Ако можех да отгледам детето си отново,

щях най-напред да се погрижа да има самочувствие, а след това дом.

Щях повече да рисувам с пръсти и по-малко да соча с пръст.

Щях да отделям по-малко внимание на грешките и повече на близостта.

Щях да гледам по-малко часа и час по час да си отварям очите.

Щях да искам по-малко да знам и повече да обичам.

Щях да ходя повече на екскурзии и повече да пускам хвърчила.

Щях да престана да си играя на сериозна и сериозно да играя.

Щях повече да тичам през полята и да зяпам звездите.

Щях повече да гушкам и по-малко да дърпам и тегля.

Щях по-честичко да виждам дъба в жълъдчето.

Щях по-рядко да съм твърда и да утвърждавам по-често.

Щях по-малко да ратувам за любовта към силата.

И да се грижа повече за силата на любовта.

Young Mother Playing With Her SonАвторът на това прекрасно откровение е Деян Луманс. Отпечатано е в „Пилешка супа за душата 2“. То виси на хладилника ми от почти 5 години и ме е спасявало в много ситуации. Закачих го там, когато моето момиченце беше на няколко месеца и в един „прекрасен“ ден имах чувството, че ще откача – от умора, еднообразие и душевни терзания. Нищо конкретно не беше се случило, но усещах как главата ми ще експлодира. Имах нужда да остана сама и поне 2 часа да правя нещо за себе си. Бях изплашена и без фокус. Той беше насочен толкова плътно навън, към малкото ми съкровище, че нямах идея дали изобщо пак може да влезе в мен.

Обадих се на свекърва ми и я помолих да дойде и да изведе малката на разходка – първите часове, в които тя щеше да е с някой друг.  После просто си пуснах компютъра с ясното намерение да „прочета нещо за душата“. Нямам идея как попаднах точно на това „нещо“, но плаках и ликувах едновременно. Оттогава то ми е другарче във всички моменти, когато ми натежи от това да бъда непрестанно на разположение на някой друг – ако не през цялото време физически, то – емоционално.

Благодарна съм за тази находка и с радост я споделям с вас. Ако не ви е попадала, съм сигурна, че ще ви развълнува. Ако ви е попадала – пак:). Благодарна съм за всеки миг, в който съм била майка. Дори и за тези, в които ми се е искало да ревна с глас, както и за онези, в които съм го правила.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

За кого е подходящ този уебинар:

  • За всички жени, които искат да станат майки, независимо от това дали планират да имат бебе сега или са оставили реализацията на намерението за тогава, когато му дойде времето;
  • За дамите, които са уверени, че ще реализират мечтата си от раз – без забавяне и перипетии, както и за тези, които от дълго време вървят по пътя към бебето, но срещата с него все се отлага;
  • За тези от вас, които усещат със сърцето си, че искат да създадат подходящи условия бебето им да бъде заченато и износено по най-добрия и подкрепящ начин;
  • За споделящите схващането, че посрещането на детето в живота идва много преди то да поеме първата си глътка въздух.

Какво ще научите и получите?

  • Какви са начините да пречистим организма си от натрупаните шлаки и токсини и да подпомогнем работата на репродуктивната си система;
  • Насоки как да подготвим тялото си за предстоящото събитие – какви са подходящите за консумация храни и кои са нещата, които е добре да избягваме;
  • Как да настроим душата си на вълна бебе;
  • Как да „пуснем” мечтата за бебе така, че да й позволим да се случи;
  • Въздействаща и силна на МЕДИТАЦИЯ, чрез която да повикаме душите на бебетата си!

Ето и линк към записа : Мисия забременяване 

Ако считате информацията за полезна, ще се радвам да дадете своя лайк на Facebook страницата на сайта! Благодаря ви за подкрепата!

P.S. КОГАТО БЕБЕТО СЕ БАВИ, независимо дали има физиологически причини за това или не, обикновено са налице психологически.

Каня ви да поработим заедно върху тях като в тренинга „МЕЧТА ЗА БЕБЕ„. Имам да споделя и още много неща, които ще подкрепят вас и връзката ви по пътя към бебето. Разгледайте програмата и ако сърцето ви откликне на нея по някакъв начин, не се колебайте да се свържете с мен!

Благодаря ви и желая на всички вас скоро да гушкате бебетата си!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Леле, колко съм изостанала с графика… Май няма да успея и с половината запланувани неща. Как може всичко да се случва толкова бавно…“ Хванах тези отровни мисли да тиктакат в главата ми още със събуждането и веднага опънах ластика. Шляк! Доброволно реализирах върху себе си поговорката “ Со кротце, со благо, со малко кютек“. Да караме поред:

Метод на ластика, за да изчистиш ума си. Така Робин Шарма нарича техниката, която в кратце ви демонстрирах преди малко. Простичка е – слагаш си един ластик на китката (гривничка с мъниста за по-суетните) и всеки път, когато в главата ти се появи негативна, източваща енергията мисъл, дръпваш ластика. Със силата на навика, мозъкът ще асоциира болката с негативното мислене и съвсем скоро и сам ще забележиш, че ще имаш значително по-позитивни мисли.

Защо да го правиш? Ако наистина си задаваш този въпрос, най-подходящият отговор ще е статистически. Според учените мозъкът ни обработва по около 60 000 мисли на ден – по една мисъл на секунда, докато сме будни. И сякаш това не е достатъчно, за да ни омаломощи, изследователите показали, че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Ако сте добри по математика, вече сте пресметнали, че 45 000 негативни мисли минават всекидневно през ума на повечето хора. В случай, че не сте на „ти“ с числата, повтарям резултата – 45 000 негативни мисли. Ако всеки път опъваме ластика, ще ни се разранят китките.

lastikДай Боже да сме сред щастливците, които да са пренастроили съзнанието си на по-високи вибрации, защото е доказано, че негативните мисли активират участъци в мозъка, свързани с чувството на депресия и тревожност, докато положителните имат успокояващ, балансиращ ефект. Вероятно вече и сами си направихте извода, че отровата, която струи от мозъка ни, прониква в цялата ни физиология и кани на гости в тялото ни всякакви болести и неразположения.

Ясно е, че не можем да хващаме всяка негативна мисъл, която завърта опашка в главите ни, но все от някъде трябва да започнем. Нека да опъваме ластиците и да сме благодарни на себе си всеки път, когато сме осъзнати, че мозъкът ни играе номерца. Няма как да постигаме мечтите си, ако живеем в капана на напрежението. Предлагам да спрем да се правим на жертви на другите и на обстоятелствата и да поемем рула на собствения си живот. Като за начало да дисциплинираме умовете си. Готови ли сте? Започваме ли заедно?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Христос воскресе! Започва нов цикъл от живота на човеците. Пожелавам си да бъдем по-добри, приемащи, подкрепящи, изпълнени със светлина и движени от благоразположение! Да даваме любов, а не завист, да бъдем водени от приятелството и сърцето, а не от сложни сметки как би било добре за нас да се държим. Разполагаме с един живот и със свободния избор как да го изживеем – като негови автори или като пасивни наблюдатели. Можем да присъстващи тук и сега, даващи най-доброто от себе си или да предъвкваме миналото до несвяст и до пълно обезличаване на същността си.

eggs 2Желая ви любов и светлина, чисти помисли, леко сърце и вдъхновение! Нека има здраве, хармония и разбирателство в домовете ни и благодарност за тях в душите ни. Нека бъдем водени от Божията промисъл, насочвани от Ангелите и подкрепяни от цялата Вселена! Нека се сбъднат най-съкровените ни мечти и те да са в наша угода и в интерес на себеподобните ни. Нека интуицията да ни показва пътя към по-добрите версии на нас самите! Нека бъдем благословени да сме и да бъдем най-доброто, на което сме способни и това да ни дава удовлетворение и лекота! Да бъде!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Жени като нея променят света. Със сърцето си! Тази жена е необикновена. За мен тя е еманация на любовта и майчинството. Как иначе да си обясня, че е способна да подкрепя така всеотдайно толкова много жени – да им държи ръцете, да ги прегръща, да плаче с тях, да се радва за бебетата им като за свои и едновременно с това да е като амазонка, когато се бори за правото им да станат майки.

„Искам бебе“ вече е на 8 години, а Радина е негов основател. Името й се свързва с битките (да не кажа войните), които е провежда в защита и промяна на общественото отношение и законодателството така, че да се даде шанс на повече жени да чуят думичката „мамо”. Донорството, сурогатното майчинство, фонда за асистирана репродукция, психологическа подкрепа на жените с репродуктивни проблеми – по която и от тези теми да потърсите информация, името на Радина, ще бъде свързано. Затова има цели 24 кръщелници. А може би вече са и повече.

Публикувам част от разговора ми с нея от преди няколко месеца, защото той все още ме изпълва с емоция и с вяра… Щом има такива жени, значи няма невъзможни неща.

radi s deteРади, фондацията „Искам бебе“ е факт вече от 8 години. Как се случи началото? Нуждата ли те побутна?

Да (смее се). Това е проектът на моя живот. Няколко момичета се събрахме и тръгнахме с идеята да направим нещо, за да решим проблемите, които ние срещнахме по пътя си към това да имаме бебета. Започнахме с информационни кампании, защото тогава нищо не се знаеше по въпроса. Сега 30-годишните дами са много облагодетелствани от всичко – има форуми, има държавен фонд, който финансира 3 процедури инвитро… Жените на моята възраст – над 40 вече, до ден днешен изплащаме кредити за нашите процедури. Това е един път, по който ние пациентите тръгнахме сами и направихме всичко възможно, за да има фонд и да го задържим Така че това е възможна мисия и кауза, която много зарежда и заради която си струва животът.

Темата е емоционални за мен, защото аз самата водих дълга борба, за да го има детето ми. Чудя се как издържаш да срещаш толкова много болка…

Болката е толкова, колкото и радостта, защото на ден аз получавам дори повече обаждания за положителни тестове или раждания, отколкото са тези, свързани с неуспехите. Най-голямото ни постижение за тези 8 години е доверието. За това време ние не подведохме никого. Възможността да общуваш с тези хора, да станеш част от семействата им, да минеш с тях пътя до желаното дете, ти дава огромна доза оптимизъм и много зарежда.

Когато си близко до случващите се чудеса, а твоето чудо се бави, това може ли да бъде стимул? Понякога хората, когато не получават това, което искат се отчайват, озлобяват, обвиняват обстоятелствата, себе си, партньора си, всичко…

Хората с репродуктивни проблеми, в голямата си част, са много добри. Причината е, че когато извървяваш своя път към детето, ти се стремиш към нещо много добро и няма как да си лош човек. Мечтата ти е много хубава, тя е като слънце и ти огрява целия живот. Стремейки се към нея, ти правиш всичко възможно, за да можеш да станеш по-добър, защото очакваният резултат ще ти покрие всички старания по пътя. Това да посветиш 10 години от живота си на това да имаш дете, а не примерно да правиш кариера и да преследваш други мечти, е много достойно.

Трябват много устойчивост и сила, за да можеш да падаш и да се вдигаш отново след неуспеха… 

Да и разбиращ партньор. Много хора се разделят в този процес, но пък тези, които остават до края, са за пример в отношенията си. Аз лично за себе си имам отговор на въпроса защо моят стерилитет продължи толкова дълго – 15-16 години се борихме. Сега ми е ясно, че просто е трябвало да се роди Йоанна през 2011 г.

Много неща осмисляш по този път и това не е клише. Всеки неуспешен опит инвитро много те вглъбява. Единственото, което съветвам жените, е да не взимат никакви решения през първите месец, два – нито дали да продължат, нито дали да осиновят, нито дали да спрат. В този период всяка една от нас трябва да успее да си изживее траура и мъката си. Защото това е много голяма мъка. Когато успееш да минеш през тях, заедно с партньора си, намираш неподозирани сили в себе си. Даже се чудя понякога как съм направила 8 опита… Но всяка жена, минала по този път, си казва – „мога и още“. Целта си струва.

Много често жените, особено след 3-4 опит, още на следващия ден след отрицателен тест казват – край, подавам си документите за осиновяване. Такива решения не се взимат при болка. Когато успееш да минеш през мъката, тогава ти се дават отговорите и то правилните за теб самата. Няма универсално правилен отговор за всички.

Все пак има и семейства, осиновили дете дари без да направят опит инвитро…

Да, както има и такива, които и след 15 процедури все още не са готови за осиновяване. Това за мен също е симптом за непреживяна мъка. Не можеш постоянно да казваш на една жена „ти си силна, ти ще се справиш“. Това е последното нещо, което тя иска да чуе след отрицателен тест. В този момент тя има нужда да бъде слаба, да се остави на болката.

Кажи сега за изживяното щастие…  

Йоана ми напълни живота! Много е хубаво, когато разбереш какво означава да си подредиш приоритетите. Става ти ясно чак, когато вече имаш дете. Когато осиновихме Йоана, първите няколко месеца си останахме вкъщи, за да може тя да ни разпознава като майка и баща, след това естествено ни помагат и баби и дядовци. Но поставяш си детето на първо място и след това цялата Вселена работи за теб.

Когато си осъзнат родител обаче.

Ние сме такива. Няма как да не е така след дългия път, който сме минали.

А помниш ли всички жени, на чието забременяване си „асистирала“ по някакъв начин?

В началото помнех всяка една. Моите кръщелници обаче всички си ги познавам и помня имената и рождените им дни…

Ама те колко са?

24 и цифрата набъбва.(смее се) Това са много трудно извоювани бебета. Има и други такива, но става все по-голямо предизвикателство да помня всички, защото нашата организация стана абсолютен посредник – който, откъдето,каквото и да търси, опира в до нас. Има и много жени, които забременяват след като са ходили в психологическите групи, които организираме, някои от тях по естествен път. Смятам, че това също са бебета на „Искам бебе“.

Да, през този дълъг път, подкрепата може да свърши чудеса…

Петте години, които обикновено съобщават хората, като времето, отнело им да решат проблема, свързан със забременяването, са много ключови. Важно е какво точно ще правят хората през това време за себе си, както и да попаднат на точния лекар…

И е важно да знаеш, че ти вече си майка в сърцето си и е въпрос на време това да се осъществи и в реалността, а не на възможност, защото възможността я има и тя ще се реализира.

Така е! Много е ценно, когато с жените работят психолози, които са били с репродуктивни проблеми.

Те не са само в София, нали?

Не. Има общинските програми. Голям приоритет ни е работата с местните власти за създаване на програми за работа с двойки с репродуктивни проблеми. Основно създаване на малки фондове, финансиране от общинските бюджети за подпомагане на двойки от самите градове. Това са пари, които не са за самата процедура инвитро, а за да може двойката изобщо да стигне до нея – т.е. те са за изследвания, операции и т.н.

Да, пътят до инвитрото е дълъг…

Да и предполага едно първоначално самофинансиране от 2 хил. лв. например, които са непосилни за страшно много хора. Без необходимите изследвания и специалисти, хората не могат да стигнат до Фонд „Асистирана репродукция“, чрез който държавата финансира до три опита инвитро. Нуждата от подобни програми по места беше подсказана от нашия опит и от този на пациентите. Да, ние имаме право да три опита от по 5 хил. лв., но за да стигнеш до тях, трябва да направиш страшно много крачки. Освен това голяма част от проблемното забременяване се решава с инсеминация, или с оправяне на хормоналния дисбаланс, или с друг тип лечение, препоръчано от специалист.

Имаме общински програми в 35 града и не спираме само с финансирането. Общинските съвети протягат ръка и отпускат между 1000 и 2000 лв. в зависимост от града, а в Благоевград даже се покриват до 4 000 лв. Освен това всяка година в почти всички големи градове ние правим събитие с общината, което има и информационна част и стимулираща функция – събира хора с еднакви проблеми на едно място и всеки, със своя доброволен труд може да се включи да помага на каузата. Във Варна например през последните три години имаме почти непрекъснато базари в детските градини. Продават се неща, изработени от момичетата –  бижута, картини, керамика и т.н. Всеки намира своя талант и допринася нещо за каузата.

Голяма наша инициатива, която ни извежда на първо място в Европа, е психологическата ни програма, която ни е приоритет от 2008 г. Преди 4-5 години не срещахме никакво разбиране за нуждата от психологическа помощ в лечението на стерилитет, в момента мога да кажа с гордост, че вече 6 центъра за асистирана репродукция вече имат психолози, които са редом до пациентите по пътя им по време на процедурата.

„Искам бебе“ прави в големите градове групова помощ. Тя е много специфична, специализирана, с обучени психолози. Предлагаме 12 безплатни срещи за пациентите и това се оказа много успешен модел за решаване на емоционалните проблеми на пациентите.

Ако някой си каже – аз искам да помогна на тези хора, как може да го направи?

При нас всичко е доброволчески труд, всеки човек, помогнал ни до момента, го е правил по начина, по който той е решил. Непрекъснато ни пишат хора от цялата страна, които казват – аз мога да се включа в базарите, давам ви еди-колко-си картини, друг прави сайтове… Слава Богу, че има много хора, които са с добри финансови възможности вече успели веднъж с опит инвитро, те искат да подпомогнат друга двойка. Това се случва чрез фондацията и след това аз имам огромното удоволствие да срещна дарения и дарителя. Всеки сам казва как може да помогне. Примерно ние имаме 35 координатора, а аз не съм търсила нито един.

Звучи много вдъхновяващо!

Да и е! Толкова неща се случват без пари. Вярно е, че сме търсили начини за финансиране чрез проекти, но никога до сега не сме спечелили такъв… С изключение на моите лични контакти с рекламата и маркетинга. Например факт е, че всички психолози от нашите програми получават пари за труда си, но те са от частни фирми. Винаги съм си мислила, че тази огромна кауза ще продължи да я има, докато съществува доброволческия труд. Идват нови и нови хора. Някои остаряваме, идват млади хола, които се включват…

Предай нататък!

Точно…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Бях на 22, когато ми направиха цветна снимка на тръбите и установиха, че освен, че те са запушени имам и двурога матка със страховит септум в средата. Срина ми се светът! Как точно аз, която откакто се помня си представям, как съм бременна и имам деца, съм генетично сбъркана?!

Новината научих под следната форма: „Момиче, с тая стена в матката и с тая матка по принцип, не виждам как ще имаш бебе!“ Каза ми го медицинското лице във въпросния кабинет при молбата ми да разчете снимката. Оттогава ми се свива корема само при споменаването на „Майчин дом“… Тя беше зряла жена, аз почти дете. Можех да й бъда дъщеря. Не разбирам как успя да си отвори устата и да ме съкруши така безпардонно и бездушно. Нямаше – „ситуацията е лоша, но има възможности за оперативна намеса“ или „ти си млада, животът е пред теб, ще се справиш, понякога поставяме такива диагнози на жени на 40, добре е, че го научаваш сега“, или поне „аз не съм лекар и не знам какво следва, но съм сигурна,ч е нещо може да се направи“. Нямаше дори поглед. „Тряс“ – вратата се затвори, а аз с разтреперени крака едва не се сгромолясах в коридора. Наясно съм, че не всички, работещи в болници са психолози, но не са ли хора?

Стегнах се като всяко мъжко момиче и продължих напред с „Ти никога няма да си майка“, кънтящо в главата ми! Думите ме преследваха, влизаха в съня ми, отравяха мига всеки път, когато някой мъж ми заговореше за деца. Опровергах ги след 10 години, гушкайки дъщеря си!

Иска ми се, когато бях на 22 някой да ми беше казал, че имам право да съм разстроена, да тъгувам, да излея мъката си, иска ми се да не бях слагала маската на амазонка, да не бях стискала зъби и да не бях се правила на жената вамп. Толкова по-просто и лесно щеше да е да бях потърсила подкрепа, да бях поговорила с психолог, с някой, който щеше да ми помогне да сменя вече загнездилия се модел в главата ми и да се фокусирам върху ресурсите си да се справя, върху шансовете и възможностите.

От една страна нямаше към кого да се обърна, от друга – това даже не ми мина през главата като възможност. Възпитавана съм да бъда силна, да се справям сама, да мога всичко… Минаха толкова години преди да осъзная, че да потърсиш помощ и подкрепа не е срамно и че е проява на осъзнатост, а не на слабост.

Човешко и много женско е да свалиш оръжието, щита и ризницата и да си признаеш, че сърцето ти кърви. Напоследък все по-често избирам да бъда жена и съм щастлива от новопридобитата си мъдрост. Живея много по-леко, когато моля вместо да изисквам и критикувам, когато прегръщам, вместо да крещя, и когато не крия сълзите си зад желязна маска.

Не ви призовавам към мелодрама, а към това да си признаем болката, да спрем да я крием и отричаме и да не маскираме проблемите си зад каменното извинение „нямам време за деца“. Аз искам бебе – отново! Искам го силно и има дни, в които ми е много тежко, че още не е при мен и падат сълзи. Има и такива, в които усещам присъствието му съвсем близо и знам, че ми остава само една крачка – тогава летя. Разликата с преди години е, че сега знам, че няма смисъл да крия копнежа си. Това, че бебето не се случва в мига, в който съм го пожелала, не ме прави втора категория човек. Знам, че не съм сама и че подкрепа дебне отвсякъде, стига да си готов да я приемеш. А вие как сте днес, момичета? Оставихте ли костюма на супержената да си почине?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

„Дневниците на една майка“ или „Приключенията на Неда“– според приятелите ми така трябвало да се казва романът, събрал случките за дъщеря ми, с които ги разсмивам. Аз обаче бих го кръстила „На педал“, „Газ до дупка“, „Да пребориш времето“ или нещо такова… Само тичалите до пълно побъркване към спирки на градския транспорт от всякакъв характер и пресичалите бегом кръстовища със заветната цел да вземат детето си от ясла или градина, ще ме разберат. Изхвърчаш като тапа от работа, задължително преди края на работно си време. Притеснен за последствията от това, се устремяваш с цялата бързина, на която си способен, към въпросното детско заведение. То по принципа на районирането е близо до дома ви, а не на работното ви място, което пък по закона на Мърфи е на другия край на града. Това налага да водите отрочето си там рано сутринта, почти по тъмно през зимата и да го взимате по късни доби. И как да му отговорите на въпроса „Мамо, защо съм последна?“.

Когато дъщеря ми тръгна на градина всяка сутрин караше баща й да й обещае, че ще я вземе бързо. Той, на работа до 17.30 на десетина километра от нея, й отговаряше – „Да, със скоростта на светлината, моето момиче“ . Подозирам, че един ден тя ще си мисли, че светлината е нещо доста мудно. В 4 от 5 случая тя е последната останала от групата в 18.20, когато той, притеснен и задъхан, успява да я прибере. Ужасно съм му благодарна, че го прави.

Докато аз самата работех до 6, в редките случаи, когато няма нищо извънредно, дори да можех да летя, да хвана такси или да тичам до премала, нямаше как да стигна навреме, за да я прибера. И колата не е решение, защото задръстванията са пословични…

В такива моменти човек се чуди защо като толкова професии могат да се практикуват дистанционно, българските работодатели изискват задължително присъствие в офиса? Не е ли важен резултатът, а не да те виждат как си седиш на стола, докато го постигаш? И онази особена гордост, с която на интервюто ти съобщават, че позицията е с нормирано работно време… После разбираш, че оставането до час-два след смяната, съботно-неделните дежурства, имейли и телефонни разговори, не се броят. Те си се подразбират – има работа, трябва да се свърши. Да не би „гъвкаво работно време“ да е мръсна дума (словосъчетание)? До кога ще ни тресе тази мания за контрол и пълно недоверие към възможностите на хората и респективно – майките, да организират деня си ефективно без някой да им казва кога са в обедна почивка? Защо да не си тръгнеш от офиса в 5 или в 4 следобед, след като за разлика от купонясвалите вечерта колеги, ти можеш да си там преди 8 сутринта дори? Защо да не не доработиш вечерта, когато децата са си легнали? Защо? Защото който има деца, да си ги гледа и да е мислил преди да ги ражда… Да, а всички ние сме се появили на този свят с пъпкуване – готови, отгледани и с очила.

Не искам да звуча като вмирисан на кебапчета политик, но отдавна сме в демографска криза и тя ще се задълбочава! Поне докато жените трябва да избират дали да си позволят да раждат бебета или да катерят със зъби и нокти кариерната стълбица. Статистиката показва, че все по-често ставаме майки за първи път на 35, което пък намалява драстично шанса за второ дете. От една страна часовникът тиктака, от друга – как пак да му бременееш като младите колежки напират на орди за местото ти? На Терминал 2 вечно има опашки от хора с еднопосочни билети. Въпросът е от къде ще внесем българи след 20 години?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена