wallpapersafari.com

58 393 бебетата са родени у нас през 2021 г – попадайки на статистиката си пожелах всички те да са плод на истинска любов и на осъзнато решение животът да бъде продължен за благото на всички замесени. Зачудих се и каква ли част от мъниците са дълго чакани, трудно заченати, горещо измолени? Колко ли години на безплодни усилия, попарени надежди и отчаяние са предшествали появата на някои от тях? Надявам се и вярвам, че все повече жени, мечтаещи за своето бебе, се чувстват добре подкрепени и че стигмата на безплодието отпуска хватката си, заедно с всяка дума, изречена с любов и с всяка откровено споделена история.

С времето и с професионалния си опит като психотерапевт, започнах да „надушвам“ приближаването на бебето и да усещам магията на онзи миг, в който жената е „пристигнала“ на мястото на жадуваната среща.

Случва се тогава, когато тя осъзнае, че бебето не може да бъде самоцел, нито трофей. То не е награда, осмисляща съществуването, нито завоевание. Пътят към него не е наказание, нито битка, а е израстване.

Ако се въоръжиш и тръгнеш на война срещу обстоятелствата, за да го получиш на всяка цена, то намира начин да ти се изплъзва, докато не свалиш бронята и не оголиш сърцето. Тогава заравяш томахавката и там в пепелището на сълзите намираш новото себе си – пречистено и обновено, готово да разпери крилете на ПРИЕМАНЕТО и да осъзнае силата си.

Пазя в сърцето си образите на десетки жени, които съм срещнала по пътя им към бебето. Понякога съм крачила до тях до деня, в който получа снимката на новопоявилото се, сбръчкано и зачервено парченце копнеж, поело първия си дъх…

Често срещата започва с дълъг разказ за перипетии, друг път – с усмивка, последвана от въздишка и рукнали сълзи, изненадани, че вместо преглътнати,  са пуснати на свобода.

 Разказите, са разнолики, но и поразяващо подобни, родени в една и съща болка, застинали в тъга и безсилие, гняв и обида…

Имам чувството, че всички около мен са бременни – приятелките ми, роднините, жените по улицата… Всички, даже и онези, които не са имали такова намерение! Само аз правя какво ли не от години и нищо!“ – думите са изречени на един дъх, а после обикновено следва притеснението как ли ми звучи това, дали ще реша, че собственичката им е завистлива и злобна…

Понякога фактологията е смразяваща: „След три месеца пак ще направим трансфер, каза докторът след втория спонтанен аборт. Аз на всеки 3 месеца ли ще го преживявам това?!“, попитах. Той ме погледна и нищо не каза“.

Или: „Направих 5 опита ин витро един след друг. Не мога да понеса нищо повече“. Питам я как се е чувствала след първия неуспех, след втория? Отговаря: „Не знам. Отдавна съм спряла да се питам какво чувствам. Важното е да се действа, нали?, търси тя потвърждение, че самоунищожителният й избор е единственият възможен.

Дали? Възможно ли е по-добре да спреш, когато целият свят крещи: „давай! давай! ще успееш“. И не, не призовавам никого да се предава, отчайва, отказва от желанието си да има дете. Не казвам също, че резултат може да се постигне само с визуализации, медитации и „когато му дойде времето“. Искам обаче да напомня няколко неща:

Действието, предприето в името на това просто да правим нещо, е също толкова безсмислено, колкото бездействието. Може би е време да излезем от автопилота на поговорката: „За лудо работи, за лудо не стой“ и да си помислим какво ни дава и взима тази концепция, предавана от поколения? После да си припомним, че имаме глави на раменете, разполагаме и с интуиция, за да разпознаваме и следваме вярното за нас самите. Може би аз смятам, че трябва да се тича към върха, но можеш ли ти да го направиш с раницата на гърба, с камъче в обувката, без да четеш маркировката?

Усещането за контрол, което ни дава действието, обикновено е измамно. За да имаме емоционална свобода и да запазим психичното си здраве, е нужно да си дадем време и пространство да УСЕТИМ как се чувстваме, след като сме направили нещо, да интегрираме опита, да начертаем план за следващите стъпки. Имаме ли сили и устойчивост, как можем да ги възстановим? Какви са емоциите, които изпитваме? Признаваме ли си ги? Позволяваме ли си ги?

Пълната загуба на контрол може да е наш приятел, защото ни изправя лице в лице със страховете ни и отприщва гнева. Той пък носи енергия. Бинго – от една страна разбираме къде всъщност ни стяга обувката и какво можем да направим, за да ни стане удобна, от друга – имаме силата да променим нещата. Нужно е само да позволим на гнева да ни води към промяна, да е градивен. Звучи като оксиморон, но е факт – фазата на гнева е нужна, за да минем към нивото на приемането.

Нормално и лечебно е да изпитваме гняв и да му даваме воля. Знам, че родителите са ни учили на обратното. Но това води само до потискане и преглъщане на негативната емоция. Оттам нататък какво да прави тялото с нея, освен да соматизира? Ето ги туморите, бучките, алергиите… Само освобождавайки гнева можем да го вентилираме и да продължим напред.

И ако най-после видяхте нечия благословия да фучите и трещите на воля, искам да поясня. Идеята не е да пометете мъжа/шефа/доктора/кухнята с гнева си, а да му помогнете да излезе по безопасен начин (не на шефа, на гнева). Може би ще мятате възглавници и ще крещите в тях, ще удряте с кърпа по облегалката на стола, ще млатите боксова круша до откат, ще опишете теглата си на лист и ще го накъсате на микроскопични парченца, ще правите динамични медитации, ще плувате, докато ви се откачат ръцете… Вариантите са много – намерете своя и му се отдайте с плам и усърдие. После пак и пак, докато изпразните кошчето за душевни отпадъци. След това ще сте като нови, обещавам.

Потърсете загнездилите се дълбоко убеждения (страхове и вярвания), които саботират намерението да станете родители. Виждам и през себе си и през клиентите си, че когато иска бебе, освен да прави нужното, за да го постигне, е добре човек да спре, да се ослуша, да се огледа, ама не навън, а навътре в себе си. Полезно е да си даде сметка кой е и къде е? От какво се страхува? За какво се бори? Чувства ли се удовлетворен? Добре ли е придружен? И най- вече – защо му е това бебе? Дали ще трябва да му осмисля живота или ще дойде чрез него, за да живее собствения си живот?

Понякога от бебетата се очакват невъзможни неща – да ни направят щастливи, да излекуват наранените ни сърца, да преборят липсата на здрава самооценка и самочувствие, да ни спасят от работата, която не харесваме, да накарат мъжа до нас да ни обича, да ни направят значими в собствените ни очи…

Да продължавам ли или се намерихте? Да, сигурно има и бебета, които се инатят и не идват, играят си на жмичка с нас, колкото да се уверят, че много и силно ги искаме. Повечето обаче са такива, които чакат –ние, родителите, които са си избрали, да стигнем до кондицията, в която сме им нужни, за да можем да бъдем, както казва Халил Джубран „лъка, от който децата ви, като живи стрели, се изстрелват”…

Но нека да се върнем на ПРИЕМАНЕТО, че пътят към бебето е път към себе си  – то е лечебно, защото ни връща силата.

„Приемете – тогава действайте. Каквото настоящият момент предлага, го приемете, все едно че вие сте го избрали. Винаги работете с него, а не срещу него.“

Цитирам тези думи на Екхарт Толе, подкрепени от личната ми увереност, че едва след като приемем ситуацията, колкото и гадна и тежка да е, можем да имаме адекватна стратегия за справяне. Приемането ни прави на разположение за нас самите. Тогава се отваря вратичката за някаква малка крачица, а с нея идва и оптимизмът за бъдещето, волята за живот.

Апетитът идва с яденето, жаждата за живот с живеенето, а радостта със смеха. Започнете да осъществявате живота, който искате да имате, без да отлагате нищо за после. Най-подходящият момент да реализирате плановете си е СЕГА. Не когато бебето дойде, отслабнете, забогатеете, завършите ремонта и т.н.,  а сега!

Колкото по-абсурдно ни се струва всичко това, толкова по-наложително е да сменим досегашната стратегия и да отворим нова страница.  Понякога тя предполага да ревнем с пълен глас, да се запишем на бокс и да проведем разговора, който отдавна отлагаме. Друг път – да си позволим да се погрижим за себе си – за душата, тялото, партньорството и живота си, за да ги имаме и когато бебето дойде.

Силни са и онези моменти, в които си спомняме, че да спреш, също е  действие. Паузата помага да сканираме това, което е дълбоко в нас, да осъзнаем къде сме в момента и да се усетим как е за нас да сме на това място. После като въз(приемем) обстановката/ситуацията и получим вътрешна яснота, ще усетим и накъде да вървим.

Попътен вятър ви пожелавам от сърце, а ако имате нужда от подкрепа по пътя към бебето, вижте
МЕЧТА ЗА БЕБЕ – ПРАКТИЧЕСКИ ВИДЕО КУРС,  създаден да бъде вашия водач. 👉🏻 https://mechtazabebe.com/мечта-за-бебе-практически-курс/

Той събира опита ми със стотици жени с репродуктивни казуси и представлява цялостен психологически прочит на темата+упражнения енергийна психология+3 медитации. Веднъж закупен, записът остава на ваше разположение.

Желая ви сбъдвания!

  • Благодаря на списанието за репродуктивно и семейно здраве „Искам бебе“ за поканата да напиша тази статия. Публикувана е в бр.16 на списанието.

„А за нас какво ще пишеш?“ Това ме попита съпругът ми почти веднага след като се захванах със сайта. На изненадания ми поглед отвърна с: „Е, не помниш ли едно време като само аз и още един двама бяхме в клиниката, а другите чакаха отвън в колите? И онези, дето гледаха в земята пред кабинета за спермограмите…“ Помня разбира се, ама сега в клиниката има значително повече мъже, които стоят до жените си и търпеливо чакат с тях…тръгнах да обяснявам, но получих „Да бе, да… И половината изглеждат като вързани за каишки. Мъжете се срамуват да кажат, че имат проблем“, заключи той със самочувствието на изключение, потвърждаващо правилото.

Замислих се, че в създаването на живота участват двама, но когато говорим за репродуктивни затруднения, мъжете сякаш остават извън фокуса. Да, всички знаем, че при стерилитета е значителен процентът на мъжкия фактор, както го наричат, но се организират психологически групи за подкрепа на жените. Мъжете нямат право на сълзи, разочарование и болка – съвсем логично в едно общество, което нарича момченцата „женчовци“, когато плачат.

На мъжете е генетично заложено да покровителстват жената и да я защитават. Представяте ли си какво е усещането да осъзнаеш, че нямаш тази власт, когато любимата трябва да се подложи на всякакъв тип никак не приятни процедури?  Ако пък се окаже, че мъжът има „заслуга“ за репродуктивния проблем? Какво се случва с инстинкта на самец, който диктува, че най-важната ти задача (след оцеляването) е да създадеш потомство и да разпръснеш гените си възможно най-мащабно? Започва някой да ти брои сперматозоидите и опа, изненада! Има само три – Пешо, Иван и Драган! Да осъзнаеш, че не можеш сам, без подкрепа, да направиш любимата жена майка, е като да те удари жица с високо напрежение.

Не всички издържат на него. На някои им идват в повече и спермограмите, и изследванията, и изнервената жена, която прави секс по график… Наситените случки около лечението на стерилитет и изпитанията са като лакмус за връзката – ясно показват от кого точно си придружен. Те могат да да разрушат брака и партньорството, но могат и да го „бетонират“ с устойчива на всякакви изпитания сплав.

Да има мъже, които не издържат на напрежението, но има и такива, които остават и понасят и сълзите, и тръшкането, и разочарованието и са скала, пристан и убежище едновременно. „Трябва да стане! Вървим напред и не се отказваме“ казват те, опитвайки се скъсят пътя към жадуваната рожба по единствения познат им начин – действието. Стъпват изправени, хванали ръката на любимата и предизвикали живота. Пожелавам си Господ да награди мъжеството им!

Божидар Велчев – един от тези мъже, направи филм за събратята си по повод осмия рожден ден на фондация „Искам бебе“. Възхитих им се за човещината, откритостта и куража да се изправят и да кажат – да, ние все още чакаме нашите бебета. Не сте сами, момчета! Благодаря ви, че ви има и че смелите сред вас стават все повече! Вие сте гаранцията, че синовете ни един ден ще бъдат истински мъже!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Жени като нея променят света. Със сърцето си! Тази жена е необикновена. За мен тя е еманация на любовта и майчинството. Как иначе да си обясня, че е способна да подкрепя така всеотдайно толкова много жени – да им държи ръцете, да ги прегръща, да плаче с тях, да се радва за бебетата им като за свои и едновременно с това да е като амазонка, когато се бори за правото им да станат майки.

„Искам бебе“ вече е на 8 години, а Радина е негов основател. Името й се свързва с битките (да не кажа войните), които е провежда в защита и промяна на общественото отношение и законодателството така, че да се даде шанс на повече жени да чуят думичката „мамо”. Донорството, сурогатното майчинство, фонда за асистирана репродукция, психологическа подкрепа на жените с репродуктивни проблеми – по която и от тези теми да потърсите информация, името на Радина, ще бъде свързано. Затова има цели 24 кръщелници. А може би вече са и повече.

Публикувам част от разговора ми с нея от преди няколко месеца, защото той все още ме изпълва с емоция и с вяра… Щом има такива жени, значи няма невъзможни неща.

radi s deteРади, фондацията „Искам бебе“ е факт вече от 8 години. Как се случи началото? Нуждата ли те побутна?

Да (смее се). Това е проектът на моя живот. Няколко момичета се събрахме и тръгнахме с идеята да направим нещо, за да решим проблемите, които ние срещнахме по пътя си към това да имаме бебета. Започнахме с информационни кампании, защото тогава нищо не се знаеше по въпроса. Сега 30-годишните дами са много облагодетелствани от всичко – има форуми, има държавен фонд, който финансира 3 процедури инвитро… Жените на моята възраст – над 40 вече, до ден днешен изплащаме кредити за нашите процедури. Това е един път, по който ние пациентите тръгнахме сами и направихме всичко възможно, за да има фонд и да го задържим Така че това е възможна мисия и кауза, която много зарежда и заради която си струва животът.

Темата е емоционални за мен, защото аз самата водих дълга борба, за да го има детето ми. Чудя се как издържаш да срещаш толкова много болка…

Болката е толкова, колкото и радостта, защото на ден аз получавам дори повече обаждания за положителни тестове или раждания, отколкото са тези, свързани с неуспехите. Най-голямото ни постижение за тези 8 години е доверието. За това време ние не подведохме никого. Възможността да общуваш с тези хора, да станеш част от семействата им, да минеш с тях пътя до желаното дете, ти дава огромна доза оптимизъм и много зарежда.

Когато си близко до случващите се чудеса, а твоето чудо се бави, това може ли да бъде стимул? Понякога хората, когато не получават това, което искат се отчайват, озлобяват, обвиняват обстоятелствата, себе си, партньора си, всичко…

Хората с репродуктивни проблеми, в голямата си част, са много добри. Причината е, че когато извървяваш своя път към детето, ти се стремиш към нещо много добро и няма как да си лош човек. Мечтата ти е много хубава, тя е като слънце и ти огрява целия живот. Стремейки се към нея, ти правиш всичко възможно, за да можеш да станеш по-добър, защото очакваният резултат ще ти покрие всички старания по пътя. Това да посветиш 10 години от живота си на това да имаш дете, а не примерно да правиш кариера и да преследваш други мечти, е много достойно.

Трябват много устойчивост и сила, за да можеш да падаш и да се вдигаш отново след неуспеха… 

Да и разбиращ партньор. Много хора се разделят в този процес, но пък тези, които остават до края, са за пример в отношенията си. Аз лично за себе си имам отговор на въпроса защо моят стерилитет продължи толкова дълго – 15-16 години се борихме. Сега ми е ясно, че просто е трябвало да се роди Йоанна през 2011 г.

Много неща осмисляш по този път и това не е клише. Всеки неуспешен опит инвитро много те вглъбява. Единственото, което съветвам жените, е да не взимат никакви решения през първите месец, два – нито дали да продължат, нито дали да осиновят, нито дали да спрат. В този период всяка една от нас трябва да успее да си изживее траура и мъката си. Защото това е много голяма мъка. Когато успееш да минеш през тях, заедно с партньора си, намираш неподозирани сили в себе си. Даже се чудя понякога как съм направила 8 опита… Но всяка жена, минала по този път, си казва – „мога и още“. Целта си струва.

Много често жените, особено след 3-4 опит, още на следващия ден след отрицателен тест казват – край, подавам си документите за осиновяване. Такива решения не се взимат при болка. Когато успееш да минеш през мъката, тогава ти се дават отговорите и то правилните за теб самата. Няма универсално правилен отговор за всички.

Все пак има и семейства, осиновили дете дари без да направят опит инвитро…

Да, както има и такива, които и след 15 процедури все още не са готови за осиновяване. Това за мен също е симптом за непреживяна мъка. Не можеш постоянно да казваш на една жена „ти си силна, ти ще се справиш“. Това е последното нещо, което тя иска да чуе след отрицателен тест. В този момент тя има нужда да бъде слаба, да се остави на болката.

Кажи сега за изживяното щастие…  

Йоана ми напълни живота! Много е хубаво, когато разбереш какво означава да си подредиш приоритетите. Става ти ясно чак, когато вече имаш дете. Когато осиновихме Йоана, първите няколко месеца си останахме вкъщи, за да може тя да ни разпознава като майка и баща, след това естествено ни помагат и баби и дядовци. Но поставяш си детето на първо място и след това цялата Вселена работи за теб.

Когато си осъзнат родител обаче.

Ние сме такива. Няма как да не е така след дългия път, който сме минали.

А помниш ли всички жени, на чието забременяване си „асистирала“ по някакъв начин?

В началото помнех всяка една. Моите кръщелници обаче всички си ги познавам и помня имената и рождените им дни…

Ама те колко са?

24 и цифрата набъбва.(смее се) Това са много трудно извоювани бебета. Има и други такива, но става все по-голямо предизвикателство да помня всички, защото нашата организация стана абсолютен посредник – който, откъдето,каквото и да търси, опира в до нас. Има и много жени, които забременяват след като са ходили в психологическите групи, които организираме, някои от тях по естествен път. Смятам, че това също са бебета на „Искам бебе“.

Да, през този дълъг път, подкрепата може да свърши чудеса…

Петте години, които обикновено съобщават хората, като времето, отнело им да решат проблема, свързан със забременяването, са много ключови. Важно е какво точно ще правят хората през това време за себе си, както и да попаднат на точния лекар…

И е важно да знаеш, че ти вече си майка в сърцето си и е въпрос на време това да се осъществи и в реалността, а не на възможност, защото възможността я има и тя ще се реализира.

Така е! Много е ценно, когато с жените работят психолози, които са били с репродуктивни проблеми.

Те не са само в София, нали?

Не. Има общинските програми. Голям приоритет ни е работата с местните власти за създаване на програми за работа с двойки с репродуктивни проблеми. Основно създаване на малки фондове, финансиране от общинските бюджети за подпомагане на двойки от самите градове. Това са пари, които не са за самата процедура инвитро, а за да може двойката изобщо да стигне до нея – т.е. те са за изследвания, операции и т.н.

Да, пътят до инвитрото е дълъг…

Да и предполага едно първоначално самофинансиране от 2 хил. лв. например, които са непосилни за страшно много хора. Без необходимите изследвания и специалисти, хората не могат да стигнат до Фонд „Асистирана репродукция“, чрез който държавата финансира до три опита инвитро. Нуждата от подобни програми по места беше подсказана от нашия опит и от този на пациентите. Да, ние имаме право да три опита от по 5 хил. лв., но за да стигнеш до тях, трябва да направиш страшно много крачки. Освен това голяма част от проблемното забременяване се решава с инсеминация, или с оправяне на хормоналния дисбаланс, или с друг тип лечение, препоръчано от специалист.

Имаме общински програми в 35 града и не спираме само с финансирането. Общинските съвети протягат ръка и отпускат между 1000 и 2000 лв. в зависимост от града, а в Благоевград даже се покриват до 4 000 лв. Освен това всяка година в почти всички големи градове ние правим събитие с общината, което има и информационна част и стимулираща функция – събира хора с еднакви проблеми на едно място и всеки, със своя доброволен труд може да се включи да помага на каузата. Във Варна например през последните три години имаме почти непрекъснато базари в детските градини. Продават се неща, изработени от момичетата –  бижута, картини, керамика и т.н. Всеки намира своя талант и допринася нещо за каузата.

Голяма наша инициатива, която ни извежда на първо място в Европа, е психологическата ни програма, която ни е приоритет от 2008 г. Преди 4-5 години не срещахме никакво разбиране за нуждата от психологическа помощ в лечението на стерилитет, в момента мога да кажа с гордост, че вече 6 центъра за асистирана репродукция вече имат психолози, които са редом до пациентите по пътя им по време на процедурата.

„Искам бебе“ прави в големите градове групова помощ. Тя е много специфична, специализирана, с обучени психолози. Предлагаме 12 безплатни срещи за пациентите и това се оказа много успешен модел за решаване на емоционалните проблеми на пациентите.

Ако някой си каже – аз искам да помогна на тези хора, как може да го направи?

При нас всичко е доброволчески труд, всеки човек, помогнал ни до момента, го е правил по начина, по който той е решил. Непрекъснато ни пишат хора от цялата страна, които казват – аз мога да се включа в базарите, давам ви еди-колко-си картини, друг прави сайтове… Слава Богу, че има много хора, които са с добри финансови възможности вече успели веднъж с опит инвитро, те искат да подпомогнат друга двойка. Това се случва чрез фондацията и след това аз имам огромното удоволствие да срещна дарения и дарителя. Всеки сам казва как може да помогне. Примерно ние имаме 35 координатора, а аз не съм търсила нито един.

Звучи много вдъхновяващо!

Да и е! Толкова неща се случват без пари. Вярно е, че сме търсили начини за финансиране чрез проекти, но никога до сега не сме спечелили такъв… С изключение на моите лични контакти с рекламата и маркетинга. Например факт е, че всички психолози от нашите програми получават пари за труда си, но те са от частни фирми. Винаги съм си мислила, че тази огромна кауза ще продължи да я има, докато съществува доброволческия труд. Идват нови и нови хора. Някои остаряваме, идват млади хола, които се включват…

Предай нататък!

Точно…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена