Живот с лекота

Около мен напоследък всеки ден има хора, които искат да ми помагат – това сподели с мен една приятелка. Обясни ми, че все повече усеща подкрепа и любов, докато напреди изобщо не е било така. Според нея причината е, че преди време не си е позволявала да получава помощ. И тя, както повечето от нас, искала да се справя сама, да покаже, че е силна и можеща, да се окичи със славата на успеха си и да си я носи с гордост.  Постепенно е узряла за идеята, че може да си позволи да й е леко и хубаво и да спре да се напъва неистово. Със свалянето на гарда дошъл и откликът на околните.

Замислих се за нас – контрольорите по душа, които са свикнали да носят отговорност за всичко и всички, да изпипват нещата до най-малкия детайл. Като си си вменил толкова задължения, е съвсем нормално да се почувстваш като  затиснат от тежко бреме и да започнеш да припяваш песента: „Горката аз, никой не ми помага… Тежи ми“. Защо си го причиняваме? Обикновено ни се струва, че така сме създадени и не можем по друг начин. Понякога се надценяваме и даваме възможност на егото си да се дуе като пуяк. Тогава убеждаваме себе си, а често и другите, че ако не свършим ние всичко това, околните (мъжът, родителите, приятелите, колегите) няма да се справят. Те милите нито са толкова бързи, нито са свикнали с тези задачи, нито имат капацитет… И изобщо, ако не съм аз, нали разбираш…

А дали е така? Рано или късно, Животът си спретва шегичка и реши да те извади от строя. Така те възпрепятства да организираш света. Тогава виждаш, че Земята не спира да се движи и всички онези, безпомощните, някак се осеферват и започват да действат. Е, не всички са съвършени като теб, но оцеляват:) Да, може би се радват, когато отново яхнеш коня и започнеш да се развяваш, защото им става по-лесничко. Междувременно обаче и те са имали шанса да излязат от сянката ти и да разберат колко много неща могат и знаят.

Знак за незрялост е да поемаме твърде много отговорност за другите, нищо, че ние го маскираме като точно обратното – естествено, че е по-сладко да си мислиш, че го правиш именно защото си зрял, осъзнат и можещ.

Да се върнем пак на въпроса защо си го причиняваме? То е ясно, че всичко пак идва от детството, но много ми хареса начина, по който го формулира д-р Менис Юсри на една своя лекция. По думите му, всеки контролиращ човек носи в себе си дете, което се страхува, че нещата могат да се объркат.

Отборът на контролиращите се пръска по шевовете, защото там членуват онези от нас, които като малки са изпаднали в тежка ситуация. Тогава никой не се е отзовал, за да ни каже „ок, има проблем, но той не е твоя отговорност“. Невръстното дете се е научило да поема отговорност и да се опитва да оправя нещата – да регулира себе си, отношенията на родителите си, да се справя само. Дори когато е изплашено и няма идея как да излезе от кашата, то продължава да опитва. Прави го, защото се страхува. И какво излиза? Май другото име на контрола е страх. Страх, че ако не контролираш, нещата могат да се объркат. Решението? Да си позволиш да изгубиш контрол и някой друг да се погрижи.

На думи е по-лесно отколкото на дела, но добрата новина е, че когато е належащо да научим този урок, Животът ни го преподава по категоричен начин. Преди години получавах страховити мигренозни пристъпи, придружени от повръщане, схващане на ръцете и краката – пълна липса на контрол! Сагата приключваше с линейка или с посещение в спешното и с Диазепам в задника. Лекарите си имаха обяснение – преумора, недоспиване, напрежение… Тялото ми дърпаше шалтера от време на време и изпадах в насилствен тайм аут. Най-големият ми страх беше, че може да ми се случи когато съм сама сред непознати и че няма да мога да изконтролирам ситуацията.

Е случи ми се! Бях на семинар, когато започнах да виждам черни петна и симптомите застъпваха един по един. С тази разлика, че стана така бързо, че не можах да отреагирам. Изпуснах контрола, въпреки че се бях вкопчила жестоко в него. Резултатът – непознати хора се погрижиха за мен, занесоха ме почти на ръце в болницата, звъннаха на мъжа ми, всичко… И знаете ли какво? Tака отпадна най-големият ми страх, а заедно с него си отиде и въпросната мигрена. Няма я вече поне 7-8 години! Нямам представа дали заради това, че пуснах контрола и страха едновременно, дали заради преживяната личностна трансформация, или заради нещо трето. Знам обаче, че не е защото съм започнала да си почивам повече.

А по темата с получаването от началото –  проблемът не е в това, че няма кой да ни даде, а че ние не си позволяваме да получаваме помощ, подкрепа, а понякога и любов. Ако искаш да тестваш дали това е така, помисли си как реагираш, когато ти направят комплимент? Приемаш ли неочаквани подаръци или дори на рождения си ден обясняваш: „ама нямаше нужда…“? Приемаш ли да те почерпят или се чувстваш длъжна да върнеш жеста? Приемаш ли помощ, когато ти се предложи или все си можеш и сама? Молиш ли за помощ?

В случай, че отговорът на някой от въпросите е „не“, можеш ли да си позволиш да промениш това? А можеш ли да започнеш веднага?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Обясненията, за това колко невероятно хубаво, а понякога и ужасно тежко е да бъдеш родител, обикновено са напоителни. Разказите по темата могат да са смешни, забавни, абсурдни, разплакани, истерични, а често и всичко това накуп. Понякога се чудя как е възможно случка, която ме е разстроила и ме е накарала да се чувствам провалена като майка, да е толкова забавна за околните, когато я разказвам. После като се поуспокоя и аз започвам да се подхилвам.

Винаги съм била отворена към информация, касаеща родителството. То е ясно, че се упражняваме директно върху собствените си деца, ами поне да се образоваме в опит да понамалим възможните грешки. Преди години в читалището до нас от Unicef организираха „Работилница за родители“ и аз разбира се посетих. Друго си е да видиш, че и себеподобните също освен прекрасни, имат и леко налудничави на моменти!

Искам да споделя списъка с 10 съвета към родителите, които ни връчиха на последната лекция. В него няма нищо изключително и нечувано, но пък мисля, че ще е от полза да му хвърлите един поглед. Аз лично много употребявам това да се стремя по-скоро да хваля дъщеря си, когато се държи добре, отколкото да й правя забележка, когато е сгазила лука. Има ефект! И последно – непременно запомнете точка 10!

1. Когато детето иска нещо да ви покаже, спрете да се занимавате с това, което правите и му обърнете внимание. Важно е често да прекарвате известно време в правене не нещо заедно – нещо, което и двамата обичате.

2. Давайте на детето много физическа нежност – повечето деца обичат прегръдки, глезене, държане за ръка. Разберете какво и в каква степен обича вашето дете.

3. Разговаряйте с детето за нещата, които го интересуват и споделяйте някои моменти от деня си с него. Разказвайте му по нещо от това ,което ви се е случило, докато не сте били заедно.

4. Когато детето направи нещо, което ви харесва и искате, това да се повтори, дайте му обратна връзка. (например: Благодаря ти, че веднага направи това, за което те помолих).

5. Децата по-често се държат лошо, когато име е скучно, затова им предоставете повече интересни дейности, с които могат да се занимават вкъщи или навън (например пластелин, боички, чаршафи, от които да си направят къщичка).

6. Учете детето си на нови умения. След като му покажете вие, му дайте възможност да опита само и не пропускайте да го похвалите за успеха.

7. Поставете ясни граници за приемливо поведение. Седнете и разговаряйте за правилата вкъщи и за последиците от тяхното нарушаване.

8. Ако детето се държи лошо, запазете спокойствие и му обяснете ясно защо да престане да се държи така. Обяснете му обаче и какво бихте искали да прави вместо това. (Например: Престанете да се биете , играйте си с количките заедно). Не пропускайте да го похвалите, ако ви послуша.

9. Имайте реалистични очаквания. Всички деца понякога се държат лошо и неизбежно се налага поставянето на граници. Стремежът да бъдете съвършен родител може да ви причини фрустрации и разочарования.

10. Грижете се за себе си. Трудно е да бъдете спокоен и ведър родител, ако сте под стрес, измъчени или депресирани. Опитайте се всяка седмица да намерите време да се отпуснете или да правите нещо, което ви доставя удоволствие.

Даа, на думи е лесно, чисто и прегледно. На дела е малко по-интересно:) Да преговорим есенцията – ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ! И как ще го направите днес?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

След това настъпва времето, когато родителите решават, че детето трябва да бъде научено да контролира себе си и своите действия и започват да го приучват на чистоплътност. „Яж чисто, не се цапай в пясъчника, по нужда ще ходиш в гърнето по разписание“. А детето се съпротивлява! Защо днес да не може да прави това, което вчера е било разрешено.

За родителите обучението не се осъществява така бързо, както те биха искали….Затова фразата „как не те е срам?“ в тази възраст се употребява често.

Засрамването е ефективен метод за възпитание от гледна точка на повечето членове на съвременното общество. В психоанализата възрастта от 1 до 3 години се нарича „анална фаза“, това е времето за приучване на детето да използва гърнето. В тази възраст се формират основите на самоуважението (ако детето изпълнява изискванията на семейството и обществото) и се заражда чувството на срам (ако поведението на детето не съответства на общоприетия образец).

„Мама и тате („добрите“ хора) така не правят, а след като ти се държиш по друг начин, ти не си такъв като нас! И трябва да те е срам от това“. Мислите ли, че детето може да оживее без грижи? Едва ли. Принадлежността съм фамилията, семейството, групата е много важна за оцеляването. Затова срамът така влияе на психиката и поведението и с негова помощ могат да се манипулират децата и да се повлияе на възрастните.

Любовта на родителите е необходима, за да може детето да формира добро себевъзприятие, подрастващите да могат да се самоопределят, а за възрастния е необходимо да бъде приет в обществото за да има самоуважение и да достига поставените си цели.

Какво означава да се изпитва срам? Много хора могат да определят разликата между двете чувства – вина и срам. Чувството на вина е свързано най-вече с отношенията с другите и означава нанасянето на някаква вреда на друг човек. Подобна постъпка може да изкупи или поправи.

Срамът е свързан с отношениeто към самия себе си, с вътрешното усещане за свои лоши страни и дефекти. Често тези преживявания са свързани с наличието на някакъв вътрешен наблюдател, някакъв въображаем „свидетел на позора и срама“.

Ако на детето казват: „Обичаме те, ти си член на нашето семейство, бъди като нас“, то детето се чувства добре, прието и като важен член на това семейство. Ако има срам, той ще е здравословен и то ще може лесно да се адаптира към правилата на обществото, а също в бъдеще ще може лесно да приема своите особености и различия. Ще си позволи да може да се идентифицира с нещо или група хора, като запазва своите особености и си позволява да бъде различно.

„Бъди като нас и прави това, което трябва. Иначе не ни трябваш и няма да те обичаме“. Чувствате ли разликата? „Ако проявяваш своите желания и характер, няма да видиш обич“. Такова послание причинява токсичен срам. Срам, който пречи на детето да забележи собствените си потребности и желания, различия и стремежи, които се заклеймяват като лоши и неприемливи.

Такъв срам променя живота на човека в лоша посока. Психиката, повлияна от такъв срам, не следва логиката на собственото си индивидуално развитие, а вместо това работи за изпълнението на изискванията на родители и общество, като се опитва да се спаси от усещането, че е човек е лош и повреден.

Токсичният срам причинява усещане за безпомощност и самота. Той е непоносим, защото се крие дълбоко в несъзнаваното и има съпротива за неговото разбиране. Човек е готов на всичко, за да не преживява това отново.

Кинорежисьорът Ингмар Бергман в детството, когато се е напишквал, е трябвало по цял ден да носи червена дреха, за да могат всички да разберат какво е направил и го е било срам. Когато поотраснал, го дали в интернат за умствено изостанали деца за превъзпитаване, защото бил дързък, рязък и груб със своите родители. Срамът го изпълвал, но да признае това чувство било прекалено болезнено, тъй като детската му психика не е имала достатъчно ресурси и подкрепа.

Срамът засяга идентичността, Аз-образа, усещането „кой съм Аз“. Да се чувстваш „неправилен“, „не такъв, какъвто се очаква“ и да останеш в самота и изолация, е непоносимо. Да се ядосва и да протестира не било по-малко опасно, но по-лесно.Въпреки това, Ингмар променил поведението си. Майка му писала в дневника си, че „стана мълчалив, потънал в мислите си, но с него се общува по-лесно и смятам, че интернатът му беше от полза.“ Той се подчинил, но темата за преживяния срам става основна за неговото творчество.

Срамът отделя човека от обкръжението му. „Аз съм недостойно да се намирам в едно езеро с тези благородни птици“, – мислело грозното патенце“. „Аз съм лош/а, затова татко си тръгна от нас, а мама едва ме търпи и постоянно ми крещи“, – нерядко предполага детето след развода на родителите. И отначало се затваря в себе си, започва да бяга от училище, а после от вкъщи. Често в основата на агресивното поведение на подрастващите стои срамът.

Срамът се натрупва в тази възраст, когато още няма вътрешен филтър за думите на близките хора и всички думи на мама-тате се възприемат за истина. Това е много близко до ядрото на личността и засяга идентичността на човека. Затова преживяването на срама е много болезнено и е трудно да бъде признато, даже пред себе си.

Срамът се преживява като самота, но винаги вътре в човека го има този, който засрамва, чийто глас казва: „Ти не си такъв, какъвто искам да те видя, какъвто искам да бъдеш. Не те приемам такъв!“. Хората, които в процеса на работа със своите преживявания разбират, че срамът присъства в много техни ситуации, говорят, че често имат усещането, че някой ги наблюдава.

Има често срещаща се в детството ситуация: детето си играе със своите полови органи. Нищо лошо не прави, интересно му е да гледа, докосва и опознава тялото си. Влиза бабата и казва: „Как не те е срам, прекрати веднага, защото това, което правиш, е отвратително!“ – и си излиза. Този срам идва от бабата, но тя си тръгва и го оставя на детето, което като порасне не помни вече ситуацията, но срамът остава.

Мислите ли, че при това усещане, че си под наблюдение, може да изпиташ удоволствие от моментите на близост? А да вземеш правилното решение за себе си решение по определен въпрос? Вероятно не.

Важно е да се отбележи, че срамът се формира само в присъствието на някого. Ако бабата не бе видяла детето да играе с гениталиите си, срам за това не би имало. Това не е негов, а неин срам. Както са я възпитавали, така и тя се опитва да възпитава децата и внуците си. Веднъж оформен в отношенията с другите, срамът става част от вътрешния диалог и нарушава позитивното отношение към себе си и намалява самоуважението.

Не можем да изменим миналото, но можем да разберем как то ни пречи в настоящето и да прилагаме тези знания. В психиката нищо не изчезва просто така и срамът става част от нашата система за саморегулация. Неговата здрава функция е да ни помогне да изпълняваме нормите и правилата на обществото, в което живеем.

За токсичния срам е необходимо да се работи да се избавим от натрапчивите усещания за неправилни действия и поведение. За справянето с токсичния срам е необходимо присъствието на друг човек, който заявява своето одобрение и подкрепа. Може да е приятел, партньор или терапевт. В диалога по тези теми може да има смутеност и стеснителност, но тези чувства не са токсични. В този диалог може да се почувства енергията на истинските желания, да им се позволи да се превърнат в намерения, а после в действия и да се изпита удоволствие от резултата.

За да може човек да приеме себе си такъв, какъвто е, без маска и украшения, е важно някой много близък да каже: „Днес ти се напишка/получи лоша оценка в училище/съсипа проекта. Да грешиш – не е срамно, а нормално. Вярвам в теб. Можеш в бъдеще да направиш всичко по-добре“. И е важно да се научиш в бъдеще да говориш така сам/а на себе си. Уинстън Чърчил казвал, че успешен е този, който става поне един път повече, отколкото е падал.

• Автор: Федоренко Нелли Олеговна, със съкращения, преведено от Божидар Цендов – Фасилитатор личностно развитие.* Публикувам тази статия, защото от една страна би могла да даде отправна точка за самоизследване на срама и вината, а от друга, за да включи червената лампичка на осъзнатите родители.* Предлагам за общото ни благо тотално да заличим репликата: „Не те ли е срам“ от речниците си.
• Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
  Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
  Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
  Желая ви сбъдвания!!! 
  Поздрави, Елена  

Обещания! Към себе си, към другите, към Живота и Господ… Някои са направени на маса, пред хора, други – дълбоко в сърцето. Общото между всички тях е, че не могат да се случат сами, без нас. Едва ли има човек на тази земя, който да е успял да изпълни всичките си обещания. За съжаление обаче има такива, които са нарушили повечето от тях. След новогодишната еуфория виждам, че част от клиентите ми вече имат казус с това как да удържат обещанията, които са си дали. Ако и с вас е така, вероятно ще намерите в текста нещо за себе си.

Как да изпълняваме обещанията си?

1. Нужно е да бъдем осъзнати, когато влизаме в ролята на жертва. Правим го като се оплакваме. По думите на Екхарт Толл: „Когато се оплакваш, превръщаш себе си в жертва. Или напусни ситуацията, или я промени, или я приеми. Всичко друго е е безумие“.  Една китайска приказка твърди, че когато се задава буря, някои издигат стени, а други – вятърни мелници. Обстоятелствата са нещо, което може да се отрази на живота ни, но не може да го определи.
Оплакваме се, водени от илюзията, че съществува перфектна съвкупност от време, събития, вътрешна настройка. Да, има синхроничност на Вселената, но тя се случва, когато сме предприели действия и сме на пътя си, в правилната за нас посока. Няма как да ни споходи, докато си лежим на дивана и лапаме мухи, пардон пуканки.
Жертвата реализира потисканото си желание да се освободи от всякаква отговорност за своите действия и за изборите, които прави. Допълнително тя може да се стреми да получава внимание, грижа като непрекъснато демонстрира на какви несправедливи страдания е подложена.

Казано накратко: започне ли някой да ви се оплаква, газ и дим да ви няма, защото, ако останете за вас остават само две възможни роли – на агресора или на спасителя. Никоя от тях не предполага равноспоставеност в отношенията обаче. Чуете ли себе си да се жалвате от живота, веднагически се озаптете, защото това, което правите, съзнателно или не, е да си търсите извинение, за да запазите статуквото. Вие сам себе си убеждавате, че е невъзможно да изпълните дадените обещания и да случите живота си такъв, какъвто го искате.

2. Действайте! Понякога от това да изпълним обещанията си ни дели само да опитаме. Чували ли сте приказката за непробиваемата врата? Тя звучи долу-горе така: В едно царство живеел мъдър крал с красивата си пораснала дъщеря. Трябвало да я омъжи, но не знаел кого да избере за зет. Събрал мъдреците и те го посъветвали да измисли подходящо изпитание за кандидат-женихите. Тогава кралят наредил да се направи една непробиваема врата, с непробиваеми ключалки с непробиваеми резета и обещал да даде дъщеря си за жена на този, който отвори непробиваемата врата. Мнозина се опитвали по всевъзможни начини – с шперцове, с лостове и с взрив да отворят вратата, но никой не успял.

Накрая той свикал мъдреците, за да намерят начин. Те мислили, мислили и казали: „Царю, ти ни постави тази задача, за да провериш дали наистина тази врата е непробиваема. Такава е, никой не може да я отвори.
Тогава се появил един младеж, наближил вратата, натиснал дръжката й и тя се отворила… Вратата била непробиваема, но не била заключена.

3. Намалете бройката на обещанията! Никой не може да постигне всички неща накуп и едновременно. Това е същото като с претоварения график – отмятаме задача след задача, но те не свършват. Работим, работим, а накрая сме разочаровани от себе си, че не сме успели да се справим. Какъв е резултатът – губим вяра в собствените си сили и започваме да си мислим, че на нас не може да се разчита. Как човек може да повиши личната си увереност – като съзнателно съкрати задачите за деня и остави само най-важните от тях. Когато успее с тях, вече има крачка напред по пътя към своята увереност.

Обещавайте само неща, които пряко зависят от вас, волята и уменията ви. Важно е те да са мотивиращи за вас и да можете да предвкусите удовлетворението от момента, в който сте ги постигнали.

4. Планирайте с точност кога и как ще направите първата крачка. Казват, че най-разпространената диета е тази, която започва от понеделник. Обикновено продължителността й е до следобедните часове а въпросния ден. Причината – ясно е кога се прави първата крачка, но не как се прави тя. Успешната диета не предполага глад, а подходящ хранителен режим, т.е. нужно е да го избереш и в понеделник да ти е ясно в колко часа какво ще хапваш, така че да поемаш съобразено количество калории…

За да изпълните обещанието си, е добре то да е съпроводено с ясен план как точно ще се осъществи. Отгоре на всичко е нужно пътят към целта да носи удоволствие, защото днешният ден е единственото сигурно нещо, с което разполагаме. Не е добра стартегия да минем през него стиснали зъби и отложили радостта за утре, когато ще сме стигнали до целта. Ако искате да отслабвате, но фитнес залата ви потиска, поровете се в предложенията за групи по танци, в сайтовете, предлагащи домашни

тренировки.

5. Волята не винаги е достатъчна за отказването от лоши навици и зависимости. Замислете се какво ви тревожи и анализирайте проблема, за да намерите решение за него. Отговорете си какво замества този навик в живота ви? За какво наистина съм гладен? Кога избирам да последвам този навик?
Моят личен лош навик са сладките изкушения – все намират начин да стигнат до мен, да се изпречат пред погледа ми и оттам нататък и аз и те знаем, че е въпрос на време да станат част от метаболизма ми… Лошото е не, че ги ям, а че го правя с ясното съзнание, че не са полезни за тялото ми, че му пречат да функционира нормално.
Анализирайки се, забелязах, че посягам към тях, когато съм преуморена, когато ми липсва енергия и работейки, съм се лишила от удоволствие. Начинът да се сбогувам трайно с тях – да намеря вариант да почивам/спя повече, да се съоръжа с алтернативи – здравословни храни и напитки, които дават енергия и да запланувам дневни удоволствия. Май е време да се върна към четенето за кеф, а не само за трупане на инструментариум за работа с клиентите ми и общо поумняване:)

6. Изгубената битка не означава изгубена война! Това, че днес отново си запалил цигара не може да е причина да запазиш кутията. Провали се в обещанието да не пушиш? Да, преди малко! Сега обаче е нов момент – събери сили и продължи. Ако Едисон се беше отказал да създадае крушката след няколко стотици опити, може би и до днес щяхме да сме на свещи:)

7. Разделете целта си на по-малки и лесно постижими цели. Ако сега искам да пробягам маратон, вероятно ще трябва да ми правят изкуствено дишане след първия километър. Това обаче едва ли ще се наложи след 200 метра в парка. Понякога се закопаваме много успешно сами като си обещаем да постигнем нещо наистина голямо, засилим се, скочим към него, поожулим си коленете и си кажем: ами аз опитах, ама то не става! Става, но е необходимо да го разбием на стъпки и да планираме внимателно всяка от тях. Другото важно нещо е да започнем да правим стъпките дори когато не сме готови за тях. Иначе рискуваме да изпаднем в параноичната подготовка да бъдем перфектни при скока и никога да не стигнем до осъществяването му.

8. Награждавайте се! Всяка малка крачка по пътя към успеха е нужно да бъде отчетена и отбелязана. Наградите (емоционални или материални) са стимул да вървиш към целта, а и твоето вътрешно дете също има нужда да бъде зачетено, приласкано и поглезено. Неговата радост е горивото, благодарение на което се придвижваме към мечтите. За всеки постигнат успех и спазено обещание заслужавате награда. Така ще асоциирате пътя към целта с нещо приятно и ще имате мотивация да спазите всяко от останалите обещания.

9. Потърсете съмишленици и съюзници – ясно е, че ще се чувстваш много по-подкрепен, разбран и мотивиран, когато се обградиш с хора, които са на твоята вълна. Затова са фейсбук групите, клубовете, а и професионалните консултанти, коучовете и психолозите. Семейството и близките също могат да бъдат източник на подкрепа по пътя към целта, особено, ако тя касае общото благо.

10. Изберете правилната настройка – да събираш пори за екскурзия не е лишение, а всяко левче е стъпчица към Малдивите например. Да не пиеш кафе не е наказание, а инвестиция в по-балансиран и здравословен живот. Нали знаете, че няма значение какво ни се случва, а как гледаме на него?

Спазването на обещанията към себе си и към другите е не само възможно, но и напълно постижимо. Особено, ако го правим със съзнанието, че всяка стъпка към целта повишава личната ни сила и покачва потенциала да случваме чудеса в живота си. Другото важно условие е да примирим конфликтите вътре в себе си. Ние сме съставени от различни части на личността и понякога сме като в онази реклама, в която ангел и дявол изскачаха от главата на жена, застанала пред съблазнителна покупка. Единият казваше: „не ти трябва, спести“, а другият: „купи“. За да решим вътрешните си конфликти обаче първо е нужно да ги опознаем. Желая успех по пътя към себе си и много спазени обещания.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Женственост – думате е производна на жена и е логично като качество да е естествено закодирана у представителките на нежния пол. И сигурно е, но докато се правим на мъжки момичета и кастрираме мъжете си, логиката се скрива някъде на топло без дори да ни помаха за сбогом. Отгоре на всичко, за да бъдеш жена е нужно някой да те е научил на това. Да си имала примера на мама и да искаш да го следваш би било чудесно. Пубертетът също е препъни камък за приемането на новозародилите се сочност и извивки в тялото ти. Тогава одобрението на себеподобните (връстниците) е от изключително значение, а по правило ранно разпъпилите момичета не го получават. Оттук до отхвърлянето на  женствеността има само една крачка…

Факт е, че е пълно с обучения на тема как да развием женствеността си и те се посещават от много, много дами и то на всякакви възрасти. Друг факт, който виждам в психологическата си работа с жени, при които бебетата не идват по план, е, че при част от тях женствеността е потисната, неприета, даже натирена в ъгъла. Уж е поканена да заеме мястото си с осъзнаването, че жените, а не момиченцата раждат деца, а всяка нейна проява предизвиква дискомфорт.

Когато се опитваме да променим себе си и ценностите си, първата, най-лесна стъпка е свързана с промяна във външния вид и поведението. Ако искаш да си жена, облечи се като такава! Жените носят поли. Ако нямаш, купи си, ако имаш, сложи я веднага – дори разходка вкъщи с нея е едно обещаващо начало. Нали знаеш, че и най-дългото пътуване започва с първата крачка.

Чудиш се как една пола ще ти помогне ли? Прочети в статията на Мария Ненова: Целителната сила на дългата пола.

„… Считало се, че жената получава своята енергия от Земята, това й помага да заздрави корените си и да получи сила за майчинство. За жената е важно енергията да върви надолу, тъй като низходящият енергиен поток е свързан с детеродната функция, а и женските хормони се продуцират в долната част на тялото. Необходимо е да помним, че женската красота зависи от нивото на женските хормони: ако то се понижи, помръква и красотата, и здравето. Освен това куполообразните поли добавят на жената крехкост, загадъчност и женственост. Стилът на обличане, колкото и странно да звучи това в нашия стремителен и урбанистичен свят, силно влияе не само върху женското здраве, но и върху засилването на магнетизма и от страна на мъжете.

Полата е задължителен атрибут на женствеността и не защото това е красиво. Носенето на пола има сакрален смисъл. Ако си спомним как са се обличали жените в древните цивилизации, то ще ги видим всичките именно с рокля или пола: славянската жена – със сукман, гъркинята – с хитон, египтянката – с калазирис (парче материя, обгръщащо фигурата от глезените до гърдите, което се поддържа от една или две презрамки), римлянката – с туника, жените на Индия – със сари, японките – с кимоно. Но защо? В онези времена, заради по-малкото информационно замърсяване, хората много по-пълно и ярко са усещали връзката си със своята вътрешна природа, и ясно са разбирали, че мъжът и жената се отличават един от друг не само физически, но и енергийно.

Жената е устроена така, че получава енергията от долу, от Майката Земя, това е енергията на материята, изразена и във всички материални блага. Не случайно Земята олицетворява изобилието, чрез плодовете, които е дала.  Мъжът получава енергията от горе, като храни и укрепва своя дух с енергиите на въздуха. Матката е съдът, в който се натрупва женската енергия. Мъжете нямат такъв орган, те няма къде да събират енергия с такива качества, затова те могат да я получат единствено от жените.

Но когато жената облича панталони и дънки, тя затваря енергийния канал, свързващ я със Земята, притиска всички органи в малкия таз, препятства движението на кръвта и енергията, и с това оставя своя свещен съд празен и няма какво да споделя. А женската енергия, подарена на мъжа, го прави по-уравновесен, по-стабилен, по-спокоен, насочва действията му към съзидание. Агресивни, груби мъже са тези, лишени от любовта на жена, от нейната мека, галеща енергия. В крайна сметка обменът на енергиите се нарушава на фино ниво, жената храни своя дух, като го укрепва и усилва по мъжки тип, и взаимодейства с мъжа като мъж. На физическо ниво това намира израз в болести, кавги и скандали.

За съжаление днес много жени не могат да си се представят без панталони. Основен аргумент за тях е удобството. Да, с дънки е по-удобно да изпълняваш мъжка работа, да мъкнеш тежести, по-бързо и по-ловко да се  придвижваш. Роклята и полата създават естествено забавяне, което представлява благо за жената, защото нейното основно хармонично състояние е покоят. На истинската жена никога не ще й дойде на ум да мъкне тежки неща, тя спокойно ще почака докато на хоризонта се появи мъж, и меко, по женски, ще го помоли за помощ, и в този случай той не ще може да откаже, та нали това е проява на неговата мъжка природа.

Ако се обърнем към  древните традиции, то там ще видим жената в дълги одежди. Именно дългата пола е помощник в правилното събиране и съхраняване на получената енергия от Земята, която е базова женска енергия – материалната енергия на плодородието и благостта, стабилността и покоя.

Дългата пола, стигаща почти до земята, образува със Земята триъгълник, което помага притеглянето и  съхраняването на необходимата питателна сила за жената. Широката долна част на полата, която се поклаща и усуква около краката при ходене, образува торсионни полета, които също спомагат поемането и усилването на енергията на стихията на Земята. Когато обличаш къса пола, триъгълникът се смалява, съответно намалява и притокът на ресурсите на женствеността.

Долният ръб на полата носи и своето сакрално значение – това е защитен талисман. Долният ръб на полата защитава нашите сексуални центрове, чиято правилна работа осигурява женското здраве и добрата репродуктивна функция. При това той помага на жената да поддържа чистота и целомъдрие, което оказва влияние на нейната психическа сила. Дългата пола защитава от похотливите погледи, които могат да пробият долните чакри и да предизвикат източване на сексуалната енергия, а като следствие и жизнената сила, и женската привлекателност. Като резултат, жената става бедна в енергиен план и няма какво да даде на мъжа, затова става и малко забележима и неинтересна за него.

Не току така съществуват традициите и обичаите. В миналото всичко е имало огромен смисъл! Даже фактът, че жената е покривала главата си с кърпа, също има своето сакрално значение! Това й е помагало да не се «рее във въздуха» със съзнанието си, по начина, по който го правят мъжете. Та нали мъжът храни своя дух със стихията на въздуха, през горната част на тялото. А днес кърпата вече е рудимент, но тя също е имала участие във формирането на женската енергетика – малко горе, много долу, като ни прави устойчиви надолу.“

И какво, вадим ли полите?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

Напоследък страдам от това, че не успявам да пиша толкова често, колкото ми се иска. Стискам зъби, отдадена на другите си занимания, но едно гласче дълбоко в мен, жадува за думите и преглъща неизказаните сълзи. Принуждавам го да се свие и продължавам нататък, заплесната по многото неща за вършене.

Днес попаднах на текст, който усетих като свой. Споделям го с вас с огромна благодарност. Той е на Сашка Александрова /myvelikoturnovo.com. Не я познавам, но имам чувството, че сме сестри.

Раждането на щастливата жена

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница. 
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!! 
Поздрави, Елена  

„Aз съм съвсем обикновен, точно какъвто си и ти. Единствената разлика между мене и тебе е, че ти не казваш окей на себе си, а аз съм казал едно абсолютно окей на себе си – това е единствената разлика. Ти непрекъснато се опитваш да докажеш себе си, а аз не се опитвам да го направя. Казал съм: Несъвършенството е начинът на живот. Ти се опитваш да бъдеш съвършен, а аз съм приел моите несъвършенства. Това е единствената разлика. Затова нямам никакви проблеми.

Когато приемеш своето несъвършенство, откъде може да се появи проблемът? Когато, каквото и да се случи, казваш: “всичко е наред”, откъде в такъв случай може да се появи проблемът? Проблемът възниква от твоето неприемане. Не можеш да приемеш своя начин на живот, оттук и проблемите. А никога не приемаш своя живот, затова винаги ще има проблеми. Можеш ли да представиш себе си един ден приемащ, тотално приемащ своя начин на живот? Ако можеш да си представиш, тогава защо да не го направиш точно сега? Защо да чакаш? За кого? За какво?

„Небето е дарило човека с три неща като противовес срещу многобройните му теглила: надеждата, съня и смеха.“ Имануел Кант

Нормално е един сайт, наречен „мечта за бебе“ да се чете предимно от хора, които познават отблизо Надеждата, силната Вяра, но са усещали и вкуса на разочарованието и болката. Проблемът е, че веднъж преживени, те се шмугват някъде в нас и започват да приличат на лъжицата катран в кацата с мед – вгорчават ни живота и ни напомнят с тъничко гласче, че освен щастливата, съществува и друга възможна развръзка.

Искам да ви кажа нещо за това гласче. 1. Не му се противопоставяйте, не му крещете да млъкне, не му се ядосвайте, че още е там, независимо от цялото ви напъване да „мислите положително“. Колкото повече му се опъвате, толкова по-надълбоко ще влиза то във вас и толкова по-силно ще кънти. Нещата са като при гинекологически преглед – колкото повече се стягаш и страхуваш, толкова повече боли.

2. Чуйте и признайте гласчето, уважете го, кажете му: „ТИ си част от мен, но АЗ не съм ТИ.“ Спрете да се самобичувате всеки път, когато усетите Надеждата си попарена и Вярата си разклатена. Запомнете, че ние като личности не сме монолитни и гладки, не сме изваяни от камък. Ние сме резултат от изборите, които правим и от нещата, които ни се случват. Ако усещаш, че част от теб ти пречи да постигнеш целта си, недей да я гониш и не й се сърди. Повтаряй си: „Въпреки, че част от мен ме саботира по пътя към моята цел, аз се приемам и се обичам безрезервно такава, каквато съм.“

Това е да застанеш на своя страна, без да се самобичуваш и наказваш, без да се разочароваш от себе си. Не си съвършена? Кой е?! Страхуваш се? Нормално е, въпросът е дали това те отказва да вървиш към целта?!

3. Уверете се, че чувате „правилното“ гласче. Бъдете отворени са факта, че ние хората честичко се заблуждаваме за истинските причини за своите страхове и блокажи, или за нещата, които ни се случват в живота. Мислим си, че нямаме добра връзка, защото все уцелваме незрели партньори, а всъщност след по-дълбоко ровене навътре в себе си, се оказва, че ние сме тези, които не са на разположение и се страхуват да се отдадат…
Не довършваме нищо докрай и уж много се ядосваме на това, а се страхуваме, че ако успеем, ще изгубим други важни неща в живота си. Не напразно сме израснали с: „Парите развалят хората“ и „Много хубаво не е на хубаво“. Замисляли ли сте защо една от най-успешните ТВ саги се казва „Богатите също плачат“?
Бебето се бави, а като поразровим се оказва, че уж искаме да бъдем майки най-много на света, а се страхуваме, че няма да сме достатъчно добри в тази роля, или пък от раждането, или пък имаме такова отхвърляне на своята женственост и на образа на собствената ни майка, че на подсъзнателно ниво изобщо не успяваме да се асоциираме с жена, която носи и дава живот… Възможностите са още много и разнолики.

Нейно Величество НАДЕЖДАТА – приведеният тигър, който ще скочи само когато моментът за скачането е дошъл…

Чували сте, че повечето от важните неща в живота са били постигнати от хора, които са продължавали да пробват, дори когато е изглеждало, че няма никаква надежда, нали? Далай Лама пък казва: „Намирам надежда и в най-мрачните дни, концентрирам се върху най-яркото и не съдя Вселената.“  Пак иде реч за умението да си благодарен и да виждаш чашата наполовина пълна, а не наполовина празна…

„Надеждата е парадоксална. Тя не е нито бездействено чакане, нито е нереалистично насилване на обстоятелства, които не могат да се случат. Тя е като приведеният тигър, който ще скочи само когато моментът за скачането е дошъл. Да се надяваш, означава да си готов във всеки момент за онова, което още не е родено, и в същото време да не се отчайваш ако не се роди. Няма смисъл да се надяваш за онова, което вече съществува, или за онова, което не може да съществува. Онези, чиято мечта е слаба, свикват с удобството или с насилието; онези, чиято надежда е силна, виждат и пазят грижливо всички признаци за нов живот и са готови във всеки момент да помогнат на раждането на онова, което е готово да се роди.“ – Ерих Фром

Пожелавам ви вашият тигър на надеждата да бъде бдителен и неуморен и вярвам, че ще съумее да изчака момента, въпреки разколебаващите случки и мисли!

Оттук накъде?

Надявам се, че съм успяла да накарам тези, с които сме на една вълна да се замислят. На останалите също стискам палци и съм благодарна, че прочетоха.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Ако Господ ми бе дал възможност да променя едно-единствено нещо в досегашния си живот, аз не бих допуснал да си отиде от мен любимата ми жена. Това казва легендарния Ален Делон в навечерието на 80-ия си рожден ден в интервю за руския вестник „СПИД-инфо“.  Обяснява, че става дума за майката на двете му по-малки деца – Розали ван Бремен. Споделя: Тази удивителна жена ме дари с най-голямото щастие в моя живот – дъщеря ми Анушка и сина Ален Фабиен. Мъчно ми е, че се разделихме. Но животът ни поднася неприятни изненади. През целия си живот съм правил всичко заради другия пол. Мечтал съм да отдам на любимата си цялото си сърце. Но, уви! Късно научих урока, че мъжът никога не трябва да казва истината. Защо ви е истина, щом има любов?! Обичайте се, наслаждавайте се един другиму.

Няма да коментирам казуса с истината. Ще кажа само, че когато държиш да я получаваш винаги и на всяка цена, е нужно да можеш да я понесеш. А мнозина от нас само се заблуждават, че нещата стоят по този начин при тях.

Темата с насладата един на друг обаче много ме докосва. Често я забравяме в преследване на някоя по-висша цел! Отдаваме цялото си внимание към ангажиментите, нещата, които не ни се получават и трябва да напъваме, на ежедневните досадни, но трудоемки ангажименти. Живеем с присъствието Му на възглавницата до нас, с Неговото място край масата, в уюта на познатото докосване, на целувките, с вкус на близост… .. Един ден се събуждаме и осъзнаваме, че сме приели другия за даденост и сме спрели да бъдем благодарни, че е част от живота ни. Това е добрият вариант, който предполага надежда за промяна.

По-лошият е никога да не си дадем сметка за това как стоят нещата във връзката ни, докато не видим в очите на някоя друга, че го е оценила. Възможност е и неговата нужда да се чувства полезен да го отведе в краката на друго – по-ранимо и нежно създание от нас – можещата и справяща се с всичко жена.

Имах невероятния дар да изкарам уикенда с дузина силни и реализирани жени. Повечето от тях – с добра кариера и възможности, някои вече майки, че дори и баби, други – все още само с желанието за това, но всички умни и прекрасни. Другата им обща черта е, че жадуват да имат щастливи и удовлетворяващи връзки, но такива липсват в живота им. Докато гледах отстрани и съпреживявах техните страхове, разочарования и надежди, постепенно ми се разясни кое е нещото, което никоя от тях не може да прави.

Всички те са твърде силни, независими, отстояващи се и твърди, за да могат да си позволят да ПАДНАТ, да ПОМОЛЯТ за помощ и да се ПРЕДАДАТ на мъжете в живота си. Резултатът е, че ако някой от мъж изобщо застане до тях, то той е значително по-мек и безпомощен, отколкото е характерно за средностатистическия представител на така наречения „силен пол“. Първоначално дамите се радват на присъствието му, но така и не успяват да започнат да го уважават. Често започват да се чувстват отговорни за него, обгрижват го, все едно е поредното дете в семейството им и ден след ден трупат тежест и разочарование. Стига се до осъзнаването, че е по-добре да си сам, отколкото зле придружен и историята се повтаря със следващия…

Кой е виновен? Мъжете ли? Или майките им? Или обстоятелствата? А дали не сме всички ние – силните жени? Като сме се метнали на конете и храбро водим войни, на кой да му хрумне, че може би сме изморени? Как и защо да дойде юнакът и да убие ламята, като размахваме меч, по-голям от неговия? Не им било стискало на мъжете, нямали били топки да бъдат истински мъже. Ами от къде да ги вземат, като ние – жените, сме се съоръжили не с по две, а с по-четири и то едри?

Вселената и природата не търпят вакум и се стремят да възстановяват баланса. Докато се тупаме в гърдите колко силни и можещи жени сме, толкова по-нежни и несправящи ще са мъжете около нас.

Чудим се как разни Златки и кифли от всякакъв характер са носени на ръце и обгрижвани като принцеси. Отговорът е прост – те го позволяват! Отгоре на всичко знаят как да се ВЪЗХИЩАВАТ, да МОЛЯТ и да ПОЛУЧАВАТ. Нямат нужда да се състезават и да се доказват на мъжете си. Позволяват си да свалят гарда и вместо да яздят коне с протрити дънки и да гледат лошо, стоят грациозно на високите си токове и се усмихват.

За себе си отдавна съм наясно, че не съм замесена от подходящо тесто, за да бъда кифла и няма да науча и дъщеря си на това. Знам и виждам в живота си обаче, че когато успея да остана в мекотата, женствеността, лекотата и приемането, не ми е нужен нито кон, нито оръжие. Колкото повече се „топи“ моята сила, толкова по-устойчиво е стъпил на краката си мъжа до мен, колкото по-често си позволявам да се олюлявам, толкова по-твърда е ръката, която ме подкрепя. Най-хубавото е, че това не са нито празни приказки, нито магия. Просто така стоят нещата от живота – системите се променят, докато стигнат до баланс. Ако не успеят – се разрушават и на тяхно място се появяват нови – по-подходящи и устойчиви.

Какво общо има всичко това с мечтата за бебе ли? Ами доста – колкото повече разчитаме на мъжете до нас по пътя към бебето, колкото по-малко ги щадим и пазим настрани от случващото се в душите и телата ни, толкова по-лесно ще вървим напред заедно. Мъжете са създадени, за да носят. Нека пък ние да си позволим да им тежим. Така се оценяваме взаимно и с всяка крачка все по-осъзнато се наслаждаваме на взаимността си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация. 
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена