„Не знам дали той е сродната ми душа, идеалната ми половинка и дали такова нещо съществува…“

„Не съм удовлетворена във връзката си… Мислила съм си даже дали не е по-добре да се разделим… Ама с него опитваме да имаме дете. Ако се разделим, все едно се връщам назад. Тогава и детето сякаш се отдалечава…“ 

„Не знам дали всъщност искам той да е баща на детето ми…“

Чувала съм подобни думи много пъти. Днес се случи отново и се роди импулса да напиша тези редове, осъзнавайки, че на някой в момента точно те му горчат в устата . Това, което ми беше странно в началото беше, че думите идват и от жени, които са пред или даже по време на ин витро процедура. Чудех се защо тези важни въпроси не са били на фокус по-рано. Защо излизат на дневен ред точно, когато е нужно жената  да е спокойна и отдадена на важното дело, с което се е заела?

Всъщност, когато се изправиш пред възможността мъжът до теб да стане татко на детето ти, започваш да оглеждаш избора си под лупа. Особено когато бебето не е „просто“ плод на отдаване и сливане между вас, а резултат от систематични усилия, манипулации, прегледи, инжекции… Бебето си е бебе и независимо дали клетчица от мама и клетчица от тати са се свързали сами в името на живота или са били подпомогнати отвън. Добавената стойност идва от съзнателните стъпки, от замесените хора, от часовете висене пред кабинета… Нормално е след всичко това да се чувстваш по-нервна и даже по-отговорна към избора ти на татко за своето чудо.

И все пак какво да правиш, ако в главата ти кънти въпросът: „Този мъж ли искам да е татко на детето ми?“

Първо си дай сметка дали има провокиращи го обстоятелства – допълнителна чувствителност, в следствие на хормони, манипулации, засилени страхове или повишена обща тревожност. Ако е така, е нормално да си по-сензитивна към това доколко и дали се усещаш подкрепена от партньора, дали сте на една вълна. Можеш да споделиш с него начина, по който се чувстваш и да го помолиш за повече внимание и съпричастност.

Анализирай усещанията си и виж дали не се възприемаш като жертва. Може да звучи странно, че след като сама си направила избора да се подложиш на някаква манипулация или процедура, после част от теб ще се чувства насилена да преживее болката, подуването и всички други неприятни усещания, които често съпътстват процеса. Факт е обаче, че ние хората (в общия случай) сме ориентирани към удоволствието и подсъзнателно преживяваме болката и дискомфорта като насилие. В такива случаи ни трябва и спасител. Очакваме в тази роля доброволно да се вживее мъжът до нас. Ако той не го прави, защото не разбира потребността ни от това или защото няма капацитет да откликне, се чувстваме предадени.

В такива случаи е добре да си припомним, че дори златната рибка изпълнява желания едва след като ги чуе и то по един доста буквален начин. Партньорът може и да е най-близкият ни човек, но това не го прави притежател на телепатични умения. И още нещо много важно – той също е замесен в ситуацията и има нужда от ресурс, за да се справи с нея. Понякога той самият се изживява като жертва в нея, защото трябва да се бори за това, което другите получават с лекота. Може би е нужно напрежението в двойката да се вентилира чрез среща с психолог, за да се подпомогне процеса и да се разгърне личния и общия потенциал. Не че би навредило в друг случай, напротив – това си е част от здравословното преминаване през житейските кризи.

phoenixt_jpg nВъпросът „Този мъж ли искам да е татко на детето ми?“ носи огромен потенциал за промяна. От една страна, той може да ти помогне да погледнеш под нов ъгъл партньора до теб, да оцениш и да се свържеш по нов начин с всичките му плюсове. От друга – ако си затънала в безперспективни отношения, да осветли това, да ти вдъхне кураж да се събереш и да промениш положението не само заради себе си, но и заради тези, които ще дойдат в живота през и чрез теб. И двата варианта са възможни и носят огромна сила. Твърдя го не само като психолог, но и като жена, която ги е преживяла. И двата. За добро.

Всеки избор носи своите последствия и има цена – наивно и детинско е да смятаме, че можем да имаме всичко накуп и едновременно. Аз имам своите малки и големи недостатъци, предполагам, че ти също. Това важи и за мъжа до теб. Вярно е също, че гледаме партньорите си през очилата на собствените си очаквания. Напиши на лист какви са силните качества на твоя партньор, както и слабите му страни. После можеш да оцениш всяко нещо, което си сложила на листа по десетобалната система, според важността/тежестта, което има то за теб. Например: Иван ме подкрепя и това е много важно за мен – давам му 10 точки. Той разхвърля вещите си и това не ми харесва, но и не е най-голямата драма на света – давам 5 точки. Третата стъпка е да събереш точките на положителните и на отрицателните му качества. Когато го направиш, ще си много по-наясно с картината и с цената, която плащаш, за да си във връзка точно с този мъж. Не забравяй, че той също плаща своята.

Ако от доста време се чудиш дали това е партньорът за теб, може би именно питането „искам ли той да е татко на детето ми“, ще осветли отговорите, които сърцето ти отдавна знае. Каквото и да откриеш в него, позволи на любовта да те води и направлява, а не на страха. Само, когато избереш любовта, можеш да възродиш феникса на собствения си живот. Чувала си легендата за него нали? Когато дойде моментът, той изгаря, заедно с всичко старо, което носи, за да може да възкръсне наново и начисто. Затова е символ на прераждането, на безсмъртието на новото начало. Вярвам, че всеки от нас носи феникса в себе си, но нямаме осъзнаване за силата си, докато не ни се наложи да излетим от кладата на собствените си ограничения, страхове и провали. След това можем да започнем начисто. Като себе си!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Чувствам се изгубена, предадена, подведена… Аз съм на 41 и трябва да започна от нулата. Оказа се, че мъжът, с когото живея, не иска дете. Аз не мога да си представя, че никога няма да съм майка…

Пред мен стои красива жена, с буйни коси и пълни със сълзи очи. Тя е успешна в работата си, постигнала е много неща. Доскоро си е мислела, че има успешна връзка, а сега е с усещането, че всичко се е срутило.

Жените, тяхната възраст и жизнен статус се сменят, но думите: „Той не иска дете!“ се забиват като клеймо БЕЗНАДЕЖДНОСТ в сърцата им. Заради тях смятам, че е важно да напиша тези редове.

Естествено, че има мъже, които мечтаят да станат татковци без дори да са припознали евентуалната майка. Има и такива, които влизат в тази роля случайно, без да са се замисляли дали я искат. На някои от тях тя пасва като ръкавица, други така и не успяват да се  почувстват уютно в нея… При повечето мъже идеята за поколение идва чрез жената. Любовта към нея, отдаването, плановете за бъдещето някак естествено започват да включват идеята за малко дънгалаче, което да научат да рита топка или за розовобуза бебка, която да бъде принцесата на тате.

Какво става обаче, когато темата бебе се превърне в табу и на любимия все му се появява спешна работа, когато тя се отвори? Казусите са най-разнообразни, но тук ще изброя няколко конкретни, с които съм се сблъсквала в работата си.

1. Мъжът приема връзката за неангажираща. Харесва жената, с която е, приятно му е да изкарва време с нея и/или да бележи сексуални постижения, но не я припознава като жената на живота си. Проблемът тук е, че ние дамите сме склонни да подменяме фактите със сценариите, които имаме в главите си. Тогава слагаме розовите очила и отказваме да видим красноречивите знаци, че сме поредната, а не последната жена, която той избира за себе си. После сме изненадани, че бебешката тема е табу.
Съвет: Ако един мъж каже или покаже, че не иска да има деца, задължително се осведоми дали всъщност проблемът не е , че той НЕ ИСКА ДЕЦА ОТ ТЕБ. Тогава много внимавай да не попаднеш в капана: „той не е готов, ще мине време, ще размисли“. Има и такава вероятност, но е малка. По-възможно е, ако в един момент се окаже, че правите бебе заедно да е заради биологичния му часовник и липсата на друга възможност. Устройва ли те това?

2. Мъжът не е узрял за темата бебе – често се случва, когато жената е на повече години от партньора си. Дори ситуацията да не е такава, майчинският инстинкт има склонност да се намесва на много по-ранен стадий. Бащинският обикновено се отключва едва когато малкото човече е вече факт.
Съвет: Ако партньорът ви иска бебе, но казва, че не му е дошло времето, уточнете помежду си какво има предвид той. Кога си представя, че ще стане татко – след година, след 5, когато успее да купи триетажна къща? Вече имаме и политическия опит, че мигът „когато му дойде времето“ е разтеглива и по-скоро имагинерна величина. Имаш ли време и желание да чакаш?

father and son having fun at sunset

3. Мъжът се страхува от конкуренцията на малкото ревящо вързопче. Някои направо си го казват – „искам те цялата за себе си“, други не са готови фокусът на любимата да се измести, но тактично си мълчат, докато се правят на леко разсеяни по темата. Не забравяйте, че повечето от благоверните ни имат личен опит от това как любящата им майка ги е сложила на пиедестал, докато таткото се е сливал с обстановката.
Съвет: Не забравяйте, че в йерархията двойката стои преди детето, защото то идва чрез нея. За да расте то в сигурна среда и да има модел на балансирани взаимоотношения, е нужно хармонията между родителите да се запази. Ако споделяте тази идея, може би е добре да я направите достояние и на партньора си. Това вероятно леко ще смъкне напрежението. Добре ще е обаче после да реализирате убеждението си и в живота – като сте обещали внимание, дайте го.

4. Мъжът не иска да изгуби „мама“ – кавичките са, защото не става дума за биологичната му майка, а за жената до него, която е влязла в тази роля за възлюбения си. Тя се грижи за него, подкрепя го, обича го, но не от позицията на партньор и любовница, а през призмата на: „това аз ще го направя, защото той миличкия не може; аз взимам решенията, аз казвам какво ще става, аз знам какво е най-добре за него; добре че съм аз да го напътствам…“
Съвет: Често се намърдваме в ролята на мама без дори да си даваме сметка за това – заради грижовната си природа, заради капацитета си за справяне, заради желанието да помогнем, да приласкаем, да угодим. Неусетно изпиваме силите на мъжа, ама не като в онази народна песен, дето момъкът не може да стане, когато изгрява слънцето, заради среднощната страст. Ако си станала майка на партньора си и си го сложила в статута на момче, помни, че рано или късно момчетата порастват и се откъсват от прегръдката на мама. Обикновено, за да скочат в нечии по-горещи.

5. Мъжът е емоционално незрял и/или не може да носи отговорност – говорим за тези екземпляри, които отдавна са далеч от училищната скамейка, но по нищо друго, освен по ЕГН-то, не им личи. В тази категория обикновено са мамините синчета, които не са имали възможност да се научат да вземат решения. Мама ги е „кастрирала“ с цялата си любов и после ги е пуснала (или пък все още не) да ходят по земята като осиротели паленца и да й търсят заместител. Картинката тук се допълва от точка 4.
Съвет: Ако все пак решиш да имаш дете от такъв мъж, е доста вероятно да го убедиш да направи тази крачка – той все пак е свикнал да се подчинява на чужди очаквания и решения. Прецени обаче готова ли си сама да носиш отговорността да бъдеш родител – и на детето, и на татко му.

woman thowing a bucket of water at her partner

6. Мъжът не иска да се откаже от досегашния си начин на живот. Усеща бащинството като бреме, което не е готов да носи.
Съвет: Тук можеш да се надяваш, че все още не му е дошъл момента за това, но внимавай да не паднеш сама в собствения си капан. Има мъже, за които приятелите, забавленията, пътуванията, алкохолът, хобитата и т.н. са и си остават приоритет. Това не са младежки увлечения, а начин на живот. Да им отнемеш това е равносилно на затвор за тях. Или остават в затвора и губят живеца си, или чупят решетката, или ти накрая, изтощена от борбата, хвърляш ключа и напускаш полесражението. Да, съществуват и по-щастливи развръзки, но трябва да признаем, че са малко на брой.

7. Мъжът изобщо не си се представя в ролята на татко. Може да е заради липсващия баща в техния личен живот или пък заради травматичните отношения, които са имали с него. Може и бащинството просто да не е сред житейските им цели. Има жени, които съзнателно избират реализацията им като хора да се осъществи извън сферата на родителството. Има и такива мъже. Даже са повече. Това е право на личността, разбира се.
Съвет: Ако един мъж ти казва, че не се вижда като баща, не си представя, че ще бъде такъв и не иска дете, си извади памуците от ушите, излез от розовия балон и го чуй. В противен случай поемаш риска, ако му родиш дете, да го гледаш сама. И това е вариант, разбира се, но помисли дали те устройва.

Точките могат доста да се умножат и да, съществуват доста вариации на изброените случаи. За протокола обаче е нужно също да отбележим, че известна част от мъжете, които „в момента не искат деца“, всъщност се нуждаят да чуят, че ще се справят са тази отговорна роля. Този факт обаче не променя написаното дотук.
Важно е бебешката тема да се обсъжда откровено и отговорно, без недомлъвки и полуистини. Ако се чудите кога е правилното време за това, моят отговор е – когато започнете да гледате на другия като на бъдещия партньор в живота. Яснотата по темата ви дава предимството на информирания избор.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Днес споделям с вас едно откровение, което не само ме просълзи, а и разплака… Думите на една майка към нейната рожба – жадувана и чакана, бленувана и измолена…

Верчето никога не сме се запознавали официално, даже не бяхме приятелки във Фейсбук. Прегърнахме се се развълнувано и спонтанно, когато се засякохме пред Историческия музей на рождения ден на фондация Искам бебе през 2015 г. -явно и двете знаехме кой, кой е и че сме от една порода! Тя се порадва на дъщеря ми и каза „Ох, Ели, дали ще ми се случи и на мен… Вече толкова години… Предстои ми ин витро с донорска яйцеклетка“. В този миг буквално тръпки тръгнаха по гърба ми, някак настръхнах. Хванах я за ръцете и й казах: „Ще стане, Верче, този път ще стане! Ще видиш!“.  После се засрамих от себе си. Как така го изтърсих това ей така от нищото!? Държах се като някаква сдухана врачка. Обаче усещането ми в момента беше толкова силно, интуицията ми така обсебващо откровена! След няколко месеца разбрах, че Верчето е бременна. Изживях го като огромна радост. И ето я сега Сияна – дете на светлината и любовта.

Споделям писмото на Верчето до нейното малко съкровище, публикувано в http://iskambebe.bg/ с вярата, че докосването до истинската любов е лечебно:)

Писмо до дъщеря ми 
от Вера
Siana_Vera_Ico (1)Толкова време мечтаех за теб, мило мое дете, че на моменти мечтата ми се беше превърнала в мираж… 
Преминах през толкова много битки, че по едно време вече не вярвах, че ще спечеля войната… Толкова много сълзи от мъка по тебе пролях, а не си представях, че ще плача повече от щастие. Вече не ми се вярваше, че има шанс и аз да почувствам как животът в мен расте! Не ми се вярваше, че някога ще разбера какво неповторимо щастие е едни малки крачета да ме поритват отвътре! Вече ми се струваше невероятно да вярвам, че от мен ще се роди дете, че ще суче от моята гръд и ще иска да заспива само в моите ръце…. Но, дойде ден, когато всичко това се случи, благодарение на НЕЯ – една непозната жена, една майка, която има в гърдите си такова огромно сърце, че намери сили и смелост да ме дари с частица от себе си, без дори да ме познава! Защото ЗНАЕ! Знае, какво е да си МАЙКА! И защото не може да си представи, че има жени като мен, които без нейната помощ не могат да изпитат това неповторимо и безмерно най-велико щастие за всяка жена, това най-велико тайнство – майчинството! И тя направи така, че аз да мога да изпитам най-върховното щастие на тази земя!
 
Когато заченах, все още не смеех да се зарадвам! Не смеех, защото и друг път ми се беше случвало, но после бях плащала най-скъпата цена за краткото си щастие – бях губила живота, растящ в мен! Още преди много години си дадох сметка, че да не забременяваш не е толкова тежко, колкото е тежко да губиш бебета. И не беше нужно да го изпитам няколко пъти, за да вярвам от все сърце в това! До 3-тия месец лежах, защото имах болки и не беше ясно какво ще се случи. Лекарите правиха и невъзможното, за да помогнат на малкото човече в мен да остане… А аз само се молих! Никога не съм предполагала колко много ще се моля! Е, изненадах себе си, станах толкова смирена, че не се познавах на моменти! Бях затаила дъх и само се молех да ти хареса при мен, мило мое дете! Разказвах ти колко много си желано, колко много си мечтано, колко много си обичано! Разказвах ти, че се надявам да ти хареса при нас и да останеш!
 
И ти остана! Остана в мен и започна да растеш! Оказа се, че си момиче! Не можех да повярвам! Винаги с главата си съм мислела, че не ставам за майка на момиче, че не съм достатъчно фина за това и че ще имам 2 момчета, с които да се разбираме „по мъжки“! А Ицката ми напомни, че всъщност явно душата ми е знаела, че ще си момиче още отдавна, защото преди години се влюбих от пръв поглед в една червена плюшена рокличка и не можах да устоя на изкушението и си я купих! Тя стоеше закачена на прекрасна детска закачалка в хола, точно до телевизора години наред! А в първите месеци, още преди да разберем, че си момиче, на няколко пъти се чувах да говоря да теб в женски род! Още тогава се изумих на майчината си интуиция и започнах да чувствам, че тайнството на майчинството ме изпълва! Не усетих кога минаха тези 9 месеца! След като премина критичния момент, вече се движех, разхождах, внимавах какво ям и пия, обичах още повече! А когато те усещах да ме побутваш или риташ отвътре, това бяха най-щастливите ми моменти! Благодарях ти, че си избрала мен и Ицката за твои родители! А той, той се вълнуваше заедно с мен на всяка промяна, беше до мен на всеки преглед, вечер ти говореше през корема и те милваше… Чувах жени да се оплакват, че много ги ритат техните бебета, че не ги оставят да спят, че им тежи бременността, че им е омръзнало… Аз не изпитвах нищо такова! Тези месеци на очакване и трепет бяха толкова прекрасни! Чувствах се чудесно, нямах гадене, не ми пречеше да спя, не се тревожех, че пълнея, не бях нетърпелива да свърши! Напротив, като родих, дори ми се струваше, че бременността е била кратка и лека и веднага бях готова да преживея същото отново! Да, надяваме се да станеш някога кака, надяваме се да те дарим с братче или сестричка! Като се роди, дълго време не можех да повярвам, че АЗ съм те „направила“ – бях преминала през толкова много медицински процедури и манипулации, че не можех да повярвам, че след безценния подарък от една яйцеклетка, след това ти си изградена клетка по клетка от мен и моя организъм! Това ми се струваше и още ми се струва ЧУДО! Толкова е невероятно да осъзнаеш, че от това, което приемаш с храната се изгражда човек!!! И не само това! Осъзнах, че твоята плът и кръв са част от мен, но също знаех през цялото време, че аз отговарям за чувствата и емоциите ти още от утробата! Знаех и те дарявах с много усмивки и хубави преживявания! Водихме те на любимите ни с баща ти места в планината, ходихме заедно на джаз-концерт и на теб ти хареса, срещахме се с приятели, разхождахме се! И като се роди – сега всички питат дали си спокойно дете, а ти си просто прекрасна – мила, спокойна и красива – за нас най-красивото дете на света! Случи се чудото – ти се роди, направи ни най-щастливите хора на света! Ицката се вълнуваше толкова много за теб, колкото и за мен – дали сме добре, всичко наред ли е… А аз след раждането само мечтаех да ме пуснат от интензивното, да се кача при теб, да те гушна и да те закърмя! Това беше другото нещо, за което мечтаех и се молих да успея да изпитам! И когато те сложих на гърдите си… о, чудо, ти засука от моята гръд, а аз заплаках от щастие… 
 
cheap homecoming dresses onlineИ до сега, 3 месеца по-късно, да те кърмя е едно от най-прекрасните неща, които ми се случват… моля се да мога да те кърмя още… поне до една година, за да ти давам от своята гръд най-полезното за теб – майчиното мляко, премесено с майчината ласка и обич! Като те слагам на гърдата ти пожелавам „Да ти е сладко, да си живичка, здравичка и щастливичка!“… и дано молитвите ми бъдат чути! Благодаря на Бог всеки ден за теб, за Ицката и за онази непозната жена, която ме дари с шанса да те имам! Благословена да е и тя и семейството и! Няма думи на света, с които мога да опиша това, което изпитвам към нея! Всъщност има една – ЛЮБОВ!!!… А за татко ти, дете мое – и двете с теб сме благословени Ицо да е моя съпруг и твоя баща, всеки ден се уверявам в това! Обичам го още повече като го виждам колко е щастлив за теб, колко се вълнува, как се притеснява, на моменти се страхува… но е нашата опора, подкрепа, сигурност, бащинска обич и сила! В началото, когато с теб нощем не спяхме и се кърмихме дълги часове, той те взимаше денем при него, гушкаше те и не те оставяше да плачеш нито за миг, за да мога аз да поспя и да „заредя батериите“! Когато беше при мен, твоят баща правеше всичко, за да сме добре двете с теб и все още го прави – чисти, пазарува, пере, суши, готви… грижи се за нас от все сърце! А когато заспиш на гърдите му или в ръцете му – той е толкова щастлив, че не иска да те пусне… Тази гледка за мен е просто… велика! А когато те прегръщам и ти прегърнеш мен – това е нашия свят, нашето щастие, нашето всичко!… Благодаря ти, мило дете! Благодаря ти, че още от утробата ми сияеш… 
 
Беше много интересно как всички хора, виждайки ме на живо или на снимка казваха едно и също: „Вера, ти сияеш!“, а аз се усмихвах и отвръщах – от детенцето ни е, то ме кара да сияя… Ицката не даваше да мислим за име твърде рано този път… Аз отново бях нетърпелива, още като разбрах, че си момиче започнах за умувам… Но той, баща ти, той ти даде това прекрасно име – Сияна! Кръсти те на слънцето и светлината!… И като се роди се оказа, че той сякаш те е виждал със сърцето си – ти си руса, светла и бяла! Съвпадение, нали! А сега, от няколко дни се случва нещо, което едновременно ме изненадва и радва… Ти май започваш да разбираш кой кой е и да искаш да заспиваш само с мен! Радваш се на баща си много, усмихваш се широко на бабите, гукаш им и им се радваш, но вечер или когато си неспокойна и плачеш – като те взема в мен и веднага притихваш… Сгушваш се, заравяш глава в гръдта ми и сякаш ме прегръщаш с малките си ръчички… И плача, плача от щастие, когато чувствам, че ти е хубаво при мен! Ти, слънчево дете, озари дните ни и изпълни душите ни с още повече чиста и свята любов! Надяваме се да бъдем достойни родители като ти дадем нашите топли грижи, светъл пример и дълбока любов! Ти вече знаеш, че можеш да разчиташ на нас, можеш да ни се довериш и да си спокойна, че ние ще направим всичко по силите си да станеш един достоен човек, който ще знае как се е появил на бял свят и с колко много любов е орисан! Бъди щастлива, дъще! 
 
Добре дошла при нас!  

Ако искаш да споделиш своите емоции и преживявания на майчинството, ще се радвам да го направиш в имейл до мен, за да достигне до тези, които имат нужда от надежда и вяра, че чудеса се случват. Вярвам, че майчинството е в сърцето, и едно отворено сърце, помага на друго да го последва!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Замисляли сте се колко е хубаво, че имаме 9 месеца да се настроим за това, че някой друг, специален трети, ще се намеси в двойката, която сме създали? Представяте ли си какво щеше да е, ако децата наистина ги носеше щъркелът? Звъни се на вратата, отваряш и на прага те чака кошница с адресирано до теб бебе. Аз самата съм си мечтала за нещо подобно, когато то все не идваше в живота ни, но това е друга тема…

След появата на бебето, жените, които играят главната роля в извеждането му  на бял свят, имат сякаш по-привилегирована позиция. Всички се вълнуват основно от новороденото, но все пак има и такива, които питат как е майката. Тя, с бушуващи хормони и все още напомпана с ендрофин, обикновено е прекрасно добре, поне емоционално. Ако нещо ще се обърква, е на по-късен етап. По презумпция се приема, че бащата е горд и щастлив и точка. Той излиза от светлините на прожекторите. Третият става първи, а първият – никой!

Любимата жена вече е майка и е тотално обсебена от новото амплоа. Секси бюстът е източник на храна, а горещите изпълнения в спалнята идват от ревящия с пълно гърло пришелец. Тъщата е пристигнала с тенденция да остане, а собствената ти майка се е изпарила за миг и е заменена с нечия друга баба.

Идеята не е да съжаляваме мъжете. Те имат достатъчно капацитет да се справят с тази ситуация. Дори, ако им липсва, пак ще оцелеят криво-ляво. Има обаче неща, за които е хубаво да си дадем сметка, преди да сме изтървали влака на партньорската хармония в дома си. Приемаме за даденост, че преди това той е имал редовна спирка там.

King_Haakon_VII_and_Queen_MaudМъжът и жената са кралят и кралицата на дома. Всички останали са поданици. Признавам си, че и на мен ми звучеше странна тази теза преди време. Как така?! Имаш едно малко, сладко същество, чието оцеляване зависи от теб, а ти вместо да му се отдадеш изцяло, слагаш себе си и партньора на първо място? Ами да! Даже ти си първа, после е партньорът и накрая идва наследникът. Принципът е същия като при самолетния инструктаж – слагаш кислородна маска първо на себе си, после на детето. Само когато си спасил собствения си живот си в състояние да помогнеш на друг. Ако си се отдала така на грижата за бебето и евентуалното му братче/сестриче, на дома и мъжа си, че едва се влачиш от изтощение, в един момент няма да можеш да си от полза никому.

Партньорството винаги трябва да стои преди ролята на родители. Убедена съм, че всички усилия да изградиш и запазиш пълноценна връзка си струват, защото нашите деца заслужават да израснат в семейства, в които има любов и уважение. Ролевият модел се предава от поколение на поколение и от това каква връзка имаме ние, зависи какви деца ще отгледаме и какви ще са техните отношения с противоположния пол. Нали знаете, че децата се учат на 95% от това, което правим, а не какво сме казали.

Бащата е равноправен родител. Слава Богу, че все повече татковци заемат ролята си на такива много преди бебето да се роди. Доказано е, че освен, че разпознава гласа на майка си, час-два след като се роди, бебето ясно различава и този на бащата, ако го е чувало достатъчно често и ясно. Това означава, ако бащата е говорил на кръглото коремче – чел е приказки или доказвал формули:), бебето помни това и знае, че освен мама, в света го чака още някой много близък. Да общува с бебето си, преди още да се роди, е една сладост, от която никой баща не бива да се отказва според мен. После ще бъде награден с най-сладката беззъба усмивка на света.

Father-Son1Бащите имат безценна и незаменима роля за здравето и развитието на своето дете. Радостно е, че все по-голяма част от съвременните татковци го осъзнават. Ще изброя само 5 неща, свързани с приноса на бащата. Сигурна съм, че можем да добавим и други 50.

1. Поддържане на позитивна връзка с майката на детето (независимо дали са заедно или не). Научни изследвания показват по категоричен начин, че децата, които са били свидетели на уважително и отдадено отношение от страна на своите бащи, на по-късен етап третират своите половинки по подобен начин. Обратното – гневното и обидно отношение към майката, е предпоставка за развитие на депресия или на агресивно поведение от страна на детето в последствие.

2. Насърчаване – децата, които са го получавали от бащите си, освен, че са с по-добра самооценка, имат 70% по-малко противообществени прояви като възрастни.

3. Дисциплиниране – моля да не се бърка с наказание. Целта на този процес е да се вкара в действие самоконтрола на детето (естествено нормалния за възрастта му самоконтрол). Боят и крясъците са белег на безсилие и предизвикват подчинение. А това няма нищо общо с уважението.

4. Личен пример – и момченцата и момиченцата научават от баща си как се държат мъжете. И тук няма почти никакво значение какво ще кажете, важно е какво ще покажете.

5. Обич и гушкане – мит е, че новородените се разглезват като се носят на ръце. Първо не забравяйте, че те са устроени така, че да могат да фокусират най-добре образ, който е на 20 см. от тях – на толкова е лицето на кърмещата майка. Второ – нещото, което са чували най-отчетливо по време на вътреутробното си развитие, е сърцето на майката. Ритъмът му дълго време ще бъде това, което ги успокоява най-добре. Трето – топлината на тялото ви може да е като балсам за страдащото от колики коремче. И най-важното – гушкането е знак на любов, приемане и отдаденост. То е дар, което всяко човешко същество заслужава!

С нетърпение очаквам коментарите ви! 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„А за нас какво ще пишеш?“ Това ме попита съпругът ми почти веднага след като се захванах със сайта. На изненадания ми поглед отвърна с: „Е, не помниш ли едно време като само аз и още един двама бяхме в клиниката, а другите чакаха отвън в колите? И онези, дето гледаха в земята пред кабинета за спермограмите…“ Помня разбира се, ама сега в клиниката има значително повече мъже, които стоят до жените си и търпеливо чакат с тях…тръгнах да обяснявам, но получих „Да бе, да… И половината изглеждат като вързани за каишки. Мъжете се срамуват да кажат, че имат проблем“, заключи той със самочувствието на изключение, потвърждаващо правилото.

Замислих се, че в създаването на живота участват двама, но когато говорим за репродуктивни затруднения, мъжете сякаш остават извън фокуса. Да, всички знаем, че при стерилитета е значителен процентът на мъжкия фактор, както го наричат, но се организират психологически групи за подкрепа на жените. Мъжете нямат право на сълзи, разочарование и болка – съвсем логично в едно общество, което нарича момченцата „женчовци“, когато плачат.

На мъжете е генетично заложено да покровителстват жената и да я защитават. Представяте ли си какво е усещането да осъзнаеш, че нямаш тази власт, когато любимата трябва да се подложи на всякакъв тип никак не приятни процедури?  Ако пък се окаже, че мъжът има „заслуга“ за репродуктивния проблем? Какво се случва с инстинкта на самец, който диктува, че най-важната ти задача (след оцеляването) е да създадеш потомство и да разпръснеш гените си възможно най-мащабно? Започва някой да ти брои сперматозоидите и опа, изненада! Има само три – Пешо, Иван и Драган! Да осъзнаеш, че не можеш сам, без подкрепа, да направиш любимата жена майка, е като да те удари жица с високо напрежение.

Не всички издържат на него. На някои им идват в повече и спермограмите, и изследванията, и изнервената жена, която прави секс по график… Наситените случки около лечението на стерилитет и изпитанията са като лакмус за връзката – ясно показват от кого точно си придружен. Те могат да да разрушат брака и партньорството, но могат и да го „бетонират“ с устойчива на всякакви изпитания сплав.

Да има мъже, които не издържат на напрежението, но има и такива, които остават и понасят и сълзите, и тръшкането, и разочарованието и са скала, пристан и убежище едновременно. „Трябва да стане! Вървим напред и не се отказваме“ казват те, опитвайки се скъсят пътя към жадуваната рожба по единствения познат им начин – действието. Стъпват изправени, хванали ръката на любимата и предизвикали живота. Пожелавам си Господ да награди мъжеството им!

Божидар Велчев – един от тези мъже, направи филм за събратята си по повод осмия рожден ден на фондация „Искам бебе“. Възхитих им се за човещината, откритостта и куража да се изправят и да кажат – да, ние все още чакаме нашите бебета. Не сте сами, момчета! Благодаря ви, че ви има и че смелите сред вас стават все повече! Вие сте гаранцията, че синовете ни един ден ще бъдат истински мъже!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена