Приказките с хепи енд и сватба обикновено слагат точката с „и заживели щастливо“. Историята мълчи какво се случва след година, 5, 10 и как са принцът и принцесата след 20 години брак, когато си знаят не само кътните зъби, но и сливиците:) Този текст на Ричард Пол Еванс (автор на над 20 бестселъри) е реална приказка за отвоюваната от годините любов. Струва си и четенето и практикуването!

Как спасих брака си

Преди известно време щерка ми, Джена, ми каза: „Когато бях малка, най-големият ми страх беше, че бихте могли да се разведете. След това, когато станах на 12, а вие се карахте постоянно, започнах да смятам, че това ще е най-добре за всички нас“ След това Джена ме погледна и се усмихна: „Радвам се, че успяхте да оправите нещата между вас“.

С жена ми Кери се карахме от години. Когато гледам назад, не мога да си спомня как започна всичко, но явно характерите ни не си пасваха особено. Колкото повече време минаваше, толкоз по-ясни и болезнени ставаха различията помежду ни. Проблемите ни се задълбочаваха. Напрежението стигна такъв предел, че и за двама ни беше истинско облекчение, когато трябваше да пътувам извън града, за да представя някоя книга. Но когато се връщах, всичко започваше отначало. Скандалите зачестиха толкова, че вече ми беше мъчно да си представя как бихме могли да живеем съвместно, без да се караме. Бяхме на ръба на развода и все по-често започвахме да говорим за това.

Веднъж, по време на едно от пътуванията ми, отново се скарахме жестоко по телефона и Кери ми затвори. Бях сам, гневен и объркан. Бях достигнал предела си. По онова време се обърнах към Бог. Или по-скоро, започнах да говоря на Бог. Не знам дали може да се нарече молитва – когато крещиш на Бог не е точно молба – но каквото и да беше, няма да го забравя. Стоях под душа на хотела и крещях на Бог, че бракът е пълна небивалица и аз отказвам да живея по този начин. Не можех да разбера защо ми се случваше всичко това. Защо трябваше да е толкова трудно с Кери да имаме нормални взаимоотношения. Дълбоко в себе си знаех, че тя е добър човек. И аз бях добър човек. Тогава защо не се получаваше? Защо не се разбирахме? Защо се бях оженил за някой, който беше толкова несходен с мен? По коя причина тя не можеше да се промени?

Накрая, изтощен и обезверен, седнах на пода в банята и заплаках. И от дълбините на моето отчаяние дойде вдъхновението. Не можеш да я промениш, Рик. Можеш да промениш единствено себе си. В този момент започнах да се моля. Ако не мога да променя нея, Боже, нека тогава променя себе си. Молех се до късно през нощта. Молех се и на следващия ден по пътя към дома ни. Молех се, когато тя ми отвори вратата – една студена жена, която се държеше така, сякаш едва се познавахме. Тази нощ легнахме в леглото си, на сантиметри един от друг, но всъщност на километри разстояние. И внезапно отговорът се появи пред мен, вече знаех какво трябваше да направя.

На сутринта, докато още бяхме в леглото, аз се приближих до нея и я попитах:

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна гневно.

– Какво?

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш, – отговори тя. – Защо питаш?

– Защото наистина го мисля, – казах аз. – Просто искам да знам какво мога да направя, за да бъде денят ти по-хубав.

Тя ме погледна цинично.

– Искаш да направиш нещо? Отиди и оправи кухнята.

Тя явно очакваше да се вбеся. Вместо това аз кимнах.

– Добре.

Станах и разтребих кухнята.

На следващия ден я попитах същото.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя присви очи.

– Почисти гаража.

Поех си дълбоко въздух. Бях имал тежък ден и знаех, че нарочно беше поискала това. Изпитах желание да й се развикам. Вместо това обаче казах само:

– Добре.

Станах и следващите два часа почиствах гаража. Кери не беше сигурно какво да си мисли.

Дойде следващата сутрин.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш. Просто не можеш! Спри да го повтаряш!

– Съжалявам, – казах аз. – Но не мога да спра. Обещах си. Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Защо правиш това?

– Защото държа на теб, – казах аз. – И на нашия брак.

На следващата сутрин й зададох същия въпрос. И на по-следващата. И на по-следващата. Тогава, на втората седмица, се случи чудо. Когато я попитах същото, очите на Кери се напълниха със сълзи. Тя се пречупи и заплака. Когато отново можеше да говори, каза:

– Моля те, спри да ме питаш това. Проблемът не е в теб. В мен е. Аз съм тази, с която е трудно да се живее. Не знам как изобщо все още си с мен.

Аз нежно повдигнах брадичката й и тя ме погледна в очите.

– Защото те обичам, – отговорих. – Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Аз трябва да те питам това.

– Да, така е, – казах аз. – Но не сега. Сега аз трябва да се променя. Ти трябва да знаеш колко много значиш за мен.

Тя сложи главата си на гърдите ми.

– Съжалявам, че бях толкова зла.

– Обичам те, – казах.

– Обичам те, – отговори тя.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна нежно.

– Може ли просто да прекараме малко време заедно?

Усмихнах се.

– Много ще ми е приятно.

През следващия месец продължих да й задавам този въпрос. И нещата наистина се промениха. Скандалите спряха. Тогава Кери започна да ме пита:

– Какво мога да направя за теб? Как мога да бъда по-добра съпруга?

wedding-bandСтените между нас рухнаха. Започнахме да водим смислени разговори за това какво искахме от живота и как можехме да направим другия по-щастлив. Не, не разрешихме всичките си проблеми. Не мога и да кажа, че повече не се скарахме. Но се промени начинът, по който се карахме. Не само, че се случваше много по-рядко, но не и беше така ожесточено, както преди. Преди просто не ни оставаше въздух от викане. Сега просто не искахме да се нараняваме повече…

С Кери днес сме женени повече от 30 години. И аз не само обичам жена си. Харесвам я. Харесва ми да съм с нея. Бързам да бъда с нея. Нуждая се от нея. Много от нашите различия се превърнаха в силни черти на брака ни, а другите… просто се оказаха без значение. Научихме се как да се грижим един за друг и нещо по-важно – научихме се как да поддържаме в себе си желанието да го правим.

Бракът не е лесно нещо. Но същото е и с това да си родител. Да имаш партньор в живота е прекрасен дар. Той ти помага да заобичаш в себе си чертите, които всъщност не са за харесване. Защото всички имаме такива черти, нали?

Осъзнах, че това е въпросът, който трябва да задаваме на любимия си човек: Как мога да направя деня ти по-хубав? Ето това е любовта, в романтичните филми и романи се говори само за привличането, за влюбването и всички си мислим, че после ще „живеем щастливо до края на дните си“. Истинската любов не значи просто да желаеш човека срещу себе си, а да желаеш щастието му. Дори ако понякога трябва да жертваш частица от собственото си щастие. Истинската любов не значи да превърнеш другия в свое копие. Значи да разшириш границите на своята толерантност, грижовност и нежност. Да се опитваш всеки ден да показваш на другия колко много значи за теб. Всичко друго е просто игра на егото…

Струва си, нали? Ще се радвам, ако коментирате!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Снощи работих с група прекрасни жени по темата „Партньорство и проекция“. Гледах очите им, вълнувах се от емоциите им и си мислех колко хубаво би било да има такива групи и за мъже – водени от мъже, съпреживени, истински, безкиселинни и подкрепящи.

Днес ми попадна текст (в edna.bg), написан от мъж, преминал през тежък развод. Той е психолог и се казва Gerald Rogers. Мисля, че е добре, да се чете и препрочита.
Мили мъже, специално за вас! Дами, моля, помогнете ми, да стигне до тях:

Ето какво пише мистър Роджърс в социалните мрежи:

Очевидно не съм специалист по взаимоотношения. Но всички обстоятелства, свързани с развода ми, ме накараха да погледна от друг ъгъл.
След като изгубих жената, която обичам, и 16-годишен брак, това са нещата, които исках някой да ми беше казал:

1. Не спирайте да я ухажвате. Не спирайте да ходите не срещи.

НИКОГА не приемайте жената до себе си за даденост. Когато я попитахте дали иска да се омъжи за вас, вие обещахте да бъдете мъжа, който ще притежава сърцето ѝ и яростно ще го защитава. То е най-важното свещено съкровище, което притежавате. ТЯ ИЗБРА ВАС. Никога не го забравяйте, и никога не ставайте мързеливи в любовта.

2. Пазете сърцето си.

Пазете сърцето си със същата отдаденост, с която защитавате и сърцето на жена си. Обичайте себе си, обичайте целия свят, но пазете специално място в сърцето си, което да не допускате никой друг освен съпругата ви. Нека то да е винаги готово да я пусне вътре и да не позволява на никого другиго да влезе там.

3. Влюбвайте се ОТНОВО и ОТНОВО и ОТНОВО.

Непрекъснато се променяте. Не сте хората, които сте били в деня на вашата сватба, и след 5 години няма да сте хората, които сте сега. Промяната ще дойде, затова трябва всеки ден да се преизбирате отново и отново. ТЯ НЕ Е ДЛЪЖНА ДА ОСТАНЕ С ВАС и ако не се грижиш добре за сърцето ѝ, тя ще го даде на някого другиго или напълно ще ви изолира и лиши от всякаква възможност да си го върнете. Не спирайте да се борите за любовта ѝ, сякаш я ухажвате за първи път.

4. ВИНАГИ ТЪРСЕТЕ НАЙ-ДОБРОТО в нея. Фокусирайте се върху нещата, които обичате. Така те ще се увеличат.

Ако обръщате внимание на нещата, които ви дразнят, вие ще виждате единствено това. Ако обръщате внимание на нещата, които обичате, вие ще бъдете изпълнени от любов. Правете го до такава степен, че в един момент да не виждате нищо друго освен чиста любов. Тогава ще се почувствате като най-големия късметлия на света, защото имате тази жена до себе си.

5. НЕ Е ВАША РАБОТА ДА СЕ ОПИТВАТЕ ДА Я ПРОМЕНЯТЕ.

Ваша работа е да я обичате, без да очаквате да се променя. А ако тя се промени, обичайте това, в което се превръща, независимо дали го искате или не.

6. ПОЕМЕТЕ ПЪЛНА ОТГОВОРНОСТ за чувствата си.

Жена ви не е длъжна да ви кара да се чувствате щастливи и тя НЕ МОЖЕ да ви направи нещастни. ВИЕ сте отговорни за вашето лично щастие, оставете го да прелее във връзката ви и в любовта ви.

7. НИКОГА НЕ ОБВИНЯВАЙТЕ жена си, ако сте разочарован или ядосан заради нея. 

Те са ВАШИ емоции и ВАША отговорност. Когато се почувствате така, спрете се и помислете къде се крие проблемът, какво не е наред с вътрешния ви свят. Вие сте били привлечени от тази жена, защото в нея сте видели най-подходящия човек, който да излекува раните от детството ви. Когато излекувате себе си, няма да се чувствате неудовлетворени заради нея, дори ще се чудите защо някога сте бил.

8. ПОЗВОЛЕТЕ на жена ви да бъде СЕБЕ СИ.

Когато тя е тъжна и разстроена, не е ваша работа да поправяте нещата, ваша работа е да БЪДЕТЕ ДО НЕЯ и да и покажете, че всичко е наред. Накарайте я да знае, че ще я чуете, че тя е важна за вас и че вие винаги ще бъдете нейна опора. Женската душа е буря от емоции и ако сте силни и не я съдите, ще спечелите доверието ѝ и така тя ще отвори сърцето си за вас. НЕ БЯГАЙТЕ, КОГАТО ТЯ Е ТЪЖНА. Бъдете до нея, нека тя знае, че няма да ходите никъде. Не само я слушайте, опитвайте се да ЧУЕТЕ дори това, което премълчава.

9. БЪДЕТЕ ГЛУПАВИ.

Не се взимайте прекалено насериозно. Смейте се. Разсмивайте я. Смехът прави всичко по-леко.

10. ДОКОСВАЙТЕ ДУШАТА ѝ всеки ден.

Научете нейния език на любовта и специфичните неща, които я карат да се чувства важна и ОЦЕНЕНА. Накарайте я да направи списък с 10 НЕЩА, които я карат да се чувства обичана. Запомнете ги, нека те станат ваш приоритет, за да я накарате да се почувства като кралица.

11. ЖИВЕЙТЕ СЕГА.

Не ѝ давайте само времето си, а вашето внимание и вашата душа. Направете всичко необходимо да изчистите съзнанието си, за да бъдете с нея НАИСТИНА. Дръжте се с нея така, сякаш е най-ценният ви клиент. Защото е.

12. ПРИЕМАЙТЕ Я КАТО СЕКСУАЛЕН ОБЕКТ.

Омагьосвайте я с мъжката си сила, проникнете до най-дълбоките дебри на душата ѝ. Накарайте я да се разтопи, защото знае, че сте до нея.

13. НЕ БЪДЕТЕ ИДИОТИ.

Но и не се страхувайте да правите грешки. И вие, и тя ще грешите. Учете се от грешките си. Не е нужно да сте перфектни, просто не бъдете прекалено големи идиоти.

14. Дайте ѝ СВОБОДА.

На една жена толкова ѝ е свикнала да се раздава непрекъснато, че понякога има нужда да остане сама, за да се погрижи за себе си. Понякога има нужда да се махне, да избяга. Ако я пуснете на свобода, тя сама ще реши да се върне. Насърчавайте я да отделя време за себе си, ОСОБЕНО след като ви се родят деца.

15. БЪДЕТЕ УЯЗВИМИ.

Не е нужно всичко да ви е наред. Бъдете готови да споделите чувствата си, страховете си, да признаете грешките си.

16. БЪДЕТЕ ИСКРЕНИ.

Ако имате доверие един на друг, трябва да сте готови да споделяте ВСИЧКО. Особено нещата, които не искате да споделите. Иска се много смелост, за да обичате напълно. Иска се много смелост, за да ѝ позволите да ви обича такива, каквито сте, с всички ваши добри и лоши черти. СВАЛЕТЕ МАСКАТА.

17. НЕ СПИРАЙТЕ ДА СЕ РАЗВИВАТЕ. 

18. НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ ЗА ПАРИТЕ.

Парите са игра, научете се да играете заедно и да я печелите. Конфликтите между съотборници не са полезни. Намирайте начини да си помагате взаимно, да обедините усилията си, за да успеете.

19. ВИНАГИ ПРОЩАВАЙТЕ.

Мислете за бъдещето, вместо да си губите времето с мисли за миналото. Грешките в миналото ви са едно тежко излишно ремарке, което тежи и на вас, и на съпругата ви. ПРОШКАТА Е СВОБОДА. Освободете се от тежестта и винаги избирайте любовта.

20. ВИНАГИ ИЗБИРАЙТЕ ЛЮБОВТА.

Накрая това е единствения съвет, от който имате нужда. Ако това е вашият основен принцип, който ръководи решенията ви, няма нищо, което да застраши брака ви и щастието ви.

Любовта винаги устоява!

Мили момичета, представяте ли си какво ще бъде, ако мъжете ни направят за нас всичко това, а ние им отвърнем със същото!?

ЛЮБОВ ви желая, не привързване!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Напоследък все по-често си задавам един и същи въпрос – ще успея ли някога да приемам информацията, че някое бебе се е родило недоносено и се бори за живота си, без това да ме съкрушава трайно. Някои от бебетата „познавам“ от ембриони, защото съм работила с майките им. Други се появяват в живота ми изневиделица през нуждата на жена, която е в безизходица и има чувството, че ако не поговори с някого, ще се пръсне. Няма да коментирам изобщо нормално ли е да оставиш току-що родила жена да се справя сама с раздиращата болка, че чаканата радост е на крачка да прерасне в трагедия. Защо по дяволите там в болниците няма психолози, които да отреагират в тези моменти на тежки, помитащи лични кризи? Да не говорим, че дори щастливото събитие и новопридобитата роля на майка си е стрес само по себе си и изисква подкрепа.

Няма да коментирам  и защо майките са с ограничен достъп до децата си, след като техния глас, топлина и докосване са източник на енергия за живот за борещите се за глътка въздух миниатюрни юначета…

Ще кажа само, мили майки, моля ви мобилизирайте цялата  нечовешка сила на раненото си сърце, целия си кураж, цялото присъствие на духа, на което даже не подозирате, че сте способни. Говорете на децата си, докато са в кувьозите, докосвайте ги, казвайте им, че ги обичате, бъдете там за тях, защото вашата енергия и присъствие са незаменими за тях!

ПОЛЗВАЙТЕ ГЛАСА СИ!!!  Детето започва да го чува от петия месец на вътреутробното си развитие и го чува по-често от всички останали звуци.  За бебето той е най-близкото, уютно и заземяващо нещо. Целта е интонацията да е такава, че да му дава чувство за спокойствие, да е нежна и любяща.  

Кажете на детето си – „Обичам те!  Много и силно те обичам! Ти носиш частица от мен. С всяка минута тялото ти става все по-добре, имаш силно и здраво сърце, гърди, коремче. Дишаш с лекота, растеш и заякваш с всяка минута! „ Дайте  воля на майчиното сърце – измисляйте и говорете, защото така вие му правите майчина хипноза. Старайте се изреченията да са положителни и в сегашно време. Не казвайте, ще оздравееш, ще пораснеш, а „здрав си и растеш“. Нека бебето да усеща вашата подкрепа, дори да сте ридали горчиво преди това от безизходица и мъка. Не плачете пред него и никога не му говорете неща от типа – животът ми няма смисъл без теб, ще умра, ако нещо стане с теб…

Не забравяйте, че при децата са възможни съвършено непредсказуеми, парадоксални и различаващи се реакции на лекарства и психологически намеси от тези от възрастните. Майката като средство за лечение е абсолютно безопасна и изключително могъща.

Няма да добавям факти, подкрепящи тезата ми, нито ще говоря за травмите, които се отключват, когато детето е отделено от родителите си в този крехък стадий от неговото развитие. Вместо това, ви приканвам да прочетете една истинска, вълнуваща горчиво-сладка история – изповед на една майка на недоносени деца. Хваща за гърлото, но носи и надеждата на бялата лястовица:  Ето я  тук!

А всички ние, които не сме изправени пред подобно предизвикателство, нека, когато можем, да изпращаме енергия, любов и молитва за мъничетата, за които животът е изпитание от първата среща със светлината и техните семейства. Нека не забравяме, че за чудо са нужни НАДЕЖДА, ВЯРА и ЛЮБОВ. Заедно можем повече!

Благодаря ви, че прочетохте! Да споделя беше важно за мен! Ако и вие го усещате така, моля предайте нататък!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Не е лесно да си жена! Знаеш, че си създадена да направиш някой мъж щастлив, обаче е трудно да намериш къде се е скрил тоя нещастник.“ – смях се с глас на сутрешното си откритие в нета! Ми да, ти си изкарала цял ден да се киприш, гласиш, сушиш, опъваш, нагласяш, пристягаш, наточваш… Отиваш издокарана на поредния бар/купон/среща, пълна с очаквания за съвършения миг, когато ще разпознаеш любовта… Чакаш, оглеждаш се, въртиш очи, атакуваш може би. После удря дванадесетият час и принцът се превръща във фъфлеща тиква, а в главата ти кънти: „дали аз закъснях или времето бързашеее“…

Истината е, че вероятно си подранила!

Подранила си да търсиш Него, единственият, преди да си обикнала племето му. Онова мъжко племе, което много ясно надушва мъжемразките. Инстинктът им работи безпогрешно и като детектор улавя разочарованието, болката, неудовлетворението, скрито зад дълбокото деколте. О, да, гледката, която то разкрива е кукичка, която може да ги закачи за определено време, но не е достатъчно силна, за да ги задържи.

За да привлечеш/хванеш мъж или да се оставиш да бъдеш намерена от него, е нужно да обичаш мъжете, да ги уважаваш и зачиташ. Тогава сензорите им улавят одобрението, благоразположението и това им дава крила. Ама не такива, които да ги носят с 200 надалеч от теб, а такива, с които да те прегърнат и да те вземат за себе си.

Крушата си има опашка, а неодобрението към мъжете (да не кажа омразата) си има корен.

  • * Може да е в разочарованата от мъжете майка, която с цялото си поведение ти показва, че те за нищо не стават и на тях не може да се разчита. Или пък, кардинално е решила въпроса като ги е отписала от живота си навеки, след като баща ти й е разказал играта.
  • * Може да е в матриархата, който са наложили прекрасните, силни, можещи и справящи се жени в твоя род – мъже има, но те са някак в периферията и със съвсем не такава значимост в заедността.
  • * Може да е в това, че не зачиташ и уважаваш баща си и не го приемаш. Да, той може наистина съвсем да не струва, но е те е създал и докато не го признаеш и реабилитираш, няма как нито себе си да приемеш докрай, нито мъжете да ти станат мили и драги.
  • * Може да е в онзи гадняр, който се подигра с чувствата ти на времето или в онзи смотаняк, който те заряза, тъкмо когато се отпусна и истински го заобича… Лошата новина е, че докато ги наричаш с тези „мили“ епитети и ти горчи, когато се сетиш за тях, на любовния фронт няма да потръгне. Просто защото ти не си на разположение емоционално – все още си ангажирана с тях.

Варианти много, коренова система богата и здрава, оплетена и мощна…

И сега накъде? Ами пак натам – навътре към теб, към раните и белезите. Има ли някоя, дето кърви? Има ли белег, който дамгосва? Ако има – лекувай с много емпатия към себе си, намери някой, който да обработи раната и да ти помогне с превръзките…

Ако не виждаш следите – пак потърси. Как възприемаш мъжете? Доверяваш ли им се? Харесваш ли ги? Карат ли те да цъфтиш? Имаш ли предубеждения, глобализации и печати към тях?  И дори да смяташ, че са „от един дол дрянки“, пак не забравяй, че в точния момент някои от тях са сочни, сладки и много полезни!

Желая ти късмет по пътя към любовта и искам да ти споделя от първо лице, че има жаби, които се превръщат в принцове, след като дълго ги целуваш. Слава Богу има и принцове, които остават такива и след като удари дванадесетият час. Днес моят ме събуди, слагайки пореден пръстен на ръката ми – 10  години след халката и почти 12 след първия. И не, не е идеален, нито безгрешен, също като мен 🙂

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ревността винаги гледа с далекоглед, който прави малките предмети големи, джуджетата – гиганти, подозренията – истини. Това е мисъл а Мигел де Сервантес, но съм сигурна, че всеки от нас има свои разсъждения по темата – не защото му е приятна и иска да рови в нея, а защото я познава от личните си преживявания. Казват, че тя върви ръка за ръка с любовта, но май е по-вероятно да е дружка на собственическото чувство и на неувереността. Имате ли време за една бърза приказка? Ето я:

В едно село живял мъдрец. Един ден при него дошъл за съвет мъж, който споделил, че е нещастен и се срамува от собствените си пороци.
– Аз съм твърде ревнив. Знам, че това е недостойно чувство, но не мога да се справя с него. Съпругата ми е лоялна, любяща, но аз все още се разкъсвам от ревност. Знам, че тя е честна с мен, но въображаеми любовници ме карат да полудявам при мисълта, че може да се подиграва с мен. Изтощен съм до краен предел. Дайте ми съвет как да се отърва от тази неволя. – казал мъжът.
Мъдрецът се замислил, а след това му отговорил:
– Чух една история за човек, който наследил красива черешова градина. Всяка пролет дърветата били в разцвет, всичко било покрито със снежнобели венчелистчета. От най-малкия бриз те се издигали във въздуха и всичко било толкова красиво.
Собственикът на градината се грижил много за наследството си и всяка година дърветата давали богата реколта. Но веднъж при него се отбил лош човек, клеветник и завистник.
– Каква прекрасна градина. Жалко, че през нощта може да дойдат крадци. – казал неканеният гост.
След като си тръгнал, думите му силно притеснили собственика на градината. Нощем започнал да излиза и да пази градината, денем спял, защото бил уморен, а и трябвало да има нови сили, за да пази реколтата си.
С течение на времето никой не се грижел за дърветата, оградата на имота му също се разрушила. Така мъжът седейки всяка нощ в градината, забравил за прекрасния вкус на черешите си.

Може би всички на моменти сме забравяли за прекрасния вкус на любовта, докато ревността е набъбвала в нас… Понякога моментите са се превръщали в часове, а може би в дни… В съвсем младите си години съм живяла доста време във връзка с много ревнив мъж. В началото приемах въпросите – къде си? с кого си? той защо така те погледна? ти него харесваш ли го, не ме лъжи, личи ти… – като израз на истинска, голяма, всепоглъщаща любов. Странно ми беше, но част от незрялата ми и наивна душичка ликуваше – той ме обича силно! С времето въпросната „любов“ започна да ме задушава, да ме кара да се чувствам като в затвор, да ме задъхва, тормози…

Едно вътрешно гласче започна да се надига и да шепти – „бягай, това е опасно“. Наострих уши, а то започна да укрепва в мен. Чух се да крещя: „Престани! Тровиш ме! Аз не съм курва, която трябва да следиш и контролираш! Държиш се все едно не заслужавам доверие и на мен не може да се разчита! Това е обидно!“ Повтарях го много пъти. До задъхване. Той неизменно обясняваше колко ме обича и вадеше „доказателства“ за моите несъществуващи флиртове, задявки изневери… Отне ми време и много сълзи да се измъкна! Направих го заради себе си, заради самоуважението и жаждата за свобода. Болеше. Много. После проумях, че ми се е случвало, защото съм го позволила през незнанието как да отстоявам себе си, през наивността и неувереността си, през неумението да застана на своя страна и да следвам нуждите си. Научих се – по трудния начин.

През призмата на психологията ревността е нормално чувство като всички други и се поражда от стремежа на човека да бъде важен. Може да е плод на липсата на увереност, на нуждата от другия, за да се чувстваме ценни и значими.

Наричат я „убиец на любов“. Тя може и да е подсъзнателното желание да накараме партньора да ни напусне, въпреки че на пръв поглед звучи доста парадоксално. Ревността е и сигнал, че сме обърнали гръб на себе си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Ние хората имаме впечатляващия талант да изместваме фокуса си от истински важните неща и да отдаваме внимание на шарени дребнотемия и несъществени спорове. Още с наближаването на 14 февруари като подранил фойерверк се изпречва казусът какво да празнуваме на този ден – виното или любовта, сякаш и двете не се „употребяват“ ежедневно и няма никакъв начин да се смесят. Проблемът не дали и какво ще празнуваме ДНЕС, а какво има в душата ни в обикновените дни, преди да се анестезираме с вино и по-тежки упойки.
Там ли е ЛЮБОВТА или е префасонирана в примирение, удобство, комфорта на познатото?
Там ли е ДОВЕРИЕТО в себе си и другите или е удавено в сълзите на разочарованията?
Там ли е УВЕРЕНОСТТА, че ЗАСЛУЖАВАМ да бъда щастлива или хубавите неща са все за другите?
Там ли е ВЯРАТА в Живота и неговата мъдрост или ден след ден се боря с него като прасе с тиква?
Там ли е РАДОСТТА, че съм тук и сега или си я пазя за специални моменти?
Там ли е ОБИЧТА към себе си и другите или ще я търся, когато някой първи ми даде от своята?
Там ли е НАСЛАДАТА от УДОВОЛСТВИЕТО или са заложници на това кой, кога и дали ще ми ги поднесе?
Там ли съм АЗ самият, моят живот ли живея или стриктно изпълнявам очакванията на другите?
Усещам в себе си ресурс за още много въпроси и знам, че някои от тях са важни за мен и за вас. Ще подпомогна обаче търсенето на отговори като ви разкажа една прекрасна приказка, чийто оригинал е на руски. Автор е психологът Ирина Семина. Това е ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА  – показно за това как сме склонни с лека ръка да прецакаме живота си в опит да угодим на другите.

Giving love concept with hands holding a red heart.

– Тук ли е опашката за жертвоприношение?
– Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
–  Олеле… И кога ще ми дойде редът?
– Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?
– В името на любовта. А вие?
 В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
– А какво ще жертвате?
– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.

– О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…
 
Вратата се отваря и се чува глас: «№ 852, заповядайте!».
– Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?
№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.
Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.
– Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?
– Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
– А защо? Защо не веднага?
– Ами питаха ме: „Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!“. Казах: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби…Питам го: „Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?». А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?
От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият № 853!“.
– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!
– Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?
– Връзката си…
– Ясно… Я да видим.
– Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година. 
– В името на какво искате да пожертвате връзката си?couple-cover-image-holding-hands
– За да запазя семейството…
– Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?
– Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.
– А вие?
– Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.
– Връзката с него ли искате да пожертвате?
– Да… За да запазя семейството.
– Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?
– Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.
– Значи това ви устройва?
– Не! Как може? Все плача и преживявам.
– Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?
– Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
– Щом е така, направете вашата саможертва.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?
– Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.
– О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.
– Ето как душата ви се проектира върху външността ви.
– Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…
– Така изглеждат хората, когато душата плаче…
– А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!
– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
– Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.
– В душата си е дете. И се притиска към майка си…
– Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.
– Значи, не вие към него, а той към вас?
– Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
– Силната, решителна и мъдра мамичка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?
– Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!
– Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?
– А защо не ми показахте бъдещето?
– Защото го нямате. При такова настояще вашият „малчуган“ ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.
– Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?
– Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.
– Не! Искам да съм любимата жена!
– Мамичките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?
– Не… Не съм готова. Трябва да помисля.
– Разбира се, ние даваме време за размисъл.
– А съвети давате ли?
– Охотно и с удоволствие.
– Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?
– Вероятно да престанете да бъдете мамичка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.
– Мислите ли, че ще помогне?
– Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.
– Ще помисля…
№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.
№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.  
love__004097_Разпознахте ли се в някой от чакащите пред този специален кабинет? Давам си сметка, че е имало моменти в живота ми, когато аз съм висяла пред него. Сигурно ще има и други. Нали и моята баба като твоята се е притеснявала какво ще кажат хората… Нали майка ми я е наследила. Нали аз идвам след тях. Нали? А дали промяна е възможна? Категорично да! Най-малко защото не искам да предам нататък. Предполагам, че ти също.
За да се отвориш да живееш живота си с любов и осъзнатост, се иска вътрешна работа. Всеки сам намира (или пък не) начин как да я свърши. Моят е свързан с много обучения и семинари. Там, освен че се свързвам със себе си и се шлифовам, трупам и инструменти да помагам на другите. Правя го в лични консултации, семинари, а напоследък и в ежеседмичните четвъртъчни срещи. Тем често присъства и важната тема за ДОВЕРИЕТО (към себе си, партньорите, живота и любовта) – какви са причините да го губим и как да го възстановим.
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Искам да говоря с теб… Извинявай, че те занимавам. Знам, че си имаш клиенти, групи и друга работа, ама имам чувството, че ще се пръсна… От 8 години се опитваме да имаме дете, от 6 сме в чужбина. Сега съм в стимулация. От доста време я чакам, би трябвало да съм доволна, обаче в главата ми само една мисъл – „това ли е таткото, който искам за моето дете….“

Подобни изповеди са част от работата ми. Понякога достигат при мен през хиляди километри и ме заварват тотално неподготвена. Границите изискват предварително да уговориш ден и час, ако ти е нужна консултация с някой, независимо дали е психолог, консултант или жрица с перо в косите. Нуждата обаче крещи: „не мога повече, ще се пръсна“ и тогава набираш онзи телефон, който отдавна си намерил, но все не ти стиска да ползваш. Чуваш сигнала свободно и вече така те боли, че си готов да забравиш всичките си задръжки и просто да се излееш. Някой да те чуе, да се излееш, да се споделиш. Така не си сама.

Да, това не е терапия. Не е дори телефонна любов. Две души се докосват за миг, проблясва искрица. Ще има ли огън, ще лумне ли пожар, който да изпепели старите модели и да даде път на нови осъзнавания и подходи, е въпрос на точен момент или на камъче, което обръща колата.

Партньорството… Тонове са изписани по темата! Как да го съблазним, задържим, подлудим… Горките мъже, обекти на този стратегически лов. Какво правим обаче, когато попаднем на нашия човек и в един прекрасен момент се окаже, че любовта боли? Кои са капаните към истинското свързване?

Ако не си свързана със себе си, не можеш да се свържеш с другия. Можеш да играеш роли, да се опитваш да бъдеш идеална за него, да се нагаждаш, да търпиш, да крещиш… Когато не си себе си обаче няма как вкусиш от насладата на любовта. „И вие психолозите като почнете с тези майки и татковци… Сега ще ми кажеш, че пак те са виновни, нали?“ – резонна реплика в такива случаи с предвидим отговор: „Да“. Само дето не са виновни. Просто са дали това, което са успели. Искали са от теб да бъдеш послушно дете/спокойно дете/ мирно дете/ принцесата на тати/ доброто дете на мама/кошче за душевни отпадъци/грижовната умница… Предали са нататък моделът, заложен от техните родители или пък каквото там им е дошло отвътре, докато са се опитвали да го избягват. Опитвайки се да се харесаме на родителите си, се учим да се нагаждаме според техните очаквания. Бавно и полека това става нашия модел. Когато някой е специален за нас, дълбоко подсъзнателно се питаме: „Каква ме искаш? Каква трябва да бъда, за да ме харесаш?“. Веднъж усетили отговора, започваме превъплъщението. Роля след роля – задобряваме. Тъкмо преди да заслужим житейския си „Аскеер“, започне да ни стяга обувката и да се питаме „коя съм аз, защо се чувствам неудовлетворена?“

Преди да се свържеш с Него, се увери, че мястото в сърцето ти е вакантно. Жалваме се, че искаме мъж или пък истинска близост с настоящия, а се чуваме с мама по пет пъти на ден (или със сестра си/ най-добрата си приятелка). Когато нямаме добри граници с мама, ние всъщност сме в партньорство с нея. Няма пространство за Него, а често и за бебе. Всъщност разговорите за проблема „бебето не идва“ или за разминаванията с партньора могат да са съдържанието на общуването с мама. Това не означава, че правим нещо да подобрим ситуацията по темата, въпреки че вероятно живеем в тази заблуда. Когато си купуваш гардероб, първо разчистваш място за него, когато искаш да си истински близка с някой друг, първо ставаш близка със себе си, а след това с него. Всичко друго е като кашоните на мястото на гардероба – помагат в складирането, но никога няма да станат гардероб.

Премерете си ценностите – дали някой ме обича разбирам по това дали одобрява моите ценности. Аз мога да обичам другия, ако споделям неговите ценности. В противен случай мога да съм толерантна до определен момент. После надушвам, че не сме от една порода и започва да боли. Казаното важи за всички ни – усещаме, че човек ни харесва и одобрява, ако споделя ценностните ни. В противен случай имаме чувството, че с действията си ни се противопоставя и се бори срещу нас.

Анализирайте отношенията между родителите си и бъдете нащрек – да, именно връзката между тези двама души, за които не можете да си представите, че са правили секс (ако сте като повечето хора, които познавам), е в основата на вашето отношение към близкия ви човек. Това е моделът, щампата. За да опитаме да го променим, е нужно да осъзнаваме какъв е, а после да го приемем без да съдим и да се гневим. След това да се следим и залавяме всеки път, когато го повторим. Едва тогава можем да стъпим встрани от него.

couple-breakupБазирайте отношението си на ДНЕС – колкото и да е тъжно да си го признаем, ние сме роботи, които в настоящето повтарят това, което са научили миналите дни/месеци/години. Мислите и чувствата ни в дадена ситуация са такива, каквито са ни са се случвали преди в подобна ситуация. Ако Пешо ми е изневерявал, когато е ходел в командировка и аз съм го научила, е нормално репликата на Иван, че утре заминава за Враца с колежката, да ме направи нервна, независимо дали съм осъзната за това или не. Резултатът – обръщам на влюбения в мен, моногамен Иван гръб в леглото, съскам през зъби, сърдя му се… После, ако залитне по колежката, ще потвърдя убеждението си, че „всички мъже изневеряват“ и изобщо няма да отчета, че моето враждебно поведение има участие.

Повтарям моделите се базират на това, което сме научили в миналото (и най-вече в ранна детска възраст, когато не сме имали опита критично да преценим ситуацията). Нужно е да бъдем осъзнати дали подхождаме/отнасяме се към партньора на база ВЧЕРА, защото, ако го правим, най-нормално е да получим и вчерашната развръзка.

Намери си БУТОНИТЕ и ги сподели с партньора. Ще опитам да ви обясня идеята през един от моите лични бутони. В ранните си младежки години имах дълга и напоителна връзка с много ревнив партньор. Той не понасяше да съм някъде без него, звънеше ми, проветряваше ме. От друга страна аз не се отказвах от личното си пространство, но наивно се надявах, че някой ден ще проумее, че държа на него и съм му вярна и всичко ще се оправи. Естествено нищо такова не се случи, но резултатът за мен е, че когато някой започне телефонен разговор с мен с „Къде си?“, главата ми се взривява. Нищо неподозиращият човек отсреща може сериозно да отнесе експлозията, която съпътства натискането на моя бутон. Предупредила съм за него съпруга си, както и други близки, имащи навика да започват разговора с „къде си“. Понякога усилията им да ме открият без да задават въпроса-бомба са наистина трогателни. Оценявам ги и съм им благодарна за тях.

Вашите бутони могат да са свързани със съвсем различни неща. Можете да ги разпознаете като бъдете осъзнати за думите/поведенията/случките, които предизвикват една и съща негативна емоция у вас или специфично тревожно усещане в тялото. Когато осъзнаете къде са те, ще можете да разпознавате, че някой с нещо ги е активирал. Тогава ще можете да овладеете реакцията си, защото ще знаете, че тя не е предизвикана от човека/ситуацията, а от активирането на необработената травма, която носите.

Другият е твое огледало – чрез него получаваш важна информация за забравените/непознатите/потулените части в себе си. Това в психологията се нарича проекция (механизъм на проектиране). Понякога проектираме едно наше качество върху повече от един човек. Ще имаме проблем с гневните, ако не признаваме или приемаме нашия гняв, с „надутите“, както вероятно ще наричаме хората със самочувствие, ако ние се принизяваме и не виждаме собствената си ценност. Това с най-голяма сила важи за партньорите, защото обикновено се подбираме така един друг, че да можем да си натискаме бутоните, да си помагаме всеки да опознае себе си и сянката си.

Може още дълго да се пише за партньорството и болката в любовта. Имам и доста какво да споделя по отношение на динамиката в двойката и нещата между двамата, които пречат за появата на бебето. Сега обаче искам да ви разкажа

една кратка приказка за десерт:

Два таралежа една мразовита нощ се опитвали да се стоплят взаимно. Като се доближили, така се наранили всеки с бодлите на другия, че бързо се отдалечили. Опитали пак, когато станало още по студено. Болката пак ги накарала да се разделят. Така още няколко пъти поред. Точно преди зазоряване, температурите паднали така, че двамата ни познайници или трябвало да намерят начин да се сгреят заедно, или да умрат от измръзване. Те започнали лекичко да се доближават един към друг, внимателно да се вглеждат в телата си, да синхронизират дишането си… Накрая намерили начин така да се долепят, че да се топлят без да се нараняват.

Е, понякога и с нас е така, а може би дори по-трудно, защото носим бодлите дълбоко в себе си, а не на гърба. Струва си обаче да опитваме!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Помните ли филмът за онези 21 грама, които човек губи в точния момент на смъртта си? Гледах го на по-късна възраст, но от дете вярвам, че душите на хората, които обичаме, остават около нас и ни закрилят. Никога не съм имала съмнение, че мога да общувам с бабите и дядовците си, лелите, чичовците и останалите близки до сърцето ми хора, които вече не мога да прегърна. Нямам спомен някой, някога да ми е обяснявал подобно нещо, даже по-скоро си спомням реплики в обратната посока.

Аз обаче знам – интуитивно и ирационално съм убедена, че като кажа: „Бабче, помагай!“, тя  там за мен – безрезервно и самоотвержено, както и приживе. Това ми дава сила и ми връща усещането за значимост, дори да съм го изпуснала някъде по трасето на ежедневието.

Да се свържеш с безрезервната любов в очите на някой, който носиш в сърцето си, е трансформиращо, лекуващо, окрилящо, отпускащо, подкрепящо, прегръщащо… Казват, че в любовта и във войната всичко е позволено. Аз не съм си прибягвала до „всичко“, дори когато ми се е искало да го направя. Вярвам изцяло обаче, че докосването между душите остава непроменено, дори ако тялото отдавна е изгубило спомена за прегръдката.

„Натъкнах“ се на този текст на Петър Дънов за душите. Сгря ме. Споделям го с вас:

danov5Отделянето на човешката душа от Бога съставя един от най- великите моменти в битието.Това отделяне е известно в ангелския свят под названието Зазоряване на човешката душа. Душата излиза от своя първоизточник като Божествен лъч и влиза в необятната вселена, за да извърши работата, която и предстои. Душата е вечна.Тя е така вечна, както Бог е вечен. Но докато Бог е абсолютно неизменен, душата непрекъснато се изменя, като по такъв начин се развива и добива нови качества.

Човешките души живеят и се движат в Бога.

Душите- това са различни състояния, в които Божественото съзнание се е проявило във време и пространство. Затова ние казваме: има само една велика божествена душа, а всички други души са само нейни прояви. Всичко може да изчезне в света, но душите никога. Те не могат да изчезнат, защото не може да изчезне божествената душа, божественото съзнание.

Само в душата може Бог да се изяви в своята пълнота. Любовта може да се изрази напълно само чрез душата. Ако вие изразите любовта си чрез сърцето, тя ще бъде само наполовина изразена. Ако я изразите чрез ума си, тя пак ще бъде само наполовина изразена. А всички слабости в света произтичат от половините.

Досега човешката душа е напъпвала, тя е достигнала да стане пъпка. Но в нашата епоха тази пъпка започва да се разтваря.Туй разтваряне на пъпката- душа е един от най- великите моменти в Космоса и се нарича разцъфтяване на човешката душа. И всички възвишени същества в Божествения свят очакват разцъфтяването на човешката душа.

Те знаят, че човешката душа е една свещена книга, в която Бог по особен начин, непознат за тях, е написал развитието на цялото битие.

Цветът, в който ще се разцъфне тази душа, ще блесне във всичката си красота, и Бог ще влее в него своята светлина и своята любов.

А човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света.Тази красота с нищо не може да се сравни. Дори когато Бог погледне формата на човешката душа, и той се весели.

Душа „Учителят говори“ Беинса Дуно из beinsadouno.com

Свързването с предците и получаването на подкрепа и благословия от тях чрез медитация е особено въздействащо, когато жената се подготвя да стане майка. Тогава е моментът на най-силно свързване с майката, бабата, жените в рода. Той „актуализира“ любовта и неудовлетворението от отношенията с тях и не бива да се пропуска обработката на травмата и свързването с ресурса в него. Как ви се струва идеята?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Имали ли сте чувството, че другите могат и знаят повече и за разлика от вас, живеят с лекота и радост? Сравнявате ли се с колегите, съседите, с братовчедите си? Кой е постигнал повече – вие или те? Защо болшинството от нас са толкова ориентирани към ПОСТИЖЕНИЯТА?

Задайте си въпроса колко пъти сте се страхували от реакцията на родителите си към оценка, която сте получили? Сочили ли са ви за пример отличничката на класа/съседката? Ослушайте се какво си говорят повечето от родителите в метрото, в парка, на рождения ден, на който сте попаднали и вероятно ще си спомните, какво са ви казвали на вас преди години. Ако не знаете отговора, ще ви го кажа – хвалят се или се оплакват от отрочетата си.

„Дидка ходи на уроци по математика, френски и английски, а сега ще я записвам и на пиано. Казала съм й или да става човек, или да хваща гората…“

„Иван пък с тоя негов баскетбол! Имал талант разправят, обаче аз изобщо не съм съгласна да бъде за сметка на математиката. Той си знае, че петицата за мен не е оценка. Донесе ли две поредни петици и край с тренировките“.

Традиционно родителите споделят за ПОСТИЖЕНИЯТА на децата си и за своите ИЗИСКВАНИЯ към тях, а не за това какво носи на малките радост и удовлетворение. Много рядко някой ще каже: „Детето е щастливо, когато свири на пиано/ходи на уроци по математика/плува“? Не че родителите не искат децата им да са щастливи – напротив, но много рядко им хрумва, че това може да е по-важно от успехите им в разни области, както и че постиженията сами по себе си не са гаранция за щастие.

Причината? Родителите също са израснали в семейства, където любовта е била обвързана с постижения, оценки, т.е. мама е казвала: „Браво моето момиче“, когато занесат шестица, но е била като ужилена от тройката. Все пак сме продукт на нагласата: „Учи, за да не работиш“, „Който не учи, няма да сполучи и т.н“. Тук не коментираме ценността на просветата и дали е добре да се учиш, а какво се случва с човека, когато любовта, която получава е условна. Причината за всичко това е, че огромен процент от семействата в България са т.нар. КУЛТОВ тип семейства. Другите два типа дисфункционални семейства са ХАОТИЧНОТО и КОРУМПИРАНОТО семейство.

Какви са характеристиките на типовете семейства и какъв е резултатът, до който водят отношенията в тях?

Култовото семейство е масовият тип на нашата географска ширина. То е организирано и стриктно, има ясни правила, които не се променят, както и граници, а мотивът „какво ще кажат хората“ е много сериозен. Външно погледнато, в него има подредени, безконфликтни отношения, а един от родителите (често бащата), е на голяма почит. Нагласата е: „Трябва да сме по-добри от другите, да сме перфектното семейство“. Любовта се основава на ЗАДЪЛЖЕНИЕТО, на дълга, на вършенето на разни задачи. Личните нужди не са от значение, защото семейството се поставя на първо място и всеки един трябва да върши своята част от работата.

Мотото е: „Работата на първо място“ и се съблюдават високи морални критерии (поради данък обществено мнение). Всичко трябва да е планувано и спонтанността не е приета добре.Няма как детето да се прибере с приятелче за вечеря без да е попитало, обсъдило, дало предизвестие за предстоящото събитие.

Има много КОНТРОЛ и ПРАВИЛА. В очите на децата родителската любов е обвързана с техните ПОСТИЖЕНИЯ. Какви са оценките, резултатите от олимпиадите, колко и какво могат да постигнат и т.н. Подходът обикновено е: „Искам от теб, защото ти желая най-доброто“.

Ако няма постижения, родителят е неудовлетворен и усещането в детето е, че любовта е сякаш по-малко. В лошата си страна родителите в култовото семейство са критични, осъдителни, контролиращи, изискващи твърде много. Често това се прави с най-добри намерения, защото хората са резултатно ориентирани.

Последствията: Любовта е пряко обвързана със задължението, изпълняването на дълг, нещо, което трябва да доказваш. Тя е зависима от действието. Децата стават ригидни, имат силното усещане за НЕДОСТАТЪЧНА СТОЙНОСТ. Усилието им е насочено към това по някакъв начин да угаждат на другите, като предварително се настройват на честотата: „Какво би искал този човек от мен/какви очаквания има, за да мога аз да ги задоволя и респективно той да ме харесва/обича?“ Понякога хората, пораснали в такива семейства. могат да се държат като свръх човеци и трудно да създават искрени приятелства. 

children_families

Хаотичното семейство – при него на първо място са ЕМОЦИИТЕ и вместо от правила, то се ръководи от НАСТРОЕНИЯ. Често това са семейства на разведени/самотни родители. Всеки се грижи за всеки в семейството, майката се оплаква на дъщерята, тя пък е приятел на бащата… Ако има проблем в семейството – всички са въвлечени. Изглежда така все едно са сплотени и си помагат, но всъщност се натоварват един друг. Получава се сценарият на „Моята голяма, луда, гръцка сватба, но разигран на живо“. Винаги някаква емоция може да срути плана и резултатът е непредсказуемост – закъснява се за градина, пропуска се училище.

Реално контролът липсва, защото дисциплината е избирателна – според настроението. Тук са майките, които казват, че са приятели с децата си, което пък създава доста размити граници и е доста натоварващо. Така децата научават и стават свидетели на поведения на възрастните, които все още не могат да асимилират. Въпреки външната липса на изява, това може да е доста травмиращо за тях. Характерно е също, че ако майката решава проблем на детето, тя го прави от позицията на детето, а не като възрастен наблюдател. Например, ако дъщерята е разстроена от това, че е скъсала с гаджето си, майката му се обажда, за да му иска обяснение и т.н.

Тъй като липсват правила или те се променят през цялото време, много често усещането е за небезопасност, защото децата не знаят какво ще се случи и каква реакция могат да очакват от родителя. Той пък обикновено е емоционално отсъстващ, ангажиран с неговите проблеми (майката е твърде заета с личните любовни/работни драми, които има) и децата са оставени да се оправят сами. В последствие те стават съзависими, имат нужда да се вкопчат в някого, нямат усещането как да се погрижат за себе си, сменят посоката, лутат се. Живеят с чувство на ИЗГУБЕНОСТ и НЕСИГУРНОСТ.

Последствията: Децата не могат да се доверят, че любовта е константна. Свързват я с емоцията. Ако тя липсва (например налице е едно тихо и мирно съжителство с партньора), те си създават ДРАМА, натоварват се с емоционални проблеми – свои и на другите. Често разбират любовта като нуждата да обгрижваш емоционално, да си на разположение на останалите, да си нещо като кошче за душевни отпадъци. 

102010093-torn-family-1910x1000

Корумпирано/дисфункционално/мафиотско/смесен тип семейство са названия за един и същи феномен – семейство, което навън за пред другите хора изглежда добре, но при закрити врати, взаимоотношенията са лоши. Има някаква тайна, която остава скрита вътре – баща, който е алкохолик, истерична майка, злоупотреба – физическа, психическа, емоционална, сексуална. Детето знае, че за това не се говори и преглъща насилието, на което е подложено, независимо от формата му.

Възможни са крайности – единият родител да настройва детето срещу другия, или пък насилва другия пред децата. Може да тероризира детето и едновременно с това да му обяснява колко го обича. Стига се до трагичната ситуация“ „Бий ме, обичам те“. Чести са паралелни връзки на родителите, хаос в бита – не е ясно кой, откъде идва/отива, кога се яде, ляга/става от сън, какъв е източникът на парите, с какво всъщност разполага семейството като ресурс. Никаква подреденост и сигурност.

Мотото е да бъдеш силен, груб, да оцеляваш, да не чувстваш много, да нямаш лични нужди. Границите в семейството са доста размити, заради злоупотребата/тайната, но за външните хора са непропускливи/затворени като зидове.

Последствията: Детето става деструктивно, с чувство за недоверие към външния свят. Може да е експлозивен и отмъстителен човек или пък потиснат и депресивен. Може да има честа смяна на настроенията, страхове, нужда да бъде нащрек. Такива хора живеят с усещане за предателство, все едно някой може да им забие нож в гърба. Развиват зависимости – които могат да са както пристрастявания, така и обсебващи партньори. Самите те често са болезнено ревниви или жертви на подобно отношение. Отлагат ваденето на проблема на показ и така възпрепятстват разрешаването му и самите те остават в дисфункционални връзки. 

И сега, след изреждането на трите основни типа дисфунционални семейства – култово, хаотично и корумпирано, които могат и да се размесват в една или друга степен, резонно идва въпросът: Има ли нормални семейства? Да,слава Богу!

Кои? Тези, които не са склонни да попадат в никоя от изброените категории.

Накратко: Здравословно е семейството, в което ЛЮБОВТА е БЕЗУСЛОВНА, има ПРАВИЛА, но са гъвкави и ЛЮБОВТА ОСТАВА дори те да са нарушени. СПОДЕЛЯНЕТО е налице, но се прави, защото хората са ти близки, но не за да им прехвърлиш мъката си.

В здравословното семейство се приема, че е:

  1. ОК да чувстваш това, което чувстваш, независимо дали емоцията е положителна.
  2. Нормално е да имаш желания/нужди.
  3. Нормално е да изследваш тялото си и се доверяваш на нуждите си.
  4. Важно е знаеш какви са ти границите, да ги поставяш и отстояваш.
  5. Нормално е понякога да имаме конфликти, но учейки се да ги преодоляваме, ние задълбочаваме любовта между нас.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

*теоретичната постановка е въз основа на  методология за работа с вътрешното дете.

Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!

Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.

–  Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.

– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.

Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.

Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.

– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.

–  Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!

– Тогава защо няма плодове?

– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!

Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!

–  Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…

– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.

– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?

–  Може и трябва.

–  Или повече да внимавам с режима на поливане ?

–  Или с него, да…

–  А може би съм малко по-тревожна?

–  И това може да е.

–  А може би съм разгневила Майката Природа?

–  Може и сигурно си я разгневила.

–  Но какво да правя? Какво да променя?

–  Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.

На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!

Първи възможен край

На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не.  На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!

И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…

От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.

–  Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?

Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.

Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.

56253080Втори възможен край  

Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:

–  Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.

– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?

–  Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?

–  Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…

–  Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.

От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.

И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.

В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински  художник.

– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.

Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.

–  Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!

И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.

От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.

– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…

Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.

–  Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!

На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината.  А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.

И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.

– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?

– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!

– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…

–  За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!

–  Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…

–  Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…

Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика  и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.

Green Celebrity Dresses red-delicious-applesТрети възможен край 

Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка-  украшението на градината!

Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.

В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:

–  Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!

Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.

Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!

– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.

–  Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!

–  Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!

– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?

– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…

– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!

– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!

Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.

–  Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.

–  Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.

Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.

Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена