Връзката между ума и тялото е доста експлоатирана тема напоследък. Причината е една единствена – ние, съвременните хора така сме се изгубили в търсене на по-добрата си версия, че ни се налага да коментираме и да си напомняме неща, които са естествени, закодирани в нас от майката природа. В опит да ваем форми като от списанията, да подменим естествените си аромати и да си създадем красиви картини за лица, си подменихме и същината. Вече сякаш не сме представители на биологичен вид, а лустросани роботи.
Да, аз ползвам козметика, познавам добре гъбата и сапуна и не знам как бих стояла близо да натурално ухаещ неандерталец. Става дума за друго обаче – забравяме, че ума и тялото ни са в непрестанен обмен и си влияят ежеминутно. Ако в момента зверски ме боли зъб, едва ли ще съм най-позитивния и усмихнат човек на света. Защо тогава очакваме, че като сме в кофти настроение, а негативните мисли играят на прескочи кобила в главите ни, телата ни могат и даже са длъжни да функционират безупречно?
Чували сте за плацебо ефекта, нали? И аз мога да ви изрецитирам прилежно, че той се получава, когато пациенти поемат инертно вещество, напр. захарно хапче, за което обаче вярват, че е истинско лекарство. Тогава те могат да получат въображаемо или действително подобрение на медицинското си състояние. Други пък даже придобиват реални физически симптоми и направо си се разболяват като знаят, че въпросното хапче има такова действие… За това говорим!
Как си въобразяваме тогава, че можем в главите си да циклим като стара плоча – „остарявам“, „имам фамилна предразположение към диабет“, „вече не съм издръжлива като преди“, „лепвам всички вируси“, „не произвеждам здрави яйцеклетки“, „критическата наближава“ и т.н. и да сме здрави и плодовити? Това е като да искаш да изпревариш някой, натискайки спирачката. Може, ама ако е спрял!
Спокойно можем да оставим настрана захаросания позитивизъм и изобщо не е нужно да летим в розов облак, за да сме здрави и щастливи. Необходимо е само да свалим черните очила и да спрем да се самосаботираме! От нас зависи дали ще се погрижим за телата си като им даваме вода, подходяща храна, слънце и сън и ще ги подкрепим със силата на собствената си мисъл. Тя е горивото, което ни движи напред към мечтите ни. Разбира се, винаги можем да продължим да мрънкаме и да си обясняваме под сурдинка как за нищо не ставаме. И естествено това ще бъде съвсем вярно. Само че, ако ни трябва виновен, ще трябва да погледнем в огледалото. Пък после и да поемем отговорността за това, което сме си причинили – не доктора, не годините, не съдбата, АЗ!
Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.
Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация.
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена
