С бебешка количка на рамо…

С бебешка количка на рамо…

Вече няколко пъти наблюдавам през прозореца делничните усилия на една майка да изведе близначетата си – скрити в двойна червена количка – на разходка. Всъщност тя има късмета да живее в кооперация с двор, а и очевидно деца, които заспиват лесно. След няколко обиколки на карето тя застопорява возилото и сяда на пейката до входа да чете книга. А я си представете сега, че живееше в обикновена панелка. Тогава единственият й шанс децата да заспят навън щеше да е да измине няколко километра по родните тротоари. Такава идея трябва да бъде убита още в зародиш! Аз отглеждах едно дете, въоръжена с количка, която беше от леките – 11 кг. и никога няма да забравя първия път, когато ми се наложи да отида сама с бебето някъде. Беше началото на март. Добре, че нямаше сняг.

След като най-накрая приготвих себе си и малката, бодро заманеврирах през тесния коридор. Преодолях първото препятствие – набутване в асансьораот старите с решетка. Разстояние от нея до стената – 62 см., количка с ширина – 61.5 см. – прилежно измерено с ролетка още в магазина. Финтът е да центрираш количката много внимателно и с хирургическа точност да я приплъзнеш в асансьора. Паниката е нежелателна, води само до повече неуспешни опити.

Втора стъпка – десетте стъпала до входа – грабваш мъжки количката под ръка и я сваляш. “Хайде сега, голямо момиче си, не се глези”, си казвам наум. “Какво са 20 кг.? Викаш Неволята и като не идва, вдигаш и носиш.”

Трета стъпка – превъзмогнахме разбития асфалт пред входа и нездравия интерес на съседката към това на кого прилича детето и ето ни на тротоара. Отдъхнах си! Очевидно само защото нямах идея какво ме чака… Поемам с бодра крачка и изведнъж – бум! Тежестта на количката почти ме събаря назад – колелото и се ударило в изкъртена и стърчаща доста нагоре плочка. Преодолявам я с няколко маневри, но три метра по-надолу ме чакат няколко паркирани коли. Трябва да сляза на пътното платно, за да ги заобиколя. Следва дупка, пълна с вода, която е по ширината на целия тротоар. Пак слизам на платното и така напредвам на кадрил до метрото.

Изненада! Има метални релси, за да преодолея стълбите, но моята количка явно не е подходящия размер, за да може да се мине по тях. Май е трябвало не само асансьора да измеря с ролетка, но късно е либе за китка… Идва обаче и моя спасител в ръжта – възрастен господин с бастунче! Въпреки протестите ми, успяваме заедно да вдигнем количката и да я понесем надолу. Ръцете ми треперят, а сърцето ми е в гърлото от ужас да не би да изпуснем бебето. И не ме питайте защо не се качих на асансьора? Такъв има чак долу, след като вече си си купил билетче и си в самата метростанция.

Сещам се и за един опит да се кача на автобус 83 с количката – оказа се мисията невъзможна! Един мъж стоически се опитваше да ни издърпа вътре и трите – мен, возилото и дъщеря ми, но се оказа, че не сме уцелили вратата и дори да преодолеем височината на превозното средство, няма как да влезем… Добре де, взех си поука! Никога повече с количка в градския транспорт! Добре че живеем до Западния парк…

Вярно е, че всяка разходка те прави все по-уверен шофьор на каляската, но никога не намаля желанието ми да извадя ключа си и да надраскам паркиралите по тротоара коли. Не го направих, само защото разбирам, че и те не могат да летят и все трябва да останат някъде, обаче пак опираме до началото – а хората и детските колички къде да се дянат?

Сега ми е смешно и даже леко носталгично като се сетя за тези моменти, но тогава определено ми се плачеше. Като гледам за 5 години нито тротоарите са станали по-добри, нито колите, паркирани по тях, по-малко. Или греша? Вашият опит с количка какво показва?

Ако статията ви харесва, ще се радвам да дадете своя лайк на Facebook страницата на сайта! Благодаря ви за подкрепата!

Коментари

коментари

Повече за автора

Елена Димитрова-Ангелова

Аз съм Елена - магистър-психолог и жена, която иска да вижда около себе си хора, постигнали мечтите си. Използвам Хипноза, Усъвършенствана енергийна психология и психотерапевтични техники, за да оказвам подкрепа в индивидуалните си консултации. Създадох този блог, за да споделя себе си и да помогна на семействата, които искат рожба да извървят пътя си.