Връзката между ума и тялото е доста експлоатирана тема напоследък. Причината е една единствена – ние, съвременните хора така сме се изгубили в търсене на по-добрата си версия, че ни се налага да коментираме и да си напомняме неща, които са естествени, закодирани в нас от майката природа. В опит да ваем форми като от списанията, да подменим естествените си аромати и да си създадем красиви картини за лица, си подменихме и същината. Вече сякаш не сме представители на биологичен вид, а лустросани роботи.

Да, аз ползвам козметика, познавам добре гъбата и сапуна и не знам как бих стояла близо да натурално ухаещ неандерталец. Става дума за друго обаче – забравяме, че ума и тялото ни са в непрестанен обмен и си влияят ежеминутно. Ако в момента зверски ме боли зъб, едва ли ще съм най-позитивния и усмихнат човек на света. Защо тогава очакваме, че като сме в кофти настроение, а негативните мисли играят на прескочи кобила в главите ни, телата ни могат и даже са длъжни да функционират безупречно?

Чували сте за плацебо ефекта, нали? И аз мога да ви изрецитирам прилежно, че той се получава, когато пациенти поемат инертно вещество, напр. захарно хапче, за което обаче вярват, че е истинско лекарство. Тогава те могат да получат въображаемо или действително подобрение на медицинското си състояние. Други пък даже придобиват реални физически симптоми и направо си се разболяват като знаят, че въпросното хапче има такова действие…  За това говорим!

Как си въобразяваме тогава, че можем в главите си да циклим като стара плоча – „остарявам“, „имам фамилна предразположение към диабет“, „вече не съм издръжлива като преди“, „лепвам всички вируси“, „не произвеждам здрави яйцеклетки“, „критическата наближава“ и т.н. и да сме здрави и плодовити? Това е като да искаш да изпревариш някой, натискайки  спирачката. Може, ама ако е спрял!

Спокойно можем да оставим настрана захаросания позитивизъм и изобщо не е нужно да летим в розов облак, за да сме здрави и щастливи. Необходимо е само да свалим черните очила и да спрем да се самосаботираме! От нас зависи дали ще се погрижим за телата си като им даваме вода, подходяща храна, слънце и сън и ще ги подкрепим със силата на собствената си мисъл. Тя е горивото, което ни движи напред към мечтите ни. Разбира се, винаги можем да продължим да мрънкаме и да си обясняваме под сурдинка как за нищо не ставаме. И естествено това ще бъде съвсем вярно. Само че, ако ни трябва виновен, ще трябва да погледнем в огледалото. Пък после и да поемем отговорността за това, което сме си причинили – не доктора, не годините, не съдбата, АЗ!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Няма деца – има само хора. И ако си мислите, че тази фраза принадлежи на някой съвременен радетел за правата на децата, ще ви разочаровам. Това са думи на Януш Корчак – педиатър, писател и педагог. от еврейски произход, живял в началото на ХХ век.

Пиша тези редове, за да напомня на себе си и на вас, независимо дали сте родители или не, че децата идват чрез нас, но не ни принадлежат. Любовта им помага да разцъфтят и да полетят и аз вярвам, че сме пълноценни хора само когато можем да им я даваме безусловно – и на своите и на чуждите. Те всички са деца и това е много по-важно от това дали носят гените ни или не.

Image_1669831_407Януш Корчак  е роден през 1878 г във Варшава, създава и ръководи сиропиталище „Нашият дом” в продължение на 30 години. Умира в газовите камери на концлагера „Треблика“ заедно със своите 192 възпитаници на 5 август 1942 г. Сам избира да остане с децата, въпреки възможността да се спаси. Не създава свое семейство но оставя отпечатък в стотици чужди.

„Какво е детето? То не е билет от лотарията, на който е изобразена печалбата… Детето – това са сто роли на талантлив актьор. Едно е според мама, друго – според татко, баба, дядо, различно е за благия и суровия учител, в кухнята, сред връстниците, според богатите и бедните, във всекидневни и празнични дрехи… Детето Е, а не „ще бъде“ гражданин и човек.“ Воден от това си верую, Януш Корчак формулира 10 закона за родители, които вярвам са в услуга на всички нас:

1. Не очаквай детето ти да бъде като теб или да бъде такова, каквото ти искаш. Помогни му да стане не като теб, а да бъде себе си.

2. Не изисквай от детето си да плати за всичко, което ти си направил за него. Ти си му дал живот, как може да ти се отблагодари? То ще даде живот на друг, той – на трети и така… Това е необратимият закон на благодарността.

3. Не си изливай своите обиди върху детето, за да не ядеш на стари години горчив хляб. Понеже каквото посееш, това и ще поникне.

4. Не се отнасяй към неговите проблеми високомерно. Всекиму е даден живот според силите и бъди сигурен, че неговият живот не е по-малко тежък, отколкото твоят, а може би дори е по-тежък, тъй като то няма опит.

5. Не го унижавай!

6. Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание – никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

7. Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко.

8. Детето не е тиранин, който завладява целия ти живот, не е само плод на плътта и кръвта. Това е скъпоценна чаша, която животът ти е дал да пазиш и да развиваш творческия огън в него. Това е разкрепостената любов на майката и бащата, които отглеждат не „нашето“ или „своето“ дете, а душа, която им е дадена на съхранение.

9. Умей да обичаш чуждото дете. Никога не прави на чуждото дете това, което не би искал да правят на твоето.

10. Обичай детето си и когато то е неталантливо, неудачник, когато е вече възрастен човек. Общувайки с него, радвай се, защото детето е празник, докато е с теб.

Би било хубаво като родиш дете някой да дойде и да ти изпише това на стената – ей така, за да не вземеш да се отнесеш и да си въобразиш, че сега ти е паднало да създаваш някой по свой образ и подобие…

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Замисляли сте се колко е хубаво, че имаме 9 месеца да се настроим за това, че някой друг, специален трети, ще се намеси в двойката, която сме създали? Представяте ли си какво щеше да е, ако децата наистина ги носеше щъркелът? Звъни се на вратата, отваряш и на прага те чака кошница с адресирано до теб бебе. Аз самата съм си мечтала за нещо подобно, когато то все не идваше в живота ни, но това е друга тема…

След появата на бебето, жените, които играят главната роля в извеждането му  на бял свят, имат сякаш по-привилегирована позиция. Всички се вълнуват основно от новороденото, но все пак има и такива, които питат как е майката. Тя, с бушуващи хормони и все още напомпана с ендрофин, обикновено е прекрасно добре, поне емоционално. Ако нещо ще се обърква, е на по-късен етап. По презумпция се приема, че бащата е горд и щастлив и точка. Той излиза от светлините на прожекторите. Третият става първи, а първият – никой!

Любимата жена вече е майка и е тотално обсебена от новото амплоа. Секси бюстът е източник на храна, а горещите изпълнения в спалнята идват от ревящия с пълно гърло пришелец. Тъщата е пристигнала с тенденция да остане, а собствената ти майка се е изпарила за миг и е заменена с нечия друга баба.

Идеята не е да съжаляваме мъжете. Те имат достатъчно капацитет да се справят с тази ситуация. Дори, ако им липсва, пак ще оцелеят криво-ляво. Има обаче неща, за които е хубаво да си дадем сметка, преди да сме изтървали влака на партньорската хармония в дома си. Приемаме за даденост, че преди това той е имал редовна спирка там.

King_Haakon_VII_and_Queen_MaudМъжът и жената са кралят и кралицата на дома. Всички останали са поданици. Признавам си, че и на мен ми звучеше странна тази теза преди време. Как така?! Имаш едно малко, сладко същество, чието оцеляване зависи от теб, а ти вместо да му се отдадеш изцяло, слагаш себе си и партньора на първо място? Ами да! Даже ти си първа, после е партньорът и накрая идва наследникът. Принципът е същия като при самолетния инструктаж – слагаш кислородна маска първо на себе си, после на детето. Само когато си спасил собствения си живот си в състояние да помогнеш на друг. Ако си се отдала така на грижата за бебето и евентуалното му братче/сестриче, на дома и мъжа си, че едва се влачиш от изтощение, в един момент няма да можеш да си от полза никому.

Партньорството винаги трябва да стои преди ролята на родители. Убедена съм, че всички усилия да изградиш и запазиш пълноценна връзка си струват, защото нашите деца заслужават да израснат в семейства, в които има любов и уважение. Ролевият модел се предава от поколение на поколение и от това каква връзка имаме ние, зависи какви деца ще отгледаме и какви ще са техните отношения с противоположния пол. Нали знаете, че децата се учат на 95% от това, което правим, а не какво сме казали.

Бащата е равноправен родител. Слава Богу, че все повече татковци заемат ролята си на такива много преди бебето да се роди. Доказано е, че освен, че разпознава гласа на майка си, час-два след като се роди, бебето ясно различава и този на бащата, ако го е чувало достатъчно често и ясно. Това означава, ако бащата е говорил на кръглото коремче – чел е приказки или доказвал формули:), бебето помни това и знае, че освен мама, в света го чака още някой много близък. Да общува с бебето си, преди още да се роди, е една сладост, от която никой баща не бива да се отказва според мен. После ще бъде награден с най-сладката беззъба усмивка на света.

Father-Son1Бащите имат безценна и незаменима роля за здравето и развитието на своето дете. Радостно е, че все по-голяма част от съвременните татковци го осъзнават. Ще изброя само 5 неща, свързани с приноса на бащата. Сигурна съм, че можем да добавим и други 50.

1. Поддържане на позитивна връзка с майката на детето (независимо дали са заедно или не). Научни изследвания показват по категоричен начин, че децата, които са били свидетели на уважително и отдадено отношение от страна на своите бащи, на по-късен етап третират своите половинки по подобен начин. Обратното – гневното и обидно отношение към майката, е предпоставка за развитие на депресия или на агресивно поведение от страна на детето в последствие.

2. Насърчаване – децата, които са го получавали от бащите си, освен, че са с по-добра самооценка, имат 70% по-малко противообществени прояви като възрастни.

3. Дисциплиниране – моля да не се бърка с наказание. Целта на този процес е да се вкара в действие самоконтрола на детето (естествено нормалния за възрастта му самоконтрол). Боят и крясъците са белег на безсилие и предизвикват подчинение. А това няма нищо общо с уважението.

4. Личен пример – и момченцата и момиченцата научават от баща си как се държат мъжете. И тук няма почти никакво значение какво ще кажете, важно е какво ще покажете.

5. Обич и гушкане – мит е, че новородените се разглезват като се носят на ръце. Първо не забравяйте, че те са устроени така, че да могат да фокусират най-добре образ, който е на 20 см. от тях – на толкова е лицето на кърмещата майка. Второ – нещото, което са чували най-отчетливо по време на вътреутробното си развитие, е сърцето на майката. Ритъмът му дълго време ще бъде това, което ги успокоява най-добре. Трето – топлината на тялото ви може да е като балсам за страдащото от колики коремче. И най-важното – гушкането е знак на любов, приемане и отдаденост. То е дар, което всяко човешко същество заслужава!

С нетърпение очаквам коментарите ви! 

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Знам мястото, където е роден баща ми – закътана полянка по пътя между две странджански села. Той е третото дете на баба ми. Докато се прибере от нивата, където копала боба, докато опече хлябовете, тя малко позакъсняла с вдигането на олелия около това, че ще ражда. Като разбрал дядо ми впрегнал каруцата, викнал най-близко живеещата балдъза и натоварил жена си да я води в съседното село, където имало болница. Ама не стигнали… Раждането тръгнало и те отбили от пътя. Изчакали бебето да изплаче, лелята отрязала пъпната връв, поизмила го с наличната вода, завила го в престилката си и тръгнали на обратно, вече четирима.

Израснала съм с тази история, а всеки път като минаваме край „родилната полянка“, баща ми казва, че започва поредният кръг от живота му…

Имам и други спомени, свързани с разкази за раждания, споделени от бабите ми и съседките. Тези интересни теми се нищеха около печката с дърва, на която къкри тенджера или около някоя огромна тава с лютеница. Повечето от тези жени имаха поне две деца и никоя не беше раждала със секцио. Със сигурност знам, че нито майка ми, нито някоя от лелите ми (а аз имам доста:) са имали кой знае какви драми, давайки живот.

Защо тогава по-голямата част от приятелките ми са родили планирано и разрязано?! Какво се е променило? Устройството на женското тяло ли? Прагът на търпимост ли? Размерът на бебетата ли? Какво?! Вадя себе си от кюпа, защото на мен ми се случи спешна коремна операция буквално дни след зачеването на дъщеря ми. Мога да разбера донякъде лекарите, че отрязваха въпроса ми дали мога да опитам да родя нормално преди да съм го задала докрай – имах страховит, пресен белег на корема.

woman_giving_birthБлизка приятелка, която живее в Щатите сподели, че й се смели като поискала потвърждение, че ще ражда със секцио предвид високия диоптър очила, които носи. Докторът доста се изненадал на тази разпространена в България практика.

Преди десет дни се сдобихме с бебе-момченце в приятелския кръг. Говорихме си с 38-годишната майка преди това. Притесняваше се, че докторите твърдят, че няма да може да роди по естествен начин. Предвид годините, тесния таз и първо дете, родено със секцио, лекарят направо беше решил да планира дата. Добрата новина е, че малкият го изненада като тръгна да излиза на бял свят по време на отпуската му. Като зачестили контракциите и се видяло, че няма на кого да разчитат, родителите отишли в една частна болница за преглед. Имало 6 см. разкритие. Раждането не само, че било естествено, но протекло без усложнения и упойка. Можело значи?!

Като публикувах „Късното майчинство – от „разпни го“ към „осанна“, една жена коментира, че единственото нещо, което може да е по-проблемно при по-късна възраст е раждането и изрази надежда, че медицината е достатъчно напреднала все пак. Накара ме да се замися по темата.

Изпитвам огромно уважение към лекарите, ценя труда им и съм им благодарна за всички случаи, в които са се намесвали в моя живот и този на близките ми. Обаче смятам, че имат основна заслуга за това тайнството на раждането за все повече майки да е свързано с операционна зала, упойка и реанимация. И най-големият проблем – с 24-часова изолация от бебетата им, които изживели стреса да бъдат извадени изневиделица и насилствено на бял свят, са лишени от всичко познато – от гласа и аромата на майка си, от сигурността на прегръдката и гърдата й…

Защо се случва така? Понякога е наистина по медицински показатели – съгласна съм с това, но нека да си зададем и още малко въпроси. Възможно ли е, предлагайки секцио лекарите понякога да се презастраховат? Има ли вероятност някои от тях да го правят за собствено удобство – едно е да планираш секцио в 9 сутринта, съвсем друго някой да те събуди в 2 посред нощ или да звъни на пожар в почивния ти ден, защото му изтекли водите? Чудя се какво общо има с всичко това практиката с избор на екип? Нормална и полезна ли е тя или води до повече бебета, родени в момент, избран от някой друг и до майки с разрязани кореми?

Бих искала да мога да отговоря на всички тях заставайки на страната на лекарите. За съжаление обаче не мога да го направя… А вие?

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Кога е правилното време да имаш дете? Този въпрос кънти в главата ми през последните дни, провокиран от Right Time Baby – книга на Claudia Spahr. Авторката е на 45, има три деца, първото от които е заченала на 39. Казва, че толкова време й е отнело да срещне мъжът, който би избрала за баща на отрочетата си, а и на 30 животът и е бил толкова прекрасен, че не е искала нищо да променя…

Ясни са ми медицинските доводи, свързани с фертилността на жената, както и че в момента в България, и отдавна по света, има опция „на младини“ да си замразиш яйцеклетки и да си ги ползваш, когато решиш на по-късна възраст – като се наработиш, налудуваш, налюбиш и находиш… Супер, колкото повече варианти, толкова по-добре, но това не променя факта, че възрастта не е диагноза!

Аз вярвам, че да отложиш раждането на дете в търсенето на собствения си баланс е зряло решение. Когато знаеш коя си и кои са истински важните за теб неща в живота, по-лесно откриваш подходящия партньор, най-малкото защото вече си целунал достатъчно жаби и умееш да разпознаваш принцовете. Да си стъпила здраво на собствените си крака и да имаш професионална реализация те прави по-уверена във взимането на решения и по-последователна в отстояването им. Детето не е прищявка и няма разписка за връщане, ако решиш, че не ти се занимава с него и че майчинството не е точно това, което си си представяла. Бабите и дядовците са хубаво нещо, но ако беше редно да отглеждат и възпитават деца на тази възраст, щяха още да могат да създават такива.

mother carring babyВръзката на детето с майка му е решаваща за умението му да създава хармонични отношения с околните през целия му живот. По какъв начин ще се свързва с партньорите, приятелите и децата си, колко ще се цени и обича, колко важно и значимо ще се чувства, зависи от това дали бебето има сигурна връзка са майка си или не. Е, важно ли е тогава каква майка ще бъдеш? Не забравяй, че за да създадеш сигурна връзка с някой друг, първо трябва да имаш такава със себе си.

Житейският опит, натрупаните умения да се справяш в кризисни ситуации, търпението и вярата в собствените сили са сериозна патерица в ежедневието на майката. Никакви училища за родители и прочетени книги не могат да ти сменят чипа и да те направят по-зряла, ако ти вече не си такава. Да, може би някои хора са готови да бъдат майки и на 20, но аз не познавам такива.

Мислите, които избереш да мислиш и храната, която избереш да ядеш, определят здравето ти, твърди Луиз Хей, която отдавна се е превърнала в институция. Все повече научни доказателства свързват доброто хранене и здравето. Отдавна е ясно, че то не е само физическо, а включва и нашите мисли и емоции. Ако сме в добър баланс имаме огромен капацитет да се саморегулираме и самолекуваме, да отстояваме на болестите. Както прочетох в една книга за китайска медицина, ако едно дете там се разболее и вдигне температура, майка му никога няма да се запита дали вчера е било добре облечено. Това, което ще я вълнува е кое е нещото, което го изкарало от емоционален баланс. На нашите географски ширини това все още е еретична мисъл, затова и опашките пред лекарските кабинети не свършват.

Майчинството ти „взима“ живота – подменя го, обръща приоритетите. Не ме разбирайте погрешно да си майка е наистина прекрасно, но просто нищо вече не е същото поне за известно време. Познавам жена, която роди близнаци, заченати ин витро и след 40 дни нае детегледачка и се върна на работа. Не я съдя, но знам, че не бих могла да направя такова нещо, а и не мисля, че е добре за детето. За мен майчинството означава да си готов да смениш приоритетите.

Предимствата на зрялото майчинство са повече от недостатъците му. Най-малко защото жените над 35 се чувстват по-готови да се фокусират върху семейството, без да имат усещането, че пропускат живота си и губят свободата си. Проучване, направено сред 50 майки, станали такива след 35 години показва, че 63% от тях смятат, че това е било перфектният момент за това, а 9% отговарят, че даже смятат, че е трябвало да изчакат още малко.

А ето и малко статистика (от книгата Right Time Baby) в подкрепа на късното майчинство:

Зрелите майки раждат по-здрави бебета от по-младите майки – резултатите са от проучване, проведено в Тексаския университет през 2005 г.

86% от бременните жени над 35 годишна възраст подобряват здравословното си състояние чрез храната, която поемат, начина си на живот и умението да си почиват и да регулират стреса. Те съзнателно елиминират приема на субстанции, които биха били опасни за плода (включително алкохол, цигари и кофеин) и съобразяват физическото си и психическо натоварване с факта, че носят в себе си живот.

Зрелите жени са в по-добро настроение. Италианско проучване е доказало, че жените над 35 изпитват по-малко напрежение и безпокойство и са по-жизнерадостни и енергични, докато са бременни.

breastfeatingКъсните майки кърмят по-дълго. Дължи се на по-добрата им информираност за ползите от кърменето и повечето време, което са отделили, за да бъдат с децата си.

Те по-рядко страдат от постродилна депресия, сравнено с жените, които раждат по-млади.

Отделят повече време на децата си. Множество изследвания показват, че по-възрастните родители разполагат с повече време, което да изкарват с децата си. Вероятно се дължи на предварителната им нагласа за това, както и на утвърдените им позиции на професионалисти.

Децата на по-зрели майки имат по-високо IQ. Проучване, обхванало 4 300 жени, родили след 35 г. показва, че децата им се справят по-добре в училище от връстниците си с млади майки. Авторите на изследването твърдят, че причините могат да са както биологични – по-възрастните майки се хранят по-добре (това не означава повече!) по време на бременността, така и социални – домашната среда, която са осигурили на децата, е стимулираща и предразполагаща към учене.

Зрелите майки живеят по-дълго. Съществуват множество данни, че късното раждане удължава живота на жената. Майка, родила около 40-годишна възраст има 4 пъти по-голям шанс от другите жени да живее до 100 г.

И в заключение един въпрос – знаете ли колко е била средната продължителност на живота на една средностатистическа жена през 1900 г? Ще ви кажа – 46 години! В наши дни българката живее средно по 78 години, а испанката повече от 82 г. Какво излиза? Че дори да родим първото си дете на 40, пак ще имаме време да се радваме на внуци.

Целта на всичко казано дотук не е да агитирам някой да отлага майчинството си до последния възможен момент. Наясно съм, че има и рискове, както и, че е трудно да се почувстваш напълно готов да станеш родител на каквато и възраст да си.

Въпросът е обаче да спрем да се програмираме в мислите си като „остаряващи“, „със затихващи репродуктивни функции“ и „изпускащи влака на майчинството“ с всяко духане на свещите върху тортата. Ние сме това, което мислим за себе си. Нека да си направим услуга и да спрем да се самосаботираме в постигането на мечтите си. Зрелостта е благословия, а не наказание!

С нетърпение очаквам коментарите ви! Ще се радвам, ако се присъедините към Facebook страницата на сайта, или ако просто прочетеното ви е докоснало!

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Знаете ли, че навремето практикуващите китайска медицина получавали хонорари само, ако пациентите им оставали здрави. Има логика – ако са се натръшкали с грип как да работят, за да могат да платят на лекаря? В тази връзка като знам какви опашки са в нашите поликлиники, ми става ясно, че превенцията ни куца тотално.

За да сме здрави (пак според китайците), е нужно да обръщаме ежедневно внимание на това какво ядем, колко се движим, как се справяме с емоциите си, какво е качеството на сексуалния живот, работата и съня ни. Да, всички си го знаем това, само дето сме го оставили за някой друг ден. Ясно ни е, че хармонията и равновесието са в основата на това дали ще сме здрави и доволни, но нямаме време за тях. Така де – каква хармония като този новият проект направо ме съсипва и да, ще има равновесие, ама през юни – до тогава трябва да съм ги отметнала тези задачи… Познато ти е, нали? И на мен. Даже така добре, че ми сме си близки като с отражението в огледалото. Ама го поглеждам отражението и то милото има сенки под очите, стегнало е челюст, наострило се е, все едно отива на война. Лошото е, че и вчера беше така… И като знам, че сраженията, нападенията и бомбардировките се водят вътре в мен, ми е ясно, че и китайски медик не може да я спре тази война.

Слушах скоро медитация на Ошо. Той каза: „Твое рождено право е да си пълен със светлина. Ако го пропуснеш си глупак и си пропуснал вече много от живота. Този път бъди по-състрадателен към себе си…“ Не претендирам да цитирам съвсем точно, но запомних тази част, защото ме жегна заключението, че съм глупак.

Хубавото е, че имам избор – глупак ли ще съм и днес или ще прекратя битката. За да сложа точката, трябва да направя нещо по различен начин. Днес ДИШАМ. Седем дълбоки вдишвания и издишвания и виждам, че проблемът не е така всеобхватен, както ми се е сторило в началото. Забавя се ритъма на тялото и стресът излиза навън… Това беше една от практиките, препоръчани от Ошо. Не изисква време, пари и специална обстановка. Въздухът засега е общодостъпен. За разкош и допълнителна ефективност можем да си представяме как вдишваме светлина и издишваме напрежение.

Хайде заедно – дишаме…, издишаме…, дишаме…, издишаме… и така до седем. Да го направим заради себе си. Ако пък сте сред тези, които в момента носят две сърца, поднесете този подарък на новия живот във вас. Научете детето си, че светлината, хармонията и равновесието са негови естествени състояния. ДИШАЙ, ти го можеш:)

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена 

Вече няколко пъти наблюдавам през прозореца делничните усилия на една майка да изведе близначетата си – скрити в двойна червена количка – на разходка. Всъщност тя има късмета да живее в кооперация с двор, а и очевидно деца, които заспиват лесно. След няколко обиколки на карето тя застопорява возилото и сяда на пейката до входа да чете книга. А я си представете сега, че живееше в обикновена панелка. Тогава единственият й шанс децата да заспят навън щеше да е да измине няколко километра по родните тротоари. Такава идея трябва да бъде убита още в зародиш! Аз отглеждах едно дете, въоръжена с количка, която беше от леките – 11 кг. и никога няма да забравя първия път, когато ми се наложи да отида сама с бебето някъде. Беше началото на март. Добре, че нямаше сняг.

След като най-накрая приготвих себе си и малката, бодро заманеврирах през тесния коридор. Преодолях първото препятствие – набутване в асансьораот старите с решетка. Разстояние от нея до стената – 62 см., количка с ширина – 61.5 см. – прилежно измерено с ролетка още в магазина. Финтът е да центрираш количката много внимателно и с хирургическа точност да я приплъзнеш в асансьора. Паниката е нежелателна, води само до повече неуспешни опити.

Втора стъпка – десетте стъпала до входа – грабваш мъжки количката под ръка и я сваляш. „Хайде сега, голямо момиче си, не се глези“, си казвам наум. „Какво са 20 кг.? Викаш Неволята и като не идва, вдигаш и носиш.“

Трета стъпка – превъзмогнахме разбития асфалт пред входа и нездравия интерес на съседката към това на кого прилича детето и ето ни на тротоара. Отдъхнах си! Очевидно само защото нямах идея какво ме чака… Поемам с бодра крачка и изведнъж – бум! Тежестта на количката почти ме събаря назад – колелото и се ударило в изкъртена и стърчаща доста нагоре плочка. Преодолявам я с няколко маневри, но три метра по-надолу ме чакат няколко паркирани коли. Трябва да сляза на пътното платно, за да ги заобиколя. Следва дупка, пълна с вода, която е по ширината на целия тротоар. Пак слизам на платното и така напредвам на кадрил до метрото.

Изненада! Има метални релси, за да преодолея стълбите, но моята количка явно не е подходящия размер, за да може да се мине по тях. Май е трябвало не само асансьора да измеря с ролетка, но късно е либе за китка… Идва обаче и моя спасител в ръжта – възрастен господин с бастунче! Въпреки протестите ми, успяваме заедно да вдигнем количката и да я понесем надолу. Ръцете ми треперят, а сърцето ми е в гърлото от ужас да не би да изпуснем бебето. И не ме питайте защо не се качих на асансьора? Такъв има чак долу, след като вече си си купил билетче и си в самата метростанция.

Сещам се и за един опит да се кача на автобус 83 с количката – оказа се мисията невъзможна! Един мъж стоически се опитваше да ни издърпа вътре и трите – мен, возилото и дъщеря ми, но се оказа, че не сме уцелили вратата и дори да преодолеем височината на превозното средство, няма как да влезем… Добре де, взех си поука! Никога повече с количка в градския транспорт! Добре че живеем до Западния парк…

Вярно е, че всяка разходка те прави все по-уверен шофьор на каляската, но никога не намаля желанието ми да извадя ключа си и да надраскам паркиралите по тротоара коли. Не го направих, само защото разбирам, че и те не могат да летят и все трябва да останат някъде, обаче пак опираме до началото – а хората и детските колички къде да се дянат?

Сега ми е смешно и даже леко носталгично като се сетя за тези моменти, но тогава определено ми се плачеше. Като гледам за 5 години нито тротоарите са станали по-добри, нито колите, паркирани по тях, по-малко. Или греша? Вашият опит с количка какво показва?

Ако статията ви харесва, ще се радвам да дадете своя лайк на Facebook страницата на сайта! Благодаря ви за подкрепата!

Как си? Замислете се как отговаряте на този въпрос. Освен обичайното – „мии, добре…“, съм чувала констатации от – „бил съм и по-зле“, до „чудовищно добре“. Понеже думите са мой основен инструмент, ми прави впечатление начина, по който хората ги употребяват. Всяка дума си има своя вибрация и да кажеш, че ти е „страшно“ хубаво или „адски“ готино, едва ли е най-добрият начин да се изразиш. Независимо от положителните чувства, които се опитваме да изразим с тях, навикът да използваме думи с негативен заряд, може да променя живота ни без да го съзнаваме. Може би се опитваме да кажем нещо много хубаво, но като от устата ни излизат слова, произхождащи от като „Ад“, „жестокост“, „страх“, „дявол“ и т.н., те няма как да носят добра вибрация.

И още нещо – „не е зле“, не означава „добре е“, както и „не искам да съм болен“ не е равно на „искам да съм здрав“. Представете си, че Вселената е нещо като глух сервитьор, който чува само основните думи в изречението – съществителните и глаголите. Тя пропуска частицата „не“, защото не носи действие в себе си. Затова има огромна разлика дали си си поръчал „искам да съм здрав“ и „не искам да съм болен“ от менюто на Живота. „Ястията“ са съвсем различни и едното със сигурност горчи.

Тъй като думите са нещо като дрехите на нашите мисли, всичко казано до тук, важи и за тях. По този повод споделям с вас част от прозренията на Петър Дънов за това как можем да се лекуваме сами и да държим тялото и ума си в кондиция. За пореден път се възхитих на мъдростта на Учителя, която е изпреварила Луиз Хей и компания (при цялото ми уважение към тях) с десетки години:

dunovБолестите се лекуват с мисъл. Мисълта може да изпъди всяка болест от човешкия организъм. Ако знаеше законите, които управляват мисълта му, човек би се справил с всички свои недъзи. Няма недъг, който мисълта да не е в състояние да изправи. Ако хората биха концентрирали умовете си в определена точка, те биха стопили това, което се намира там. Канара би се стопила от енергията, която се излъчва от човешките мозъци. Хората, ако знаят как, чрез концентрация на мисълта си могат да разтопят всички скърби и болести.

Всяка дума крие в себе си известна сила. Ако концентрирате вниманието си върху дадена дума, вашият мозък ще се свърже със силата, която е вложена в нея, и ще изпитате едно ободряване или отпадналост според характера на думата. Има думи, които веднъж изговорени, човек втори път не може да ги произнесе. Защо? Те оказват вредно въздействие върху човешкия мозък. Например, ако няколко пъти произнесете думите: Ще се разболея, човек ще изпита тяхното лошо действие върху организма си и няма да мине много време, той може да се разболее.

Човек може да се лекува чрез мисълта си. Колкото по-силна и съсредоточена е мисълта на човека, толкова по-лесно може да се излекува от известна болест. Достатъчно е да каже една дума, за да се излекува. Има думи, които действуват магически върху човека. Той трябва да знае и кога да каже думата. Всяко нещо трябва да става на своето място и време.

Силната мисъл лекува всички болести. Кабалистът изяснява по следния начин лекуването чрез мисълта: мисълта е в състояние да видоизмени вибрациите на човешкото тяло. Когато човек заболее, тези вибрации се понижават; с мисълта той може да ги обърне от нисши във висши.

Вие можете да изпращате вашите положителни мисли, вашите топли чувства и пожелания към някой болен с абсолютна вяра, без никакво колебание и съмнение и той ще оздравее. Значи, за да бъде здрав някой човек, трябва да изпратите от себе си един жизнен ток към него. Той ще възприеме вашата мисъл и пожелание и ще се почувствува по-добре. В туй отношение добрите приятели са добра ограда за здравето, а лошите приятели всякога носят болести и страдания.

Когато волята взима участие, вие можете сами да се лекувате. При участие на волята вие можете да стоите с часове вън на студа с тънки дрехи, без да се простудите. Мислено човек може да си изработи топла, магнетична дреха, с която и в най-големия студ няма да трепери. Без такава дреха, без участието на волята, колкото добре да е облечен, човек пак може да усеща студ и да се простудява.

Заболеете ли, не бързайте да викате лекар. Приложете един, втори, трети метод, концентрирайте мисълта си към болката и няколко пъти си кажете: Ще оздравея. Някога можете десет пъти само да кажете, че ще оздравеете и така ще стане, а някога е необходимо хиляди пъти да си кажете, че ще оздравеете. Колкото пъти и да изговорите тези думи, не се обезсърчавайте. Постоянствувайте и ще получите добри резултати. Така можете да лекувате и себе си, и приятелите си.

Особена атмосфера ще се създаде около вас, ако знаете как да произнасяте думите живот, благост, любов, мъдрост, извор, Христос, Дух.

Всички искате да бъдете умни, здрави, добри, чисти качества, които може да ги имате, ако знаете да произнасяте думата Любов както трябва. Тази дума има огромно, мощно значение, има сила и пред Бога, и пред ангелите, и пред хората, стига да знаете как да я произнесете. Магическа дума, която и мъртви оживява. На тази дума всичко се подчинява.

Ако си болен: представи си, че Слънцето, светлината падат върху тебе като душ и като че ли се намираш в едно море от светлина, здраве, сила, мощ, добрина, като че ли си потопен в Бога.  

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Иска ли ти се понякога да можеш да изключиш главата си? Ей така, да й натиснеш копчето на позиция off и всички мисли, тревоги, страхове да изчезнат? Толкова хора го правят – едни се приспиват с хапчета, други се напиват до безпаметност, трети са дружки с наркотици и опиати… Получаваш като екстра самоунищожение. Пристрастените твърдят, че е толкова хубаво там – отвъд, че нямат желание да се връщат.

Има и полезни начини да се изключиш – секс, медитация, катерене до някой връх. Вие сигурно ще добавите още. Проблемът е, че нищо не трае вечно. Е, четох за някаква Лиз от Сиатъл, която попаднала в спешното след 3-часов оргазъм, ама нещо не мога да си го представя докрай пък и не е било голям кеф след един момент, доколкото разбирам.

Защо ви ги говоря тези неща ли? Ами пак заради онази статистика, че че 80% от от обичайните мисли на нормалния човек са отрицателни. Това правело 45 000 негативни мисли на ден! И то в един нормален ден. Какво остава за случаите, когато имаш някакъв проблем – някой е болен, загубил си работата си, връзката ти се руши или си гушнал огромна папка с изследвания и епикризи с прозрението, че да станеш родител май няма да е лесно като при птичките и пчеличките.

От всички страни ни повтарят, че нашите мисли и чувства творят заедно чрез закона за привличането нашата реалност. Получаваме това, което сме си „поръчали“ чрез тях. Та какво си мислиш в момента? Какво говориш на себе си? Излиза, че шансът да е нещо хубаво е 20%. Самозакопаваме се дружно значи…

Ако някой, който обичаме има проблем, бихме ли му казали: „лоша работа, не знам как ще се справиш?“. Едва ли! Бихме го окуражили и мъдрували за изход, вместо да се тюхкаме. Тогава защо не го правим за нас самите – най-ценното, което имаме?

Мислила ли си си нещо подобно – С тези тръби/яйчници/матка, ще е трудно да забременея! Как може да се случи на мен? Тялото ми е толкова глупаво. Дефектна съм! Не ми е писано да съм майка! Всички раждат само аз не мога! Ще се справя ли? Ще бъда ли добра майка? Мога ли наистина да отгледам дете? Защо му е на партньорът ми да е с мен като не мога да му дам бебе?

А мислиш ли си го още? Освен, че тези негативни мисли те карат да се чувстваш като затворена в капан, няма и как да помогнат. И тук не говорим за това да си промиваме мозъците и да се самозаблуждаваме, че всичко е цветя и рози. Проблемът е, че като сеем ветрове, ще пожънем бури, като виждаме само магарешки бодили навсякъде по пътя няма как да носим букет от рози накрая.

Мислите, емоциите и телата ни са свързани и колкото повече си повтаряме, че нещо е трудно, толкова повече се затяга примката. Това е все едно да включиш колата си на задна скорост и да искаш да изпревариш някой пред теб.

Изходът? Да намерим своя начин да елиминираме негативните мисли.

Да се застъпим за себе си – нека да си говорим така, все едно говорим на най-добрия си приятел – с обич, с подкрепа и с вяра, че струваме много и заслужаваме най-доброто.

Да бъдем осъзнати – за подводните камъни, които си залагаме неусетно всеки път като се гневим, като се самосъжаляваме и се чувстваме жертва на обстоятелствата.

Да вярваме, че мечтата ни е възможна – представяте ли си къде щяхме да сме, ако някой преди нас не беше си наумил, че можем да се чуваме, дори когато сме на хиляди километри, че можем да сме свързани в мрежа, дори да сме на различни континенти, че можем да стигнем звездите?  Моите мечти не са толкова невероятни. А вашите?

Да се заобиколим с хора, които ни подкрепят в начинанието- наша е властта да определяме с кого и колко ще общуваме. Казват, че нашите постижения са средностатистическото от сбора на тези на петимата души, с които прекарваме най-много време. Неусетно заприличваме на средата си, така че с чиста съвест можем да дадем червен картон на мрънкащите, недоволни и песимистично настроените хора. Няма как да променим мирогледа им, но можем да изберем дали да станем като тях.

Да работим с хора, с които сме от една порода – дали говорим за колегите в офиса или за нашия лекар, за да бъдем добър екип е важно да гледаме в една посока и да вярваме, че резултатът, към който се стремим, е постижим. Може би сте избрали най-добрият специалист, но, ако не се чувствате подкрепени и разбрани от него, ако усещате колебание и не можете да му се доверите изцяло, вероятно това не е вашият човек.

Да бъдем благодарни – за възможностите, за всичко, което сме и което имаме, за уроците, които научаваме. Винаги има нещо хубаво – и в мъката, и в загубата и в най-тежките мигове. Те ни карат да променяме себе си. Често от дистанцията на времето най-големите ни врагове се оказват наши учители. В крайна сметка нищо не си отива, докато не ни научи на това, което трябва да знаем.

От нас зависи. Както казва Далай Лама – „Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това значи, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти“. Разбира се, можеш да вярваш и в обратното – че си Марко Тотев и все на теб ти се случват гадни неща. От теб зависи – и какви ще се мислите ти, и резултатът. Другото са извинения.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена  

Скоро отговарях на „страшния“ въпрос, зададен от 5-годишната ни дъщеря. Разбирайте, че трябваше да обяснявам как стават бебетата. „Клетка от тати се съединява с клетка от мама, когато те се обичат толкова много, че искат да имат бебе…“. Започвайки с отговора по този начин се замислих, че всъщност така стоят нещата, дори когато във въпросната любовна процедурата са намесени лекари, биолози, ембриолози и цял още куп знайни и незнайни помагачи. Тогава обикновено любовта е набъбнала от мечти и копнежи, калена е в чакане и търпение и понякога е леко тръпчива от разочарования и неуспехи. Обаче остава ЛЮБОВ, любов, която ражда живот.

За бебе са нужни двама (добре де, понякога със сериозна агитка зад гърба, но двама), нали така? Тогава защо, когато попитам жена, която се опитва да реализира мечтата си да бъде майка, как се чувства партньорът й, обикновено ме гледа леко объркано? „Любимият? Мъжът до теб? Как се понася той случващото се?“, пояснявам.  Отговорите варират от „Амиии, добре, предполагам“, до „Не знам. Предполагам добре“. Най-честото обяснение след това е, че и на него му се иска да е татко, ама се държи.

Питам се, когато се окаже, че пътуването към бебето е по-дълго от планираното, не сме ли склонни, ние жените постепенно да започнем да го приемаме като лична битка, в която ние сме пълководци, а партньорът ни е генерал от войската? Позволяваме ли му активно и наравно да участва, или просто очакваме да е на разположение? Уважаваме ли неговите чувства и емоции, неговият темп да взима решения и да прави избори или очакваме да влезе в нашия ритъм и да ни следва? Възможен е и друг сценарий, в който мъжът е този, който води по пътя към бебето, но той е малко вероятен. И знаете ли какво, няма значение. Изобщо не е важно кой кого води в случая.

Същественото е да помним, че в това преживяване сме двама и въпреки, че вероятно мъжете сдържат емоциите си повече от нас, те също имат такива. Можем ли да ги зачетем и да се съобразим с тях? Понякога е трудно да забързаме себе си или да се обуздаем, така че да се равним по другия. Ако успеем да го направим обаче, до нас ще има рамо, което да ни подкрепи, сърце, което да се надява и още едни очи, които да следят пътя.

Партньорът не е наше продължение, а отделна Вселена, с която се движим в една орбита. Неговата енергия, нагласа и отношение са изключително важни за нещата, които правим заедно. Идеята не е да го дърпаме, за да влезе на нашата честота, а да се синхронизираме.

Нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Преди да направите заключение, че ‘той е еди-какъв-си и се държи еди-как-си, за да ме нарани/обиди/защото не му пука за мен…’, го попитайте какъв е мотивът му за въпросното действие. Твърде вероятно е отговорът му да ви изненада – да се окаже, че вашите предположения са много далеч от неговите намерения.

Доверете се на човека до вас – след като сте го избрали, значи имате какво да учите от него и път, който да изминете в една посока. Често хората, които не вярват на другите имат проблем с вярата в самите себе си и в собствените си сили и не умеят да получават.

Използвайте времето, в което сте само двама, за да заздравите връзката си. Тази инвестиция ще се изплати стократно. Колкото по -добре опознаете партньора си, колкото по-чувствителни сте към неговите нужди без да пренебрегвате собствените си, толкова по-добра спойка ще се получи с времето.

Дръжте партньора във вашия фокус – това означава, каквито и да се вашите лични мечти и стремежи, да не хвърляте цялата си енергия в тях и реализацията им (дори когато иде реч за бебе), а да оцените това, което имате в живота си. Цветята увяхват, ако не ги поливаме, ако не даваме на хората внимание и любов, с тях се случва същото.

Прегръщайте го – особено, когато се прибере. Изградете си навик – нека този, който е вкъщи, да посреща идващия с прегръдка – дълга и безмълвна. Това е доказан метод за синхронизация на енергиите и за премахване на напрежението от деня. Ако ви вълнува научното обяснение за действието му, вижте клипчето:

Любовта не е даденост. Не е камък, който просто си стои там и чака да го вземем. Любовта трябва да се създава, оформя, да се замесва като хляб, да се изпече добре и от време на време да се претопля. Тази мисъл е на неизвестен автор, който обаче явно е бил познавач на човешките отношения. Споделям я с надеждата, че ще ви вдъхнови да бъдете творци във връзките си.

Ако намирате статията за полезна, моля, споделете я, за да достигне до повече хора!
Можете да ми покажете подкрепата си като се присъедините към моята Facebook страница.

Ще се радвам да се запознаем лично на тернингите и групите, които водя или на индивидуална консултация
Желая ви сбъдвания!!!
Поздрави, Елена