„Дневниците на една майка“ или „Приключенията на Неда“– според приятелите ми така трябвало да се казва романът, събрал случките за дъщеря ми, с които ги разсмивам. Аз обаче бих го кръстила „На педал“, „Газ до дупка“, „Да пребориш времето“ или нещо такова… Само тичалите до пълно побъркване към спирки на градския транспорт от всякакъв характер и пресичалите бегом кръстовища със заветната цел да вземат детето си от ясла или градина, ще ме разберат. Изхвърчаш като тапа от работа, задължително преди края на работно си време. Притеснен за последствията от това, се устремяваш с цялата бързина, на която си способен, към въпросното детско заведение. То по принципа на районирането е близо до дома ви, а не на работното ви място, което пък по закона на Мърфи е на другия край на града. Това налага да водите отрочето си там рано сутринта, почти по тъмно през зимата и да го взимате по късни доби. И как да му отговорите на въпроса „Мамо, защо съм последна?“.
Когато дъщеря ми тръгна на градина всяка сутрин караше баща й да й обещае, че ще я вземе бързо. Той, на работа до 17.30 на десетина километра от нея, й отговаряше – „Да, със скоростта на светлината, моето момиче“ . Подозирам, че един ден тя ще си мисли, че светлината е нещо доста мудно. В 4 от 5 случая тя е последната останала от групата в 18.20, когато той, притеснен и задъхан, успява да я прибере. Ужасно съм му благодарна, че го прави.
Докато аз самата работех до 6, в редките случаи, когато няма нищо извънредно, дори да можех да летя, да хвана такси или да тичам до премала, нямаше как да стигна навреме, за да я прибера. И колата не е решение, защото задръстванията са пословични…
В такива моменти човек се чуди защо като толкова професии могат да се практикуват дистанционно, българските работодатели изискват задължително присъствие в офиса? Не е ли важен резултатът, а не да те виждат как си седиш на стола, докато го постигаш? И онази особена гордост, с която на интервюто ти съобщават, че позицията е с нормирано работно време… После разбираш, че оставането до час-два след смяната, съботно-неделните дежурства, имейли и телефонни разговори, не се броят. Те си се подразбират – има работа, трябва да се свърши. Да не би „гъвкаво работно време“ да е мръсна дума (словосъчетание)? До кога ще ни тресе тази мания за контрол и пълно недоверие към възможностите на хората и респективно – майките, да организират деня си ефективно без някой да им казва кога са в обедна почивка? Защо да не си тръгнеш от офиса в 5 или в 4 следобед, след като за разлика от купонясвалите вечерта колеги, ти можеш да си там преди 8 сутринта дори? Защо да не не доработиш вечерта, когато децата са си легнали? Защо? Защото който има деца, да си ги гледа и да е мислил преди да ги ражда… Да, а всички ние сме се появили на този свят с пъпкуване – готови, отгледани и с очила.
Не искам да звуча като вмирисан на кебапчета политик, но отдавна сме в демографска криза и тя ще се задълбочава! Поне докато жените трябва да избират дали да си позволят да раждат бебета или да катерят със зъби и нокти кариерната стълбица. Статистиката показва, че все по-често ставаме майки за първи път на 35, което пък намалява драстично шанса за второ дете. От една страна часовникът тиктака, от друга – как пак да му бременееш като младите колежки напират на орди за местото ти? На Терминал 2 вечно има опашки от хора с еднопосочни билети. Въпросът е от къде ще внесем българи след 20 години?
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
