Обясненията, за това колко невероятно хубаво, а понякога и ужасно тежко е да бъдеш родител, обикновено са напоителни. Разказите по темата могат да са смешни, забавни, абсурдни, разплакани, истерични, а често и всичко това накуп. Понякога се чудя как е възможно случка, която ме е разстроила и ме е накарала да се чувствам провалена като майка, да е толкова забавна за околните, когато я разказвам. После като се поуспокоя и аз започвам да се подхилвам.

Винаги съм била отворена към информация, касаеща родителството. То е ясно, че се упражняваме директно върху собствените си деца, ами поне да се образоваме в опит да понамалим възможните грешки. Преди години в читалището до нас от Unicef организираха „Работилница за родители“ и аз разбира се посетих. Друго си е да видиш, че и себеподобните също освен прекрасни, имат и леко налудничави на моменти!

Искам да споделя списъка с 10 съвета към родителите, които ни връчиха на последната лекция. В него няма нищо изключително и нечувано, но пък мисля, че ще е от полза да му хвърлите един поглед. Аз лично много употребявам това да се стремя по-скоро да хваля дъщеря си, когато се държи добре, отколкото да й правя забележка, когато е сгазила лука. Има ефект! И последно – непременно запомнете точка 10!

kids_with_paint_all_over_the_place-630x4721. Когато детето иска нещо да ви покаже, спрете да се занимавате с това, което правите и му обърнете внимание. Важно е често да прекарвате известно време в правене не нещо заедно – нещо, което и двамата обичате.

2. Давайте на детето много физическа нежност – повечето деца обичат прегръдки, глезене, държане за ръка. Разберете какво и в каква степен обича вашето дете.

3. Разговаряйте с детето за нещата, които го интересуват и споделяйте някои моменти от деня си с него. Разказвайте му по нещо от това ,което ви се е случило, докато не сте били заедно.

4. Когато детето направи нещо, което ви харесва и искате, това да се повтори, дайте му обратна връзка. (например: Благодаря ти, че веднага направи това, за което те помолих).

5. Децата по-често се държат лошо, когато име е скучно, затова им предоставете повече интересни дейности, с които могат да се занимават вкъщи или навън (например пластелин, боички, чаршафи, от които да си направят къщичка).

6. Учете детето си на нови умения. След като му покажете вие, му дайте възможност да опита само и не пропускайте да го похвалите за успеха.

7. Поставете ясни граници за приемливо поведение. Седнете и разговаряйте за правилата вкъщи и за последиците от тяхното нарушаване.

8. Ако детето се държи лошо, запазете спокойствие и му обяснете ясно защо да престане да се държи така. Обяснете му обаче и какво бихте искали да прави вместо това. (Например: Престанете да се биете , играйте си с количките заедно). Не пропускайте да го похвалите, ако ви послуша.

9. Имайте реалистични очаквания. Всички деца понякога се държат лошо и неизбежно се налага поставянето на граници. Стремежът да бъдете съвършен родител може да ви причини фрустрации и разочарования.

10. Грижете се за себе си. Трудно е да бъдете спокоен и ведър родител, ако сте под стрес, измъчени или депресирани. Опитайте се всяка седмица да намерите време да се отпуснете или да правите нещо, което ви доставя удоволствие.

Даа, на думи е лесно, чисто и прегледно. На дела е малко по-интересно:) Да преговорим есенцията – ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ! И как ще го направите днес?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Нормално ли е да върнеш дете в градината от тоалетната с думите – „Ти сега ли намери да пишкаш?! Бягай бързо долу, баба ти те чака!“ Нормално е, когато нямаш връзка със собствените си нужди и далеч по-важно за теб е да направиш каквото ТРЯБВА, каквото се ОЧАКВА от теб. Като си свикнал да пренебрегваш това, което ти искаш, за да бъдеш одобряван, не можеш да имаш толерантност към тези, които откликват на себе си. Даже си склонен да ги осъдиш и квалифицираш като недосетливи, разглезени, несъобразяващи се… И разбира се говорим за нещата глобално – далеч отвъд физиологичните потребности.

Какво означава да имаш НУЖДА? За повечето от нас това е равнозначно на СЛАБОСТ, БЕЗСИЛИЕ, УЯЗВИМОСТ. Никак не е изненадващо, че „естествената“ реакция е да опитваме да заглушим тази част от нас, която иска, копнее, има нужда от…

Това, което не можем да променим обаче е, че ние сме социални същества и е естествена потребността ни да се свързваме, да получаваме любов и близост. Когато се страхуваме да последваме тези вродени нужда, ние ги ЗАМЕСТВАМЕ, КОМПЕНСИРАМЕ, ПОДМЕНЯМЕ. Правим го като развиваме зависимости към външни удоволствия – храна, алкохол, секс, наркотици, връзки…

Как да се върнем към себе си, да сме осъзнати за нуждите си и да ги удовлетворяваме по градивен начин?

Ами първо като сме осъзнати за своите СТРАТЕГИИ ЗА СПРАВЯНЕ С НУЖДИТЕ. Запознайте се с Отричащият, Оплакващият се, Даващият и Контролиращият. Може би за някой от тях ще имате чувството, че е с вас отдавна, други пък ще са ви твърде несимпатични. В този случай пък съвсем е добре да ви светне лампичката за внимание, защото най-много се дразним на това, което носим, но не харесваме.

noКак се ражда Отричащият, чиято стратегия е: „Не го искам вече“? Той произлиза от детето, което се е почувствало изоставено, предадено, нежелано. Нуждата му от споделяне не е била удовлетворявана. Нататък в живота, за да избегне болката този човек се отказва от желанията си или сам себе си убеждава, че са безпредметни, глупави, ненужни. Прави го, защото в главата му, ако няма налице нужда, значи няма проблем и може да си живее (пардон, живурка) спокойно.

Внимание! Под гладката спокойна повърхност, на която нищо не му трябва, клокочи нажежена лава от нужди и желания. Те обаче остават там – бушуващи и неудовлетворени, защото Отричащият ще осъжда себе си, ако се нуждае. Затова й заклеймява тези, които дръзват да го направят. Вътре в сърцето си тайничко им завижда, но никога няма да си го признае…

s-toddler-crying-large1Оплакващият се има за убеждение: „Никога не получавам точно това, което искам“. Той не е получил ДОСТАТЪЧНО в глобалния смисъл на понятието. Напрежението е част от същността му, усеща се жив само когато нещо куца.

Резултатът – като възрастен иска нещо, но го саботира, когато дойде в живота му с усещането, че не е „точното“, „достатъчното“, „подходящото“. Всъщност не може да се отпуска и да получава. Ако някой друг си позволи да го прави, се чувства ощетен, завижда им – „те имат, аз не“, но всъщност не е способен да приеме въпросното нещо.

givingДаващият се движи от: „Искам да се нуждаеш от мен“. Прави го, защото е приел за своя стратегия за получаване на любов да угажда, дори да дава повече, отколкото се очаква или е необходимо. По този начин той обръща фокуса си към другите и губи усещане за собствените си нужди.

Омагьосаният кръг е във вярата, че можеш да получиш само, ако дадеш, т.е. ако не правиш всичко това за другите, нищо няма да дойде към тебе самият.  Раздавайки се обаче се чувстваш прецакан и непризнат за това, което си направил. Парадоксът е, че когато някой иска да ти върне жеста, намираш начин да го заобиколиш и отхвърлиш.

kontroling childКонтролиращият е този, който е убеден: „Не се нуждая от нищо“/ „Нямам нужди“. Причината – още на ранна възраст се е научил/наложило му се е да бъде силен, обяснено му е/показано му е, че да се нуждаеш е незряло, детинско. После това, че не се нуждае, му е дало усещане за независимост, за превъзходство, за всевластие.

Резултатът: Чувството за доверие и единство са заменени от контрол и критика спрямо нашите собствени нужди и тези на другите. Капанът, в който попадаме, е, че докато се радваме на това, че сме независими към нуждите си, сме ЗАВИСИМИ към това да държим под контрол ситуацията, случващото се, хората… Това е изтощаващо физически и емоционално и засилва тревожността. В нас се събира един огромен масив от неудовлетворени нужди, заради които сме нащрек. Причината: ако позволим те да се проявят, губим измамното усещане за контрол…

Сещам се за една латинска сентенция, която казва, че нуждата променя закона и се чудя колко ли по-щастливи щяхме да бъдем, ако можехме да сме по-отворени към нуждите си? Тогава вместо да пием кафета и да цъкаме във фейсбук със замъглени погледи, може би щяхме да инвестираме още един час в сън… Вместо да се разнежваме от разтапящия се в устата шоколад, щяхме да се разтопим в прегръдка, била тя и нашата собствена… Щяхме да знаем, че без значение кой, какво иска от нас, важните сме ние, че за да можем дадем на другите, е нужно първо да дадем на себе си. Замисли се ти какво си даде днес? Откликна ли на себе си? От какво имаш нужда в момента – от бисквитка или от добра дума, или…?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Имали ли сте чувството, че другите могат и знаят повече и за разлика от вас, живеят с лекота и радост? Сравнявате ли се с колегите, съседите, с братовчедите си? Кой е постигнал повече – вие или те? Защо болшинството от нас са толкова ориентирани към ПОСТИЖЕНИЯТА?

Задайте си въпроса колко пъти сте се страхували от реакцията на родителите си към оценка, която сте получили? Сочили ли са ви за пример отличничката на класа/съседката? Ослушайте се какво си говорят повечето от родителите в метрото, в парка, на рождения ден, на който сте попаднали и вероятно ще си спомните, какво са ви казвали на вас преди години. Ако не знаете отговора, ще ви го кажа – хвалят се или се оплакват от отрочетата си.

„Дидка ходи на уроци по математика, френски и английски, а сега ще я записвам и на пиано. Казала съм й или да става човек, или да хваща гората…“

„Иван пък с тоя негов баскетбол! Имал талант разправят, обаче аз изобщо не съм съгласна да бъде за сметка на математиката. Той си знае, че петицата за мен не е оценка. Донесе ли две поредни петици и край с тренировките“.

Традиционно родителите споделят за ПОСТИЖЕНИЯТА на децата си и за своите ИЗИСКВАНИЯ към тях, а не за това какво носи на малките радост и удовлетворение. Много рядко някой ще каже: „Детето е щастливо, когато свири на пиано/ходи на уроци по математика/плува“? Не че родителите не искат децата им да са щастливи – напротив, но много рядко им хрумва, че това може да е по-важно от успехите им в разни области, както и че постиженията сами по себе си не са гаранция за щастие.

Причината? Родителите също са израснали в семейства, където любовта е била обвързана с постижения, оценки, т.е. мама е казвала: „Браво моето момиче“, когато занесат шестица, но е била като ужилена от тройката. Все пак сме продукт на нагласата: „Учи, за да не работиш“, „Който не учи, няма да сполучи и т.н“. Тук не коментираме ценността на просветата и дали е добре да се учиш, а какво се случва с човека, когато любовта, която получава е условна. Причината за всичко това е, че огромен процент от семействата в България са т.нар. КУЛТОВ тип семейства. Другите два типа дисфункционални семейства са ХАОТИЧНОТО и КОРУМПИРАНОТО семейство.

Какви са характеристиките на типовете семейства и какъв е резултатът, до който водят отношенията в тях?

Култовото семейство е масовият тип на нашата географска ширина. То е организирано и стриктно, има ясни правила, които не се променят, както и граници, а мотивът „какво ще кажат хората“ е много сериозен. Външно погледнато, в него има подредени, безконфликтни отношения, а един от родителите (често бащата), е на голяма почит. Нагласата е: „Трябва да сме по-добри от другите, да сме перфектното семейство“. Любовта се основава на ЗАДЪЛЖЕНИЕТО, на дълга, на вършенето на разни задачи. Личните нужди не са от значение, защото семейството се поставя на първо място и всеки един трябва да върши своята част от работата.

Мотото е: „Работата на първо място“ и се съблюдават високи морални критерии (поради данък обществено мнение). Всичко трябва да е планувано и спонтанността не е приета добре.Няма как детето да се прибере с приятелче за вечеря без да е попитало, обсъдило, дало предизвестие за предстоящото събитие.

Има много КОНТРОЛ и ПРАВИЛА. В очите на децата родителската любов е обвързана с техните ПОСТИЖЕНИЯ. Какви са оценките, резултатите от олимпиадите, колко и какво могат да постигнат и т.н. Подходът обикновено е: „Искам от теб, защото ти желая най-доброто“.

Ако няма постижения, родителят е неудовлетворен и усещането в детето е, че любовта е сякаш по-малко. В лошата си страна родителите в култовото семейство са критични, осъдителни, контролиращи, изискващи твърде много. Често това се прави с най-добри намерения, защото хората са резултатно ориентирани.

Последствията: Любовта е пряко обвързана със задължението, изпълняването на дълг, нещо, което трябва да доказваш. Тя е зависима от действието. Децата стават ригидни, имат силното усещане за НЕДОСТАТЪЧНА СТОЙНОСТ. Усилието им е насочено към това по някакъв начин да угаждат на другите, като предварително се настройват на честотата: „Какво би искал този човек от мен/какви очаквания има, за да мога аз да ги задоволя и респективно той да ме харесва/обича?“ Понякога хората, пораснали в такива семейства. могат да се държат като свръх човеци и трудно да създават искрени приятелства. 

children_families

Хаотичното семейство – при него на първо място са ЕМОЦИИТЕ и вместо от правила, то се ръководи от НАСТРОЕНИЯ. Често това са семейства на разведени/самотни родители. Всеки се грижи за всеки в семейството, майката се оплаква на дъщерята, тя пък е приятел на бащата… Ако има проблем в семейството – всички са въвлечени. Изглежда така все едно са сплотени и си помагат, но всъщност се натоварват един друг. Получава се сценарият на „Моята голяма, луда, гръцка сватба, но разигран на живо“. Винаги някаква емоция може да срути плана и резултатът е непредсказуемост – закъснява се за градина, пропуска се училище.

Реално контролът липсва, защото дисциплината е избирателна – според настроението. Тук са майките, които казват, че са приятели с децата си, което пък създава доста размити граници и е доста натоварващо. Така децата научават и стават свидетели на поведения на възрастните, които все още не могат да асимилират. Въпреки външната липса на изява, това може да е доста травмиращо за тях. Характерно е също, че ако майката решава проблем на детето, тя го прави от позицията на детето, а не като възрастен наблюдател. Например, ако дъщерята е разстроена от това, че е скъсала с гаджето си, майката му се обажда, за да му иска обяснение и т.н.

Тъй като липсват правила или те се променят през цялото време, много често усещането е за небезопасност, защото децата не знаят какво ще се случи и каква реакция могат да очакват от родителя. Той пък обикновено е емоционално отсъстващ, ангажиран с неговите проблеми (майката е твърде заета с личните любовни/работни драми, които има) и децата са оставени да се оправят сами. В последствие те стават съзависими, имат нужда да се вкопчат в някого, нямат усещането как да се погрижат за себе си, сменят посоката, лутат се. Живеят с чувство на ИЗГУБЕНОСТ и НЕСИГУРНОСТ.

Последствията: Децата не могат да се доверят, че любовта е константна. Свързват я с емоцията. Ако тя липсва (например налице е едно тихо и мирно съжителство с партньора), те си създават ДРАМА, натоварват се с емоционални проблеми – свои и на другите. Често разбират любовта като нуждата да обгрижваш емоционално, да си на разположение на останалите, да си нещо като кошче за душевни отпадъци. 

102010093-torn-family-1910x1000

Корумпирано/дисфункционално/мафиотско/смесен тип семейство са названия за един и същи феномен – семейство, което навън за пред другите хора изглежда добре, но при закрити врати, взаимоотношенията са лоши. Има някаква тайна, която остава скрита вътре – баща, който е алкохолик, истерична майка, злоупотреба – физическа, психическа, емоционална, сексуална. Детето знае, че за това не се говори и преглъща насилието, на което е подложено, независимо от формата му.

Възможни са крайности – единият родител да настройва детето срещу другия, или пък насилва другия пред децата. Може да тероризира детето и едновременно с това да му обяснява колко го обича. Стига се до трагичната ситуация“ „Бий ме, обичам те“. Чести са паралелни връзки на родителите, хаос в бита – не е ясно кой, откъде идва/отива, кога се яде, ляга/става от сън, какъв е източникът на парите, с какво всъщност разполага семейството като ресурс. Никаква подреденост и сигурност.

Мотото е да бъдеш силен, груб, да оцеляваш, да не чувстваш много, да нямаш лични нужди. Границите в семейството са доста размити, заради злоупотребата/тайната, но за външните хора са непропускливи/затворени като зидове.

Последствията: Детето става деструктивно, с чувство за недоверие към външния свят. Може да е експлозивен и отмъстителен човек или пък потиснат и депресивен. Може да има честа смяна на настроенията, страхове, нужда да бъде нащрек. Такива хора живеят с усещане за предателство, все едно някой може да им забие нож в гърба. Развиват зависимости – които могат да са както пристрастявания, така и обсебващи партньори. Самите те често са болезнено ревниви или жертви на подобно отношение. Отлагат ваденето на проблема на показ и така възпрепятстват разрешаването му и самите те остават в дисфункционални връзки. 

И сега, след изреждането на трите основни типа дисфунционални семейства – култово, хаотично и корумпирано, които могат и да се размесват в една или друга степен, резонно идва въпросът: Има ли нормални семейства? Да,слава Богу!

Кои? Тези, които не са склонни да попадат в никоя от изброените категории.

Накратко: Здравословно е семейството, в което ЛЮБОВТА е БЕЗУСЛОВНА, има ПРАВИЛА, но са гъвкави и ЛЮБОВТА ОСТАВА дори те да са нарушени. СПОДЕЛЯНЕТО е налице, но се прави, защото хората са ти близки, но не за да им прехвърлиш мъката си.

В здравословното семейство се приема, че е:

  1. ОК да чувстваш това, което чувстваш, независимо дали емоцията е положителна.
  2. Нормално е да имаш желания/нужди.
  3. Нормално е да изследваш тялото си и се доверяваш на нуждите си.
  4. Важно е знаеш какви са ти границите, да ги поставяш и отстояваш.
  5. Нормално е понякога да имаме конфликти, но учейки се да ги преодоляваме, ние задълбочаваме любовта между нас.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

*теоретичната постановка е въз основа на  методология за работа с вътрешното дете.

– Колко възпитано дете! Какви педагогически методи използвате?
– О! Най-ефективните: шантаж, подкуп, заплаха…
Когато малкото се появи на света, по-често от всякога му се усмихват, показват му, че го обичат и се радват на всяко негово действие. Зацапан памперс – „добре работи стомаха“, уригва се – „освободи се от въздуха, прекрасно“ и т.н.

След това настъпва времето, когато родителите решават, че детето трябва да бъде научено да контролира себе си и своите действия и започват да го приучват на чистоплътност. „Яж чисто, не се цапай в пясъчника, по нужда ще ходиш в гърнето по разписание“. А детето се съпротивлява! Защо днес да не може да прави това, което вчера е било разрешено.

За родителите обучението не се осъществява така бързо, както те биха искали….Затова фразата „как не те е срам?“ в тази възраст се употребява често.

Засрамването е ефективен метод за възпитание от гледна точка на повечето членове на съвременното общество. В психоанализата възрастта от 1 до 3 години се нарича „анална фаза“, това е времето за приучване на детето да използва гърнето. В тази възраст се формират основите на самоуважението (ако детето изпълнява изискванията на семейството и обществото) и се заражда чувството на срам (ако поведението на детето не съответства на общоприетия образец).

„Мама и тате („добрите“ хора) така не правят, а след като ти се държиш по друг начин, ти не си такъв като нас! И трябва да те е срам от това“. Мислите ли, че детето може да оживее без грижи? Едва ли. Принадлежността съм фамилията, семейството, групата е много важна за оцеляването. Затова срамът така влияе на психиката и поведението и с негова помощ могат да се манипулират децата и да се повлияе на възрастните.

Любовта на родителите е необходима, за да може детето да формира добро себевъзприятие, подрастващите да могат да се самоопределят, а за възрастния е необходимо да бъде приет в обществото за да има самоуважение и да достига поставените си цели.

Какво означава да се изпитва срам? Много хора могат да определят разликата между двете чувства – вина и срам. Чувството на вина е свързано най-вече с отношенията с другите и означава нанасянето на някаква вреда на друг човек. Подобна постъпка може да изкупи или поправи.

Срамът е свързан с отношениeто към самия себе си, с вътрешното усещане за свои лоши страни и дефекти. Често тези преживявания са свързани с наличието на някакъв вътрешен наблюдател, някакъв въображаем „свидетел на позора и срама“.

Ако на детето казват: „Обичаме те, ти си член на нашето семейство, бъди като нас“, то детето се чувства добре, прието и като важен член на това семейство. Ако има срам, той ще е здравословен и то ще може лесно да се адаптира към правилата на обществото, а също в бъдеще ще може лесно да приема своите особености и различия. Ще си позволи да може да се идентифицира с нещо или група хора, като запазва своите особености и си позволява да бъде различно.

„Бъди като нас и прави това, което трябва. Иначе не ни трябваш и няма да те обичаме“. Чувствате ли разликата? „Ако проявяваш своите желания и характер, няма да видиш обич“. Такова послание причинява токсичен срам. Срам, който пречи на детето да забележи собствените си потребности и желания, различия и стремежи, които се заклеймяват като лоши и неприемливи.

Такъв срам променя живота на човека в лоша посока. Психиката, повлияна от такъв срам, не следва логиката на собственото си индивидуално развитие, а вместо това работи за изпълнението на изискванията на родители и общество, като се опитва да се спаси от усещането, че е човек е лош и повреден.

shutterstock_192555887Токсичният срам причинява усещане за безпомощност и самота. Той е непоносим, защото се крие дълбоко в несъзнаваното и има съпротива за неговото разбиране. Човек е готов на всичко, за да не преживява това отново.

Кинорежисьорът Ингмар Бергман в детството, когато се е напишквал, е трябвало по цял ден да носи червена дреха, за да могат всички да разберат какво е направил и го е било срам. Когато поотраснал, го дали в интернат за умствено изостанали деца за превъзпитаване, защото бил дързък, рязък и груб със своите родители. Срамът го изпълвал, но да признае това чувство било прекалено болезнено, тъй като детската му психика не е имала достатъчно ресурси и подкрепа.

Срамът засяга идентичността, Аз-образа, усещането „кой съм Аз“. Да се чувстваш „неправилен“, „не такъв, какъвто се очаква“ и да останеш в самота и изолация, е непоносимо. Да се ядосва и да протестира не било по-малко опасно, но по-лесно.Въпреки това, Ингмар променил поведението си. Майка му писала в дневника си, че „стана мълчалив, потънал в мислите си, но с него се общува по-лесно и смятам, че интернатът му беше от полза.“ Той се подчинил, но темата за преживяния срам става основна за неговото творчество.

Срамът отделя човека от обкръжението му. „Аз съм недостойно да се намирам в едно езеро с тези благородни птици“, – мислело грозното патенце“. „Аз съм лош/а, затова татко си тръгна от нас, а мама едва ме търпи и постоянно ми крещи“, – нерядко предполага детето след развода на родителите. И отначало се затваря в себе си, започва да бяга от училище, а после от вкъщи. Често в основата на агресивното поведение на подрастващите стои срамът.

Срамът се натрупва в тази възраст, когато още няма вътрешен филтър за думите на близките хора и всички думи на мама-тате се възприемат за истина. Това е много близко до ядрото на личността и засяга идентичността на човека. Затова преживяването на срама е много болезнено и е трудно да бъде признато, даже пред себе си.

Срамът се преживява като самота, но винаги вътре в човека го има този, който засрамва, чийто глас казва: „Ти не си такъв, какъвто искам да те видя, какъвто искам да бъдеш. Не те приемам такъв!“. Хората, които в процеса на работа със своите преживявания разбират, че срамът присъства в много техни ситуации, говорят, че често имат усещането, че някой ги наблюдава.

Има често срещаща се в детството ситуация: детето си играе със своите полови органи. Нищо лошо не прави, интересно му е да гледа, докосва и опознава тялото си. Влиза бабата и казва: „Как не те е срам, прекрати веднага, защото това, което правиш, е отвратително!“ – и си излиза. Този срам идва от бабата, но тя си тръгва и го оставя на детето, което като порасне не помни вече ситуацията, но срамът остава.

Мислите ли, че при това усещане, че си под наблюдение, може да изпиташ удоволствие от моментите на близост? А да вземеш правилното решение за себе си решение по определен въпрос? Вероятно не.

Важно е да се отбележи, че срамът се формира само в присъствието на някого. Ако бабата не бе видяла детето да играе с гениталиите си, срам за това не би имало. Това не е негов, а неин срам. Както са я възпитавали, така и тя се опитва да възпитава децата и внуците си. Веднъж оформен в отношенията с другите, срамът става част от вътрешния диалог и нарушава позитивното отношение към себе си и намалява самоуважението.

Не можем да изменим миналото, но можем да разберем как то ни пречи в настоящето и да прилагаме тези знания. В психиката нищо не изчезва просто така и срамът става част от нашата система за саморегулация. Неговата здрава функция е да ни помогне да изпълняваме нормите и правилата на обществото, в което живеем.

За токсичния срам е необходимо да се работи да се избавим от натрапчивите усещания за неправилни действия и поведение. За справянето с токсичния срам е необходимо присъствието на друг човек, който заявява своето одобрение и подкрепа. Може да е приятел, партньор или терапевт. В диалога по тези теми може да има смутеност и стеснителност, но тези чувства не са токсични. В този диалог може да се почувства енергията на истинските желания, да им се позволи да се превърнат в намерения, а после в действия и да се изпита удоволствие от резултата.

За да може човек да приеме себе си такъв, какъвто е, без маска и украшения, е важно някой много близък да каже: „Днес ти се напишка/получи лоша оценка в училище/съсипа проекта. Да грешиш – не е срамно, а нормално. Вярвам в теб. Можеш в бъдеще да направиш всичко по-добре“. И е важно да се научиш в бъдеще да говориш така сам/а на себе си. Уинстън Чърчил казвал, че успешен е този, който става поне един път повече, отколкото е падал.

  • Автор: Федоренко Нелли Олеговна, със съкращения, преведено от Божидар Цендов – Фасилитатор личностно развитие.* Публикувам тази статия, защото от една страна би могла да даде отправна точка за самоизследване на срама и вината, а от друга, за да включи червената лампичка на осъзнатите родители.* Предлагам за общото ни благо тотално да заличим репликата: „Не те ли е срам“ от речниците си.
  • Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
    Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

    Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
    Желая ви сбъдвания!!! 
    Поздрави, Елена  

През изминалата седмица ми се случи на два пъти да съм на вечерни събития и да не мога да се включа в нормалния график вкъщи. Коментарът на дъщеря ми (почти на 6 години) беше – „Ах, как искам да си имам нормално семейство!“,  Стана ми смешно, но и малко ми докривя. Като я попитах какво означава това, тя ми обясни, че това е семейство, в което всички, винаги се прибират навреме. Когато ме нямало, с тати си говорели и си правели различни неща, ама тя не можела да се изморява и не й се спяло… Оказа се, че имам задължителна функция на „изморител на деца“, която нямам представа как точно изпълнявам, но явно е съществена за вечерната хармония:)

Попаднах на една прекрасна статия, посветена на това за какво служи майката. Мисля, че някои от приложенията на това създание ще ви развеселят, независимо дали вече сте в тази роля или все още вървите по пътя към своето бебе. Сигурна съм, че списъкът може да се продължи още доста. Ще се радвам да го направим заедно в коментарите.

Майката служи:

1. Да подписва лоши класни, за които бащата по-добре да не знае.

2. Да утешава.

3. Като опитно зайче за издръжливостта на човешките нерви.

4. Да измъква тресчици.

5. Да се кара.

6. Да чете часове наред, когато си болен от шарка, за да не те сърби чак толкова.

7. Да се грижи за нашите домашни животни, взети само при изричното условие, че ще ги гледаме ние.

8. Да си спомня винаги онова, което – ако тя не го помни – ние напълно забравяме.

9. За учене на стихотворения на глас.

10. Да мърмори, когато е необходимо.

Mother and daughter on swing in sunny park11. Да бута люлката, когато сме на нея.

12. Да ни целуне пръстчето, когато сме били още малки и сме си го прищипали.

13. Да ни изтрие гърба.

14. Да ни гушка.

15. Да изглажда подгънатите страници на тетрадките ни.

16. Да ни чете конско, защото на татко това струва голямо усилие.

17. Да лъже по телефона, когато искаме да ни няма у дома.

18. Да мъти нови братчета и сестричета.

19. Да разрешава семейни спорове.

20. За душеприказчик.

21. Да спестява парите, които останалите членове на семейството са прахосали.

22. Да стяга куфарите.

23. Да пише извинителни бележки.

24. Да кърпи дрехите ни.

dmd595325. Да ни обича, когато всички други са ни сърдити.

26. Да ни дава заеми.

27. Да прибира разхвърляните ни навсякъде вещи.

28. За милосърдна сестра.

29. За надежден будилник.

30. Да ни повдига духа (по телефона), когато ни е домъчняло за в къщи, защото сме някъде, където не ни харесва.

31. Да ни мие главата.

32. Да убива оси, паяци и други гадини, от които се боим.

33. Да ни държи ръчичката при доктора.

34. За гръмоотвод.

35. За търпелив слушател при любовна мъка – дори ако изплачем за четиринадесети път една и съща история.

36. Да отпраща приятелите, с които вече сме скъсали.

37. Да шие дрехи на куклите и на нас.

38. Да отлепва дъвката ни от ръбовете на масата, облегалките на креслата и др.

39. Да прави глупости.

40. Да ни услужва с велосипеда си, с гримове, огърлици, чорапи, ластичета, ножички… повечето от които никога вече не вижда.

41. Да ни тормози.

42. Да се възхищава на децата си, когато няма кой друг да го стори.

43. И за още много други неща (просто в момента не ни идват на ум останалите).

Автор: Барбара Ноак
Източник: chudo-sega.com

А вие за какво още се сещате? 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Няма деца – има само хора. И ако си мислите, че тази фраза принадлежи на някой съвременен радетел за правата на децата, ще ви разочаровам. Това са думи на Януш Корчак – педиатър, писател и педагог. от еврейски произход, живял в началото на ХХ век.

Пиша тези редове, за да напомня на себе си и на вас, независимо дали сте родители или не, че децата идват чрез нас, но не ни принадлежат. Любовта им помага да разцъфтят и да полетят и аз вярвам, че сме пълноценни хора само когато можем да им я даваме безусловно – и на своите и на чуждите. Те всички са деца и това е много по-важно от това дали носят гените ни или не.

Image_1669831_407Януш Корчак  е роден през 1878 г във Варшава, създава и ръководи сиропиталище „Нашият дом” в продължение на 30 години. Умира в газовите камери на концлагера „Треблика“ заедно със своите 192 възпитаници на 5 август 1942 г. Сам избира да остане с децата, въпреки възможността да се спаси. Не създава свое семейство но оставя отпечатък в стотици чужди.

„Какво е детето? То не е билет от лотарията, на който е изобразена печалбата… Детето – това са сто роли на талантлив актьор. Едно е според мама, друго – според татко, баба, дядо, различно е за благия и суровия учител, в кухнята, сред връстниците, според богатите и бедните, във всекидневни и празнични дрехи… Детето Е, а не „ще бъде“ гражданин и човек.“ Воден от това си верую, Януш Корчак формулира 10 закона за родители, които вярвам са в услуга на всички нас:

1. Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.

2. Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той – на трети и така… Това е необратимият закон на благодарността.

3. Не си изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.

4. Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоят, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.

5. Не го унижавай!

6. Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание – никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

7. Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.

8. Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не „нашето“ или „своето“ дете, а душа, която им е дадена на съхранение.

9. Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето.

10. Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек. Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб.

Би било хубаво като родиш дете някой да дойде и да ти изпише това на стената – ей така, за да не вземеш да се отнесеш и да си въобразиш, че сега ти е паднало да създаваш някой по свой образ и подобие…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Най – доброто, което можем да дадем на децата си е да ги научим да обичат себе си – вчера сутрин случайно се натъкнах на тази реплика на Луиз Хей и реших, че си струва да я запомня. Също така „случайно“ през деня на три пъти изпадах в една и съща ситуация – задавам въпрос на детето и получавам аламинутен отговор от майката. Абсолютно покъртително!

Запитах се и аз ли се държа така неуважително към нуждата и умението на моето дете да има своя позиция и свободата да я споделя? Колко често си мисля, че знам по-добре от нея защо е избирала едно или друго нещо и съм готова да проявя светкавична любезност и да я заместя в отговора? Мога ли да зачета правото й да не отговаря, ако не иска? Позволявам ли на самата себе си да не отговарям на въпроса или на звънящия телефон, когато нямам настроение/мотивация/време за това?

Отговорът за мен е – опитвам се! Правя го все повече и все по-осъзнато. Приела съм, че понякога ще закъсняваме за градина, защото дъщеря ми няма да може да реши бързо коя рокля ще облече, че не винаги ще поздравява бабите пред блока, както и че ще тества границите ми. Приела съм, че няма да се вписва в представите на баща ми за послушно дете (за разлика от умалената версия на майка й едно време), че ще има своя визия за нещата от живота, дори когато на мен не ми е до това, и че ще има мнение, дори когато нямам ресурса да се съобразя. Знам, че стъпвам по тънък лед, но правя съзнателния избор да я подкрепя да израсне по-уверена, обичаща се и отстояваща себе си от мен. И понеже съм й пример – работя над това и аз да бъда „по“всеки ден.

Пак препрочитах Тибетските съвети за възпитание на децата от gnezdoto.net и си дадох сметка, че не съм успяла да приложа изцяло, тези, отнасящи се за възрастта до 5 години. А на вас как ви се струват те?

tibetan

Първи период: до 5 години
Дръжте се с детето „като с цар“. Не му забранявайте нищо. Ако е нужно, просто му се отвлечете вниманието. Ако заниманието му е опасно, веднага направете уплашена физиономия и издайте звук, с който да покажете, че се страхувате. Детето ще ви разбере отлично.

Помнете, че именно това е времето, когато се зараждат активността, любознателността и интересът към живота. В същото време, детският мозък все още не е способен на сложни логически връзки. Да си представим, че детето ви е счупило скъпа ваза. То не разбира, че за да купите тази вещ отново, ще трябва много да работите, да изкарате пари… Евентуалното наказание от ваша страна няма да има друг ефект, освен да му покажете, че трябва да се съобразява с по-силния. А не това искате, нали?

Втори период: от 5 до 10 години
Дръжте се с детето „като с работник“. Давайте му задачи и изисквайте от него да ги изпълнява. Ако е необходимо, наказвайте го, но не и физически.

В този период активно се развива интелектът. Затова спокойно го „товарете“ с нови знания. Детето трябва да се научи да предвижда какви ще са реакциите на хората спрямо неговите постъпки. Трябва да се научи как да провокира положително отношение към себе си и как да избягва отрицателното.

Трети период: от 10 до 15 години
Отнасяйте се с детето „като с равен“. Забележете, не на равно, а като с равен – все пак, вашите знания и опит са много по-големи от неговите. Стремете се да се съветвате с него по различни въпроси, давайте му възможност и го насърчавайте да решава самостоятелно. Ако е необходимо да наложите мнението си, нека е с „копринени ръкавици“ – обсъдете с детето своята гледна точка, обяснете му, подскажете му, дайте му подходящи примери. Само така ще го убедите в своята правота. Ако не сте съгласни с неговото намерение да направи нещо, не му забранявайте директно. По-добре насочете вниманието му върху бъдещите негативни последствия от неговите действия.

През този период се формира усещането за самостоятелност и независимо мисленето.

Последен период: от 15 години нататък
Изключително важно е да показвате уважението си към детето. Сега вече е късно да го възпитавате – време е да пожънете плодовете на своя труд.

Какво може да се случи, ако не спазвате тези правила?
– Ако до 5-годишна възраст го потискате, това ще повлияе негативно върху неговата активност, върху интереса му към живота, върху интелекта му. Ще го научите, че трябва по инерция да се подчинява на силата. А това ще го направи лесна жертва на наглеците, които ще среща в бъдеще.

– Ако след 5-годишна възраст все още го глезите, детето ще порасне инфантилно, неспособно да работи и да полага каквото и да е усилие, вкл. духовно.

– Ако след 10-годишна възраст го покровителствате като малко дете, то ще порасне неуверено в себе си. Ще бъде зависимо от хора, по-самостоятелни от него, които обаче невинаги ще могат да му оказват подкрепа.

– Ако след 15-годишна възраст не демонстрирате уважение към детето, то няма да ви го прости и ще си тръгне от вас при първата появила се възможност.

Чакам с нетърпение вашите коментари по темата. 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена