Blog

Ставаш майка в момента, в който в сърцето си пожелаеш да бъдеш такава. От този миг носиш бебето в себе си под формата на съкровено желание и то е част от теб. Въпрос на време е да го поемеш в прегръдките си. Силно вярвам в това, защото знам, че всички големи желания първоначално са енергия, набират сила, разместват пластове и се материализират, когато имаме потенциала да ги приемем.

Можете ли да си се представите с вече реализирана мечта – как ще се чувствате в този ден, как ще се държите, какво ще говорите, как ще изглеждате? А можете ли да започнете още днес да правите това, което щяхте, ако едно мъничко човече ви наблюдаваше? Възможно ли е сега да сме тези усмихнати, нежни, любящи, доволни жени, които бихме били тогава? Така, превръщайки се в по-добра версия на себе си, ние освен, че ставаме значително по-приятни хора, се доближаваме с крачка по-близо до реализацията си като майки.

Днес попаднах на статия на Elizabeth Mahning, в която тя призовава всички нас, мечтаещите за бебе, да напишем писмо на бъдещото си дете и в него да дадем изява на чувствата си. Според мен това е силна техника, защото създава енергийна връзка, а и ни помага да прозрем истинските си емоции към идеята да станем майки. Написах го тук в панела на блога си преди да започна статията. Част от мен се бои от духовния ми ексхибиционизъм, друга обаче нашепва, че мечтите са, за да се споделят. Въпреки дозата страх, решавам да послушам втората:

Мило мое дете,
Толкова ми е хубаво, когато имам усещането, че съм се докоснала до теб. Пълна съм с вяра, когато запаля свещичка с молба да станеш скоро част от живота ни, светло ми е, когато си мисля за теб… Благодарна съм ти, че си ми движеща сила и мотив да се стремя да бъда на ниво, достойна за теб. Благодарна съм ти, че си двигател на всичко, което се случва в живота ми – на смелостта да изразявам мислите си на глас, с надеждата, че някой има нужда да ги чуе, за нещата, които научавам, вървейки по пътя си към теб. Благодарна съм ти за новопридобитото търпение и уроците. За това, че за първи път в живота си успявам да прозра, че когато нещо не се случва не е нужно да напъваш още по-силно, а да се вгледаш в себе си и да потърсиш отговорите. Никога до сега не бях имала усещането, че мога да се доверя на висшата мъдрост, че ме напътства и води. Никога до сега не съм била така запалена от мечта! Тази за теб ми помогна да разбера какво означава да си обзет от ентусиазъм и да светиш, когато говориш за копнежа си. Вече знам, че това е заразно и увлича хората, ражда съмишленици и създава приятели.

Още не съм те поела в прегръдките си, а вече ме научи на толкова много! Благодаря ти! Чакам те с цялата си любов. Всички те чакаме. И знаеш ли, ще имаш прекрасна кака. Тя крои планове, започващи с „когато дойде моят брат…“ Вече няколко пъти се опитвам да й обясня, че ти още си при звездите и не знаем кога ще дойдеш и дали ще си момче, но тя не иска да слуша. Казва „Мамо, чуй ме, когато дойде моят брат…“ – няма ако и дали, само „когато“! Имам да се уча от нея, защото в някои дни в главата ми се бият „ако“ и „дали“ и стрелите им пронизват сърцето ми. Тогава съм сянка на себе си и се чувствам изгубена. После пак се изправям и тръгвам напред. Тръгвам, защото знам, че ме чакаш. Обичам те!
Майка ти

Знам, че ако сте прочели това, е било, защото е трябвало и се доверявам на нагласата си, че е било за добро. Ако споделяме общи мечти, ще се радвам да обменяме идеи и вдъхновение, като се присъедините към фейсбук страницата на моя блог Мечта за бебе. Желая ви сбъднати мечти!

Как си? Замислете се как отговаряте на този въпрос. Освен обичайното – „мии, добре…“, съм чувала констатации от – „бил съм и по-зле“, до „чудовищно добре“. Понеже думите са мой основен инструмент, ми прави впечатление начина, по който хората ги употребяват. Всяка дума си има своя вибрация и да кажеш, че ти е „страшно“ хубаво или „адски“ готино, едва ли е най-добрият начин да се изразиш. Независимо от положителните чувства, които се опитваме да изразим с тях, навикът да използваме думи с негативен заряд, може да променя живота ни без да го съзнаваме. Може би се опитваме да кажем нещо много хубаво, но като от устата ни излизат слова, произхождащи от като „Ад“, „жестокост“, „страх“, „дявол“ и т.н., те няма как да носят добра вибрация.

И още нещо – „не е зле“, не означава „добре е“, както и „не искам да съм болен“ не е равно на „искам да съм здрав“. Представете си, че Вселената е нещо като глух сервитьор, който чува само основните думи в изречението – съществителните и глаголите. Тя пропуска частицата „не“, защото не носи действие в себе си. Затова има огромна разлика дали си си поръчал „искам да съм здрав“ и „не искам да съм болен“ от менюто на Живота. „Ястията“ са съвсем различни и едното със сигурност горчи.

Тъй като думите са нещо като дрехите на нашите мисли, всичко казано до тук, важи и за тях. По този повод споделям с вас част от прозренията на Петър Дънов за това как можем да се лекуваме сами и да държим тялото и ума си в кондиция. За пореден път се възхитих на мъдростта на Учителя, която е изпреварила Луиз Хей и компания (при цялото ми уважение към тях) с десетки години:

Болестите се лекуват с мисъл. Мисълта може да изпъди всяка болест от човешкия организъм. Ако знаеше законите, които управляват мисълта му, човек би се справил с всички свои недъзи. Няма недъг, който мисълта да не е в състояние да изправи. Ако хората биха концентрирали умовете си в определена точка, те биха стопили това, което се намира там. Канара би се стопила от енергията, която се излъчва от човешките мозъци. Хората, ако знаят как, чрез концентрация на мисълта си могат да разтопят всички скърби и болести.

Всяка дума крие в себе си известна сила. Ако концентрирате вниманието си върху дадена дума, вашият мозък ще се свърже със силата, която е вложена в нея, и ще изпитате едно ободряване или отпадналост според характера на думата. Има думи, които веднъж изговорени, човек втори път не може да ги произнесе. Защо? Те оказват вредно въздействие върху човешкия мозък. Например, ако няколко пъти произнесете думите: Ще се разболея, човек ще изпита тяхното лошо действие върху организма си и няма да мине много време, той може да се разболее.

Човек може да се лекува чрез мисълта си. Колкото по-силна и съсредоточена е мисълта на човека, толкова по-лесно може да се излекува от известна болест. Достатъчно е да каже една дума, за да се излекува. Има думи, които действуват магически върху човека. Той трябва да знае и кога да каже думата. Всяко нещо трябва да става на своето място и време.

Силната мисъл лекува всички болести. Кабалистът изяснява по следния начин лекуването чрез мисълта: мисълта е в състояние да видоизмени вибрациите на човешкото тяло. Когато човек заболее, тези вибрации се понижават; с мисълта той може да ги обърне от нисши във висши.

Вие можете да изпращате вашите положителни мисли, вашите топли чувства и пожелания към някой болен с абсолютна вяра, без никакво колебание и съмнение и той ще оздравее. Значи, за да бъде здрав някой човек, трябва да изпратите от себе си един жизнен ток към него. Той ще възприеме вашата мисъл и пожелание и ще се почувствува по-добре. В туй отношение добрите приятели са добра ограда за здравето, а лошите приятели всякога носят болести и страдания.

Когато волята взима участие, вие можете сами да се лекувате. При участие на волята вие можете да стоите с часове вън на студа с тънки дрехи, без да се простудите. Мислено човек може да си изработи топла, магнетична дреха, с която и в най-големия студ няма да трепери. Без такава дреха, без участието на волята, колкото добре да е облечен, човек пак може да усеща студ и да се простудява.

Заболеете ли, не бързайте да викате лекар. Приложете един, втори, трети метод, концентрирайте мисълта си към болката и няколко пъти си кажете: Ще оздравея. Някога можете десет пъти само да кажете, че ще оздравеете и така ще стане, а някога е необходимо хиляди пъти да си кажете, че ще оздравеете. Колкото пъти и да изговорите тези думи, не се обезсърчавайте. Постоянствувайте и ще получите добри резултати. Така можете да лекувате и себе си, и приятелите си.

Особена атмосфера ще се създаде около вас, ако знаете как да произнасяте думите живот, благост, любов, мъдрост, извор, Христос, Дух.

Всички искате да бъдете умни, здрави, добри, чисти качества, които може да ги имате, ако знаете да произнасяте думата Любов както трябва. Тази дума има огромно, мощно значение, има сила и пред Бога, и пред ангелите, и пред хората, стига да знаете как да я произнесете. Магическа дума, която и мъртви оживява. На тази дума всичко се подчинява.

Ако си болен: представи си, че Слънцето, светлината падат върху тебе като душ и като че ли се намираш в едно море от светлина, здраве, сила, мощ, добрина, като че ли си потопен в Бога.  

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Знаете ли кога спя най-спокойно? Когато вечер успея да събера енергия, за да напиша листчето си с благодарности. Когато чух преди време за тази техника, ми се стори странна и леко безсмислена – кому е нужно да пиша тези неща като аз си ги знам, а на друг не ги показвам?! Миналото лято обаче на един семинар, вече наистина не помня точно на кой, част от програмата предвиждаше да изредя максимален брой неща, за които съм благодарна. Беше ми кофти момент, а на човек като са му потънали гемиите, е склонен да експериментира в търсене на изход. Поне аз де. Изобщо не обичам да съм сдухана, а и моето настроение някак се разпространява по веригата и става домашен катаклизъм.

Та подхванах аз тефтерчето и подкарах – имам семейство, приятели, роднини – все неща, за които съм признателна, здрава съм, имам ток, вода и гардероб с парцалки, мога да си купувам книги и го правя… Списъкът стана внушителен. През следващите дни си го четох и добавях още, после, като една истинска бургазлийка си казах – „въх, ама аз съм голяма късметлийка с толкова хубави неща в живота си“. Ставаше ми все по-добре…

След това пък дойде кризисна ситуация, в която се оказах въвлечена в катастрофиращ проект – закучи се въпросът да се боря ли за изработеното, да драпам ли за своята си истина? И понеже съм възпитана, че човек трябва да чака другите да го оценят, падна голямо чудене – да си кажа ли, да чакам да се сетят ли… Пък на тях им е само до мен в тази картинка, дето където и да бутнеш, мирише… Чета си тефтерчето и си викам – ама ти струваш бе, момиче, я вземи се стегни. Казах си, те пък взеха, че чуха.

В момента съм на изцяло на нова писта – моята си – проектът „Мечта за бебе“, което си е устойчив повод за благодарност и ми дава усещане за благословия свише.

Днес имах тежък ден и тази вечер някак ми напира да благодаря… Защото вече я знам как действа тази благодат. Сменя ти фокуса – както ти е криво, ти се изправя и чак ти става хубаво. Казват, че вибрацията на благодарността била по-висока от тази на любовта дори и да ви кажа – вярно си е май.

Обаче, нещата, за които съм благодарна в момента ми напира да ги споделя – ей така – по изключение! Причината? БЛАГОДАРНА СЪМ НА ВАС – на всички, които четете това!

Благодаря за споделените мигове! Благодаря за имейлите, коментарите, подкрепените публикации! Благодаря, че предавате нататък, това, което изтича от сърцето ми! Благодаря, че ми пишете, задавате въпроси или просто казвате „Здравей Ели, докосна ме“.

Благодаря, на вас момичета, които сте били част от тренингите ми, както и на тези, които ми се довериха толкова, че да разкрият пред мен сърцата си и да потърсят индивидуално подкрепата ми. Всички вие сте с огромни сърца!

Благодаря, че сте част от фейсбук страницата ми!  Тя от Великден до сега надхвърли 1100 човека, което си е постижение, предвид спецификата на темата. Абсолютно съм наясно, че голяма част от хората, които са по пътя към своето бебе, не искат това да стане публично достояние – най-малко, за да спестят сконфузните физиономии, с които приятелите започват да ги информират, че ще стават родители. Болшинството от тези, които са преживели вече годините на борба и са гушнали рожбите си пък, не искат да се връщат назад, защото спомените не са много ведри… Била съм и на двете места и честно да ви кажа, част от мен продължава да се изненадва, че в момента така открито говоря за тези неща. Чувствам вътрешна нужда обаче и ясно се усещам на пътя си, правейки го.

Благодаря на тези от вас, които се заразяват с моите идеи и са все по-склонни да погледнат на пътя към бебето като на пътуване към смисъла, към по-доброто си аз, към осъществяването на мисията в живота.

Благодаря и на онези, които са на съвсем различна вълна и ме възприемат като странна птица. Знам, че няма как всички да ме харесват  – ставам все по-толерантна към това и дори смирена. Това е ново усещане за мен и много го ценя. Благодаря!

Благодаря на всички ви, че сте част от живота ми и ми давате усещане за смисъл! Благодаря, че ви има и че споделяме обща мечта! Аз вярвам, че обединението прави силата, а мечтите трябва да се изричат на глас. Така от една страна разбираш, че не си сам, от друга – намираш съмишленици, които могат да те подкрепят. А и никога не знаеш кога твоята мечта ще запали някой друг да случи своята. Благодаря ви, мечтатели!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Иска ли ти се понякога да можеш да изключиш главата си? Ей така, да й натиснеш копчето на позиция off и всички мисли, тревоги, страхове да изчезнат? Толкова хора го правят – едни се приспиват с хапчета, други се напиват до безпаметност, трети са дружки с наркотици и опиати… Получаваш като екстра самоунищожение. Пристрастените твърдят, че е толкова хубаво там – отвъд, че нямат желание да се връщат.

Има и полезни начини да се изключиш – секс, медитация, катерене до някой връх. Вие сигурно ще добавите още. Проблемът е, че нищо не трае вечно. Е, четох за някаква Лиз от Сиатъл, която попаднала в спешното след 3-часов оргазъм, ама нещо не мога да си го представя докрай пък и не е било голям кеф след един момент, доколкото разбирам.

Защо ви ги говоря тези неща ли? Ами пак заради онази статистика, че че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Това правело 45 000 негативни мисли на ден! И то в един нормален ден. Какво остава за случаите, когато имаш някакъв проблем – някой е болен, загубил си работата си, връзката ти се руши или си гушнал огромна папка с изследвания и епикризи с прозрението, че да станеш родител май няма да е лесно като при птичките и пчеличките.

От всички страни ни повтарят, че нашите мисли и чувства творят заедно чрез закона за привличането нашата реалност. Получаваме това, което сме си „поръчали“ чрез тях. Та какво си мислиш в момента? Какво говориш на себе си? Излиза, че шансът да е нещо хубаво е 20%. Самозакопаваме се дружно значи…

Ако някой, който обичаме има проблем, бихме ли му казали: „лоша работа, не знам как ще се справиш?“. Едва ли! Бихме го окуражили и мъдрували за изход, вместо да се тюхкаме. Тогава защо не го правим за нас самите – най-ценното, което имаме?

Мислила ли си си нещо подобно – С тези тръби/яйчници/матка, ще е трудно да забременея! Как може да се случи на мен? Тялото ми е толкова глупаво. Дефектна съм! Не ми е писано да съм майка! Всички раждат само аз не мога! Ще се справя ли? Ще бъда ли добра майка? Мога ли наистина да отгледам дете? Защо му е на партньорът ми да е с мен като не мога да му дам бебе?

А мислиш ли си го още? Освен, че тези негативни мисли те карат да се чувстваш като затворена в капан, няма и как да помогнат. И тук не говорим за това да си промиваме мозъците и да се самозаблуждаваме, че всичко е цветя и рози. Проблемът е, че като сеем ветрове, ще пожънем бури, като виждаме само магарешки бодили навсякъде по пътя няма как да носим букет от рози накрая.

Мислите, емоциите и телата ни са свързани и колкото повече си повтаряме, че нещо е трудно, толкова повече се затяга примката. Това е все едно да включиш колата си на задна скорост и да искаш да изпревариш някой пред теб.

Изходът? Да намерим своя начин да елиминираме негативните мисли.

Да се застъпим за себе си – нека да си говорим така, все едно говорим на най-добрия си приятел – с обич, с подкрепа и с вяра, че струваме много и заслужаваме най-доброто.

Да бъдем осъзнати – за подводните камъни, които си залагаме неусетно всеки път като се гневим, като се самосъжаляваме и се чувстваме жертва на обстоятелствата.

Да вярваме, че мечтата ни е възможна – представяте ли си къде щяхме да сме, ако някой преди нас не беше си наумил, че можем да се чуваме, дори когато сме на хиляди километри, че можем да сме свързани в мрежа, дори да сме на различни континенти, че можем да стигнем звездите?  Моите мечти не са толкова невероятни. А вашите?

Да се заобиколим с хора, които ни подкрепят в начинанието- наша е властта да определяме с кого и колко ще общуваме. Казват, че нашите постижения са средностатистическото от сбора на тези на петимата души, с които прекарваме най-много време. Неусетно заприличваме на средата си, така че с чиста съвест можем да дадем червен картон на мрънкащите, недоволни и песимистично настроените хора. Няма как да променим мирогледа им, но можем да изберем дали да станем като тях.

Да работим с хора, с които сме от една порода – дали говорим за колегите в офиса или за нашия лекар, за да бъдем добър екип е важно да гледаме в една посока и да вярваме, че резултатът, към който се стремим, е постижим. Може би сте избрали най-добрият специалист, но, ако не се чувствате подкрепени и разбрани от него, ако усещате колебание и не можете да му се доверите изцяло, вероятно това не е вашият човек.

Да бъдем благодарни – за възможностите, за всичко, което сме и което имаме, за уроците, които научаваме. Винаги има нещо хубаво – и в мъката, и в загубата и в най-тежките мигове. Те ни карат да променяме себе си. Често от дистанцията на времето най-големите ни врагове се оказват наши учители. В крайна сметка нищо не си отива, докато не ни научи на това, което трябва да знаем.

От нас зависи. Както казва Далай Лама – „Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това значи, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти“. Разбира се, можеш да вярваш и в обратното – че си Марко Тотев и все на теб ти се случват гадни неща. От теб зависи – и какви ще се мислите ти, и резултатът. Другото са извинения.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Защо го правиш? Недей, моето момиче, страхувам се за теб. Помниш предишния път какви бели станаха… Имаш си вече дете. Недей…“ Това ми каза свекърва ми преди година, когато й споделих, че сме решили да се борим за второ бебе. Изненада ме и с топлината, и със загрижеността в погледа. Мислеше го.

В последствие чух същото нещо и от други близки, както и от една жена в клиниката. Тя недоумяваше защо, след като си имам вече дете, съм готова да се подложа „на същия ад“. Това беше изразът й, след като ми разказа колко й е писнало да пътува от далеч, да виси безкрайни часове пред вратата на лекаря, да следи овулации, да си мери температурата, да не може да си планира почивката…

Правя го, защото имам мечта – мечта за бебе, която ме е погълнала и която винаги е била част от мен – от дете си представям как съм майка на две деца.

Правя го, защото вярвам, че човек трябва да следва мечтите си, а не да се пуска по течението и да да си повтаря „такъв е животът!“

Правя го, защото знам, че ако питам защо Господ избра точно мен да бъда част от статистиката, ще означава да вляза в ролята на жертва. Избрал е един за едно, друг за друго, мен – за това – да съм всяка десета жена, която има трудности в забременяването .

Правя го, защото съм благодарна за целия път, който съм изминала: За научените по трудния начин уроци – иначе нямаше да ги усвоя! За изплаканите сълзи – заради тях ценя това, което имам! За загубите, които ме научиха да ставам, след като съм паднала и да продължавам, дори когато ми се струва, че съм останала без сърце! За приятелите, които са ме подкрепяли, дори когато са се притеснявали да ме канят на рождените дни на децата си! За любимия, който ме избра, въпреки че му казах, че пътят към бебето вероятно ще е трънлив!

Правя го, защото съм научена, че само като не се отказваш, можеш да бъдеш човека, който е предвидено да си. Другото би било само бледо копие, обвивка на истинската ти същност.

Правя го, защото нито страхът от провал, нито страхът от успех, са силни колкото копнежа ми да бъда майка.

Правя го, защото искам да предам нататък любовта и живота и да им дам най-доброто от себе си. Копнея за това, а не се нуждая от него. Ако се нуждаех спешно и отчаяно, щеше да ме води страх, а не любов…

Знам, че бебето ще дойде в прегръдките ми, когато моментът назрее. Същото важи и за вашите. Пиша всички тези неща, за да кажа на себе си и на вас, че има смисъл – и в болката, и в разочарованието, и в търпението. Трудно е, когато вървиш към съкровената си мечта, каквато и да е тя. Ако беше лесно достижима, нямаше да можем да я оценим.

Това, в което вярвам е, че за мечтите трябва да се говори – открито и честно, защото така им даваме сила и енергия. Да вървиш по пътя към своето бебе дълго и упорито, не те прави нито дефектен, нито втора категория човек. Напротив – ти отстояваш правото си да даваш любов и грижа с постоянство и усилия, достойни за уважение. Ти си на пътя си!

Ако искаш нещо да ти се случи, подкрепи някой друг в преследването на неговата мечта – дай му рамо, на което да се облегне, приятелско сърце, на което да се довери, знания и време.

Уверена съм, че големият смисъл на пътуването към мечтата е да предадеш нататък наученото и да преодолееш страховете си. Поклон пред всички вас, които го правите!

– Мамо, кои дървета се казват „сополи“? Как изглеждат?

– ?! Не съм чувала за такива дървета…

– Е, как? Нали ми пееш за тях?!

– Аз ли?!

– Ми, да, в оная песен „Мари, Марийко“…

Изригвам в смях, когато разбирам, че тънките тополи, всъщност за дъщеря ми са „сополи“ и си стоят в този статут от години:)))

Става дума за народна песен, която знам от баща си и към която прибягвах навремето, когато познатите ритми на „Зайченцето Бяло“, „Кокошка край хамбара“ и т.н. не успяваха да успокоят измореното, но не искащо да „се предаде“ бебе. „Мари Марийко, Карагягьозлийко, ходила ли си лете на река, видяла ли си тънки тополи? Такава ти е тънката снага…“ е част от въпросната народна песен, която ме спасяваше тогава и се намесва пак, когато се налага.

Покрай цитирания вече скорошен разговор, съжалих за десетките подобни случки, които съм забравила вече. Ползвала съм ги толкова пъти, за да разсмивам близките си и въпреки всичко са се изпарили.

Запечатала се е една емблематична история, когато Неда беше на към две години и половина. Тя влиза маскирана с дреха на баба си и с копринен шал – очевидно превъпътена в роля. Пита ме:

– Госпожо, къде е ваш’та мушама?

– Нямам, защо?

– Ох, а къде е ваш’та щека?

– Ама, Неда, аз не карам ски…

– Неее, мамо (ядосана). Как не разбираш?! Питам те за мен…

Тогава проумявам, че новата новопридобитата думичка от гостуването при родителите ми – мушама и обяснението, че аз съм им дъщеря, каквато е тя самата на мен, са се комбинирали страхотно. Щеката пък е от опита на баща ми да поясни роднинската връзка със синоним.

В малката главичка маси, ски и генограми са се оплели по незаменим начин. Важното е, че се разбрахме и се смяхме…

Такъв беше и случая с „кучетата Гъски, които са много красиви, имат различни очи, ама защо се казват така като нямат перушина?“

Жалко, че с всеки изминал ден тези смехории намаляват. Това е цената, която плащаш, когато детето ти расте като гъба и говори „като дърто“, както казваше баба ми. Запознати твърдят, че с времето изчезват и целувките, и задушаващите прегръдки и гъделичкането до припадък… Никак не ми се иска да го вярвам!

А какви са вашите домашни смехории?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

* снимката е от семейна почивка в планината. Благодаря ти, Димитър Георгиев за запечатаните спомени:)

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Купихте ли си крем против бръчки? А добавки за по-свеж вид? А модерни дрехи, с които изглеждате 10 години по-млади? Усещате ли напрежение при мисълта за увеличаващите се свещички върху всяка следваща торта? Ако отговаряте с „не“ на тези въпроси, браво на вас! Тогава вероятно сте имунизирани срещу анти-ейдж кампаниите, които дебнат да ни вкопчат от всеки ъгъл. Останалите от нас обаче трябва да живеят с идеята, че този свят е създаден за младите и красивите, другите да си гледат работата или спешно да се впрегнат за работа и да се превърнат в такива!

Не ме разбирайте погрешно – и аз ползвам кремове, купувам си рокли и се старая да изглеждам добре. Това, което ме дразни, е че възрастта се използва като диагноза!

Ако вървиш към 40 -те или пък ги подминаваш, о, Боже мой, ти къде си мислиш, че отиваш?! Искаш да имаш дете ли?! Ама ти не си ли учила биология?! Не знаеш ли, че най-добрата възраст за зачеване е между 20 и 30 години (закръглено) и после вероятността за безплодие се засилва? Къде бля до сега? Искала си да се изучиш, да се реализираш и да срещнеш точния татко? Ти пък много си специална. Като си толкова отракана, сега си сърбай попарата! Да, изглеждаш в добра форма и репродуктивната ти система действа учудващо добре за възрастта ти, ама не разчитай много на това. Побързай с бебето! Защо най-добре не използваш донорска яйцеклетка? Можем да пробваме и с твоите, ама не възлагай много надежди…

Да, малко хиперболизирах разговорът, който обикновено се води с жените на 40 и да, слава Богу има и по-осъзнати лекари. Обаче вие разбирате какво имам предвид, нали?

Понякога става така, че бебето излиза на дневен ред, когато вече си понапреднал в живота, друг път пък не се получава и годините си минават. Това, което не разбирам, е как като ти създадат убеждението, че вече си изпуснал влака на плодовитостта и за теб зачеването става трудно, се очаква да имаш спокойствието да забременееш?

Естествено, че като си закотвиш в главата идеята, че нещо се случва с много усилия, няма как да го постигнеш с лекота! И тук изобщо не става въпрос за това да се самозаблуждаваме и да не отчитаме фактите на физиологията. Не сме щрауси и няма нужда да се окопаваме с идеята, че проблемите ще се изпарят, след като не ги виждаме.

Обаче не съм чула до сега стресът да е помогнал на някой да се почувства добре и да постигне качествен резултат. Доказано е, че вярваме ли, че някъде ни чакат проблеми, те неизменно се появяват, най-малкото защото вече сме се настроили на вълна да ги търсим и виждаме, т.е. пуснали сме ги във фокуса си. Ти като си знаеш, че си Марко Тотев, няма как да станеш Хитър Петър!

Мили дами, нека да си помним, че всяка една от нас е различна и е в различна форма. Аз например на 38 почти съм по-здрава, отколкото като бях на 28. Да яйчниковият запас е краен, но ние не сме кокошки и нямаме състезание по снасяне! За да имаме бебета, не са ни нужни по милион яйцеклетки. Стига и една, съпроводена с отворено сърце и липса на блокажи и страх.

Можем ли най-после да се доверим на вътрешния си инстинкт на жени, да се свържем с телата си и да чуем себе си? Можем ли да се съобразим с гласа в нас, който ни казва дали сме готови за следващата процедура и дали тя е точната за нас? Можем ли да приемем лекарите като партньори, които ни дават своето предложение за действие и визия по въпроса и да зачетем себе си като страна в процеса? Можем ли да стъпим встрани от пресата на „трябва“ и да преценим това нашето „трябва“ ли е и дали за нас това е точният момент за случването на нещата? Можем ли да признаем страховете си, да ги опознаем и да преценим доколко са реални? Защото, ако не го направим, ги пускаме да си разиграват коня в подсъзнанието си и им се обричаме. Можем ли да осъзнаем, че доверието в нас самите и телата ни е от ключово значение за зачеването, както и да ни се случва то? Можем ли да вземем обратно живота си и да се погрижим за себе си, за щастието и плодовитостта си?

Ако си позволим всичко това и имаме смелостта да тръгнем към себе си с любов и приемане, съм сигурна, че тестът с две чертички ще дойде по-бързо при всяка от нас – независимо дали в създаването му освен нас ще са участвали само мъжете ни или цял докторски екип (тук бих написала футболен отбор, ама ме е страх да не ме разберете погрешно:)

Споделям всичко това, защото от една страна ми писна от разкази за лекари, за които възрастта е синоним на страховита диагноза, а от друга, защото чух разсъжденията по темата на Molly Nichols и имах чувството че чете мислите ми. Ако сте отворени за информация, свързана с това как да се подкрепите по пътя със зачеването – можете да проследите това събитие, което тече в момента (тази седмица) http://www.fertilityfocustelesummit.com/live-event-40-plus/.

В случай, че английският ви притеснява или нямате нужното време, можете да разчитате на „репортажите“ ми по темите.

Грижете се за себе си и да не съм чула ни една лоша дума за годините:) Те ни правят само по-прекрасни, а и дават шанс на децата ни да имам по-умни, знаещи и можещи родители!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати. Казал го е Айнщайн, а на прима виста всички го знаем. Това не ни пречи ден след ден да си циклим в собствените бакийки и да чакаме да ни споходи чудо и да ни измъкне. Разбира се, имаме и моменти на възход, когато изпълнени със сила и оптимизъм, или надъхани от някой мотивиращ семинар/човек, се измъкваме от клишето и започваме да случваме нещата. Често обаче е нужно само едно лекичко шутче отнякъде или някоя ситуация с горчив привкус, за да се върнем обратно в удобната кочинка на познатото и да си я обитаваме, пълни с недоволство. А отвъд тясната кочинка има толкова много неща, които можем да завоюваме и случим, толкова предизвикателства и възможности да дишаме с пълни гърди, да се смеем до припадък и да се целуваме до полуда…

Трябва само да счупим катинара на обичайното и да предприемем нови действия. Това е единственият познат начин да случим различни резултати. Защо тогава ни е толкова трудно да излезем от рутината?

Защото егото и умът искат това, което знаят и им е до болка близко – обичайните начини на поведение – независимо дали говорим за това с какво се храним, как се държим с околните, кои са маските, зад които се крием в общуването, или мислите, които прехвърчат в главите ни.

Решението? Ошо съветва: Когато се хванеш в стар навик, направи обратното! Ако си ядосан – усмихни се, ако си тъжен-танцувай, ако ти се плаче, се разсмей.

Да, звучи откачено, но работи! Причината? Шокът. В случая го използваме като тактика, за да озадачим ума и тялото си. Когато ги поставим в ситуация, в която няма как да функционират по стария начин, те доброЗорно преминават в друг режим.

Ошо предлага, ако си тъжен, изкъпи се и усети как тъгата се отмива от водата. Нужно е обаче всеки път да се прави различно нещо, защото след 5 пъти душ, когато сме тъжни, това ще се превърне в нова котва за ума. Всъщност без да се усетим, много лесно започваме да реагираме като кучето на Павлов, така че нека да упражним цялата си изобретателност, за да изненадваме ума и тялото си.

Понякога котвите се хубаво нещо – защото чрез тях много бързо можем да се вкараме в състояние на покой. Пример може да бъде дълбокото дишане. Изнервен си, гневен или просто напрегнат. Дишай дълбоко 2 минути и после съзнателно намали темпото, с което говориш/движиш се наполовина. Чрез дишането и забавянето сменяш режима, в който функционираш в момента. Различният режим е свързан с други физиологични процеси, съответно се коригира дори вида и количеството на отделяните хормони. Тялото и умът получават различно послание/стимул и дават различен отговор/реакция.

Ще опитаме ли днес да правим обратното на това, което сме свикнали и да противодействаме на рутината с нова стратегия? Може би ще е странно, но със сигурност ще докара различен резултат. Ако партньорът ти те ядосва, отиди и го целуни. Умът ти ще е озадачен, партньорът също, но каква по-прекрасна предпоставка за нов резултат? Ако шефът ти те ядосва, погледни го с цялата благодарност, на която си способна и му кажи колко много цениш това, че те предизвиква да се развиваш и да се надскачаш всеки ден. Ако се ядосваш сама на себе си, отиди пред огледалото и си спретни такова обяснение в любов, че да ти се отнесе главата.

И за да завършим подобаващо, ето още една мисъл на Айнщайн – „Никога не мисля за бъдещето – то идва достатъчно бързо“. Да последваме примера му и да живеем днес – без съжаление за вчера и без планове за утре. Нека днес да направим най-доброто, на което сме способни. Останалото го знаете:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена