Приказките с хепи енд и сватба обикновено слагат точката с „и заживели щастливо“. Историята мълчи какво се случва след година, 5, 10 и как са принцът и принцесата след 20 години брак, когато си знаят не само кътните зъби, но и сливиците:) Този текст на Ричард Пол Еванс (автор на над 20 бестселъри) е реална приказка за отвоюваната от годините любов. Струва си и четенето и практикуването!

Как спасих брака си

Преди известно време щерка ми, Джена, ми каза: „Когато бях малка, най-големият ми страх беше, че бихте могли да се разведете. След това, когато станах на 12, а вие се карахте постоянно, започнах да смятам, че това ще е най-добре за всички нас“ След това Джена ме погледна и се усмихна: „Радвам се, че успяхте да оправите нещата между вас“.

С жена ми Кери се карахме от години. Когато гледам назад, не мога да си спомня как започна всичко, но явно характерите ни не си пасваха особено. Колкото повече време минаваше, толкоз по-ясни и болезнени ставаха различията помежду ни. Проблемите ни се задълбочаваха. Напрежението стигна такъв предел, че и за двама ни беше истинско облекчение, когато трябваше да пътувам извън града, за да представя някоя книга. Но когато се връщах, всичко започваше отначало. Скандалите зачестиха толкова, че вече ми беше мъчно да си представя как бихме могли да живеем съвместно, без да се караме. Бяхме на ръба на развода и все по-често започвахме да говорим за това.

Веднъж, по време на едно от пътуванията ми, отново се скарахме жестоко по телефона и Кери ми затвори. Бях сам, гневен и объркан. Бях достигнал предела си. По онова време се обърнах към Бог. Или по-скоро, започнах да говоря на Бог. Не знам дали може да се нарече молитва – когато крещиш на Бог не е точно молба – но каквото и да беше, няма да го забравя. Стоях под душа на хотела и крещях на Бог, че бракът е пълна небивалица и аз отказвам да живея по този начин. Не можех да разбера защо ми се случваше всичко това. Защо трябваше да е толкова трудно с Кери да имаме нормални взаимоотношения. Дълбоко в себе си знаех, че тя е добър човек. И аз бях добър човек. Тогава защо не се получаваше? Защо не се разбирахме? Защо се бях оженил за някой, който беше толкова несходен с мен? По коя причина тя не можеше да се промени?

Накрая, изтощен и обезверен, седнах на пода в банята и заплаках. И от дълбините на моето отчаяние дойде вдъхновението. Не можеш да я промениш, Рик. Можеш да промениш единствено себе си. В този момент започнах да се моля. Ако не мога да променя нея, Боже, нека тогава променя себе си. Молех се до късно през нощта. Молех се и на следващия ден по пътя към дома ни. Молех се, когато тя ми отвори вратата – една студена жена, която се държеше така, сякаш едва се познавахме. Тази нощ легнахме в леглото си, на сантиметри един от друг, но всъщност на километри разстояние. И внезапно отговорът се появи пред мен, вече знаех какво трябваше да направя.

На сутринта, докато още бяхме в леглото, аз се приближих до нея и я попитах:

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна гневно.

– Какво?

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш, – отговори тя. – Защо питаш?

– Защото наистина го мисля, – казах аз. – Просто искам да знам какво мога да направя, за да бъде денят ти по-хубав.

Тя ме погледна цинично.

– Искаш да направиш нещо? Отиди и оправи кухнята.

Тя явно очакваше да се вбеся. Вместо това аз кимнах.

– Добре.

Станах и разтребих кухнята.

На следващия ден я попитах същото.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя присви очи.

– Почисти гаража.

Поех си дълбоко въздух. Бях имал тежък ден и знаех, че нарочно беше поискала това. Изпитах желание да й се развикам. Вместо това обаче казах само:

– Добре.

Станах и следващите два часа почиствах гаража. Кери не беше сигурно какво да си мисли.

Дойде следващата сутрин.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш. Просто не можеш! Спри да го повтаряш!

– Съжалявам, – казах аз. – Но не мога да спра. Обещах си. Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Защо правиш това?

– Защото държа на теб, – казах аз. – И на нашия брак.

На следващата сутрин й зададох същия въпрос. И на по-следващата. И на по-следващата. Тогава, на втората седмица, се случи чудо. Когато я попитах същото, очите на Кери се напълниха със сълзи. Тя се пречупи и заплака. Когато отново можеше да говори, каза:

– Моля те, спри да ме питаш това. Проблемът не е в теб. В мен е. Аз съм тази, с която е трудно да се живее. Не знам как изобщо все още си с мен.

Аз нежно повдигнах брадичката й и тя ме погледна в очите.

– Защото те обичам, – отговорих. – Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Аз трябва да те питам това.

– Да, така е, – казах аз. – Но не сега. Сега аз трябва да се променя. Ти трябва да знаеш колко много значиш за мен.

Тя сложи главата си на гърдите ми.

– Съжалявам, че бях толкова зла.

– Обичам те, – казах.

– Обичам те, – отговори тя.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна нежно.

– Може ли просто да прекараме малко време заедно?

Усмихнах се.

– Много ще ми е приятно.

През следващия месец продължих да й задавам този въпрос. И нещата наистина се промениха. Скандалите спряха. Тогава Кери започна да ме пита:

– Какво мога да направя за теб? Как мога да бъда по-добра съпруга?

wedding-bandСтените между нас рухнаха. Започнахме да водим смислени разговори за това какво искахме от живота и как можехме да направим другия по-щастлив. Не, не разрешихме всичките си проблеми. Не мога и да кажа, че повече не се скарахме. Но се промени начинът, по който се карахме. Не само, че се случваше много по-рядко, но не и беше така ожесточено, както преди. Преди просто не ни оставаше въздух от викане. Сега просто не искахме да се нараняваме повече…

С Кери днес сме женени повече от 30 години. И аз не само обичам жена си. Харесвам я. Харесва ми да съм с нея. Бързам да бъда с нея. Нуждая се от нея. Много от нашите различия се превърнаха в силни черти на брака ни, а другите… просто се оказаха без значение. Научихме се как да се грижим един за друг и нещо по-важно – научихме се как да поддържаме в себе си желанието да го правим.

Бракът не е лесно нещо. Но същото е и с това да си родител. Да имаш партньор в живота е прекрасен дар. Той ти помага да заобичаш в себе си чертите, които всъщност не са за харесване. Защото всички имаме такива черти, нали?

Осъзнах, че това е въпросът, който трябва да задаваме на любимия си човек: Как мога да направя деня ти по-хубав? Ето това е любовта, в романтичните филми и романи се говори само за привличането, за влюбването и всички си мислим, че после ще „живеем щастливо до края на дните си“. Истинската любов не значи просто да желаеш човека срещу себе си, а да желаеш щастието му. Дори ако понякога трябва да жертваш частица от собственото си щастие. Истинската любов не значи да превърнеш другия в свое копие. Значи да разшириш границите на своята толерантност, грижовност и нежност. Да се опитваш всеки ден да показваш на другия колко много значи за теб. Всичко друго е просто игра на егото…

Струва си, нали? Ще се радвам, ако коментирате!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Срещнах млада и усмихната жена в гримьорната на Канал 3 преди няколко месеца- и двете щяхме да участваме в следобедния блок. От екрана разбрах, че е написала книга – „Щастлива и красива бременност като моята“ и си казах – ето един човек, дръзнал да излезе от клишето „да чукнем на дърво“ и „тихо, да не чуе Дявола“ и се е  похвалил публично с лекотата на нещо толкова лично и интимно. После разбрах, че средствата от продажбата на книгата отиват за закупуването на кувьози – кауза, която си струва да подкрепим. 

В сайта, в който обикновено пиша за трудно постигнатите и дълго чакани бременности, е време да споделя и за пътя на една майка, изпълнен с лекота. Представям ви Десислава Николова. 

Деси, преди 10 години виждала ли си себе си в ролята на писател? Какво те провокира дебютът ти да бъде точно с „Щастлива и красива бременност като моята“?

Преди 10 години точно бях приета в Академията на МВР и с идването в големия град буквално не знаех къде се намирам…. голяма промяна, голям стрес… Фокусът ми беше да се адаптирам и определено не ми е хрумвало да пиша книги и не съм имала осъзнатост да си правя дългосрочни планове. За щастие сега вече знам колко е важно човек да има ясни цели за годините напред. Но това, което съм знаела и съм правила още от тогава, е да чета книги и да прилагам мъдростта в живота ми… И на пръв поглед нищо да не променя прочетеното.  Натрупвайки се с времето, виждам колко много то е допринесло за по-доброто ми качество на живот.

И през периода на бременността аз вече бях живият пример за щастлива и красива бременна жена, отговорна за живота си, благодарна за това, че ще бъда майка, поддържаща духа и тялото си, синхронизираща успешно време за себе си, семейство, приятели, работа…  На фона на всичко това, съчетано с възхищението на приятелите ми „как е възможно бременната жена да е всичко това“ и с появилото ми се желание да съм полезна на бъдещите и настоящи родители с моята позитивна гледна точка, започнах да пиша книгата „Щастлива и красива бременност като моята“.

Кажи ми повече за своята благотворителна кауза и защо избра парите от продажбата на книгата да отиват точно за кувьози? 

Всички средства от продажбата на книгата се събират за закупуването на кувьози.  Идеята за тази кауза се роди, когато в осмия месец от бременността имах силни контракции и разбрах нуждата на недоносените бебета от здрави и нови кувьози, за да се доразвият, да нямат трайни увреждания и да бъдат пълноценни хора. След като родих, вече усетих напълно това космическо щастие да си родител, да гушкаш здравото си, красиво бебенце. В знак на благодарност към това, което имам аз, реших, че поне малко ще допринеса за щастието на другите родители и техните бебенца. Утвърдих в съзнанието си, че това е точната кауза и наименувах проекта „Подари щастие“.

Каква е рецептата за щастлива бременност?  

Рецептата според мен е да даваш най-доброто от себе си, да вярваш, че получаваш винаги най-доброто и ти предстой още по-добро.  Вярвам в силата на положителната нагласа и в това, че трябва да се потрудиш за резултатите. Повече тънкости за по-щастлив живот през бременността и не само, всеки може да намери в самата ми книга. Тя очертава най-важните промени, които човек ако предприеме бързо ще се убеди, че за да е по-щастлив и по-красив не му е нужно нищо повече от желание.

Какво за теб е щастие?  

Щастието за мен е да виждам, че положените грижи за каквото и да е (здраве, добри отношения, финанси) се възнаграждават и бера плодовете.

Щастие за мен е да развивам качествата си, да вярвам, че мога да създавам реалности. Вярата в себе си и че най-доброто предстой, ми носи щастие.

Щастлива съм, че винаги виждам положителната страна на нещата и така всичко, което ми се случва в живота го възприемам като част от играта.

Щастие е да осъзнаеш, че то си е в нас винаги и се събужда, когато разберем, че никой с нищо не ни е длъжен и виновен; че ние сме си капитаните на кораба и отговорността за всичко, което е в живота ни си е наша. Е, това изисква воля, сила, готовност…но целта е важна – изборът да бъдеш щастлив!

Какво би желала да постигнеш с книгата си? В какво виждаш мисията си? 

Искам лекичко чрез проекта с книгата да се запечата в ума на хората, че:

  • Всичко в живота е постижимо, колкото нереално и трудно да изглежда в очите на другите, важното е ти да си вярваш;
  • Не е необходимо да си страдал, за да цениш това, което имаш.
  • Щом този проект събира толкова много положителни, отговорни и развиващи се хора, значи държавата ни има и друга страна различна от тази, която се дава по новините.
    А за мисията ми – искам да бъда пъстро, красиво, благоуханно, многогодишно цвете в градината на живота.От какво се подхранва твоят ентусиазъм?

От детска наивност (смее се)…ентусиазмът специално за развитието на проекта „Подари щастие“ се подхранва от благодарността за това, което имам; от любовта към децата; от това, че виждам резултатите – една книга, наистина помага на жените да бъдат такива каквито искат, да са по-положителни, да са по-вярващи в себе си, да се справят със страховете си, да имат смелост да родят естествено – получава се една спирала на ентусиазма нагоре – колкото повече даваш, толкова повече ентусиазъм получаваш.

Казват, че откъдето и да тръгнеш, все до себе си стигаш. Какво научи за себе си, пишейки книгата? 

Проектът с книгата ми е голям учител – затвърдих си много убеждения, научих много неща и си ги записвам. Тотално ми се утвърди мнението, че заобикалящият ни свят е отражение на нашия вътрешен и когато се променяме отвътре проектираме резултатите навън. А книгата е моят начин на живот по принцип, така че тя е полезно четиво за всеки без значение пол и възраст. Тя е моето второ детенце, а първото – Никола вече почти изцяло е усвоил и прилага написаното в нея.

Какво би казала на разочарованите от своите загубени (или все още неслучили се) бременности жени, които четейки това интервю, може би ще си кажат: „лесно й е на нея, широко й е около врата“? 

Ще ги помоля да направят съпоставка между малко дете-майка му и човека-Вселената, Висшата сила, Бог (кой в каквото вярва) и да осъзнаят, че ние сме както малкото дете, което иска от майка си нещо, дърпа се, тръшка се, плаче, знае, че го е заслужило или пък му го взимат без причина и т.н., но майката го обича безусловно и винаги иска за него най-доброто и ще му го даде в най-добрия момент, може би сега още не е пораснало детето…. Ще му го даде, когато е готово! Вселената ще ви даде всичко, за което мечтаете, защото всеки иска детето да му де щастливо, а за нея няма невъзможни неща.

И не пропускайте шанса на днешното време да си помогнете с алтернативна медицина, да поработите с психотерапевт върху болките и травмите, които имате.

По този въпрос „лесно й е на нея, широко й е около врата“ – още откакто се помня мама ми е казвала да се гледам себе си и да се сравнявам с вчерашната аз. Мама е мъдра жена и с този неин урок ме е научила да не завиждам, а да се радвам на чуждите успехи, а когато човек има нужда от помощ – ако мога и иска помощта ми да му помогна, а ако ли не – неговата ситуация да не става моя тема за обсъждане. Каква пък мъдрост е това ли – ами да не си пилееш енергията напразно, а да можеш да я насочваш.

За какво си мечтаеш? 

За не чак толкова много неща, колкото имам усещането, че мога да си пожелая. Уча се да мечтая и да си очертавам пътя напред в различните сфери на живота в дългосрочен план. Принципът „Искай и ще ти се даде“ ми е основен в живота. Затова си позволявам да искам, но не се вкопчвам в желанията си и не забравям, че за всяко нещо трябва да платиш нужната цена.

Благодаря на Деси за ентусиазма и за силата да твори добро. Каня ви да подкрепите проекта й и благотворителната кауза като си купите книгата

Ако пък вие сте готови да споделите своята история, аз с радост ще я публикувам, за да предадем вярата, надеждата и любовта нататък. Пишете ми чрез контактната форма на сайта, ако искате да дадете гласност на своите преживявания и осъзнавания. За някой конкретен човек те могат да се окажат точно подкрепата, от която има нужда в момента. Заедно сме силни! 

За да виждате моите ежедневни публикации, ви каня да се присъедините към Facebook страницата на блога. Ако харесвате статията, ще се радвам да я споделите. 

P.S. Добре дошли сте и на Женски срещи за подкрепа и медитация всеки четвъртък – много ги обичам!

-Ако искаш нещо и отдадено правиш крачки към него, защо го нямаш? Психологията дава различни отговори, свързани с нечестно мотивираното желание, липсата на вяра, на постоянство и най-вече на увереност, че заслужаваш сбъдването на въпросната мечта. Днес обаче искам да ви покажа една различна гледна точка – тази, свързана с цената на избора. Ще го направя чрез красива притча:

Имало някога един магазин. Той се намирал на края на Вселената. Преди много години един ураган бил отвял табелата му, но всеки човек знаел, че в там се продавало не какво да е, а желания.

Магазинът бил огромен. В него можело да се купи почти всичко – здраве, скъпи яхти, апартаменти, брак, длъжността на вицепрезидент на голяма корпорация, любимото работно място, красиво тяло, последни модели автомобили, власт, успех и всичко, което можел да си пожелае човек. Всичко било опаковано в златни опаковки с прилежно сложен етикет със съдържанието и цената. Не продавали само живот и смърт – с тях се занимавали в централния офис, който се намирал на другия край на Галактиката.

Всеки, който прекрачвал прага на магазина, разбирал цената на своето желание. А цените били толкова разнообразни. Например, за да се сдобие човек с мечтаната работа, трябвало да заплати с отказа от стабилност и предвидимост. С други думи казано, да има смелостта да рискува и да се гмурне в дълбоките води. Властта струвала много повече. За нея човек трябвало да се откаже от някои от своите убеждения, да си позволява да заявява себе си независимо от одобрението или неодобрението на другите. Някои от цените изглеждали много странни. Например бракът бил много евтин, но за щастлив живот, цената била много висока. Цената понякога била много по-висока от очакваната, защото човек трябвало да заплати със своята роля на „жертва“, както и да се раздели с някои свои приятели и познати. Не всеки, който е дошъл в магазина обаче е готов да си тръгне под ръка със своето желание. Понякога виждайки цената, човек обръщал гръб на своя блян, тръгвал си. Други дълго време стояли пред своето желание и обмисляли откъде биха могли да намерят „средствата“ за осъществяването на мечтата си. Трети негодували срещу цените и искали намаление. 

Но имало и такива, които отивали в магазина и давали всичките си спестявания в името на своето желание. Много пъти са предлагали на собственика на магазина да намали цените, за да увеличи броя на своите клиенти, но той всеки път отказвал, защото така щяло да се понижи и качеството на желанията. Веднъж го попитали дали не се страхува от фалит, а той отговорил, че винаги ще има хора, които са достатъчно смели, за да поемат рискове и да променят живота си, хора, които биха се отказали от познатия и предвидим живот, които вярват достатъчно в собствените си сили и възможности и са готови да заплатят необходимата цена, за да постигнат своите желания. На вратата на магазина от сто години насам стои една табела, която гласи : „Ако желанието Ви все още не е изпълнено, значи още не е заплатена пълната му цена.“

И какво се оказва? Мечтите са безплатни, но трябва да си платим пътя до тях…

Ако вашата мечта е свързана с бебе, може би ще ви е интересно да прочетете: Наистина ли искаш бебе? и Защо бебето се бави?

Пожелавам на вас и на себе си смелост да следваме мечтите си. Интуиция да не попадаме в капана да искаме неща, за да отговорим на чужди очаквания. Лекота и радост по пътя към мечтите, за да пристигнем цялостни! Добре дошли сте на  Facebook страницата на сайта. Ще се радвам да ми пишете, ако имате нужда от подкрепа по пътя към мечтите!

* Притчата е публикувана със заглавие Магазин за желания – притча за цената на мечтите в gnezdoto.net.

Събудих се трескава от мисълта колко много неща ТРЯБВА да свърша днес, утре, до края на седмицата, до 17 декември, когато предстои пътуване. ТРЯБВА, ТРЯБВА, ТРЯБВА – пелена, която ме покрива отвътре и ме задъхва. Започнах да ПРАВЯ, ПРАВЯ, ПРАВЯ, да ускорявам оборотите… Задъхването и притеснението се засилиха. Тъкмо да се ядосам за това понеделнишко нарушение на синхрона и един слабичък гласец се надигна отвътре. Попита плахо: „Важно ли е всичко това за теб? Трябва или искаш?“. После закрещя: „Пълниш се с пясък!!!“

Реших да ви разкажа тази история за пясъка с надеждата, че правилния момент тя ще съумее да обърне и вашия ден:

Един професор влиза за лекция. Взема голям буркан пълен с камъни и пита студентите: Според вас този буркан пълен ли е?! 
Те казват: Да, разбира се!
Той взема други по-малки камъчета и ги слага отгоре, те влизат вътре между големите камъни, и отново ги пита: А сега пълно ли е?
Те казват: Сега, да!

Тогава той взема пясък и пак го слага отгоре. Пясъкът се разпределил между камъните и професорът пак се обръща към тях: А сега какво ще кажете?  

Те отговарят: Сега е сигурно, че е пълен!!!  

Този път той взема вода, добавя я в буркана и студентите вече започват да се смеят! Защото виждат, че и за вода има място.

Професорът казва: камъните – те са нашето здраве, семейство, деца, приятели. Дори, ако човек губи всичко и има само това – пак може да се чувства пълен и щастлив. Малките камъчета са значимите неща – кола, къща, работа.
Пясъкът и вода – това са дребните или моментни неща в нашия живот, проблеми, неразбирания, конфликти, импулсивните желания, страст.
Обаче, ако вие първо напълните буркана с пясък или малки камъчета, тогава няма да ви стигне мястото за по-големите камъни. Ако вие давате вашето време за дребни неща, няма да имате време за по-големите във вашия живот. 

Важно е първо да се погрижим за големите неща и после да мислим за пясъка. 

Пожелавам на вас и на себе си здрав разум, за да разграничаваме важните неща от шлаката, сила, за да можем да спрем, дори когато инерцията ни дърпа нанякъде и интуиция, която да ни води по нашия път!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Моля те, побързай, закъснявам!“, „Съжалявам, но нямам време за това сега.“, „Довечера ще закъснея“. Подобни, а понякога и не така любезни изречения присъстват в моя дом. Често. Обикновено ги казвам аз.

Веднъж дъщеря ми заяви, че иска и с нея да разговарям с „оня глас, с който говориш на леличките, като ти звънят по телефона, дори когато не е удобно“. Питам какъв е той, а тя: „Търпелив“. Преди два дни пък искаше медитация „като на твоите клиенти в четвъртък“. Прие процедурата съвсем сериозно, а после се похвали на баща си, че  след нея станала така весела, че веднага и се приискало да се гъделичкаме.

Знам, че липсвам на близките си, когато закъснявам в кабинета през седмицата, както и в уикендите, посветени на поредното ми обучение, квалификация, семинар… Има и моменти, в които се улавям как уж присъствам вкъщи, а всъщност в главата си прехвърлям нечий случай – какъв е прогресът, накъде да е следващата ми стъпка…  Отдавна приключих с чувството за вина по темата. Приемам, че за мен, за добро или лошо, удовлетворението от работата е от изключителна важност. Сигурно затова го приемат и близките ми – знаят, че това е част от мен. Благодарна съм им и довечера ще им го кажа, в случай, че не ми личи особено. Това ще е едното от моите три хубави неща, които ще споделя на масата.

Предлагам ви, ако тази идея ви харесва, да я привнесете и във вашите домове. Всеки член на домакинството споделя три хубави неща, които са му се случили през деня или три неща, за които е благодарен. Така, какъвто и да е денят, фокусът се измества към доброто в него и то „заразява“ и другия/другите. Има още една причина да започнете да го прилагате точно днес (21 ноември) – Денят на християнското семейство е! Той се отбелязва на църковния празник Въведение Богородично, а тази лесна практика може да е вашият начин да го почетете.

Традицията повелява семейството да ходи заедно на църква, а на вечеря то се събира около масата на чаша вино, топла питка и вкусна гозба. Така се чества здравата връзка между тях, а масата се оставя неразтребена, за да дойде Богородица през нощта, да хапне и благослови дома. Пожелавам ви тя да донесе благодат в домовете ви и искам да ви подаря една притча за семейството.

„Живяло на света семейство. Не просто семейство. Голямо семейство – 100 души се събирали в него. Има ли такива семейства? Да, има! Но, това семейство било специално. Няма няма кавги, няма обиди, няма раздори и разправии. Стигнал слух за това семейство и до самия владетел. И той решил да провери, истината ли говорят хората. Пристигнал в селото, а душата му се зарадвала: чистота и ред, тишина и спокойствие. Добри деца, спокойни възрастни. Удивен владетелят поискал да разбере, как се е сдобило с тази хармония и чисти отношения това семейството. Отишъл при най-възрастния член и му казал: „Разкажи ми вашата история?”
 Написал нещо на хартия възрастният мъж и подал листа на владетеля. На хартията били написани три думи:  

 ЛЮБОВ, ПРОШКА, ТЪРПЕНИЕ!  

 А в края на листа пишело:  

СТО ПЪТИ ЛЮБОВ, СТО ПЪТИ ПРОШКА, СТО ПЪТИ ТЪРПЕНИЕ! 

 – Това ли е всичко? – попитал владетелят.  

 – Да – отвърнал старецът – това е основата в живота на всяко добро семейство. Помислил малко и добавил:  

 – И на целия свят! „

Пожелавам на вас и на себе си ЛЮБОВ, ПРОШКА, ТЪРПЕНИЕ. Нека ги имаме към себе си, за да можем да ги дадем и на останалите!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Днес споделям с вас едно откровение, което не само ме просълзи, а и разплака… Думите на една майка към нейната рожба – жадувана и чакана, бленувана и измолена…

Верчето никога не сме се запознавали официално, даже не бяхме приятелки във Фейсбук. Прегърнахме се се развълнувано и спонтанно, когато се засякохме пред Историческия музей на рождения ден на фондация Искам бебе през 2015 г. -явно и двете знаехме кой, кой е и че сме от една порода! Тя се порадва на дъщеря ми и каза „Ох, Ели, дали ще ми се случи и на мен… Вече толкова години… Предстои ми ин витро с донорска яйцеклетка“. В този миг буквално тръпки тръгнаха по гърба ми, някак настръхнах. Хванах я за ръцете и й казах: „Ще стане, Верче, този път ще стане! Ще видиш!“.  После се засрамих от себе си. Как така го изтърсих това ей така от нищото!? Държах се като някаква сдухана врачка. Обаче усещането ми в момента беше толкова силно, интуицията ми така обсебващо откровена! След няколко месеца разбрах, че Верчето е бременна. Изживях го като огромна радост. И ето я сега Сияна – дете на светлината и любовта.

Споделям писмото на Верчето до нейното малко съкровище, публикувано в http://iskambebe.bg/ с вярата, че докосването до истинската любов е лечебно:)

Писмо до дъщеря ми 
от Вера
Siana_Vera_Ico (1)Толкова време мечтаех за теб, мило мое дете, че на моменти мечтата ми се беше превърнала в мираж… 
Преминах през толкова много битки, че по едно време вече не вярвах, че ще спечеля войната… Толкова много сълзи от мъка по тебе пролях, а не си представях, че ще плача повече от щастие. Вече не ми се вярваше, че има шанс и аз да почувствам как животът в мен расте! Не ми се вярваше, че някога ще разбера какво неповторимо щастие е едни малки крачета да ме поритват отвътре! Вече ми се струваше невероятно да вярвам, че от мен ще се роди дете, че ще суче от моята гръд и ще иска да заспива само в моите ръце…. Но, дойде ден, когато всичко това се случи, благодарение на НЕЯ – една непозната жена, една майка, която има в гърдите си такова огромно сърце, че намери сили и смелост да ме дари с частица от себе си, без дори да ме познава! Защото ЗНАЕ! Знае, какво е да си МАЙКА! И защото не може да си представи, че има жени като мен, които без нейната помощ не могат да изпитат това неповторимо и безмерно най-велико щастие за всяка жена, това най-велико тайнство – майчинството! И тя направи така, че аз да мога да изпитам най-върховното щастие на тази земя!
 
Когато заченах, все още не смеех да се зарадвам! Не смеех, защото и друг път ми се беше случвало, но после бях плащала най-скъпата цена за краткото си щастие – бях губила живота, растящ в мен! Още преди много години си дадох сметка, че да не забременяваш не е толкова тежко, колкото е тежко да губиш бебета. И не беше нужно да го изпитам няколко пъти, за да вярвам от все сърце в това! До 3-тия месец лежах, защото имах болки и не беше ясно какво ще се случи. Лекарите правиха и невъзможното, за да помогнат на малкото човече в мен да остане… А аз само се молих! Никога не съм предполагала колко много ще се моля! Е, изненадах себе си, станах толкова смирена, че не се познавах на моменти! Бях затаила дъх и само се молех да ти хареса при мен, мило мое дете! Разказвах ти колко много си желано, колко много си мечтано, колко много си обичано! Разказвах ти, че се надявам да ти хареса при нас и да останеш!
 
И ти остана! Остана в мен и започна да растеш! Оказа се, че си момиче! Не можех да повярвам! Винаги с главата си съм мислела, че не ставам за майка на момиче, че не съм достатъчно фина за това и че ще имам 2 момчета, с които да се разбираме „по мъжки“! А Ицката ми напомни, че всъщност явно душата ми е знаела, че ще си момиче още отдавна, защото преди години се влюбих от пръв поглед в една червена плюшена рокличка и не можах да устоя на изкушението и си я купих! Тя стоеше закачена на прекрасна детска закачалка в хола, точно до телевизора години наред! А в първите месеци, още преди да разберем, че си момиче, на няколко пъти се чувах да говоря да теб в женски род! Още тогава се изумих на майчината си интуиция и започнах да чувствам, че тайнството на майчинството ме изпълва! Не усетих кога минаха тези 9 месеца! След като премина критичния момент, вече се движех, разхождах, внимавах какво ям и пия, обичах още повече! А когато те усещах да ме побутваш или риташ отвътре, това бяха най-щастливите ми моменти! Благодарях ти, че си избрала мен и Ицката за твои родители! А той, той се вълнуваше заедно с мен на всяка промяна, беше до мен на всеки преглед, вечер ти говореше през корема и те милваше… Чувах жени да се оплакват, че много ги ритат техните бебета, че не ги оставят да спят, че им тежи бременността, че им е омръзнало… Аз не изпитвах нищо такова! Тези месеци на очакване и трепет бяха толкова прекрасни! Чувствах се чудесно, нямах гадене, не ми пречеше да спя, не се тревожех, че пълнея, не бях нетърпелива да свърши! Напротив, като родих, дори ми се струваше, че бременността е била кратка и лека и веднага бях готова да преживея същото отново! Да, надяваме се да станеш някога кака, надяваме се да те дарим с братче или сестричка! Като се роди, дълго време не можех да повярвам, че АЗ съм те „направила“ – бях преминала през толкова много медицински процедури и манипулации, че не можех да повярвам, че след безценния подарък от една яйцеклетка, след това ти си изградена клетка по клетка от мен и моя организъм! Това ми се струваше и още ми се струва ЧУДО! Толкова е невероятно да осъзнаеш, че от това, което приемаш с храната се изгражда човек!!! И не само това! Осъзнах, че твоята плът и кръв са част от мен, но също знаех през цялото време, че аз отговарям за чувствата и емоциите ти още от утробата! Знаех и те дарявах с много усмивки и хубави преживявания! Водихме те на любимите ни с баща ти места в планината, ходихме заедно на джаз-концерт и на теб ти хареса, срещахме се с приятели, разхождахме се! И като се роди – сега всички питат дали си спокойно дете, а ти си просто прекрасна – мила, спокойна и красива – за нас най-красивото дете на света! Случи се чудото – ти се роди, направи ни най-щастливите хора на света! Ицката се вълнуваше толкова много за теб, колкото и за мен – дали сме добре, всичко наред ли е… А аз след раждането само мечтаех да ме пуснат от интензивното, да се кача при теб, да те гушна и да те закърмя! Това беше другото нещо, за което мечтаех и се молих да успея да изпитам! И когато те сложих на гърдите си… о, чудо, ти засука от моята гръд, а аз заплаках от щастие… 
 
cheap homecoming dresses onlineИ до сега, 3 месеца по-късно, да те кърмя е едно от най-прекрасните неща, които ми се случват… моля се да мога да те кърмя още… поне до една година, за да ти давам от своята гръд най-полезното за теб – майчиното мляко, премесено с майчината ласка и обич! Като те слагам на гърдата ти пожелавам „Да ти е сладко, да си живичка, здравичка и щастливичка!“… и дано молитвите ми бъдат чути! Благодаря на Бог всеки ден за теб, за Ицката и за онази непозната жена, която ме дари с шанса да те имам! Благословена да е и тя и семейството и! Няма думи на света, с които мога да опиша това, което изпитвам към нея! Всъщност има една – ЛЮБОВ!!!… А за татко ти, дете мое – и двете с теб сме благословени Ицо да е моя съпруг и твоя баща, всеки ден се уверявам в това! Обичам го още повече като го виждам колко е щастлив за теб, колко се вълнува, как се притеснява, на моменти се страхува… но е нашата опора, подкрепа, сигурност, бащинска обич и сила! В началото, когато с теб нощем не спяхме и се кърмихме дълги часове, той те взимаше денем при него, гушкаше те и не те оставяше да плачеш нито за миг, за да мога аз да поспя и да „заредя батериите“! Когато беше при мен, твоят баща правеше всичко, за да сме добре двете с теб и все още го прави – чисти, пазарува, пере, суши, готви… грижи се за нас от все сърце! А когато заспиш на гърдите му или в ръцете му – той е толкова щастлив, че не иска да те пусне… Тази гледка за мен е просто… велика! А когато те прегръщам и ти прегърнеш мен – това е нашия свят, нашето щастие, нашето всичко!… Благодаря ти, мило дете! Благодаря ти, че още от утробата ми сияеш… 
 
Беше много интересно как всички хора, виждайки ме на живо или на снимка казваха едно и също: „Вера, ти сияеш!“, а аз се усмихвах и отвръщах – от детенцето ни е, то ме кара да сияя… Ицката не даваше да мислим за име твърде рано този път… Аз отново бях нетърпелива, още като разбрах, че си момиче започнах за умувам… Но той, баща ти, той ти даде това прекрасно име – Сияна! Кръсти те на слънцето и светлината!… И като се роди се оказа, че той сякаш те е виждал със сърцето си – ти си руса, светла и бяла! Съвпадение, нали! А сега, от няколко дни се случва нещо, което едновременно ме изненадва и радва… Ти май започваш да разбираш кой кой е и да искаш да заспиваш само с мен! Радваш се на баща си много, усмихваш се широко на бабите, гукаш им и им се радваш, но вечер или когато си неспокойна и плачеш – като те взема в мен и веднага притихваш… Сгушваш се, заравяш глава в гръдта ми и сякаш ме прегръщаш с малките си ръчички… И плача, плача от щастие, когато чувствам, че ти е хубаво при мен! Ти, слънчево дете, озари дните ни и изпълни душите ни с още повече чиста и свята любов! Надяваме се да бъдем достойни родители като ти дадем нашите топли грижи, светъл пример и дълбока любов! Ти вече знаеш, че можеш да разчиташ на нас, можеш да ни се довериш и да си спокойна, че ние ще направим всичко по силите си да станеш един достоен човек, който ще знае как се е появил на бял свят и с колко много любов е орисан! Бъди щастлива, дъще! 
 
Добре дошла при нас!  

Ако искаш да споделиш своите емоции и преживявания на майчинството, ще се радвам да го направиш в имейл до мен, за да достигне до тези, които имат нужда от надежда и вяра, че чудеса се случват. Вярвам, че майчинството е в сърцето, и едно отворено сърце, помага на друго да го последва!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Правил ли ми е някой добро? А аз предавал ли съм нататък? Ясно е, че по празници като Коледа и Великден милосърдието се възражда, но имам ли настройката да помагам когато и с каквото мога всеки ден, без да търся изгода и реванш? Струва ми се, че ако всеки си зададе тези въпроси и даде отговор откъм добрата част в себе си, светът ще бъде значително по-приятно място. В духа на предходните разсъждения споделям една притча, на която попаднах тази сутрин. Автор е Даринка Янева за gnezdoto.net.

Виктор караше към близкия град. Едва виждаше от проливния дъжд, който трополеше по прозореца на колата. Изведнъж погледът му се спря върху лъскав джип, спрян встрани от пътя. Една жена махаше за помощ, беше спукала гума. За миг си помисли да подмине, но в последния момент реши да отбие и да й помогне. Паркира колата, която притежаваше от 15 години, до джипа, който беше модел, излязъл на пазара съвсем скоро. Това беше мечтаното возило за него, но не можеше да си го позволи.

Докато сменяше спуканата гума, се измокри до кости, целият се изцапа с кал и мръсотия. Но след половин час успя да приключи. Жената беше изключително благодарна.
– Какво Ви дължа? – попита го тя.
– Нищо. Помогнете на някой друг в беда и му предайте и той да продължи да предава нататък. И когато помогнете, си мислете, че сте помогнали на мен. – усмихна се Виктор.

– Мога ли поне да науча името Ви? – обърна се към него жената. – Аз съм София.
– Аз съм Виктор. – усмихна се Виктор.
След това се качи в автомобила и потегли.

София продължи по пътя си. Беше измръзнала и се вмъкна в едно крайпътно кафене да изпие един чай и да се посгрее малко, преди да продължи. Чакаше я дълго шофиране, а отдавна вече се беше стъмнило. Седнала на масата в кафенето, не можеше да избие мисълта си за случката и за Виктор. До масата се приближи сервитьорка. Беше бременна в седмия или осмия месец. София си поръча един чай. Когато сервитьорката й го донесе, тя я попита:

– Защо работите в тази напреднала бременност?
– За съжаление с моят съпруг не сме добре финансово, а бебето само ще усложни положението ни. Така че се налага да работя, докато мога – усмихна се момичето.
– Аз съм София. Приятно ми е.
– Ана – каза сервитьорката.

Нещо в погледа на София проблесна за миг. Ето на кого ще помогне. Поиска сметката с жест. Отдалечи се бързо.
Когато Ана погледна парите и бележката на масата, очите й се напълниха със сълзи. Там имаше достатъчно пари, за да не й се налага да работи до края на бременността й. Бележката гласеше: „Имам само една молба, не прекъсвай веригата. Помогни на някой, който има нужда. С обич: София“

***

Ана стоеше на дивана и си мислеше за тази загадъчна жена, която се беше появила в живота й. Входната врата прекъсна мислите й.
– Ана, няма да повярваш какво ми се случи днес? – каза Виктор, докато целуваше бременната си жена по челото, прогизнал от дъжда.
– Ти няма да повярваш! – усмихна се Ана.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Честит да ни е пролетният месец и Баба Марта да ни закичи със здраве и благодат!
Наричат март „женският месец“ с идеята, че ние жените сме капризни, непредсказуеми и своенравни. Всичко това обаче може да се каже и по различен начин – че сме високи критерии, умеем да изненадваме и изразяваме себе си нестандартно и запомнящо се:) Така на мен ми харесва повече, а на теб?

И за да сме още по-съвършени, сме любознателни и винаги готови да учим! Може би затова понякога сме склонни да обменяме повечко информация помежду си… Няма да наричам този ни уклон с други имена. Просто ще споделя някои от изказванията на Петър Дънов по темата. Както обикновено откровенията са право в целта:

dunovГОВОРЕНЕТО ЗА ДРУГИТЕ:

Говорите ли зле за някой и за вас ще говорят зле…
…Кой каквото прави, каквито чувства го вълнуват, това е негова работа. Всеки е отговорен за себе си. Всяка постъпка се определя от последствията си. Не се месете в чуждите работи. Задачата на всеки човек е да работи върху себе си, за да се справи със своите слабости и недъзи. Що се отнася до живота на другите, то не е негова работа. Лесно е да се критикува, но който критикува, той сам трябва да даде идеален метод за живеене…

ОДУМВАНЕТО:

Обичай хората, за да не си пакостиш. Не говори лошо за никого, за да не се каляш. Защо ще цапаш езика си? Лесно е да кажеш лоша дума за човека, лесно е да го ухапеш, но ще се окаляш. Пази чистотата на душата си. Пази чистотата на своя език…
Когато критикуваш някого и говориш срещу него, ти се свързваш с него и го изчистваш отвътре. Ти му правиш добро. Затова пазете се да не се цапате…
 
Одумването изкривява посоката, по която умът трябва да върви. Защо ще се занимавате с грешките на хората? Закон е: Който се занимава с чуждите грешки, трябва да ги изправя. Има грешки, които могат да се търпят. Обаче има грешки, които са спънка за човешкото развитие. Те по никой начин не се търпят. Откажете се от грешките, които спъват вашият ум, сърце и воля…
Щом престанете да съдите, всички хора ще се отнасят добре с вас…

lotus-flower-hd-live-wallpaper-105-0-s-307x512-3ДОБРОТО:

Като мислиш за лошите черти на някого ти усилваш лошото в него и обратното. Това е закон…
Срещнеш някого – изпрати му една хубава мисъл, той ще я възприеме с подсъзнанието си, не му я казвай…

Всеки ден извършвай по едно добро дело, всеки ден казвай някому по една блага дума…
Не упражнявайте очите си в търсене на недостатъците на хората…

БЛАГОДАРНОСТТА:

Човек трябва да се стреми към мир в душата си.Че бил болен, че три дена не бил ял – той трябва да благодари. Че работите му не били уредени както трябва – пак да благодари. Човек трябва за всичко да благодари – от това зависи неговото вътрешно благосъстояние…
Доволството е вътрешен процес. Остане ли да се задоволяваш по външен начин, нещастието тръгва след теб.
Следват четири закона в Природата:

  1. Когато благодариш на Бог за доброто, то расте.
  2. Когато благодариш на Бог за страданията, те си отиват.
  3. Когато не благодариш на Бог за доброто, то си отива.
  4. Когато не благодариш на Бог за страданието, то остава и расте…
  5. Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора! Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. Желая ви сбъдвания!!! Поздрави, Елена
  • Използвала съм фрагменти от „Петър Дънов – учителят, лечителят, пророкът“, том 2- част от подборката на Анета Попова – „За критиката и осъждането“.

Един цар имал един единствен син – смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.

– Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота  – казал младежът.

– Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът. Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.

Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело:

„ПРОМЕНИ СВЕТА”

– Точно това смятах да направя  – рекъл си младежът. Истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.

И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял.

Минали години.

Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих се  – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.

– Хубаво  – рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта ти.

И изчезнал.

Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело:

„ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”

– Това си и мислех – си рекъл той. Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.

И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка.

Минали години.

Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че другите не са причината, нито на извора на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.

– Имаш право – съгласил се мъдрецът. С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си.

Казал старецът тези думи и изчезнал.

След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело:

 7450753e8e2e87e7577bd22e4e9f2f39„ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ” 

– Да – помислил принцът.  Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.

И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал.

Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:

– Какво научи по пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.

– Добре – казал старият мъдрец.

– Да – продължил принцът, но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!

– Точно това е следващата ти цел – съобщил му мъдрецът. Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път.

Казал това и изчезнал.

Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял:

„ПРИЕМИ СЕБЕ СИ”

Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.

– Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той.

Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава.

Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отвърнал принцът, – че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.

– Добре – казал мъдрецът. Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.

– Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел:

A magical door in the forest with bright glowing lights.

„ПРИЕМИ ДРУГИТЕ”

Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени.

Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:

– Какво научи по Пътя?

– Научих, – отговорил принцът, – че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно. 

– Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.

От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело:

„ПРИЕМИ СВЕТА”

– Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът.

Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед?

– Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща.

– Научих – отвърнал принцът, че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждамнапълно и безусловно.

– Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец. – Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света.

Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината.

– Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, – този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.

И старецът изчезнал….

Споделям тази притча с цялата си благодарност, че я открих точно днес (в spiralata.net) и с вярата, че идва при нас в точното време. Всяка крачка към това да приемем себе си безусловно, както другите и света като наше отражение, ни издигна на друго ниво на осъзнаване и работи за личностната ни трансформация. А тя е част от пътя – и към себе си, и към мечтите.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Весела, уютна и топла Коледа за теб, семейството ти и всички, които обичаш!
Молитвите се сбъдват, когато идват от сърцето, а любовта се множи, когато я отдаваме. Нека да си позволим да изживеем дните напред с надежда, с вяра и любов.
Всичко в живота ни се случва по най-подходящия за нас начин, в точното време, а благодарността е състояние на духа.
Вярвам, че най-доброто предстои и ви благодаря, че го споделяме заедно! Добре дошли сте на mechtzabebe.com и на фейсбук страницата му! Колкото повече сме, толкова по-подкрепен и силен се чувства всеки от нас.
Това е благословията да бъдем заедно по пътя.
Щастлива Коледа! Тя е състояние на духа! Нека бъдат чудеса!