Когато се прибрах вкъщи онази нощ, докато жена ми сервира вечерята, аз хванах ръката й и казах „Трябва да ти кажа нещо“. Тя седна и яде безмълвно. Отново видях болката в очите ѝ.
Внезапно не знаех как да отворя уста. Но трябваше да й кажа, че мисля за развод. Повдигнах темата спокойно. Тя не изглеждаше ядосана от думите ми, вместо това тихо попита „Защо?“. Избегнах въпроса й. Това я ядоса. Тя захвърли настрана приборите и извика: „Ти не си мъж!“.
Тази нощ не си говорехме. Тя плачеше. Знаех, че искаше да разбере какво се е случило с брака ни. Но трудно можех да ѝ дам задоволителен отговор. Тя беше загубила сърцето ми заради Джейн. Вече не я обичах. Просто я съжалявах.
С дълбоко чувство на вина изготвих споразумение за развод, в което пише, че тя може да задържи къщата ни, колата и 30% от акциите на моята компания. Тя погледна споразумението и го скъса на парчета. Жената, която беше прекарала десет години от живота си с мен, се беше превърнала в непозната. Съжалявах за похабеното й време, ресурси и енергия, но не можех да се върна назад, защото обичах Джейн толкова много. Най-накрая тя се разплака пред мен, и това беше, което очаквах. За мен този плач беше някакво облекчение. Идеята за развод, която ме беше обсебила от няколко седмици, изглеждаше по-сигурна и ясна.
На следващия ден се прибрах много късно и видях, че тя седи на масата и пише нещо. Не вечерях, отидох направо да си легна и заспах много бързо, защото бях уморен след дългия ден, който бях прекарал с Джейн. Когато се събудих, тя още пишеше на масата. Не ме интересуваше. Обърнах се и заспах отново.
На сутринта тя ми представи нейните условия за развода: не искаше нищо от мен, освен един месец предизвестие преди развода. Искаше през този месец да се опитаме да живеем до колкото е възможно нормален живот. Причината беше проста: синът ни имаше изпити след един месец и тя не искаше да го смущаваме с разбития си брак. Това беше приемливо за мен. Но имаше нещо повече. Помоли ме да си спомня как на сватбения ни ден съм я пренесъл през прага на младоженската стая. Тя изискваше в рамките на този един месец да я нося от спалнята до входната врата всяка сутрин. Реших, че полудява. Само за да направя последните ни дни заедно поносими, приех странното ѝ настояване.
Казах на Джейн за условията на жена ми. Тя се засмя шумно, казвайки, че това е абсурдно. „Без значение какви номера прилага, ще трябва да приеме развода“, каза презрително тя.
С жена ми не бяхме имали никакъв физически контакт откакто изразих намерението за развода. Затова, когато я взех, за да я нося до вратата на първия ден, и двамата изглеждахме непохватно. Синът ни ръкопляскаше зад нас: „Татко носи мама на ръце“. Думите му ми причиниха болка. От спалнята в хола, а след това до вратата, извървях около десет метра на ръце с нея. Тя затвори очи и каза меко: „Не казвай на сина ни за развода.“ Кимнах, чувствайки се малко разстроен. Оставих я пред вратата. Тя отиде да чака автобуса за работа. Аз шофирах сам до офиса.
На втория ден беше по-лесно и на двама ни. Тя се облегна върху гърдите ми. Усетих аромата на блузата й. Осъзнах, че не съм поглеждал внимателно тази жена дълго време. Осъзнах, че тя вече не беше млада. Имаше фини бръчици по лицето, косата й беше започнала да посивява. Бракът ни беше оставил своя отпечатък върху нея. За минута се замислих какво й бях причинил.
На четвъртия ден, когато я вдигнах, как някакво чувство за близост се връща. Това беше жената, която ми е посветила десет години от живота си. На петия и шестия ден усетих, че нашата интимност се засилва. Не казах на Джейн. С течение на месеца беше все по-лесно да я нося. Може би бях заякнал от всекидневната тренировка.
Една сутрин тя избираше какво да облече. Пробва няколко рокли, но все не намираше подходяща. После въздъхна: „Всичките ми рокли вече са ми големи.“ Изведнъж осъзнах, че колко е отслабнала. Това беше причината да я нося по-лесно.
