Ние хората имаме впечатляващия талант да изместваме фокуса си от истински важните неща и да отдаваме внимание на шарени дребнотемия и несъществени спорове. Още с наближаването на 14 февруари като подранил фойерверк се изпречва казусът какво да празнуваме на този ден – виното или любовта, сякаш и двете не се „употребяват“ ежедневно и няма никакъв начин да се смесят. Проблемът не дали и какво ще празнуваме ДНЕС, а какво има в душата ни в обикновените дни, преди да се анестезираме с вино и по-тежки упойки.
Там ли е ЛЮБОВТА или е префасонирана в примирение, удобство, комфорта на познатото?
Там ли е ДОВЕРИЕТО в себе си и другите или е удавено в сълзите на разочарованията?
Там ли е УВЕРЕНОСТТА, че ЗАСЛУЖАВАМ да бъда щастлива или хубавите неща са все за другите?
Там ли е ВЯРАТА в Живота и неговата мъдрост или ден след ден се боря с него като прасе с тиква?
Там ли е РАДОСТТА, че съм тук и сега или си я пазя за специални моменти?
Там ли е ОБИЧТА към себе си и другите или ще я търся, когато някой първи ми даде от своята?
Там ли е НАСЛАДАТА от УДОВОЛСТВИЕТО или са заложници на това кой, кога и дали ще ми ги поднесе?
Там ли съм АЗ самият, моят живот ли живея или стриктно изпълнявам очакванията на другите?
Усещам в себе си ресурс за още много въпроси и знам, че някои от тях са важни за мен и за вас. Ще подпомогна обаче търсенето на отговори като ви разкажа една прекрасна приказка, чийто оригинал е на руски. Автор е психологът Ирина Семина. Това е ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА – показно за това как сме склонни с лека ръка да прецакаме живота си в опит да угодим на другите.
– Тук ли е опашката за жертвоприношение?
– Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
– Олеле… И кога ще ми дойде редът?
– Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?
– В името на любовта. А вие?
– В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
– А какво ще жертвате?
– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.
– О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…
Вратата се отваря и се чува глас: «№ 852, заповядайте!».
– Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?
№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.
Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.
– Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?
– Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
– А защо? Защо не веднага?
– Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби…Питам го: „Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?». А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?
От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият № 853!“.
– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!
– Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?
– Връзката си…
– Ясно… Я да видим.
– Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.
– В името на какво искате да пожертвате връзката си?
– За да запазя семейството…
– Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?
– Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.
– А вие?
– Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.
– Връзката с него ли искате да пожертвате?
– Да… За да запазя семейството.
– Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?
– Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.
– Значи това ви устройва?
– Не! Как може? Все плача и преживявам.
– Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?
– Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
– Щом е така, направете вашата саможертва.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?
– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.
– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.
– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.
– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…
– Така изглеждат хората, когато душата плаче…
– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!
– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.
– В душата си е дете. И се притиска към майка си…
– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.
– Значи, не вие към него, а той към вас?
– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?
– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!
– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?
– А защо не ми показахте бъдещето?
– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган“ ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.
– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?
– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.
– Не! Искам да съм любимата жена!
– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?
– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.
– Разбира се, ние даваме време за размисъл.
– А съвети давате ли?
– Охотно и с удоволствие.
– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?
– Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.
– Мислите ли, че ще помогне?
– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.
– Ще помисля…
№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.
№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.
Разпознахте ли се в някой от чакащите пред този специален кабинет? Давам си сметка, че е имало моменти в живота ми, когато аз съм висяла пред него. Сигурно ще има и други. Нали и моята баба като твоята се е притеснявала какво ще кажат хората… Нали майка ми я е наследила. Нали аз идвам след тях. Нали? А дали промяна е възможна? Категорично да! Най-малко защото не искам да предам нататък. Предполагам, че ти също.
За да се отвориш да живееш живота си с любов и осъзнатост, се иска вътрешна работа. Всеки сам намира (или пък не) начин как да я свърши. Моят е свързан с много обучения и семинари. Там, освен че се свързвам със себе си и се шлифовам, трупам и инструменти да помагам на другите. Правя го в лични консултации, семинари, а напоследък и в ежеседмичните четвъртъчни срещи. Тем често присъства и важната тема за ДОВЕРИЕТО (към себе си, партньорите, живота и любовта) – какви са причините да го губим и как да го възстановим.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
