Отбелязах в графика почивен понеделник. Почувствах го като късче лято през зимата, като открадната целувка на перона…  Направих го спонтанно – ей така, от любов  към  себе си, като подарък –  от тези, които не чакаш и дори не предполагаш. Напоследък  съзнанието на работохолика в мен се прояснява, избухва в проблясъците на настоящето, заслушва се в ритъма на сърцето и нашепва: „Тук си, огледай се, почувствай го, вкуси го“. „Време е“, казват очите, минаващи през разноцветните тефтери с графици, отмерващи годините…

Утре отново ще се гмурна в реката от човешка болка от недостигнати копнежи, погубени желания, разминати любови, загуби, тъги… Но днес е ден за мен – с дъх на трева и слънце, което заслепява! Благодаря!

И понеже Животът е щедър, ми поднесе дара на думите, написани от друг, но свирещи на струната на моята душа. Споделям ги с любов. Да ни е честит юли и да ни донесе пълни торбички с лакомства!

„Преброих  годините си открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присваят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…

Няма много лакомства в пакета…

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да върват редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израстнали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?

Из „Ценното време на зрелостта“ на Марио де Андраде, на заем от фейсбук стената на приятел.

Благодаря ви за споделеното време!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Живяла си в овощната градина една Ябълка. Тя била млада и здрава, с мощен ствол, с пищни клони – истинска красавица!

Около нея растели други ябълкови дървета. Те всяка година давали богата реколта, а нашата Ябълка все не успявала. Всяка пролет и тя като приятелките си се обсипвала с благоуханни цветове, но когато дойдело време да завързва плод, нищо не се получавало. Отлитали розовите листенца, а ябълчици не се появявали.

–  Отново безплодие – въздъхнала старата Череша, която растяла наблизо и от това на Ябълката й станало мъчно и обидно. Всъщност Черешата изобщо не искала да я обиди, тя просто с тъга констатирала това, което вижда.

– Не тъжи, този път не се получи, но следващата пролет ще стане, утешавали Ябълката нейните дружки, които щастливо се поклащали, окичени със своите завръзи.

Минавали година след година, но Ябълката все така не давала плодове. Това много й тежало, защото се чувствала „безполезна“ и лишена в тази градина, изобилна на живот. Какво като е толкова силна и красива и короната й е така здрава? Какво като листата й са свежи и чисти? Като не дава ябълки, значи не изпълнява своето житейско предназначение, няма смисъл да е в градината, само да заема място.

Другите плодни дръвчета нищо лошо не й говорели, напротив – даже много я подкрепяли.

– Може би пчелите не те опрашват както трябва?- със съчувствие предполагали нейните приятелки, по върховете на които вече се червенеели ябълки.

–  Как така „не я опрашваме както трябва“?! Ние си знаем работата и си я вършим добре – обиждали се пчелите. Не ни е за първи път, технологията е проверена!

– Тогава защо няма плодове?

– Защо пък ние трябва да знаем? Да каже Ябълката защо е така, тя сама да разбере!

Ябълката и сама искала да знае каква е причината за всичко това, но нямала нито опита, нито знанията, за да разгадае на какво се дължи нейното безплодие. Тя толкова много се стараела!

–  Лельо Череша, какво не правя както трябва? – питала тя отчаяно. – Моля те, научи ме…

– Всеки знае, че в природата всичко е така устроено, че и ябълките, и крушите, и всички други плодни дръвчета дават цветове-плодове-семена и никакво допълнително обучение не им е нужно, за да го правят… Всичко това е заложено в тях от Майката Природа. Ако нещо не ти се получава, не се гневи на небето, не се обиждай на слънцето, а приеми изпитанието с достойнство и смирение. Помисли ти самата какво можеш да направиш, за да промениш положението.

– Може би трябва по-добре да се храня със земните сокове?

–  Може и трябва.

–  Или повече да внимавам с режима на поливане ?

–  Или с него, да…

–  А може би съм малко по-тревожна?

–  И това може да е.

–  А може би съм разгневила Майката Природа?

–  Може и сигурно си я разгневила.

–  Но какво да правя? Какво да променя?

–  Не знам. Помисли! Или по-добре – престани да мислиш ден и нощ, защото от това само се повишава тревожността. Живей! Просто живей! Радвай се на слънцето, на дъжда, на вятъра… Радвай се на това, което се е народило по света. Прави добро! Може би тогава Майката Природа ще се усмихне и на теб.

На бедната Ябълка от тези думи й станало още по-мъчно. Как да приемеш всичко това? Идва ти да плачеш, да изсъхнеш!

Първи възможен край

На Ябълката й било криво – от всички други имало някаква полза, само от нея – не.  На Ябълката й било тъжно – всички си продължават живота чрез своето потомство, само тя – не. Чувствала се виновна – толкова усилия са вложени в нея: и земята са орали, и почвата са наторявали, и ствола й са белосвали срещу вредители, а тя не е оправдала вложения в нея труд. Безплодие и толкова!

И на започнало да й се струва, че птиците чуруликат за нейния срам, че дърветата си шушукат, че тя е безполезна за градината, че не и се полага да живее повече и че не е ясно изобщо защо се е родила на белия свят. Ще постои малко на него и ще си отиде в пълна неизвестност, без да остави и следа…

От тези мрачни мисли Ябълката започнала да вехне и да съхне. Краищата на листенцата й се подвили и короната й вече не изглеждала толкова пищна, хранителните вещества, които получавала от земята чрез корените си, ставали все по-оскъдни – тя се притеснявала да пие сокове наравно с другите плодни дървета. На ствола й започнали да се появяват уродливи израстъци и да застиват там като неизплакани сълзи. Съвсем скоро Ябълката съвсем изгубила цветущия си вид, а листата й започнали да падат дълго преди да е дошла есента.

–  Не изглежда добре Ябълката! – говорели си помежду си растенията в градината. – Как е изсъхнала… Ще преживее ли зимата?

Тя преживяла зимата, но през пролетта, когато слънцето започнало да грее, снегът си отишъл и всичко се раззеленило, на Ябълката не се появило нито едно листенце. Тежките мисли така я били изтощили, че в нея нямало нито сили, нито желание да живее. Въпреки младостта си, тя започнала да прилича на стара смръщена старица и никой не можел да си представи, че това грохнало и изтощено създание някога е било пищно и красиво дърво.

Скоро дошли хора с резачки и пили. Те съборили Ябълката. Останал само пънът й и още известно време напомнял на останалите обитатели на градината за тяхната приятелка. След това извадили и него и на нейното място посадили друго дърво. Така приключил живота на безплодната Ябълка и никой повече не чул нищо за нея.

56253080Втори възможен край  

Ябълката разбира се се разстройвала, че не й се получавало да даде плодове, но се стараела да не унива. Още повече, че старата Череша винаги била готова да сподели своя опит с нея:

–  Ако ти е даден живот, това не е просто така, а поради някаква специална причина, – говорела й тя с нежен глас. – Как така ти ще вървиш против природата? Мислиш си, че тя е по-глупава от теб? Ясно, е че тя ти е определила такава роля и не бива да лееш сълзи, заради това.

– Каква роля? – питала Ябълката. – Кажи ми лельо Череша за какво стоя аз тук? Каква е ползата от мен?

–  Защо очакваш аз да знам? И аз съм просто едно дърво като теб – създадено от Майката Природа, частица от нея. Не ми е дадено да знам целия висш смисъл, както и на теб, мила! Замисли се ти самата как да оправдаеш съществуването си. Какво можеш да дадеш на света. Какво умееш да правиш?

–  Не зная… През пролетта мога да цъфтя красиво. През лятото – короната ми е пищна. Листата ми са много, правят хубава сянка. По-зелена съм от всички, защото жизнената ми сила не отива в плодовете, а се налива в листата и ствола ми. Говорят, че съм стройна, че радвам окото…

–  Но точно така, радвай! Прави това, което умееш, бъди това, което си.

От тези разговори Ябълката винаги се въодушевявала. Стараела се добре да се храни и правилно да приема въздушните и слънчеви бани, за да стане още по-красива и пищна.

И какво мислите се случило? Когато дошла пролетта, Ябълката първа се раззеленила и то така хубаво, че всички наоколо ахнали. Когато разцъфнала, тя заприличала на розов облак, а ароматът, който се носел около нея, бил нежен, привличащ и успокояващ.

В един прекрасен ден отнякъде се появил човек със статив – той застанал срещу нея и започнал да рисува картина, в центъра на която била чудесната Ябълка. Той вдъхновен смесвал бои, нанасял ги на платното и явно изпитвал огромно удоволствие от това. На Ябълката й било много приятно, че е успяла да заинтригува истински  художник.

– Аз какво ти говорех? – казала Черешата. – Може би твоето предназначение е да радваш света с красотата си?- Може би – отговорила Ябълката – но на мен ми се струва, че съм способна на повече.

Тя излъчвала такова щастие, такава радост, че около нея се образувала особена аура на Любов. В нея птиците с охота виели гнезда, за да отгледат своето потомство.

–  Дали ще отглеждаш ябълки или птички, все са деца! – наставлявала я Черешата. – Ти си съпричастна на всичко това, радвай му се!

И постепенно Ябълката се преизпълнила с радост от това, че в нейната корона се подслонявали толкова пиленца и пак оттам тръгвали на своя първи полет.

От тези приятни мисли тя само още повече разцъфвала и листата й ставали по-пищни от всякога, а клоните й така се разпрострели на всички страни, че създали нещо като обширна шатра.

– Татко, татко, виж какво прекрасно дърво! – чула тя да казва детенцето на собственика един ден. – Прилича на беседка! Колко хубаво би било под нея да сложим пейка. Ще идваме всички заедно тук да поседим, да отдъхнем…

Мъничко момиченце стояло до Ябълката и й се любувало.

–  Трябва да помисля – казал бащата, обхождайки Ябълката от всички страни. – Дървото е право и гладко. Трябва да призная, че миналата година се канех да го отсека, защото не дава плодове… Жалко е обаче да погубиш такава красота… Ще направим нещо друго! Ех, миличка, браво на теб! Даде ми отлична идея!

На следващия ден той дошъл с инструменти и материали и сглобил под Ябълката чудесни столове и пейка. От този момент нататък под дървото започнало да се събира цялото семейство – седели, пиели чай, любували се на компанията си и на красотата на градината.  А Ябълката, от който се носел прекрасен аромат, правела плътна сянка, ловяла всеки полъх на вятъра и разхлаждала гостите си.

И през това лято тя отново не дала плодове, но не страдала както преди, защото в живота й се бил появил друг смисъл и тя имала за какво хубаво да си мисли. А когато плодовете на другите дървета започнали да зреят, хората продължавали да й се радват. Те късали плодове от градината, но идвали да си ги хапват под нейната сянка.

– Какво нещо е животът, как е устроен светът… – с удивление казвала тя на старата Череша, когато градината притихнела вечер – плодовете идват от другите дървета, но хората ги носят тук при мен… Странно нали?

– Нищо странно няма в това – отговаряла Черешата. – Има разни плодове и те се разпространяват по целия свят със семенцата си. Плодове на твоя труд могат да бъдат и душевната ти доброта и твоята красота. Радвай им се и за нищо не съжалявай!

– Да, виждам, че и хората не се ядосват, че от мен не падат ябълки…

–  За постелките на столовете даже е добре, че от теб не падат ябълки. На кого би му харесало да седи върху петна? Сега не е нужно да прибират нещата и те спокойно могат да си стоят под теб. А сянката ти е наистина прекрасна!

–  Никога не съм предполагала, че плодно дръвче може да служи за беседка и при това да изпитва щастие…

–  Всеки си има свое предназначение и докато не го откриеш, не можеш и да предполагаш какво е то. Това се отнася и за дърветата – толкова много добрини можем да направим по време на цялото си съществувание и продължаваме да служим, дори след като умрем. Хубаво е накрая да знаеш, че си отдал всичките си сили, за да направиш добро на света…

Дошла есента и Ябълката, заедно с всички останали, започнала да багри листата си в различни цветове и да ги пуска да падат. През зимата сънувала с радост как през пролетта преди всички ще облече новата си премяна и ще се подготви да изпълни своето предназначение – да подслони своите обитатели птиците, да позира на художници, да събира семейството на собственика  и още много други хубави неща… Всичко това я напълвало с тиха радост и с усещането, че стволът й е създаден, за да образува и задържа около себе си Свят на Любов.

Green Celebrity Dresses red-delicious-applesТрети възможен край 

Година след година Ябълката ставала все по-хубава. Като я погледнеш, направо се влюбваш в нея- здрав ствол, мощни корени, богата корона, гъсти, свежи листа. Била не дърво, а картинка-  украшението на градината!

Ябълката се ползвала от уважението на всички околни обитатели – на птиците, на насекомите, на хората, че даже и на някои случайни минувачи. Всеки откривал в нея нещо за себе си. Един си отморявал очите като я гледал, друг се хранел от соковете й, трети се приютявал в нея… Дружала Ябълката и със слънцето, и с вятъра, и с дъжда, и с цялата природа. Като я погледнеш, ти става ясно, че живее в мир и хармония.

В душата на Ябълката също царели мир и хармония. Веднъж през пролетта, усещайки здраве и сила във всяка своя клетка, тя възкликнала:

–  Как обичам Живота! Да живееш е просто прекрасно!

Тези думи бързо се плъзнали по ствола, стигнали до корените, които с двойна сила започнали да пият живителни сокове от майката земя.

Когато дошло време, Ябълката се обсипала с чудесни бяло-розови цветчета – ароматни, нежни, красиви. После, когато те изпадали на тяхно място се появил завръз – мънички ябълчици!

– Не може да бъде! – ахнала Ябълката, сама невярваща в щастието си.

–  Може и още как! – засмяла се птичката, която тъкмо кацнала на един клон, за да си отдъхне. – Малко ли чудеса се случват по света? Ако ти летеше като мен, отдавна щеше да си спряла да им се дивиш!

–  Разбира се, че може да бъде! – потвърдили жужащите навсякъде наоколо трудолюбиви пчели. – Търпението и трудът се възнаграждават, ние знаем това от собствен опит!

– Ето, че и ти ще имаш плодове – възкликнала със задоволство леля Череша. – Само не казвай, че не си доволна?

– Доволна съм и още как! Само дето не ми се вярва… – промълвила Ябълката – Просто отдавна спрях да чакам и изведнъж…

– Нали все ти повтарях – престани да чакаш, просто живей и се наслаждавай на процеса. Когато ти сама себе си изпълниш с радост и хармония, те неизбежно ще се проявят и в света ти. За да дадеш плод, е нужно първо сама себе си да напълниш с жизнени сили!

– Но ще мога ли да дам на своите деца достатъчно сокове, за да могат да узреят? Ама какво ми става? Разбира се, че ще мога! Вече мога всичко!

Ябълката чувствала толкова много сили в себе си, че й се искало да затанцува.

–  Сега мога да подаря на света още повече неща, за да му се отблагодаря, че ми позволи да живея така радостно и пълноценно! – пеела си Ябълката.

–  Глупавичката ми, трябва да благодариш на себе си – засмяла се старата Череша. – Ако ти не беше решила да се изпълниш с радост, какво щеше да направи света? Нищо! Ако в живота на някой се случват чудеса, той трябва преди всичко да благодари на себе си – на своята Вяра, голяма си Любов или на изключителното си Трудолюбие.

Цялата градина с интерес цяло лято наблюдавала как растат и се наливат ябълчиците на нашата красавица. Когато дошла есента тя зарадвала света с невероятно богат урожай. Дечицата й били здравички, румени, сочни и красиви, точно като майка си – прекрасната Ябълка.

Прекрасна приказка, нали? Така ме развълнува, че я полу преведох, полу преразказах от руски, за да я споделя с вас. Авторката и е Ирина Семина, по-известна като Елфика („Как мамочка за чудом ходила“, стр. 53). Подарявам ви я с надеждата, че всеки ще открие в нея метафората, от която се нуждае. И нека ни докосне мъдростта, че каквото и да ни се случва, винаги имаме избор как да изживеем живота си. Нека бъде РАДОСТ и ЛЮБОВ в живота ни, защото те са, които дават плодове!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Когато сперматозоидът се докосне до яйцеклетката, проблясва светлина. Някои яйцеклетки блестят по-ярко от други, което е директна индикация за способността им да развият по-здрав ембрион. Феноменът е наблюдаван от няколко години при животни, но сега и вие можете да видите във видеата човешкото зачатие.

През 2011 година учените от Northwestern University откриват блясък от експлодиращ цинк при зачеване на мишки. Няколко години по-късно те успяват да заснемат това и наблюдават милиарди цинкови атоми, разпръсквани точно в момента на проникване на сперматозоида в яйцеклетката на мишка, съобщава http://fresh-science.com/.

С помощта на флуоресцентен сензор, който следи движението на цинк в живи клетки, учените изследват способностите на яйцеклетката да трупа цинк, и откриват 8 000 цинкови находища, всяко съдържащо около милион цинкови атоми, готови да се взривят. Зарята на зачеването продължава до 2 часа след оплождането.

За да осъществят експеримента, учените използват ензим от сперматозоид за оплождане на яйцеклетката, тъй като използването на истински сперматозоид е забранено от закона. След това наблюдават как това повишава нивата на калций в яйцеклетката, което води до освобождаване на цинк. Докато цинка се изстрелва, той се свързва в малки молекули, които излъчват флуоресцентна светлина, видима с микроскоп.

Какво е специалното на цинка? Учените откриват, че яйцеклетката натрупва и използва цинк за контрол на развитието на здрав ембрион. Този минерал играе ключова роля за „решението“ на яйцеклетката да прерасне в ембрион – колкото повече цинк освобождава, толкова по-ярък е блясъка, и толкова по-здрав ембрион е създаден.

Откритието е от огромно значение за двойки, подлагащи се на ин витро процедури, тъй като около 50% от оплодените яйцеклетки не се развиват правилно поради някакъв вид генетични проблеми. Това дава на учените шанс неинвазивно да определят здравословното състояние на яйцеклетката. Така се покачва шансът да бъдат трансферирани в матката само здрави ембриони с голям потенциал за имплантация.

Ако искате да видите как се случва всичко това, си пуснете видеата:

https://youtu.be/qk_PxgBFWxU

https://youtu.be/FEq2ZAJ3Ezc

А ето и телевизионен коментар за откритието и неговото значение веднага след като то е регистрирано: open

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми“. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

20131104-125319Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност“. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…“? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не“, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък често си мисля за това как мечтата за бебе за мнозина от нас неусетно се превръща в битката за бебе. Водим я с всякакви средства и когато говорим за цената й, обикновено става дума за финансови измерения. Пресмятаме, премисляме и кроим планове, за да успеем да я платим. Рядко обаче си позволяваме да „калкулираме“ емоционалните, професионалните и дори социалните аспекти на битката. Предпочитаме да не го правим, защото прозренията, до които ще достигнем, само ще ни потиснат.

Колкото по-бързо дойде успехът, толкова по-малки ще са пораженията и жертвите, паднали в боя.

Моята гледна точка е, че от нас зависи, дали ще гледаме на пътя към бебето като на битка, целяща победа или като на пътуване към себе си и разгръщане на потенциала си. Ние решаваме дали бебето е цел, която е нужно да се отвоюва, или подарък, който ни чака накрая на пътуването. Какво искаме от него – да ни върне живота обратно с появата си или обратното – да дойде чрез нас, за да върви по своя път? Разбирате ли колко тежко и отговорно е да бъдеш единствен смисъл за някого? Вярвам, че най-голямата проява на любов, е да не натоварваме с това децата си. Нека сме достатъчно осъзнати, за да имаме своите други цели, докато вървим към тях. Нека сме благодарни за това, което вече имаме в живота си, нека му се радваме и да го ценим. В противен случай отваряме такава дупка в сърцата си, че когато гушнем децата си, можем да сме токсични за тях.

Нужно е да помним, че ролята им не е да пълнят нас, а да градят себе си. В противен случай те губят енергията си и не могат да изразят потенциала си. Нашето задължение пък е да бъдем пълни преди те да дойдат в света ни, за да сме в състояние да им дадем корени и криле. Иначе бихме отнели способността им да летят.

Както казва Петър Дънов, „Докато човек има светлина в ума си, топлина в сърцето си и сила в тялото си, той всякога може да има успех в работите си“.

un-child-rightsКак да останем пълни?
Ами като за начало можем да се радваме на успехите на приятелите си като на свой успех. Да гушкаме децата им, да се усмихваме на чуждите.

После да се грижим за щастието си. „Кажеш ли, че си нещастен, това подразбира погребение. Ти погребваш нещо в себе си!“, проповядва Учителят.

Да бъдем в добро разположение на духа и да случваме другите неща в живота си. Така се предпазваме в тоталната фиксация, че колко можем и струваме, зависи от това дали сме станали родители. Бебето не е и никога няма да бъде критерий за ценността ни. Ако го натоварваме с тази функция, буквално сами саботираме възможността да живеем пълноценно.

Да оценим човека до нас. Да го погледнем с очи, пълни със светлина, да видим в него любимия, избора на сърцето ни, този, до който сме избрали да вървим. Това дали е татко/майка или не няма отношение и към неговата ценност като човешко същество.

Да приемем, че животът продължава и ако имаме решението да бъдем родители, ще станем такива, стига истински да се отворим за възможностите. Без увереност в това, към което се стремим, няма успех.

Аз вярвам във вас и в себе си!  Благодарна съм, че имаме силите да минем през всичко това. Иначе просто нямаше да ни се случва.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Aз съм съвсем обикновен, точно какъвто си и ти. Единствената разлика между мене и тебе е, че ти не казваш окей на себе си, а аз съм казал едно абсолютно окей на себе си – това е единствената разлика. Ти непрекъснато се опитваш да докажеш себе си, а аз не се опитвам да го направя. Казал съм: Несъвършенството е начинът на живот. Ти се опитваш да бъдеш съвършен, а аз съм приел моите несъвършенства. Това е единствената разлика. Затова нямам никакви проблеми.

Когато приемеш своето несъвършенство, откъде може да се появи проблемът? Когато, каквото и да се случи, казваш: “всичко е наред”, откъде в такъв случай може да се появи проблемът? Проблемът възниква от твоето неприемане. Не можеш да приемеш своя начин на живот, оттук и проблемите. А никога не приемаш своя живот, затова винаги ще има проблеми. Можеш ли да представиш себе си един ден приемащ, тотално приемащ своя начин на живот? Ако можеш да си представиш, тогава защо да не го направиш точно сега? Защо да чакаш? За кого? За какво?

oshoАз съм приел своя начин на живот и на момента всички проблеми изчезнаха. На момента всички грижи изчезнаха. Не защото станах съвършен, а защото започнах да се наслаждавам на своето несъвършенство. Все още никой не е станал съвършен – защото да станеш съвършен, означава да бъдеш напълно умъртвен. Съвършенството е невъзможно, защото животът е вечен. Съвършенството е невъзможно, защото животът продължава и продължава – той няма край.

Единственият начин, да се измъкнеш от така наречените проблеми, е да приемеш своя живот такъв, какъвто е още в този момент, да го живееш, да се радваш, да му се наслаждаваш. Следващият момент ще е изпълнен с още по-голяма радост, защото ще произтича от този момент; а следващият след него ще е още по-радостен, защото постепенно ще ставаш все по-радостен. Не защото радостта ти ще се дължи на някакво развитие, а защото ще изживяваш момента.” ~ Ошо

Предавам нататък тези думи на Ошо, които ми подари чрез фейсбук профила си моя приятелка. Искам да ви призова от цялото си сърце – НЕ ОТЛАГАЙТЕ ЖИВОТА! ЖИВЕЙТЕ ГО ДНЕС!

Life-Life-Bigger-Live-Now-Note-240x200Как може някой да ви гарантира, че когато получите това, за което мечтаете (бебе, работа, любим или още 100 неща), ще бъдете по-щастливи?! Живеем в илюзията, че съществува перфектна ситуация, перфектен момент, перфектен избор… Държим се за заблудата, че можем да сме цялостни само, когато станем майки, или перфектни любовници, или успешни бизнес дами, а най-добре – всичко накуп… Вярвайки го, пропиляваме днешния ден. Обаче той няма да се върне. Както и другите, които сме отровили, заради фиксацията в нещо, което липсва в живота ни.

Е какво решаваме? Ще пишем ли и този ден „дъждовен“ или ще намерим сили да се зарадваме на това, че сме тук, че ни има? Ще си отворим ли очите за белия свят или ще продължим да мижим, докато нещата в живота ни не се подредят според стриктния ни план? Разбира се, че можем да направим и второто. Нека обаче да е с осъзнаването, че рискуваме тогава – в ТОЗИ ВЕЛИК МОМЕНТ, когато най- после прогледнем, вместо с неземна радост, да сме изпълнени с горчилката, че сме пропилели години. А е можело да се смеем, да дишаме с отворени гърди, да обичаме и да сме щастливи, дори когато сме несъвършени. Нужно е било само да приемем живота си такъв, какъвто е и да сме благодарни за него. Това само по себе си е предпоставка останалото да се подреди.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

*снимката на статията е на Милена Илиева

Да се самосаботираш – ей това е най-откаченото нещо на света! Отгоре на всичко е подмолно деяние, което си се случва тихичко, докато ти си мислиш, че си яхнал вълната на позитивизма, че вярваш в добрата развръзка и си готов да живееш мечтите…

Как се случва ли? Ами по различни пътечки, но с предизвестен резултат – усещането, че тъкмо си подал глава от водата и нещо пак те е натиснало надолу без въздух.

Самосаботаж е, когато си готов да се откажеш от собственото си усещане, че си на прав път, само защото пътеката не е отъпкана. Самосаботаж е, когато не чуваш сърцето и тялото си, а вярваш на нечия чужда истина.  Самосаботаж е, когато оричаш собственото си усещане за нещата, а възприемаш другите като експерти. Самосаботаж е, когато си нетърпелив и несмирен и искаш да задаваш команди на живота. Самосаботаж е, когато следваш егото си и му позволиш да те заблуди, че си толкова важен и специален, че имаш право да решаваш за всичко, което те касае.

Дали сме готови да приемем, че:

Понякога пътеката не е отъпкана, защото е предопределена лично за нас и чака стъпките ни…Въпросът е стиска ли ни да си повярваме и да тръгнем.

Ние сме експерти за нас самите и това, че лекарите поставят диагнози, не означава, че не можем да ги променим и че те са верни. Дори да са, те пак са наш избор – плод на личния ни самосаботаж, който подчинява тялото ни. Като човек минал през разни диагнози и операции, съм изстрадала тази своя истина до последната й горчива капка. По-късно разбрах за Луиз Хей и още една дузина просветители, които застават зад тази идея.

Търпението и смирението са основният подарък, който получаваме когато много държим нещо да ни се случи сега, веднага и на всяка цена. Един не успява да си намери партньор, друг – призванието в живота, трети – да роди дете… А какво, ако приемем, че тези нещата ни се случват, когато сме готови за тях? Можеш да се ожениш на 20 и да си нещастен, да го направиш на 30 и да се окаже, че инвестираш години, за да изградиш хармонични отношения, или пък на 40 да имаш усещането, че си попаднал от раз на човека, с който правиш едно съвършено цяло. Кое е по-добре за теб тогава?

И да, някои хора забременяват преди още да са си помислили, че искат, а други, даже когато са съвършено далеч от тази идея… Всички обаче раждаме различни деца и имаме отделни мисии като родители. Исках да съм майка на 22, станах такава на 32 и през последните години съм благодарила стотици пъти за това. Ако дъщеря ми се беше родила тогава, нямаше да мога да й дам и 1/10 от това, което без усилия правя сега. Просто не съм била готова да отглеждам точно това дете. Съзнавам го ясно и категорично, въпреки гнева, сълзите и мъките, през годините, в които я чаках. Благодаря, че ги е имало и ме направиха различен човек.

Съществува предопределеност – ние идваме с определена мисия и с уроци, които душата ни е решила да научи. Да, имаме свободна воля, лична сила, качества и интуиция, които да ни водят по пътя. Всяко наше решение отваря врата и затваря друга и от това колко бързо усвояваме материала, зависи с какъв темп се движим. Нетърпението, липсата на смирение и напомпаното его обаче могат само да ни вкарат в ‘Девета глуха’. Магистралата е за тези, които умеят да четат знаците и да следват табелите. Останалите излизат на нея, когато си научат уроците.

Ние сме еднакви и равни, защото всички сме човешки същества – егото ни заблуждава и ни вкарва в други разсъждения. Аз съм това, което си ти, защото сме тук, за да си взаимодействаме. Днес аз се подпирам на теб, утре ти на мен, срещам Учител, после предавам нататък… Не казвам, че винаги успявам да остана в това осъзнаване и че егото ми е обезглавено, а че се опитвам, защото ми се струва редно.

Пиша и правя неща, които никога не съм очаквала от себе си. Понякога имам усещането, че летя, а друг път имам нужда от патерица… Даже слагам многоточия, които винаги съм смятала за израз на творческо безсилие. Изобщо – различна съм и позволявам на думите да ме вълнуват и да извират от мен.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена