„Искам да говоря с теб… Извинявай, че те занимавам. Знам, че си имаш клиенти, групи и друга работа, ама имам чувството, че ще се пръсна… От 8 години се опитваме да имаме дете, от 6 сме в чужбина. Сега съм в стимулация. От доста време я чакам, би трябвало да съм доволна, обаче в главата ми само една мисъл – „това ли е таткото, който искам за моето дете….“
Подобни изповеди са част от работата ми. Понякога достигат при мен през хиляди километри и ме заварват тотално неподготвена. Границите изискват предварително да уговориш ден и час, ако ти е нужна консултация с някой, независимо дали е психолог, консултант или жрица с перо в косите. Нуждата обаче крещи: „не мога повече, ще се пръсна“ и тогава набираш онзи телефон, който отдавна си намерил, но все не ти стиска да ползваш. Чуваш сигнала свободно и вече така те боли, че си готов да забравиш всичките си задръжки и просто да се излееш. Някой да те чуе, да се излееш, да се споделиш. Така не си сама.
Да, това не е терапия. Не е дори телефонна любов. Две души се докосват за миг, проблясва искрица. Ще има ли огън, ще лумне ли пожар, който да изпепели старите модели и да даде път на нови осъзнавания и подходи, е въпрос на точен момент или на камъче, което обръща колата.
Партньорството… Тонове са изписани по темата! Как да го съблазним, задържим, подлудим… Горките мъже, обекти на този стратегически лов. Какво правим обаче, когато попаднем на нашия човек и в един прекрасен момент се окаже, че любовта боли? Кои са капаните към истинското свързване?
Ако не си свързана със себе си, не можеш да се свържеш с другия. Можеш да играеш роли, да се опитваш да бъдеш идеална за него, да се нагаждаш, да търпиш, да крещиш… Когато не си себе си обаче няма как вкусиш от насладата на любовта. „И вие психолозите като почнете с тези майки и татковци… Сега ще ми кажеш, че пак те са виновни, нали?“ – резонна реплика в такива случаи с предвидим отговор: „Да“. Само дето не са виновни. Просто са дали това, което са успели. Искали са от теб да бъдеш послушно дете/спокойно дете/ мирно дете/ принцесата на тати/ доброто дете на мама/кошче за душевни отпадъци/грижовната умница… Предали са нататък моделът, заложен от техните родители или пък каквото там им е дошло отвътре, докато са се опитвали да го избягват. Опитвайки се да се харесаме на родителите си, се учим да се нагаждаме според техните очаквания. Бавно и полека това става нашия модел. Когато някой е специален за нас, дълбоко подсъзнателно се питаме: „Каква ме искаш? Каква трябва да бъда, за да ме харесаш?“. Веднъж усетили отговора, започваме превъплъщението. Роля след роля – задобряваме. Тъкмо преди да заслужим житейския си „Аскеер“, започне да ни стяга обувката и да се питаме „коя съм аз, защо се чувствам неудовлетворена?“
Преди да се свържеш с Него, се увери, че мястото в сърцето ти е вакантно. Жалваме се, че искаме мъж или пък истинска близост с настоящия, а се чуваме с мама по пет пъти на ден (или със сестра си/ най-добрата си приятелка). Когато нямаме добри граници с мама, ние всъщност сме в партньорство с нея. Няма пространство за Него, а често и за бебе. Всъщност разговорите за проблема „бебето не идва“ или за разминаванията с партньора могат да са съдържанието на общуването с мама. Това не означава, че правим нещо да подобрим ситуацията по темата, въпреки че вероятно живеем в тази заблуда. Когато си купуваш гардероб, първо разчистваш място за него, когато искаш да си истински близка с някой друг, първо ставаш близка със себе си, а след това с него. Всичко друго е като кашоните на мястото на гардероба – помагат в складирането, но никога няма да станат гардероб.
Премерете си ценностите – дали някой ме обича разбирам по това дали одобрява моите ценности. Аз мога да обичам другия, ако споделям неговите ценности. В противен случай мога да съм толерантна до определен момент. После надушвам, че не сме от една порода и започва да боли. Казаното важи за всички ни – усещаме, че човек ни харесва и одобрява, ако споделя ценностните ни. В противен случай имаме чувството, че с действията си ни се противопоставя и се бори срещу нас.
Анализирайте отношенията между родителите си и бъдете нащрек – да, именно връзката между тези двама души, за които не можете да си представите, че са правили секс (ако сте като повечето хора, които познавам), е в основата на вашето отношение към близкия ви човек. Това е моделът, щампата. За да опитаме да го променим, е нужно да осъзнаваме какъв е, а после да го приемем без да съдим и да се гневим. След това да се следим и залавяме всеки път, когато го повторим. Едва тогава можем да стъпим встрани от него.
Базирайте отношението си на ДНЕС – колкото и да е тъжно да си го признаем, ние сме роботи, които в настоящето повтарят това, което са научили миналите дни/месеци/години. Мислите и чувствата ни в дадена ситуация са такива, каквито са ни са се случвали преди в подобна ситуация. Ако Пешо ми е изневерявал, когато е ходел в командировка и аз съм го научила, е нормално репликата на Иван, че утре заминава за Враца с колежката, да ме направи нервна, независимо дали съм осъзната за това или не. Резултатът – обръщам на влюбения в мен, моногамен Иван гръб в леглото, съскам през зъби, сърдя му се… После, ако залитне по колежката, ще потвърдя убеждението си, че „всички мъже изневеряват“ и изобщо няма да отчета, че моето враждебно поведение има участие.
Повтарям моделите се базират на това, което сме научили в миналото (и най-вече в ранна детска възраст, когато не сме имали опита критично да преценим ситуацията). Нужно е да бъдем осъзнати дали подхождаме/отнасяме се към партньора на база ВЧЕРА, защото, ако го правим, най-нормално е да получим и вчерашната развръзка.
Намери си БУТОНИТЕ и ги сподели с партньора. Ще опитам да ви обясня идеята през един от моите лични бутони. В ранните си младежки години имах дълга и напоителна връзка с много ревнив партньор. Той не понасяше да съм някъде без него, звънеше ми, проветряваше ме. От друга страна аз не се отказвах от личното си пространство, но наивно се надявах, че някой ден ще проумее, че държа на него и съм му вярна и всичко ще се оправи. Естествено нищо такова не се случи, но резултатът за мен е, че когато някой започне телефонен разговор с мен с „Къде си?“, главата ми се взривява. Нищо неподозиращият човек отсреща може сериозно да отнесе експлозията, която съпътства натискането на моя бутон. Предупредила съм за него съпруга си, както и други близки, имащи навика да започват разговора с „къде си“. Понякога усилията им да ме открият без да задават въпроса-бомба са наистина трогателни. Оценявам ги и съм им благодарна за тях.
Вашите бутони могат да са свързани със съвсем различни неща. Можете да ги разпознаете като бъдете осъзнати за думите/поведенията/случките, които предизвикват една и съща негативна емоция у вас или специфично тревожно усещане в тялото. Когато осъзнаете къде са те, ще можете да разпознавате, че някой с нещо ги е активирал. Тогава ще можете да овладеете реакцията си, защото ще знаете, че тя не е предизвикана от човека/ситуацията, а от активирането на необработената травма, която носите.
Другият е твое огледало – чрез него получаваш важна информация за забравените/непознатите/потулените части в себе си. Това в психологията се нарича проекция (механизъм на проектиране). Понякога проектираме едно наше качество върху повече от един човек. Ще имаме проблем с гневните, ако не признаваме или приемаме нашия гняв, с „надутите“, както вероятно ще наричаме хората със самочувствие, ако ние се принизяваме и не виждаме собствената си ценност. Това с най-голяма сила важи за партньорите, защото обикновено се подбираме така един друг, че да можем да си натискаме бутоните, да си помагаме всеки да опознае себе си и сянката си.
Може още дълго да се пише за партньорството и болката в любовта. Имам и доста какво да споделя по отношение на динамиката в двойката и нещата между двамата, които пречат за появата на бебето. Сега обаче искам да ви разкажа
една кратка приказка за десерт:
Два таралежа една мразовита нощ се опитвали да се стоплят взаимно. Като се доближили, така се наранили всеки с бодлите на другия, че бързо се отдалечили. Опитали пак, когато станало още по студено. Болката пак ги накарала да се разделят. Така още няколко пъти поред. Точно преди зазоряване, температурите паднали така, че двамата ни познайници или трябвало да намерят начин да се сгреят заедно, или да умрат от измръзване. Те започнали лекичко да се доближават един към друг, внимателно да се вглеждат в телата си, да синхронизират дишането си… Накрая намерили начин така да се долепят, че да се топлят без да се нараняват.
Е, понякога и с нас е така, а може би дори по-трудно, защото носим бодлите дълбоко в себе си, а не на гърба. Струва си обаче да опитваме!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