Изведнъж това ме порази… тя беше погребала толкова много болка и горчивина в сърцето си. Несъзнателно се протегнах и я докоснах по главата. Синът ни дойде в този момент и каза „Татко, време е да носиш мама“. За него да вижда как баща му носи майка му беше станало неразделна част от живота му. Жена ми го извика и го прегърна силно. Обърнах се настрана, защото ме беше страх, че мога да променя решението си в последната минута. После я понесох на ръце, от спалнята през хола до коридора. Ръката ѝ обгръщаше врата ми меко и естествено. Държах я плътно до себе си, беше точно като на сватбата ни. Но това, че беше тежеше толкова по-малко ме натъжаваше. В последния ден, когато я държах на ръце, едва можех да помръдна. Синът ни беше отишъл на училище. Прегърнах я силно и казах: „Не бях забелязал, че в живота ни липсва близост.“
Карах бързо към офиса… скочих от колата, без да заключа вратата. Беше ме страх, че забавяне може да ме накара да променя решението си… качих се по стълбите до кабинета ми. Качих се горе. Джейн отвори вратата, а аз казах: „Съжалявам, Джейн, вече не искам този развод.“ Тя ме погледна поразена, а след това ме докосна по челото: „Да нямаш температура?“ Махнах ръката й от главата си. „Съжалявам, Джейн, няма да се разведа. Брачният ми живот беше скучен, вероятно защото тя и аз не оценявахме детайлите в живота ни, а не защото не се обичаме повече. Сега осъзнавам, че след като я пренесох на ръце в дома ми на сватбения ни ден, трябва да я нося, докато смъртта ни раздели.“ Джейн сякаш се събуди от сън. Удари ми силен шамар, трясна вратата и избухна в сълзи. Слязох по стълбите и тръгнах с колата.
В магазина за цветя по пътя поръчах букет за жена ми. Продавачката ме попита какво да напише на картичката. Аз се усмихнах и написах: „Ще те нося всяка сутрин, докато смъртта ни раздели.“
Тази вечер пристигнах у дома с цветя в ръцете и усмивка на лицето, хукнах нагоре по стълбите… само за да открия жена ми в леглото – мъртва. Съпругата ми се беше борила с рака в продължение на месеци, а аз съм бил толкова зает с Джейн, че изобщо да не забележа. Тя е знаела, че скоро ще умре и е искала да ме спаси от всякаква отрицателна реакция на сина ни, в случай, че побързаме с развода. Поне в неговите очи аз съм любящ съпруг…
Малките детайли от живота ни са това, което е от значение в една връзка. Не е къщата, колата, имуществото или парите в банката. Тези неща създават благоприятна среда, но сами по себе си не могат да донесат щастие.
Затова намерете време да бъдете приятели с човека до вас и да правите един за друг тези малки неща, които изграждат близостта. Направете брака си истински щастлив!
Открих този текст в obekti.bg, а източникът му е Bright Side. Публикувам го, защото ме хвана за гърлото. Причината е не в мелодраматичната развръзка, а във факта, че всеки път, когато работя с двойки в криза, виждам как големите любови са се погубили в малките детайли. Хората седят в двата края на дивана и си крещят, загубили усещането, че сърцата им могат да се докоснат и да се чуят. Дебна промеждутък на пропукване на маските, за да ги върна там някъде, назад във времето, там където очите са се изпивали жадно, а устните са търсели среща.
Някои успяват да се хванат за нишката на времето и да се спуснат до извора на любовта си. Той промива раните, освежава спомените и в пепелището на болката се ражда зрънце надежда. После са нужни постоянство, мотивация, отворено сърце и много, много желание, за да се появят първите стръкчета на настоящата зедност.
Други улавят нишката на времето и вместо да я оставят да ги води надолу към извора, гледат бързичко да я скъсат, за да могат с чиста съвест да погребат любовта си – няма я, край, отишла си е…
И не че няма междинни варианти, но ми се иска да се върнем на първия и да си напомним, че малките детайли от живота ни са това, което е от значение в една връзка. Да си напомним и да направим онова малкото, което можем сега, в този миг. Утре пак! И отново – до срещата, там някъде отвъд Егото и право в сърцето! Да бъде любов!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
