„ОК съм да имам търпение, ама да правя някакви неща и да знам, че ще я стигна тази цел. Да знам поне къде е проблемът, а не да ми обясняват, че трябвало да се успокоя. Налудничаво е да си мисля, че е по-добре да имам диагноза, нали?“ 

Чувала подобни думи много пъти. Излизат от различни хора. Съпътства ги отчаяние, страх, гняв, усещане за несправедливост… В тях се крие въпросът: „Как така да чакам нещо да се случи?! А аз какво да ПРАВЯ междувременно?!

Твърди се, че новото на тревожност е най-високо при хората, които все още не успяват да имат бебе, а лекарите не намират причината за това. Наричат състоянието „неизяснен фактор“. Колкото повече се развива медицината, толкова по-малоцифрен става факторът. Лекарите си блъскат главите да разрешат загадката и подлагат пациентите си на изследване след изследване като детективи, търсещи понякога несъществуващ отпечатък. Пациентите им пък, готови на всичко, за да постигнат целта си и успокоени от идеята, че ПРАВЯТ нещо, не жалят пари и време. Появяват се догадки, хипотези, замерват се и най-минималните отклонения от нормата и с всяка „находка“ усещането за полезна действие се покачва. Е, чувстваш се като опитно зайче, ама поне ПРАВИШ НЕЩО, не е като да стоиш и да чакаш. Нищо, че докторът казва, че много жени с подобно „отклонение“ никога не разбират за него, защото зачеват и износват деца без проблем. Това го забравяш в мига, в който го чуеш…

Никога не съм била привърженик на това да си заравяш главата в пясъка – знам, че има смисъл да търсиш истината за ситуацията. Важно е обаче: 1. да прецениш дали опасността е РЕАЛНА или е плод на страха ти;
2. да знаеш кога да СПРЕШ (поне за известно време) и да дадеш шанс на нещата да се случат.

Защо повечето от нас не могат да СПРАТ С ПРАВЕНЕТО? Защото тогава се появяват страховете, връща се преглътнатата болка, започват да изригват неща, които грижливо сме закътали в себе си. Като се държим заети и уплътняваме всеки миг с вършене на нещо („нещо“ е и цъкането по телефона, и скролването във фейсбук, и онова обаждане за 5 минути, което продължи 25…), ние насочваме енергията си НАВЪН.

Да ПРАВИШ, да ДЕЙСТВАШ, да се СТРЕМИШ и да ПОСТИГАШ, са идеалните начини да не поглеждаш ВЪТРЕ в себе си. Така замиташ и затискаш всичко, което те наранява и тревожи. Затваряш си очите за неудовлетворението и тъгата и им позволяваш да неусетно да те превземат отвътре.

Какво става, когато НЕ действам? Какво се случва, когато съм сам? – честният отговор на тези въпроси може да е разковничето, за да осъзнаеш от какво БЯГАШ ДЕЙСТВАЙКИ.

angel-04ТЪРПЕНИЕТО – то липсва при много от нас и е хубаво да си дадем сметка, че да се ОПИТВАМЕ да го проявяваме и да го ЖИВЕЕМ, в действителност, са различни неща. Търпението е ДОВЕРИЕ, че нещата ще се случат, че ще получим това, което искаме. То се възпитава. Могат да чакат хората, които са имали бърз отклик на нуждите си, когато са били малки. Когато детето получава веднага, след като даде знак, утеха, прегръдка, храна или каквото му е нужно, то е склонно да бъде търпеливо, когато в определен момент мама му каже: „Момент. Изчакай.“ То може да го направи, защото знае че тя ЩЕ откликне, има опита от това.

Изводът – колкото по-малко са разпознавали и откликвали на нашите нужди, колкото по-малко ние самите ги осъзнаваме и удовлетворяваме, толкова по-малко ТЪРПЕНИЕ имаме.

И любимият ми и изстрадан въпрос: Как да стана по-търпелив?

1.Усети нуждите си и започни да ги удовлетворяваш, по възможност без да отлагаш. Тук разковничето е да откриеш ИСТИНСКИТЕ СИ НУЖДИ. Какво стои зад „трябва да пийна едно кафе“ – любов към кафето или умора, кафе ли ти трябва или сън? А може би да станеш от стола и да погледаш известно време дървото отсреща?
Тези бисквитка/бонбон/шоколад ли са това, от което истински се нуждаеш или от прегръдка? Яд или глад, какво изпитваш? А може би ти е тъжно и имаш нужда да споделиш с някой, който ще те разбере? Темата за емоционалното хранене е дълга и няма да я подхващам в момента, но се надявам, че идеята е ясна – търсим и задоволяваме истинските си нужди, а не прищевки и заместители.

2. Чуй интуицията си и й се довери – случвало ли ти се е да имаш вътрешното чувство, че всичко ще бъде наред, въпреки че не знаеш как точно ще се случи? А обратното? Ние имаме усещане за това кое е правилно и грешно за нас, можем да разпознаем собствения си път сред множество пътечки. Проблемът е, че толкова сме свикнали ОТВЪН да ни въздействат с напътствия, мнения, коментари и преки заплахи (започва се от „Внимавай, ще паднеш“), че започваме да търсим отговорите извън себе си и да неглижираме вътрешните.

3. Всичко се случва по най-добрия за мен начин, в точния за мен момент – изречението, което мен ме е спасявало доста пъти. Виждам, че негови модификации, са се превърнали в подкрепящи мантри за част от клиентите ми и резултатите са налице. За едни е: „Когато, тогава!“, за други: „Ти водиш, аз следвам“ (в смисъла описан тук: Ти водиш и тук: Смирението)

4. Кажи „не“ на страха и мрачните картини. Като човек, работещ с хипноза и виждащ резултатите от нея, аз вярвам в сугестията и в силата на внушението. Всеки път, когато си помислиш как ще си останеш без дете, си представи себе си усмихната и доволна как гушкаш детето си. Усети любовта в сърцето си и благодарността, че си майка, преживей разходката с количката в парка. И двете неща са плод на въображението ти. Разликата е, че първото ти слага окови и ти пречи да постигнеш желаното, а второто ти дава криле, защото няма как да постигнеш нещо, ако не можеш да си го представиш и не носиш образа в сърцето си.

5. Помни, че щом има желание, има и начин – въпросът е човек да е гъвкав и отворен за вариантите. Понякога е нужно само да разширим опциите, които допускаме като възможни за себе си.

Както се случва обикновено, тези препоръки са валидни не само за „бебеправенето“, а за случването на копнежи и мечти от разнообразен характер:) Пожелавам ви ги всичките!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми“. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

20131104-125319Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност“. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…“? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не“, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена