Имали ли сте чувството, че другите могат и знаят повече и за разлика от вас, живеят с лекота и радост? Сравнявате ли се с колегите, съседите, с братовчедите си? Кой е постигнал повече – вие или те? Защо болшинството от нас са толкова ориентирани към ПОСТИЖЕНИЯТА?

Задайте си въпроса колко пъти сте се страхували от реакцията на родителите си към оценка, която сте получили? Сочили ли са ви за пример отличничката на класа/съседката? Ослушайте се какво си говорят повечето от родителите в метрото, в парка, на рождения ден, на който сте попаднали и вероятно ще си спомните, какво са ви казвали на вас преди години. Ако не знаете отговора, ще ви го кажа – хвалят се или се оплакват от отрочетата си.

„Дидка ходи на уроци по математика, френски и английски, а сега ще я записвам и на пиано. Казала съм й или да става човек, или да хваща гората…“

„Иван пък с тоя негов баскетбол! Имал талант разправят, обаче аз изобщо не съм съгласна да бъде за сметка на математиката. Той си знае, че петицата за мен не е оценка. Донесе ли две поредни петици и край с тренировките“.

Традиционно родителите споделят за ПОСТИЖЕНИЯТА на децата си и за своите ИЗИСКВАНИЯ към тях, а не за това какво носи на малките радост и удовлетворение. Много рядко някой ще каже: „Детето е щастливо, когато свири на пиано/ходи на уроци по математика/плува“? Не че родителите не искат децата им да са щастливи – напротив, но много рядко им хрумва, че това може да е по-важно от успехите им в разни области, както и че постиженията сами по себе си не са гаранция за щастие.

Причината? Родителите също са израснали в семейства, където любовта е била обвързана с постижения, оценки, т.е. мама е казвала: „Браво моето момиче“, когато занесат шестица, но е била като ужилена от тройката. Все пак сме продукт на нагласата: „Учи, за да не работиш“, „Който не учи, няма да сполучи и т.н“. Тук не коментираме ценността на просветата и дали е добре да се учиш, а какво се случва с човека, когато любовта, която получава е условна. Причината за всичко това е, че огромен процент от семействата в България са т.нар. КУЛТОВ тип семейства. Другите два типа дисфункционални семейства са ХАОТИЧНОТО и КОРУМПИРАНОТО семейство.

Какви са характеристиките на типовете семейства и какъв е резултатът, до който водят отношенията в тях?

Култовото семейство е масовият тип на нашата географска ширина. То е организирано и стриктно, има ясни правила, които не се променят, както и граници, а мотивът „какво ще кажат хората“ е много сериозен. Външно погледнато, в него има подредени, безконфликтни отношения, а един от родителите (често бащата), е на голяма почит. Нагласата е: „Трябва да сме по-добри от другите, да сме перфектното семейство“. Любовта се основава на ЗАДЪЛЖЕНИЕТО, на дълга, на вършенето на разни задачи. Личните нужди не са от значение, защото семейството се поставя на първо място и всеки един трябва да върши своята част от работата.

Мотото е: „Работата на първо място“ и се съблюдават високи морални критерии (поради данък обществено мнение). Всичко трябва да е планувано и спонтанността не е приета добре.Няма как детето да се прибере с приятелче за вечеря без да е попитало, обсъдило, дало предизвестие за предстоящото събитие.

Има много КОНТРОЛ и ПРАВИЛА. В очите на децата родителската любов е обвързана с техните ПОСТИЖЕНИЯ. Какви са оценките, резултатите от олимпиадите, колко и какво могат да постигнат и т.н. Подходът обикновено е: „Искам от теб, защото ти желая най-доброто“.

Ако няма постижения, родителят е неудовлетворен и усещането в детето е, че любовта е сякаш по-малко. В лошата си страна родителите в култовото семейство са критични, осъдителни, контролиращи, изискващи твърде много. Често това се прави с най-добри намерения, защото хората са резултатно ориентирани.

Последствията: Любовта е пряко обвързана със задължението, изпълняването на дълг, нещо, което трябва да доказваш. Тя е зависима от действието. Децата стават ригидни, имат силното усещане за НЕДОСТАТЪЧНА СТОЙНОСТ. Усилието им е насочено към това по някакъв начин да угаждат на другите, като предварително се настройват на честотата: „Какво би искал този човек от мен/какви очаквания има, за да мога аз да ги задоволя и респективно той да ме харесва/обича?“ Понякога хората, пораснали в такива семейства. могат да се държат като свръх човеци и трудно да създават искрени приятелства. 

children_families

Хаотичното семейство – при него на първо място са ЕМОЦИИТЕ и вместо от правила, то се ръководи от НАСТРОЕНИЯ. Често това са семейства на разведени/самотни родители. Всеки се грижи за всеки в семейството, майката се оплаква на дъщерята, тя пък е приятел на бащата… Ако има проблем в семейството – всички са въвлечени. Изглежда така все едно са сплотени и си помагат, но всъщност се натоварват един друг. Получава се сценарият на „Моята голяма, луда, гръцка сватба, но разигран на живо“. Винаги някаква емоция може да срути плана и резултатът е непредсказуемост – закъснява се за градина, пропуска се училище.

Реално контролът липсва, защото дисциплината е избирателна – според настроението. Тук са майките, които казват, че са приятели с децата си, което пък създава доста размити граници и е доста натоварващо. Така децата научават и стават свидетели на поведения на възрастните, които все още не могат да асимилират. Въпреки външната липса на изява, това може да е доста травмиращо за тях. Характерно е също, че ако майката решава проблем на детето, тя го прави от позицията на детето, а не като възрастен наблюдател. Например, ако дъщерята е разстроена от това, че е скъсала с гаджето си, майката му се обажда, за да му иска обяснение и т.н.

Тъй като липсват правила или те се променят през цялото време, много често усещането е за небезопасност, защото децата не знаят какво ще се случи и каква реакция могат да очакват от родителя. Той пък обикновено е емоционално отсъстващ, ангажиран с неговите проблеми (майката е твърде заета с личните любовни/работни драми, които има) и децата са оставени да се оправят сами. В последствие те стават съзависими, имат нужда да се вкопчат в някого, нямат усещането как да се погрижат за себе си, сменят посоката, лутат се. Живеят с чувство на ИЗГУБЕНОСТ и НЕСИГУРНОСТ.

Последствията: Децата не могат да се доверят, че любовта е константна. Свързват я с емоцията. Ако тя липсва (например налице е едно тихо и мирно съжителство с партньора), те си създават ДРАМА, натоварват се с емоционални проблеми – свои и на другите. Често разбират любовта като нуждата да обгрижваш емоционално, да си на разположение на останалите, да си нещо като кошче за душевни отпадъци. 

102010093-torn-family-1910x1000

Корумпирано/дисфункционално/мафиотско/смесен тип семейство са названия за един и същи феномен – семейство, което навън за пред другите хора изглежда добре, но при закрити врати, взаимоотношенията са лоши. Има някаква тайна, която остава скрита вътре – баща, който е алкохолик, истерична майка, злоупотреба – физическа, психическа, емоционална, сексуална. Детето знае, че за това не се говори и преглъща насилието, на което е подложено, независимо от формата му.

Възможни са крайности – единият родител да настройва детето срещу другия, или пък насилва другия пред децата. Може да тероризира детето и едновременно с това да му обяснява колко го обича. Стига се до трагичната ситуация“ „Бий ме, обичам те“. Чести са паралелни връзки на родителите, хаос в бита – не е ясно кой, откъде идва/отива, кога се яде, ляга/става от сън, какъв е източникът на парите, с какво всъщност разполага семейството като ресурс. Никаква подреденост и сигурност.

Мотото е да бъдеш силен, груб, да оцеляваш, да не чувстваш много, да нямаш лични нужди. Границите в семейството са доста размити, заради злоупотребата/тайната, но за външните хора са непропускливи/затворени като зидове.

Последствията: Детето става деструктивно, с чувство за недоверие към външния свят. Може да е експлозивен и отмъстителен човек или пък потиснат и депресивен. Може да има честа смяна на настроенията, страхове, нужда да бъде нащрек. Такива хора живеят с усещане за предателство, все едно някой може да им забие нож в гърба. Развиват зависимости – които могат да са както пристрастявания, така и обсебващи партньори. Самите те често са болезнено ревниви или жертви на подобно отношение. Отлагат ваденето на проблема на показ и така възпрепятстват разрешаването му и самите те остават в дисфункционални връзки. 

И сега, след изреждането на трите основни типа дисфунционални семейства – култово, хаотично и корумпирано, които могат и да се размесват в една или друга степен, резонно идва въпросът: Има ли нормални семейства? Да,слава Богу!

Кои? Тези, които не са склонни да попадат в никоя от изброените категории.

Накратко: Здравословно е семейството, в което ЛЮБОВТА е БЕЗУСЛОВНА, има ПРАВИЛА, но са гъвкави и ЛЮБОВТА ОСТАВА дори те да са нарушени. СПОДЕЛЯНЕТО е налице, но се прави, защото хората са ти близки, но не за да им прехвърлиш мъката си.

В здравословното семейство се приема, че е:

  1. ОК да чувстваш това, което чувстваш, независимо дали емоцията е положителна.
  2. Нормално е да имаш желания/нужди.
  3. Нормално е да изследваш тялото си и се доверяваш на нуждите си.
  4. Важно е знаеш какви са ти границите, да ги поставяш и отстояваш.
  5. Нормално е понякога да имаме конфликти, но учейки се да ги преодоляваме, ние задълбочаваме любовта между нас.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

*теоретичната постановка е въз основа на  методология за работа с вътрешното дете.

Обясненията, за това колко невероятно хубаво, а понякога и ужасно тежко е да бъдеш родител, обикновено са напоителни. Разказите по темата могат да са смешни, забавни, абсурдни, разплакани, истерични, а често и всичко това накуп. Понякога се чудя как е възможно случка, която ме е разстроила и ме е накарала да се чувствам провалена като майка, да е толкова забавна за околните, когато я разказвам. После като се поуспокоя и аз започвам да се подхилвам.

Винаги съм била отворена към информация, касаеща родителството. То е ясно, че се упражняваме директно върху собствените си деца, ами поне да се образоваме в опит да понамалим възможните грешки. Преди години в читалището до нас от Unicef организираха „Работилница за родители“ и аз разбира се посетих. Друго си е да видиш, че и себеподобните също освен прекрасни, имат и леко налудничави на моменти!

Искам да споделя списъка с 10 съвета към родителите, които ни връчиха на последната лекция. В него няма нищо изключително и нечувано, но пък мисля, че ще е от полза да му хвърлите един поглед. Аз лично много употребявам това да се стремя по-скоро да хваля дъщеря си, когато се държи добре, отколкото да й правя забележка, когато е сгазила лука. Има ефект! И последно – непременно запомнете точка 10!

kids_with_paint_all_over_the_place-630x4721. Когато детето иска нещо да ви покаже, спрете да се занимавате с това, което правите и му обърнете внимание. Важно е често да прекарвате известно време в правене не нещо заедно – нещо, което и двамата обичате.

2. Давайте на детето много физическа нежност – повечето деца обичат прегръдки, глезене, държане за ръка. Разберете какво и в каква степен обича вашето дете.

3. Разговаряйте с детето за нещата, които го интересуват и споделяйте някои моменти от деня си с него. Разказвайте му по нещо от това ,което ви се е случило, докато не сте били заедно.

4. Когато детето направи нещо, което ви харесва и искате, това да се повтори, дайте му обратна връзка. (например: Благодаря ти, че веднага направи това, за което те помолих).

5. Децата по-често се държат лошо, когато име е скучно, затова им предоставете повече интересни дейности, с които могат да се занимават вкъщи или навън (например пластелин, боички, чаршафи, от които да си направят къщичка).

6. Учете детето си на нови умения. След като му покажете вие, му дайте възможност да опита само и не пропускайте да го похвалите за успеха.

7. Поставете ясни граници за приемливо поведение. Седнете и разговаряйте за правилата вкъщи и за последиците от тяхното нарушаване.

8. Ако детето се държи лошо, запазете спокойствие и му обяснете ясно защо да престане да се държи така. Обяснете му обаче и какво бихте искали да прави вместо това. (Например: Престанете да се биете , играйте си с количките заедно). Не пропускайте да го похвалите, ако ви послуша.

9. Имайте реалистични очаквания. Всички деца понякога се държат лошо и неизбежно се налага поставянето на граници. Стремежът да бъдете съвършен родител може да ви причини фрустрации и разочарования.

10. Грижете се за себе си. Трудно е да бъдете спокоен и ведър родител, ако сте под стрес, измъчени или депресирани. Опитайте се всяка седмица да намерите време да се отпуснете или да правите нещо, което ви доставя удоволствие.

Даа, на думи е лесно, чисто и прегледно. На дела е малко по-интересно:) Да преговорим есенцията – ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ! И как ще го направите днес?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Няма деца – има само хора. И ако си мислите, че тази фраза принадлежи на някой съвременен радетел за правата на децата, ще ви разочаровам. Това са думи на Януш Корчак – педиатър, писател и педагог. от еврейски произход, живял в началото на ХХ век.

Пиша тези редове, за да напомня на себе си и на вас, независимо дали сте родители или не, че децата идват чрез нас, но не ни принадлежат. Любовта им помага да разцъфтят и да полетят и аз вярвам, че сме пълноценни хора само когато можем да им я даваме безусловно – и на своите и на чуждите. Те всички са деца и това е много по-важно от това дали носят гените ни или не.

Image_1669831_407Януш Корчак  е роден през 1878 г във Варшава, създава и ръководи сиропиталище „Нашият дом” в продължение на 30 години. Умира в газовите камери на концлагера „Треблика“ заедно със своите 192 възпитаници на 5 август 1942 г. Сам избира да остане с децата, въпреки възможността да се спаси. Не създава свое семейство но оставя отпечатък в стотици чужди.

„Какво е детето? То не е билет от лотарията, на който е изобразена печалбата… Детето – това са сто роли на талантлив актьор. Едно е според мама, друго – според татко, баба, дядо, различно е за благия и суровия учител, в кухнята, сред връстниците, според богатите и бедните, във всекидневни и празнични дрехи… Детето Е, а не „ще бъде“ гражданин и човек.“ Воден от това си верую, Януш Корчак формулира 10 закона за родители, които вярвам са в услуга на всички нас:

1. Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.

2. Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той – на трети и така… Това е необратимият закон на благодарността.

3. Не си изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.

4. Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоят, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.

5. Не го унижавай!

6. Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание – никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

7. Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.

8. Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не „нашето“ или „своето“ дете, а душа, която им е дадена на съхранение.

9. Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето.

10. Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек. Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб.

Би било хубаво като родиш дете някой да дойде и да ти изпише това на стената – ей така, за да не вземеш да се отнесеш и да си въобразиш, че сега ти е паднало да създаваш някой по свой образ и подобие…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

– Мамо, кои дървета се казват „сополи“? Как изглеждат?

– ?! Не съм чувала за такива дървета…

– Е, как? Нали ми пееш за тях?!

– Аз ли?!

– Ми, да, в оная песен „Мари, Марийко“

Изригвам в смях, когато разбирам, че тънките тополи, всъщност за дъщеря ми са „сополи“ и си стоят в този статут от години:)))

Става дума за народна песен, която знам от баща си и към която прибягвах навремето, когато познатите ритми на „Зайченцето Бяло“, „Кокошка край хамбара“ и т.н. не успяваха да успокоят измореното, но не искащо да „се предаде“ бебе. „Мари Марийко, Карагягьозлийко, ходила ли си лете на река, видяла ли си тънки тополи? Такава ти е тънката снага…“ е част от въпросната народна песен, която ме спасяваше тогава и се намесва пак, когато се налага.

Покрай цитирания вече скорошен разговор, съжалих за десетките подобни случки, които съм забравила вече. Ползвала съм ги толкова пъти, за да разсмивам близките си и въпреки всичко са се изпарили.

Запечатала се е една емблематична история, когато Неда беше на към две години и половина. Тя влиза маскирана с дреха на баба си и с копринен шал – очевидно превъпътена в роля. Пита ме:

– Госпожо, къде е ваш’та мушама?

– Нямам, защо?

– Ох, а къде е ваш’та щека?

– Ама, Неда, аз не карам ски…

– Неее, мамо (ядосана). Как не разбираш?! Питам те за мен…

Тогава проумявам, че новата новопридобитата думичка от гостуването при родителите ми – мушама и обяснението, че аз съм им дъщеря, каквато е тя самата на мен, са се комбинирали страхотно. Щеката пък е от опита на баща ми да поясни роднинската връзка със синоним.

В малката главичка маси, ски и генограми са се оплели по незаменим начин. Важното е, че се разбрахме и се смяхме…

Такъв беше и случая с „кучетата Гъски, които са много красиви, имат различни очи, ама защо се казват така като нямат перушина?“

gorski raj 6Жалко, че с всеки изминал ден тези смехории намаляват. Това е цената, която плащаш, когато детето ти расте като гъба и говори „като дърто“, както казваше баба ми. Запознати твърдят, че с времето изчезват и целувките, и задушаващите прегръдки и гъделичкането до припадък… Никак не ми се иска да го вярвам!

А какви са вашите домашни смехории?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

* снимката е от семейна почивка в планината. Благодаря ти, Димитър Георгиев за запечатаните спомени:)

Най – доброто, което можем да дадем на децата си е да ги научим да обичат себе си – вчера сутрин случайно се натъкнах на тази реплика на Луиз Хей и реших, че си струва да я запомня. Също така „случайно“ през деня на три пъти изпадах в една и съща ситуация – задавам въпрос на детето и получавам аламинутен отговор от майката. Абсолютно покъртително!

Запитах се и аз ли се държа така неуважително към нуждата и умението на моето дете да има своя позиция и свободата да я споделя? Колко често си мисля, че знам по-добре от нея защо е избирала едно или друго нещо и съм готова да проявя светкавична любезност и да я заместя в отговора? Мога ли да зачета правото й да не отговаря, ако не иска? Позволявам ли на самата себе си да не отговарям на въпроса или на звънящия телефон, когато нямам настроение/мотивация/време за това?

Отговорът за мен е – опитвам се! Правя го все повече и все по-осъзнато. Приела съм, че понякога ще закъсняваме за градина, защото дъщеря ми няма да може да реши бързо коя рокля ще облече, че не винаги ще поздравява бабите пред блока, както и че ще тества границите ми. Приела съм, че няма да се вписва в представите на баща ми за послушно дете (за разлика от умалената версия на майка й едно време), че ще има своя визия за нещата от живота, дори когато на мен не ми е до това, и че ще има мнение, дори когато нямам ресурса да се съобразя. Знам, че стъпвам по тънък лед, но правя съзнателния избор да я подкрепя да израсне по-уверена, обичаща се и отстояваща себе си от мен. И понеже съм й пример – работя над това и аз да бъда „по“всеки ден.

Пак препрочитах Тибетските съвети за възпитание на децата от gnezdoto.net и си дадох сметка, че не съм успяла да приложа изцяло, тези, отнасящи се за възрастта до 5 години. А на вас как ви се струват те?

tibetan

Първи период: до 5 години
Дръжте се с детето „като с цар“. Не му забранявайте нищо. Ако е нужно, просто му се отвлечете вниманието. Ако заниманието му е опасно, веднага направете уплашена физиономия и издайте звук, с който да покажете, че се страхувате. Детето ще ви разбере отлично.

Помнете, че именно това е времето, когато се зараждат активността, любознателността и интересът към живота. В същото време, детският мозък все още не е способен на сложни логически връзки. Да си представим, че детето ви е счупило скъпа ваза. То не разбира, че за да купите тази вещ отново, ще трябва много да работите, да изкарате пари… Евентуалното наказание от ваша страна няма да има друг ефект, освен да му покажете, че трябва да се съобразява с по-силния. А не това искате, нали?

Втори период: от 5 до 10 години
Дръжте се с детето „като с работник“. Давайте му задачи и изисквайте от него да ги изпълнява. Ако е необходимо, наказвайте го, но не и физически.

В този период активно се развива интелектът. Затова спокойно го „товарете“ с нови знания. Детето трябва да се научи да предвижда какви ще са реакциите на хората спрямо неговите постъпки. Трябва да се научи как да провокира положително отношение към себе си и как да избягва отрицателното.

Трети период: от 10 до 15 години
Отнасяйте се с детето „като с равен“. Забележете, не на равно, а като с равен – все пак, вашите знания и опит са много по-големи от неговите. Стремете се да се съветвате с него по различни въпроси, давайте му възможност и го насърчавайте да решава самостоятелно. Ако е необходимо да наложите мнението си, нека е с „копринени ръкавици“ – обсъдете с детето своята гледна точка, обяснете му, подскажете му, дайте му подходящи примери. Само така ще го убедите в своята правота. Ако не сте съгласни с неговото намерение да направи нещо, не му забранявайте директно. По-добре насочете вниманието му върху бъдещите негативни последствия от неговите действия.

През този период се формира усещането за самостоятелност и независимо мисленето.

Последен период: от 15 години нататък
Изключително важно е да показвате уважението си към детето. Сега вече е късно да го възпитавате – време е да пожънете плодовете на своя труд.

Какво може да се случи, ако не спазвате тези правила?
– Ако до 5-годишна възраст го потискате, това ще повлияе негативно върху неговата активност, върху интереса му към живота, върху интелекта му. Ще го научите, че трябва по инерция да се подчинява на силата. А това ще го направи лесна жертва на наглеците, които ще среща в бъдеще.

– Ако след 5-годишна възраст все още го глезите, детето ще порасне инфантилно, неспособно да работи и да полага каквото и да е усилие, вкл. духовно.

– Ако след 10-годишна възраст го покровителствате като малко дете, то ще порасне неуверено в себе си. Ще бъде зависимо от хора, по-самостоятелни от него, които обаче невинаги ще могат да му оказват подкрепа.

– Ако след 15-годишна възраст не демонстрирате уважение към детето, то няма да ви го прости и ще си тръгне от вас при първата появила се възможност.

Чакам с нетърпение вашите коментари по темата. 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Преди една вечери крещях на дъщеря си. Никак не се гордея с това. Даже много ме е срам. Бях толкова изморена, че едва гледах и не успях да понеса претенциите и хленченето й. Знам, че тя е като мое огледало и често става гръмоотвод на това, което бушува в сърцето ми, но това не успя да ме спре. Вдигнах пръст и започнах да я посичам с тежки заключения за това колко непослушна и несъобразителна е и как все иска от мен разни неща… Дори докато го правех знаех, че греша, че не тя е непослушна, а аз съм изнервена, че не тя иска разни неща, а аз не съм си дала почивката, от която имам нужда. Знаех и не можех да се спра. Все едно в мен се беше вселил друг човек… Или просто се бях превърнала в онези, който на времето ми казваха тези неща… А уж никога нямаше да бъда като тях! Заканвах се с пръст, задушена от гняв и от безсилие… Мразех се и крещях едновременно!

На сутринта тя се събуди с „мамо“, както обикновено и обви с ръчички врата ми. Тя отдавна ми беше простила крясъците. Аз обаче не бях. Извиних й се и се опитах да обясня. Гледаше ме с моите очи от случаите, когато се провикне: „Мамо, бързо, направих беля!“  Почувствах се така все едно съм омазала дивана със сирене, разпръснала  съм в хола 100-тина листчета от по 1 см или съм счупила вазата. Кой беше детето и кой майката? Кой беше по-мъдрият? Беля ли бях направила или престъпление?

Знам, че някой ден дяволът в мен ще надделее и отново ще се разкрещя. Знам, че съвсем не съм идеалната майка, но няма да спра да се опитвам… Знам, че моето дете е моят учител и съм й благодарна.

Знам също, че ако я попитат какво е мама за теб, тя сигурно ще каже нещо хубаво. Това е моята благословия и тази на всички майки – че докато ние помним моментите, в които се проваляме, за децата ни сме съвършени и прекрасни. Вижте видеото и освен, че ще се просълзите, ще се почувствате много, много щастливи.

https://youtu.be/WLRs29PmOmg

В случай, че имате нужда от превод, можете да го гледате тук: http://vbox7.com/play:dac35cbe6a

А вие имате ли трудни моменти като родители? 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ако можех да отгледам детето си отново,

щях най-напред да се погрижа да има самочувствие, а след това дом.

Щях повече да рисувам с пръсти и по-малко да соча с пръст.

Щях да отделям по-малко внимание на грешките и повече на близостта.

Щях да гледам по-малко часа и час по час да си отварям очите.

Щях да искам по-малко да знам и повече да обичам.

Щях да ходя повече на екскурзии и повече да пускам хвърчила.

Щях да престана да си играя на сериозна и сериозно да играя.

Щях повече да тичам през полята и да зяпам звездите.

Щях повече да гушкам и по-малко да дърпам и тегля.

Щях по-честичко да виждам дъба в жълъдчето.

Щях по-рядко да съм твърда и да утвърждавам по-често.

Щях по-малко да ратувам за любовта към силата.

И да се грижа повече за силата на любовта.

Young Mother Playing With Her SonАвторът на това прекрасно откровение е Деян Луманс. Отпечатано е в „Пилешка супа за душата 2“. То виси на хладилника ми от почти 5 години и ме е спасявало в много ситуации. Закачих го там, когато моето момиченце беше на няколко месеца и в един „прекрасен“ ден имах чувството, че ще откача – от умора, еднообразие и душевни терзания. Нищо конкретно не беше се случило, но усещах как главата ми ще експлодира. Имах нужда да остана сама и поне 2 часа да правя нещо за себе си. Бях изплашена и без фокус. Той беше насочен толкова плътно навън, към малкото ми съкровище, че нямах идея дали изобщо пак може да влезе в мен.

Обадих се на свекърва ми и я помолих да дойде и да изведе малката на разходка – първите часове, в които тя щеше да е с някой друг.  После просто си пуснах компютъра с ясното намерение да „прочета нещо за душата“. Нямам идея как попаднах точно на това „нещо“, но плаках и ликувах едновременно. Оттогава то ми е другарче във всички моменти, когато ми натежи от това да бъда непрестанно на разположение на някой друг – ако не през цялото време физически, то – емоционално.

Благодарна съм за тази находка и с радост я споделям с вас. Ако не ви е попадала, съм сигурна, че ще ви развълнува. Ако ви е попадала – пак:). Благодарна съм за всеки миг, в който съм била майка. Дори и за тези, в които ми се е искало да ревна с глас, както и за онези, в които съм го правила.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена