Много пъти съм задавала въпросите, напоследък съм в позицията на отговарящия. Винаги се вълнувам, когато ме попитат какво мисля за осиновяването, може би защото никога не е било на дневен ред при мен. Изпитвам огромно уважение към тези, които са го направили и искрено им се възхищавам за смелостта да следват мечтата си и за огромните сърца.

Някои хора са готови да осиновят дете, въпреки че имат свое, други – когато не могат да заченат сами, а трети – не могат да си го представят като възможност дори след 10 опита инвитро. Няма правилен и грешен подход… Нещата опират до вътрешно усещане и до любов, много любов! Поне на мен така ми се струва, ще се радвам да споделите и вие.
Надявам се, че един ден ще живеем в свят, в който няма да има нито едно изоставено дете!

Това е видео от последното интервю с мен – този път в „Разкази в нюанси“ на inlife.bg. Темите вътре са много – за бебетата, за мечтите, за нещата, които дръзваш да направиш, воден от сърцето си… Марио Трифонов винаги е умеел да задава въпроси. Разговорът се получи човешки и топъл. Благодарна съм за това!

http://

Elena angelova from In Life on Vimeo.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ставаш майка в момента, в който в сърцето си пожелаеш да бъдеш такава. От този миг носиш бебето в себе си под формата на съкровено желание и то е част от теб. Въпрос на време е да го поемеш в прегръдките си. Силно вярвам в това, защото знам, че всички големи желания първоначално са енергия, набират сила, разместват пластове и се материализират, когато имаме потенциала да ги приемем.

Можете ли да си се представите с вече реализирана мечта – как ще се чувствате в този ден, как ще се държите, какво ще говорите, как ще изглеждате? А можете ли да започнете още днес да правите това, което щяхте, ако едно мъничко човече ви наблюдаваше? Възможно ли е сега да сме тези усмихнати, нежни, любящи, доволни жени, които бихме били тогава? Така, превръщайки се в по-добра версия на себе си, ние освен, че ставаме значително по-приятни хора, се доближаваме с крачка по-близо до реализацията си като майки.

Днес попаднах на статия на Elizabeth Mahning, в която тя призовава всички нас, мечтаещите за бебе, да напишем писмо на бъдещото си дете и в него да дадем изява на чувствата си. Според мен това е силна техника, защото създава енергийна връзка, а и ни помага да прозрем истинските си емоции към идеята да станем майки. Написах го тук в панела на блога си преди да започна статията. Част от мен се бои от духовния ми ексхибиционизъм, друга обаче нашепва, че мечтите са, за да се споделят. Въпреки дозата страх, решавам да послушам втората:

Мило мое дете,
Толкова ми е хубаво, когато имам усещането, че съм се докоснала до теб. Пълна съм с вяра, когато запаля свещичка с молба да станеш скоро част от живота ни, светло ми е, когато си мисля за теб… Благодарна съм ти, че си ми движеща сила и мотив да се стремя да бъда на ниво, достойна за теб. Благодарна съм ти, че си двигател на всичко, което се случва в живота ми – на смелостта да изразявам мислите си на глас, с надеждата, че някой има нужда да ги чуе, за нещата, които научавам, вървейки по пътя си към теб. Благодарна съм ти за новопридобитото търпение и уроците. За това, че за първи път в живота си успявам да прозра, че когато нещо не се случва не е нужно да напъваш още по-силно, а да се вгледаш в себе си и да потърсиш отговорите. Никога до сега не бях имала усещането, че мога да се доверя на висшата мъдрост, че ме напътства и води. Никога до сега не съм била така запалена от мечта! Тази за теб ми помогна да разбера какво означава да си обзет от ентусиазъм и да светиш, когато говориш за копнежа си. Вече знам, че това е заразно и увлича хората, ражда съмишленици и създава приятели.

Още не съм те поела в прегръдките си, а вече ме научи на толкова много! Благодаря ти! Чакам те с цялата си любов. Всички те чакаме. И знаеш ли, ще имаш прекрасна кака. Тя крои планове, започващи с „когато дойде моят брат…“ Вече няколко пъти се опитвам да й обясня, че ти още си при звездите и не знаем кога ще дойдеш и дали ще си момче, но тя не иска да слуша. Казва „Мамо, чуй ме, когато дойде моят брат…“ – няма ако и дали, само „когато“! Имам да се уча от нея, защото в някои дни в главата ми се бият „ако“ и „дали“ и стрелите им пронизват сърцето ми. Тогава съм сянка на себе си и се чувствам изгубена. После пак се изправям и тръгвам напред. Тръгвам, защото знам, че ме чакаш. Обичам те!
Майка ти

Знам, че ако сте прочели това, е било, защото е трябвало и се доверявам на нагласата си, че е било за добро. Ако споделяме общи мечти, ще се радвам да обменяме идеи и вдъхновение, като се присъедините към фейсбук страницата на моя блог Мечта за бебе. Желая ви сбъднати мечти!

Иска ли ти се понякога да можеш да изключиш главата си? Ей така, да й натиснеш копчето на позиция off и всички мисли, тревоги, страхове да изчезнат? Толкова хора го правят – едни се приспиват с хапчета, други се напиват до безпаметност, трети са дружки с наркотици и опиати… Получаваш като екстра самоунищожение. Пристрастените твърдят, че е толкова хубаво там – отвъд, че нямат желание да се връщат.

Има и полезни начини да се изключиш – секс, медитация, катерене до някой връх. Вие сигурно ще добавите още. Проблемът е, че нищо не трае вечно. Е, четох за някаква Лиз от Сиатъл, която попаднала в спешното след 3-часов оргазъм, ама нещо не мога да си го представя докрай пък и не е било голям кеф след един момент, доколкото разбирам.

Защо ви ги говоря тези неща ли? Ами пак заради онази статистика, че че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Това правело 45 000 негативни мисли на ден! И то в един нормален ден. Какво остава за случаите, когато имаш някакъв проблем – някой е болен, загубил си работата си, връзката ти се руши или си гушнал огромна папка с изследвания и епикризи с прозрението, че да станеш родител май няма да е лесно като при птичките и пчеличките.

От всички страни ни повтарят, че нашите мисли и чувства творят заедно чрез закона за привличането нашата реалност. Получаваме това, което сме си „поръчали“ чрез тях. Та какво си мислиш в момента? Какво говориш на себе си? Излиза, че шансът да е нещо хубаво е 20%. Самозакопаваме се дружно значи…

Ако някой, който обичаме има проблем, бихме ли му казали: „лоша работа, не знам как ще се справиш?“. Едва ли! Бихме го окуражили и мъдрували за изход, вместо да се тюхкаме. Тогава защо не го правим за нас самите – най-ценното, което имаме?

Мислила ли си си нещо подобно – С тези тръби/яйчници/матка, ще е трудно да забременея! Как може да се случи на мен? Тялото ми е толкова глупаво. Дефектна съм! Не ми е писано да съм майка! Всички раждат само аз не мога! Ще се справя ли? Ще бъда ли добра майка? Мога ли наистина да отгледам дете? Защо му е на партньорът ми да е с мен като не мога да му дам бебе?

А мислиш ли си го още? Освен, че тези негативни мисли те карат да се чувстваш като затворена в капан, няма и как да помогнат. И тук не говорим за това да си промиваме мозъците и да се самозаблуждаваме, че всичко е цветя и рози. Проблемът е, че като сеем ветрове, ще пожънем бури, като виждаме само магарешки бодили навсякъде по пътя няма как да носим букет от рози накрая.

Мислите, емоциите и телата ни са свързани и колкото повече си повтаряме, че нещо е трудно, толкова повече се затяга примката. Това е все едно да включиш колата си на задна скорост и да искаш да изпревариш някой пред теб.

Изходът? Да намерим своя начин да елиминираме негативните мисли.

Да се застъпим за себе си – нека да си говорим така, все едно говорим на най-добрия си приятел – с обич, с подкрепа и с вяра, че струваме много и заслужаваме най-доброто.

Да бъдем осъзнати – за подводните камъни, които си залагаме неусетно всеки път като се гневим, като се самосъжаляваме и се чувстваме жертва на обстоятелствата.

Да вярваме, че мечтата ни е възможна – представяте ли си къде щяхме да сме, ако някой преди нас не беше си наумил, че можем да се чуваме, дори когато сме на хиляди километри, че можем да сме свързани в мрежа, дори да сме на различни континенти, че можем да стигнем звездите?  Моите мечти не са толкова невероятни. А вашите?

Да се заобиколим с хора, които ни подкрепят в начинанието- наша е властта да определяме с кого и колко ще общуваме. Казват, че нашите постижения са средностатистическото от сбора на тези на петимата души, с които прекарваме най-много време. Неусетно заприличваме на средата си, така че с чиста съвест можем да дадем червен картон на мрънкащите, недоволни и песимистично настроените хора. Няма как да променим мирогледа им, но можем да изберем дали да станем като тях.

Да работим с хора, с които сме от една порода – дали говорим за колегите в офиса или за нашия лекар, за да бъдем добър екип е важно да гледаме в една посока и да вярваме, че резултатът, към който се стремим, е постижим. Може би сте избрали най-добрият специалист, но, ако не се чувствате подкрепени и разбрани от него, ако усещате колебание и не можете да му се доверите изцяло, вероятно това не е вашият човек.

Да бъдем благодарни – за възможностите, за всичко, което сме и което имаме, за уроците, които научаваме. Винаги има нещо хубаво – и в мъката, и в загубата и в най-тежките мигове. Те ни карат да променяме себе си. Често от дистанцията на времето най-големите ни врагове се оказват наши учители. В крайна сметка нищо не си отива, докато не ни научи на това, което трябва да знаем.

От нас зависи. Както казва Далай Лама – „Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това значи, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти“. Разбира се, можеш да вярваш и в обратното – че си Марко Тотев и все на теб ти се случват гадни неща. От теб зависи – и какви ще се мислите ти, и резултатът. Другото са извинения.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Защо го правиш? Недей, моето момиче, страхувам се за теб. Помниш предишния път какви бели станаха… Имаш си вече дете. Недей…“ Това ми каза свекърва ми преди година, когато й споделих, че сме решили да се борим за второ бебе. Изненада ме и с топлината, и със загрижеността в погледа. Мислеше го.

В последствие чух същото нещо и от други близки, както и от една жена в клиниката. Тя недоумяваше защо, след като си имам вече дете, съм готова да се подложа „на същия ад“. Това беше изразът й, след като ми разказа колко й е писнало да пътува от далеч, да виси безкрайни часове пред вратата на лекаря, да следи овулации, да си мери температурата, да не може да си планира почивката…

Правя го, защото имам мечта – мечта за бебе, която ме е погълнала и която винаги е била част от мен – от дете си представям как съм майка на две деца.

Правя го, защото вярвам, че човек трябва да следва мечтите си, а не да се пуска по течението и да да си повтаря „такъв е животът!“

Правя го, защото знам, че ако питам защо Господ избра точно мен да бъда част от статистиката, ще означава да вляза в ролята на жертва. Избрал е един за едно, друг за друго, мен – за това – да съм всяка десета жена, която има трудности в забременяването .

Правя го, защото съм благодарна за целия път, който съм изминала: За научените по трудния начин уроци – иначе нямаше да ги усвоя! За изплаканите сълзи – заради тях ценя това, което имам! За загубите, които ме научиха да ставам, след като съм паднала и да продължавам, дори когато ми се струва, че съм останала без сърце! За приятелите, които са ме подкрепяли, дори когато са се притеснявали да ме канят на рождените дни на децата си! За любимия, който ме избра, въпреки че му казах, че пътят към бебето вероятно ще е трънлив!

Правя го, защото съм научена, че само като не се отказваш, можеш да бъдеш човека, който е предвидено да си. Другото би било само бледо копие, обвивка на истинската ти същност.

Правя го, защото нито страхът от провал, нито страхът от успех, са силни колкото копнежа ми да бъда майка.

Правя го, защото искам да предам нататък любовта и живота и да им дам най-доброто от себе си. Копнея за това, а не се нуждая от него. Ако се нуждаех спешно и отчаяно, щеше да ме води страх, а не любов…

Знам, че бебето ще дойде в прегръдките ми, когато моментът назрее. Същото важи и за вашите. Пиша всички тези неща, за да кажа на себе си и на вас, че има смисъл – и в болката, и в разочарованието, и в търпението. Трудно е, когато вървиш към съкровената си мечта, каквато и да е тя. Ако беше лесно достижима, нямаше да можем да я оценим.

Това, в което вярвам е, че за мечтите трябва да се говори – открито и честно, защото така им даваме сила и енергия. Да вървиш по пътя към своето бебе дълго и упорито, не те прави нито дефектен, нито втора категория човек. Напротив – ти отстояваш правото си да даваш любов и грижа с постоянство и усилия, достойни за уважение. Ти си на пътя си!

Ако искаш нещо да ти се случи, подкрепи някой друг в преследването на неговата мечта – дай му рамо, на което да се облегне, приятелско сърце, на което да се довери, знания и време.

Уверена съм, че големият смисъл на пътуването към мечтата е да предадеш нататък наученото и да преодолееш страховете си. Поклон пред всички вас, които го правите!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

През последните дни виждам толкова много бременни жени – във всякакви форми и размери, но всички до една прекрасни! Щастлива съм, защото знам, че това, което забелязваш около себе си, е твоят фокус и настройка, нещото, което привличаш. Дано да са заразни, заради всички нас, които нямаме търпение да бъдем майки, независимо дали за първи път или отново.

Изплува ми спомен за думите на Петър Дънов за майчинството и колко силно те препокриват съвременните открития в областта на пренаталното и перинаталното развитие на плода. Това, което той е говорил преди толкова години, едва напоследък „придоби гражданственост“, както се казва. Науката успя да узрее за прозренията му.

Издирих част от думите на Учителя (благодарение на petardanov.com) и ви ги цитирам. Започвам от нещо, което е в съзвучие с моето убеждение, че всички ние имаме „предварителни договори“ с нашите деца още преди да сме се появили на земята. Тези конкретни души, които ще дойдат тук чрез нас, идват когато сме готови за това да бъдем подходящи родители за тях: „Единственото същество, което може да оправя кривите мъже и жени, моми и момци, това е майката… Кога майката може да направи това? – Не след като роди детето си, нито като бременна, а най-малко сто години преди да стане майка. Ще кажете: Откъде ще намери тези деца? Как ще ги възпитава, като не ги вижда?… Като невидими, те съществуват във вид на желания и мисли, с които тя е живяла в далечното минало. Достатъчно е да сгъсти желанията и мислите си, да ги превърне в течни и твърди тела, за да станат реални и видими за всички.“ /8;136/.

Петър Дънов подчертава, че възпитанието на детето е в ръцете на майката и каквото вложи тя в  детето още по време на бременността, това е важното. Според него са нужни здрави хора по ум, по сърце и тяло, за да създават добро поколение. „После като се роди, детето по-трудно се възпитава. Затова казвам: майките ще оправят света. Майката във време на бременността може да вдъхне на детето разумност, интелигентност, да даде подтик на неговите чувства, да усили волята му. Каквото дете желае да роди майката, такова ще роди. От майката зависи какви ще бъдат децата й.“Поразрових се и намерих още от неговите думи по темата. Споделям ги с вас, защото ме докосват. А и смятам, че е важно да бъдем подготвени за момента, в който носим нов живот и да дадем най-доброто от себе си, докато той пулсира в нас. Защото сме пещ, ваеща чудото на живота, благословени сме да творим бъдещето. Нека да дадем най-доброто от себе си.

Ако майката се е намирала в едно тревожно състояние, когато е зачевала детето, когато го е носела и кърмила, то тези състояния ще се предадат на детето, но ако тя се е намирала в едно светло настроение, ако е била изпълнена с любов, ако е гледала само красиви неща, то и детето ще носи същите състояния. /67;152/

Какво дете ще роди онази майка, която през всичкото време на своята бременност постоянно се тревожи и безпокои? Детето, което се ражда от такава майка, ще бъде слабо, хилаво, не ще може да издържа на мъчнотиите в живота. /20;237/Майката влияе на детето си докато е още в утробата й, чрез своите мисли, чувства и постъпки. Не по-малко влияние върху развитието на детето оказва храната на бременната жена, както и тази, която дава на детето си след раждането му. От духовния живот на майката зависи какво ще бъде детето. Майката може да роди обикновен човек, талантлив, гениален или светия. От нейния умствен живот зависи бъдещето на детето.През време на своята бременност жената трябва да бъде поставена при най- благоприятни условия: тя трябва да се храни правилно, при добро, хармонично разположение на духа;… Тя трябва да диша дълбоко, да мисли и да чувства право. Понеже в това състояние жената е силно чувствителна и възприемчива, с голямо въображение, и с ближните си, както и тя сама трябва да си създава гледки, занятия и удоволствия най-възвишени… Дето животът расте и се развива, там е неговият смисъл. Чистотата, както физическата, така и духовната, е необходимо условие за бременната жена. Де ще намери по-голяма чистота от тази в Природата?…


Казвам: майката трябва да възпитава детето си докато е още в утробата й, а не след раждането. Там детето има всички условия за възприемане, а след раждането си то вече ще иска условия за обработване на възприетото. Ето защо и умственият живот на бременната жена не трябва да се пренебрегва. Най-красивата, изящна литература трябва да бъде нейната умствена храна… Спокойствие, тишина са нужни за жената майка, както и за Природата, която в това време върши велик творчески акт – създаването на човека. Искате ли плодът на дървото да бъде добър, създайте му условия и го оставете на Природата.Същото се отнася и за създаването на човека…

Има една вътрешна сила, която свързва хората и преплита живота им… Всяка майка, като зачене едно дете, мъжко или женско, да каже: Дъще, синко, аз искам да живееш в бъдеще в закона на Любовта и да представяш нейната пълнота. Тъй ако каже, тя ще има дъщеря или син герои, които ще живеят в закона на Любовта. Всяка майка трябва да внушава това на децата си… Новото поколение ще бъде носител на новите идеи, на Божествената Любов…
Вдъхновяващо, нали?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Купихте ли си крем против бръчки? А добавки за по-свеж вид? А модерни дрехи, с които изглеждате 10 години по-млади? Усещате ли напрежение при мисълта за увеличаващите се свещички върху всяка следваща торта? Ако отговаряте с „не“ на тези въпроси, браво на вас! Тогава вероятно сте имунизирани срещу анти-ейдж кампаниите, които дебнат да ни вкопчат от всеки ъгъл. Останалите от нас обаче трябва да живеят с идеята, че този свят е създаден за младите и красивите, другите да си гледат работата или спешно да се впрегнат за работа и да се превърнат в такива!

Не ме разбирайте погрешно – и аз ползвам кремове, купувам си рокли и се старая да изглеждам добре. Това, което ме дразни, е че възрастта се използва като диагноза!

Ако вървиш към 40 -те или пък ги подминаваш, о, Боже мой, ти къде си мислиш, че отиваш?! Искаш да имаш дете ли?! Ама ти не си ли учила биология?! Не знаеш ли, че най-добрата възраст за зачеване е между 20 и 30 години (закръглено) и после вероятността за безплодие се засилва? Къде бля до сега? Искала си да се изучиш, да се реализираш и да срещнеш точния татко? Ти пък много си специална. Като си толкова отракана, сега си сърбай попарата! Да, изглеждаш в добра форма и репродуктивната ти система действа учудващо добре за възрастта ти, ама не разчитай много на това. Побързай с бебето! Защо най-добре не използваш донорска яйцеклетка? Можем да пробваме и с твоите, ама не възлагай много надежди…

Да, малко хиперболизирах разговорът, който обикновено се води с жените на 40 и да, слава Богу има и по-осъзнати лекари. Обаче вие разбирате какво имам предвид, нали?

Понякога става така, че бебето излиза на дневен ред, когато вече си понапреднал в живота, друг път пък не се получава и годините си минават. Това, което не разбирам, е как като ти създадат убеждението, че вече си изпуснал влака на плодовитостта и за теб зачеването става трудно, се очаква да имаш спокойствието да забременееш?

Естествено, че като си закотвиш в главата идеята, че нещо се случва с много усилия, няма как да го постигнеш с лекота! И тук изобщо не става въпрос за това да се самозаблуждаваме и да не отчитаме фактите на физиологията. Не сме щрауси и няма нужда да се окопаваме с идеята, че проблемите ще се изпарят, след като не ги виждаме.

Обаче не съм чула до сега стресът да е помогнал на някой да се почувства добре и да постигне качествен резултат. Доказано е, че вярваме ли, че някъде ни чакат проблеми, те неизменно се появяват, най-малкото защото вече сме се настроили на вълна да ги търсим и виждаме, т.е. пуснали сме ги във фокуса си. Ти като си знаеш, че си Марко Тотев, няма как да станеш Хитър Петър!

Мили дами, нека да си помним, че всяка една от нас е различна и е в различна форма. Аз например на 38 почти съм по-здрава, отколкото като бях на 28. Да яйчниковият запас е краен, но ние не сме кокошки и нямаме състезание по снасяне! За да имаме бебета, не са ни нужни по милион яйцеклетки. Стига и една, съпроводена с отворено сърце и липса на блокажи и страх.

Можем ли най-после да се доверим на вътрешния си инстинкт на жени, да се свържем с телата си и да чуем себе си? Можем ли да се съобразим с гласа в нас, който ни казва дали сме готови за следващата процедура и дали тя е точната за нас? Можем ли да приемем лекарите като партньори, които ни дават своето предложение за действие и визия по въпроса и да зачетем себе си като страна в процеса? Можем ли да стъпим встрани от пресата на „трябва“ и да преценим това нашето „трябва“ ли е и дали за нас това е точният момент за случването на нещата? Можем ли да признаем страховете си, да ги опознаем и да преценим доколко са реални? Защото, ако не го направим, ги пускаме да си разиграват коня в подсъзнанието си и им се обричаме. Можем ли да осъзнаем, че доверието в нас самите и телата ни е от ключово значение за зачеването, както и да ни се случва то? Можем ли да вземем обратно живота си и да се погрижим за себе си, за щастието и плодовитостта си?

Ако си позволим всичко това и имаме смелостта да тръгнем към себе си с любов и приемане, съм сигурна, че тестът с две чертички ще дойде по-бързо при всяка от нас – независимо дали в създаването му освен нас ще са участвали само мъжете ни или цял докторски екип (тук бих написала футболен отбор, ама ме е страх да не ме разберете погрешно:)

Споделям всичко това, защото от една страна ми писна от разкази за лекари, за които възрастта е синоним на страховита диагноза, а от друга, защото чух разсъжденията по темата на Molly Nichols и имах чувството че чете мислите ми. Ако сте отворени за информация, свързана с това как да се подкрепите по пътя със зачеването – можете да проследите това събитие, което тече в момента (тази седмица) http://www.fertilityfocustelesummit.com/live-event-40-plus/.

В случай, че английският ви притеснява или нямате нужното време, можете да разчитате на „репортажите“ ми по темите.

Грижете се за себе си и да не съм чула ни една лоша дума за годините:) Те ни правят само по-прекрасни, а и дават шанс на децата ни да имам по-умни, знаещи и можещи родители!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Започнах да правя този сайт с идеята да споделям това, което ме вълнува и с усещането, че може би някой, някъде има нужда да го чуе. Постепенно освен всичко друго, той започна да се превръща и в нещо като дневник за мен. Стана ясно, че не мога да пиша, скрита зад камуфлаж – или казвам нещата така, както ги чувствам, или изобщо нямам желание да ги правя достояние на някой. Да пусна автоцензурата и да си позволя да бъда уязвима – на това се уча пишейки…  Стои разбира се отчасти и безпокойството какво ще си помислят другите за мен. Благодарна съм ви за обратната връзка – коментарите, лайковете, личните съобщения. Последните обикновено са много мили, изпълнени с благодарност и съпреживяване. Докосват ме и ме вълнуват.

Разбира се, че понякога настъпвам някого по мазола или пък му идвам в повече. Статията „Наистина ли искаш бебе“, както и разни други, доста разбуниха духовете. Разбирам го и го приемам. Знам, че ако някой на мен ми ги беше казал тези неща преди известно време, щях да му скоча не на шега…

През последните месеци освен, че разголвах душата си и споделях нещата, свързани със зачеването, които считам за работещи и полезни, ви пуснах в детската стая в дома си, показах ви с какво е украсен хладилника ми. Благодаря ви, че бяхте или ще бъдете мои гости.

Тази сутрин, дъщеря ми с отварянето на очите започна да ми разказва за пръчката на Хари Потър – как тя си го била избрала в магазина и за перото от феникс в нея. После ми заяви, че ще облича зелената рокля „и нищо, че вали, защото в градината имаме 4 големи чадъра. С тях ни водят на плуване все едно, че сме се скрили под гъбка“. После си нахрани рибите, изми си зъбите, взе си „книжката за оцветяване с овцете за приятелите ми“ и изхвърча с розова раница на гърба навън. „Мамо, приятен ден“, целувка и после тя и баща й – гонещи се по стълбите… Кога малкото вързопче от болницата се превърна в тази госпожица с коса до кръста и с насинени крака, която ми обяснява, че „май има любов“ между нея и едно момченце от групата и ме пита дали е сигурно, че ще се оженят един ден?! Кога минаха повече от 5 години откакто нощем ме бомбардираше отвътре така, че татко й се оплакваше, че му сритва задника още преди да се роди?!

Мислех си, докато я гледах през прозореца: „Господи, дано да съм добър лък…“ Сетих се за поредният лист от вратата на моя хладилник. Името на творбата на Халил Джубран е „Твоите деца не са твои деца…“. Има я и в различен превод, но аз харесвам този на Емилия Илиева – Крайнова и ви го споделям с благодарност към това, че ми е подарила това преживяване.

Твоите деца не са твои деца…

Твоите деца не са твои деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за себе си.
Те идват през теб, но не са от теб.
И макар че са с теб не ти принадлежат.
Може да им дадеш любовта си, но не и мислите си.
Защото те имат своите мисли.
Може да подслониш телата им, но не и душите им.
Защото душите им обитават къщата на утрешния ден,
която ти не можеш да посетиш дори насън.
Може да се стремиш да си като тях,
но не се опитвай да ги правиш като себе си.
Защото животът не тече назад нито се застоява във вчерашния ден.
Вие сте лъковете, които изпращат децата си като живи стрели.
Стрелецът вижда целта на пътя на безкрайността
И ви свежда под могъществото си
Защото неговите стрели могат да отидат много бързо надалеч.
Нека преклонението пред ръката на Стрелеца да е с доволство.
Защото когато обича стрелата, която лети
Той обича и лъка, който е стабилен.

Дано всички ние, които сме или ще бъдем родители, да сме стабилни лъкове и да изстреляме стрелите в предопределената им посока. Всъщност съм сигурна, че Стрелецът се е погрижил и за това – нали затова ни дава стрелите, когато сме готови за тях.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Да се самосаботираш – ей това е най-откаченото нещо на света! Отгоре на всичко е подмолно деяние, което си се случва тихичко, докато ти си мислиш, че си яхнал вълната на позитивизма, че вярваш в добрата развръзка и си готов да живееш мечтите…

Как се случва ли? Ами по различни пътечки, но с предизвестен резултат – усещането, че тъкмо си подал глава от водата и нещо пак те е натиснало надолу без въздух.

Самосаботаж е, когато си готов да се откажеш от собственото си усещане, че си на прав път, само защото пътеката не е отъпкана. Самосаботаж е, когато не чуваш сърцето и тялото си, а вярваш на нечия чужда истина.  Самосаботаж е, когато оричаш собственото си усещане за нещата, а възприемаш другите като експерти. Самосаботаж е, когато си нетърпелив и несмирен и искаш да задаваш команди на живота. Самосаботаж е, когато следваш егото си и му позволиш да те заблуди, че си толкова важен и специален, че имаш право да решаваш за всичко, което те касае.

Дали сме готови да приемем, че:

Понякога пътеката не е отъпкана, защото е предопределена лично за нас и чака стъпките ни…Въпросът е стиска ли ни да си повярваме и да тръгнем.

Ние сме експерти за нас самите и това, че лекарите поставят диагнози, не означава, че не можем да ги променим и че те са верни. Дори да са, те пак са наш избор – плод на личния ни самосаботаж, който подчинява тялото ни. Като човек минал през разни диагнози и операции, съм изстрадала тази своя истина до последната й горчива капка. По-късно разбрах за Луиз Хей и още една дузина просветители, които застават зад тази идея.

Търпението и смирението са основният подарък, който получаваме когато много държим нещо да ни се случи сега, веднага и на всяка цена. Един не успява да си намери партньор, друг – призванието в живота, трети – да роди дете… А какво, ако приемем, че тези нещата ни се случват, когато сме готови за тях? Можеш да се ожениш на 20 и да си нещастен, да го направиш на 30 и да се окаже, че инвестираш години, за да изградиш хармонични отношения, или пък на 40 да имаш усещането, че си попаднал от раз на човека, с който правиш едно съвършено цяло. Кое е по-добре за теб тогава?

И да, някои хора забременяват преди още да са си помислили, че искат, а други, даже когато са съвършено далеч от тази идея… Всички обаче раждаме различни деца и имаме отделни мисии като родители. Исках да съм майка на 22, станах такава на 32 и през последните години съм благодарила стотици пъти за това. Ако дъщеря ми се беше родила тогава, нямаше да мога да й дам и 1/10 от това, което без усилия правя сега. Просто не съм била готова да отглеждам точно това дете. Съзнавам го ясно и категорично, въпреки гнева, сълзите и мъките, през годините, в които я чаках. Благодаря, че ги е имало и ме направиха различен човек.

Съществува предопределеност – ние идваме с определена мисия и с уроци, които душата ни е решила да научи. Да, имаме свободна воля, лична сила, качества и интуиция, които да ни водят по пътя. Всяко наше решение отваря врата и затваря друга и от това колко бързо усвояваме материала, зависи с какъв темп се движим. Нетърпението, липсата на смирение и напомпаното его обаче могат само да ни вкарат в ‘Девета глуха’. Магистралата е за тези, които умеят да четат знаците и да следват табелите. Останалите излизат на нея, когато си научат уроците.

Ние сме еднакви и равни, защото всички сме човешки същества – егото ни заблуждава и ни вкарва в други разсъждения. Аз съм това, което си ти, защото сме тук, за да си взаимодействаме. Днес аз се подпирам на теб, утре ти на мен, срещам Учител, после предавам нататък… Не казвам, че винаги успявам да остана в това осъзнаване и че егото ми е обезглавено, а че се опитвам, защото ми се струва редно.

Пиша и правя неща, които никога не съм очаквала от себе си. Понякога имам усещането, че летя, а друг път имам нужда от патерица… Даже слагам многоточия, които винаги съм смятала за израз на творческо безсилие. Изобщо – различна съм и позволявам на думите да ме вълнуват и да извират от мен.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ще бъда щастлива, когато най-после завърша! Колко ще съм доволна, когато най-накрая приключи този ремонт… Само веднъж да срещна подходящия човек и всичко ще се нареди! Нищо в живота ми няма смисъл, докато не дойде бебето… – казвали ли сте някое от тези изречения? Е, аз разбира се, съм ги изричала всичките… И понеже явно съм си претенция от класа, съм мрънкала и срещу времето, държавата, народопсихологията ни… Ясно е, че ако се понапъна, мога да направя списъка доста впечатляващ. Можете ли да повярвате, че има една дума, която описва всичко това? Анхедония – даже звучи красиво, нали? Като име на съблазнителка. Всъщност тя е – и то голяма. Приласкава ни всички под ред и ни оплита в ефирните си мрежи. Докато се усетиш, си й станал роб.

В буквален превод от гръцки Анхедония означава без удоволствие, без наслада. Като психологически термин се ползва за да отбелязва невъзможността да се преживява удоволствие. За себе си, аз го превеждам като вместо да се радваш и да си щастлив, заради това, което преживяваш и имаш тук и сега, ти да си недоволен, заради нещо, което ти липсва. Позната картинка нали?

Да всички знаем, че щастието е състояние и идва отвътре. Ясно е, че според Закона за привличането е нужно да имаш вътре в себе си онова, което искаш да имаш край себе си. Или избираш да си щастлив, или търсиш оправдание да не избереш щастието. Защо сме недоволни тогава?

Защо отлагаме живота си и насладата от него за момента, в който ще сме по-слаби, по-богати или някой ще ни вика „мамо“? От опит знам, че липсата на това последното може да ти скъса сърцето. Знам и какво е да седиш на маса с още 5-6 двойки и всички те да говорят за децата си… Чувстваш се като последното изкопаемо на света и ти идва да закрещиш, въпреки че вероятно обичаш децата им. Знам и какво е всичките ти приятелки да бременеят все едно е епидемия… Както и стягането в сърцето, когато трябва да върнеш в ръцете на майка му сладичкото бебе, което си гушнал. Чувстваш се толкова празен, когато не можеш да занесеш малкото вързопче вкъщи, а още усещаш аромата му по себе си…

venecia_nКъде е спасението ли? Едва ли за всички е на едно и също място, но мога да ви кажа къде аз открих своето. Бебето при мен дойде след като изцяло изритах Анхедония от живота си… Смених работата, на която стоях, въпреки че отдавна не ме изпълваше с ентусиазъм и се гмурнах в нови, непознати води. Спрях да събирам всяко левче в името на поредната скъпа медицинска процедура, както до тогава и със съпруга ми отидохме на пътешествие. Е, не беше околосветско и петзвездно, но се потопих в романтиката на Венеция, в лукса на Монако, помахах от балкончето на Жулиета във Верона… Влязох в удоволствието, позволих си да бъда щастлива тук и сега, да оценя красотата на деня, любовта на мъжа до мен, благословията на Живота. Изпитвах наслада и усетих, че независимо дали някога ще бъда майка или не, съм достатъчно ценна сама по себе си. Факт е, че бебешкият хепи енд се случи доста скоро след като започнах да се чувствам доволна и жива.

Да, знам, че на някой това може да изглежда налудничаво, на друг като елементарно съвпадение. Обаче моята истина е такава, каквато ви я разказах. Моля ви, погрижете се за себе си и направете така, че пътят към бебето да извади най-доброто от вас, а не да затвори сърцата ви! Същото важи и за всяка друга мечта…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена