация, вижте видеото от предаването. Демонстрацията на упражнението, за което става дума и съпътстващите обяснения започват на 43:20.

Няма да се изморя да повтарям, че ние сме експерти за самите себе си и най-добре разбираме и усещаме (ако си го позволим) кои са нещата, които могат да ни подкрепят, докато вървим към майчинството. Пътят към бебето е трансформиращ и пречистващ, обогатяващ и развиващ. Или поне може да бъде, ако спрем да гледаме на него като най-голямата трагедия, която ни е сполетяла. Това изобщо не изключва участието на лекари в него, ако това се налага. Нека обаче да не им делегираме цялата отговорност за нашия успех! Желая ви вдъхновение и удоволствие по пътя:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Настръхвам само като ти задавам въпроса “наистина ли искаш бебе?”, защото в крайна сметка и аз имам инстинкт за самосъхранение. Представям си как кръвта ти кипва и се вдига към главата, а само доброто ти възпитание те държи да не ми теглиш една… Ако решиш да го направиш, ще те разбера, защото вероятно аз бих постъпила така на твое място. “Малоумна ли си да ме питаш такова нещо? Искам ли бебе според теб, след като съм се подложила на всички тези изследвания, целият ми живот е подчинен на това в овулация ли съм и само през последната година съм чакала пред вратите на лекарите повече време повече от всички опашки в живота ми на куп?”

Всъщност и аз много се ядосах като прочетох твърдението на Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке в “Болестта като път”, че “щом една жена не забременява, макар да желае дете, значи, че или е налице неосъзната отбрана, или желанието за дете е нечестно мотивирано”. Откаченяци! Изобщо не ме интересува, че са лекари, психотерапевти и още сто неща… Мислите ми продължиха да блуждаят в тази посока, но все пак прочетох обяснението им. “Нечестната мотивация, например, е надеждата с дете да може да задържи партньора или съществуващи проблеми в партньорството да бъдат изтикани на заден план с едно дете. В такива случаи тялото реагира по-честно и по-далновидно. В същия смисъл стерилността на мъжа показва страх от обвързване и отговорност, които биха станали част от живота му с появата на дете” (стр. 276 от цитираната книга)

Като ми поспадна адреналина, започнах да разсъждавам над прочетеното. Прецених, че това със задържането на партньора не е моето, защото винаги съм искала да имам дете и влюбването ми допринесе само с идеята, че бих искала детето да прилича на този мъж. (Внимавай какво си пожелаваш, защото за нашата дъщеря обикновено казват: “Ах, колко е хубава! Одрала е кожата на баща си!) Как обаче стои въпросът с “неосъзнатата отбрана”?

positive-pregnancy-test5184-x-3456-4802-kb-jpeg-xЕто тука започнах да се разпознавам…Спомних си страховете, че няма да съм достатъчно добра майка, че съм твърде нетърпелива, избухлива. А реализацията ми? Бях положила толкова усилия. Можех ли след детето да продължа от същото място или коловозът щеше да е затворен за мен? Личното ми убеждение беше, че дъщерите обичат повече бащите си  и се държат зле с майките си… Факт е, че това бяха част от нещата, които разрешавах едно по едно като конфликти в себе си, докато един ден не чух “Ели, ти не само, че си бременна, ами си много бременна! Хормонът ти е в тавана…” Никога няма да забравя този миг и го пожелавам на всяка от вас, копнеещите за бебе.

Наричат тези неща негативни убеждения или ограничаващи вярвания. До сега не съм срещала нито една жена, при която да липсват. Понякога това е реплика чута в детството от типа “И гледай сега да ми забременееш като последната повлекана”, казано от изплашената баба, на която е поверена грижата за тийнейджърката на село или просто наблюдението, че да си майка е твърде тежка задача. Как да не си направиш този извод, гледайки твоята майка как мъкне торбите, ходи на работа, пише домашни с теб и брат ти/сестра ти, шета, чисти до среднощ и изглежда така изморена…

Вариантите на ограничаващите вярвания могат да са десетки. Някои идват от детството, други са придобити по-късно. Лошото е, че трудно си даваме сметка за тях. А най-големият подхлъзни камък е, че идват и нови – “годините минават, остарявам, все по -трудно ще забременея оттук нататък” и още, и още… Могат да са най-различни, но общото между тях е, че всички ги имаме.

Вероятно за някои от вас тези редове, звучат налудничаво, други пък се разпознават в тях. Не ви моля да ми вярвате и да изоставите всичкия си скептицизъм. Моля ви обаче да оставите съзнанието си отворено. Изследвайте се, опознайте гласовете в главите си и намерете начин да ги подмените с нови – такива, които ще ви подкрепят по пътя към целта.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Отдавна съм си обещала, че няма да давам тон на Господ/Вселената/Живота и няма да им правя точно разписание как и кога да ми случват нещата, които искам. Наясно съм и с факта, че като се вкопчиш в мечтата като удавник за сламка, тя почва да си припява: “Със 100 км. в час аз летяяяя!” и поема в обратната посока. Изобщо, като се фиксираш в нещо, като си навиеш на пръста как точно да дойде при теб, че даже и къде да стъпва, докато те наближава, ти е спукана работата. Защото кой си ти (респективно аз), за да казваш на висшето съзнание какво да прави, че и колко сол да му ръсне? На теб харесва ли ти, докато готвиш свекърва ти/майка ти да ти виси на главата и да ти вика – не така, обърка? Каква ще е тази манджа, дето я готвят всички и ще става ли после за ядене?

За да не потъна в словесната диария, дето май ме е хванала днес, ще карам направо и ще ви питам – вие как сте с Доверието? “Миии, добре”, бих отговорила аз на този въпрос. Добре, добре, ама колко да е добре след като все ми трябват доказателства, че вселената работи и искам нещата да стават бързо…

Като се обърна назад мога да преброя на прима виста поне 10 неща, които много съм искала да ми се случат спешно и незабавно, а после съм била благодарна, че не са ме споходили точно, когато съм ги викала. Убедила съм се, че в чакането има смисъл и ние от нашата си камбанарийка не виждаме цялата картинка. Въпросът е можем ли да се доверим, че всичко се нарежда в наш интерес и че някой, който гледа от високо, ни дава точно това, от което имаме нужда в момента, за да си научим уроците?

От известно време аз прилагам една техника, която отнема не повече от минута, но за сметка на това е изключително ефективна. (Благодаря ти за нея, Елица Великова:).

dreams-come-trueЗатваряш очи. Държиш дланите си обърнати нагоре. Представяш си пред себе си образа на Живота/Вселената/Господ (каквато е твоята асоциация за Висшата сила) – може да е просто светлина, сияние или каквото друго се появява за теб. Казваш: “Ти водиш, аз следвам! Аз съм на разположение!”

Когато направих това за първи път се почувствах малка, но и защитена. Останах с усещането, че всичко е наред и има кой да се погрижи за мен.

Не ви призовавам да спрете да правите каквото и да е и да чакате да ви споходят всичките ви мечти ей така – на талази и веднага. Сигурна съм обаче, че ако се доверим, че Живота/Вселената/Господ се грижат за нас с безусловна любов и подкрепа, живеем с повече лекота и отваряме пространство да ни се случват хубави неща. Мечтите ни се сбъдват тогава, когато сме готови за тях!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Най – доброто, което можем да дадем на децата си е да ги научим да обичат себе си – вчера сутрин случайно се натъкнах на тази реплика на Луиз Хей и реших, че си струва да я запомня. Също така “случайно” през деня на три пъти изпадах в една и съща ситуация – задавам въпрос на детето и получавам аламинутен отговор от майката. Абсолютно покъртително!

Запитах се и аз ли се държа така неуважително към нуждата и умението на моето дете да има своя позиция и свободата да я споделя? Колко често си мисля, че знам по-добре от нея защо е избирала едно или друго нещо и съм готова да проявя светкавична любезност и да я заместя в отговора? Мога ли да зачета правото й да не отговаря, ако не иска? Позволявам ли на самата себе си да не отговарям на въпроса или на звънящия телефон, когато нямам настроение/мотивация/време за това?

Отговорът за мен е – опитвам се! Правя го все повече и все по-осъзнато. Приела съм, че понякога ще закъсняваме за градина, защото дъщеря ми няма да може да реши бързо коя рокля ще облече, че не винаги ще поздравява бабите пред блока, както и че ще тества границите ми. Приела съм, че няма да се вписва в представите на баща ми за послушно дете (за разлика от умалената версия на майка й едно време), че ще има своя визия за нещата от живота, дори когато на мен не ми е до това, и че ще има мнение, дори когато нямам ресурса да се съобразя. Знам, че стъпвам по тънък лед, но правя съзнателния избор да я подкрепя да израсне по-уверена, обичаща се и отстояваща себе си от мен. И понеже съм й пример – работя над това и аз да бъда “по”всеки ден.

Пак препрочитах Тибетските съвети за възпитание на децата от gnezdoto.net и си дадох сметка, че не съм успяла да приложа изцяло, тези, отнасящи се за възрастта до 5 години. А на вас как ви се струват те?

tibetan

Първи период: до 5 години
Дръжте се с детето “като с цар”. Не му забранявайте нищо. Ако е нужно, просто му се отвлечете вниманието. Ако заниманието му е опасно, веднага направете уплашена физиономия и издайте звук, с който да покажете, че се страхувате. Детето ще ви разбере отлично.

Помнете, че именно това е времето, когато се зараждат активността, любознателността и интересът към живота. В същото време, детският мозък все още не е способен на сложни логически връзки. Да си представим, че детето ви е счупило скъпа ваза. То не разбира, че за да купите тази вещ отново, ще трябва много да работите, да изкарате пари… Евентуалното наказание от ваша страна няма да има друг ефект, освен да му покажете, че трябва да се съобразява с по-силния. А не това искате, нали?

Втори период: от 5 до 10 години
Дръжте се с детето “като с работник”. Давайте му задачи и изисквайте от него да ги изпълнява. Ако е необходимо, наказвайте го, но не и физически.

В този период активно се развива интелектът. Затова спокойно го “товарете” с нови знания. Детето трябва да се научи да предвижда какви ще са реакциите на хората спрямо неговите постъпки. Трябва да се научи как да провокира положително отношение към себе си и как да избягва отрицателното.

Трети период: от 10 до 15 години
Отнасяйте се с детето “като с равен”. Забележете, не на равно, а като с равен – все пак, вашите знания и опит са много по-големи от неговите. Стремете се да се съветвате с него по различни въпроси, давайте му възможност и го насърчавайте да решава самостоятелно. Ако е необходимо да наложите мнението си, нека е с “копринени ръкавици” – обсъдете с детето своята гледна точка, обяснете му, подскажете му, дайте му подходящи примери. Само така ще го убедите в своята правота. Ако не сте съгласни с неговото намерение да направи нещо, не му забранявайте директно. По-добре насочете вниманието му върху бъдещите негативни последствия от неговите действия.

През този период се формира усещането за самостоятелност и независимо мисленето.

Последен период: от 15 години нататък
Изключително важно е да показвате уважението си към детето. Сега вече е късно да го възпитавате – време е да пожънете плодовете на своя труд.

Какво може да се случи, ако не спазвате тези правила?
– Ако до 5-годишна възраст го потискате, това ще повлияе негативно върху неговата активност, върху интереса му към живота, върху интелекта му. Ще го научите, че трябва по инерция да се подчинява на силата. А това ще го направи лесна жертва на наглеците, които ще среща в бъдеще.

– Ако след 5-годишна възраст все още го глезите, детето ще порасне инфантилно, неспособно да работи и да полага каквото и да е усилие, вкл. духовно.

– Ако след 10-годишна възраст го покровителствате като малко дете, то ще порасне неуверено в себе си. Ще бъде зависимо от хора, по-самостоятелни от него, които обаче невинаги ще могат да му оказват подкрепа.

– Ако след 15-годишна възраст не демонстрирате уважение към детето, то няма да ви го прости и ще си тръгне от вас при първата появила се възможност.

Чакам с нетърпение вашите коментари по темата. 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

“А за нас какво ще пишеш?” Това ме попита съпругът ми почти веднага след като се захванах със сайта. На изненадания ми поглед отвърна с: “Е, не помниш ли едно време като само аз и още един двама бяхме в клиниката, а другите чакаха отвън в колите? И онези, дето гледаха в земята пред кабинета за спермограмите…” Помня разбира се, ама сега в клиниката има значително повече мъже, които стоят до жените си и търпеливо чакат с тях…тръгнах да обяснявам, но получих “Да бе, да… И половината изглеждат като вързани за каишки. Мъжете се срамуват да кажат, че имат проблем”, заключи той със самочувствието на изключение, потвърждаващо правилото.

Замислих се, че в създаването на живота участват двама, но когато говорим за репродуктивни затруднения, мъжете сякаш остават извън фокуса. Да, всички знаем, че при стерилитета е значителен процентът на мъжкия фактор, както го наричат, но се организират психологически групи за подкрепа на жените. Мъжете нямат право на сълзи, разочарование и болка – съвсем логично в едно общество, което нарича момченцата “женчовци”, когато плачат.

На мъжете е генетично заложено да покровителстват жената и да я защитават. Представяте ли си какво е усещането да осъзнаеш, че нямаш тази власт, когато любимата трябва да се подложи на всякакъв тип никак не приятни процедури?  Ако пък се окаже, че мъжът има “заслуга” за репродуктивния проблем? Какво се случва с инстинкта на самец, който диктува, че най-важната ти задача (след оцеляването) е да създадеш потомство и да разпръснеш гените си възможно най-мащабно? Започва някой да ти брои сперматозоидите и опа, изненада! Има само три – Пешо, Иван и Драган! Да осъзнаеш, че не можеш сам, без подкрепа, да направиш любимата жена майка, е като да те удари жица с високо напрежение.

Не всички издържат на него. На някои им идват в повече и спермограмите, и изследванията, и изнервената жена, която прави секс по график… Наситените случки около лечението на стерилитет и изпитанията са като лакмус за връзката – ясно показват от кого точно си придружен. Те могат да да разрушат брака и партньорството, но могат и да го “бетонират” с устойчива на всякакви изпитания сплав.

Да има мъже, които не издържат на напрежението, но има и такива, които остават и понасят и сълзите, и тръшкането, и разочарованието и са скала, пристан и убежище едновременно. “Трябва да стане! Вървим напред и не се отказваме” казват те, опитвайки се скъсят пътя към жадуваната рожба по единствения познат им начин – действието. Стъпват изправени, хванали ръката на любимата и предизвикали живота. Пожелавам си Господ да награди мъжеството им!

Божидар Велчев – един от тези мъже, направи филм за събратята си по повод осмия рожден ден на фондация “Искам бебе”. Възхитих им се за човещината, откритостта и куража да се изправят и да кажат – да, ние все още чакаме нашите бебета. Не сте сами, момчета! Благодаря ви, че ви има и че смелите сред вас стават все повече! Вие сте гаранцията, че синовете ни един ден ще бъдат истински мъже!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена